Пилотно - засега

Спиридон, с това странно име го записаха в дневника за ражданията, кога се пръкна на бял свят.

Не, че някой от родителите му бе набожен или вярващ.

Просто стария Ме'мед, така се бе отнесъл от радост във вечните алкохолни полета, че едвам извърна езика си настрани за да проговори и изфъфли име наподобяващо Спиридон, пред сестрата , чакаща да запише името на най-новото допълнение на катуна от рода на Кардашлиите, който се бе строил пред родилното за да го посрещне.

С врявата пронизваща небето от зурли и маанета, с пищни кючеци и подрусваща се в ритъма на танца поразголена женска плът, с нечия ръка хванала шарен петел над главите на всички, и медена пита, която малките циганета разграбваха тичешком в движение.

Денят , в който се роди не бе случаен, а знаменателен - Маето.

Ден свещен на месеца Май , в който старите циганки правеха предсказанията си, а денят бе наречен на Лъжата, която винаги ги пазеше по пътя им, водещ ги от миналото, виещ се между имането и нямането.

И отрасна Спиридон сред майсторите на късият разказ, сред врачки и баячки, сред изкусни крадци и измамници, сред калайджии и джамбази - свят шарен , като кърпеното одеяло с което се завиваше вечер, редом с братята и сестрите си.

От малък се научи да лъже изкусно, разбрал основната истина за живота - Хората се нуждаят повече от лъжи , от колкото от истини.

Кому ли бе нужно наистина, да му посочиш нищетата в която живее и тежкото бъдеще, което го очаква ? Но виж, кога заговореше за пари що само те чакаха да се наведеш и да ги вземеш, за охолни трапези претрупани с ракия, бира и печени кокошки, тогава как светваха очите на слушателите му и се отнасяха в оня свят, в който не бяха окаяниците на света, а господарите на живота си.

Веднъж намери една чанта с книги, изхвърлена след поредното пролетно чистене пред един блок от крайните квартали. Почти сам се научи да чете, с помощта на Бармале Усин ( водача на катуна ), който единствен бе начетен от всички и бе взел Спиридон под опеката си, като негов кръстник.

Какво си говореха вечер над книгите, само те двамата си знаеха, но всеки път кога се разделяха бармале гледаше тъжно след него, а сетне си запалваше от лютите цигари и не искаше с никой да говори, дорде се мръкне.

Спиридон не бе като останалите в рода си, той се бе родил за творец на мечти , сипещ ги щедро по пътя си, подаващ на всеки мечтата , от която се нуждае за да стане малко по-ведър животът му.

А кога се мръкнеше, сякаш магическа пръчка преобразяваше катуна - мъжете се връщаха, всеки нарамил по нещо си , с кое го бе благословил късмета за деня, а жените се засуетяваха около огнищата гълчащи щуращите се в краката им циганета, що с писъци и смях, отбягваха размахваните срещу тях черпаци. А Спири както галено го наричаха, тичаше като горски дух редом с тях, наметнал прокъсана черга за наметало и развяваш пръчка в ръка с бойният вик на Сандохан с двата ножа.

Не наш Спиридон, а същински разбойник от пампасите на Мексико, донесъл волният дух на Панчо Виля сред окъсаните палатки и разнебитени каруци, наредени в кръг около централното огнище.

Що всяка вечер вдигаше пламък по-висок от неговият бой и около което извиваха снага млади циганки с дайрета в ръце.

Дори и когато порасна достатъчно да изучи изкуството на кражбата, дори и тогава той продължи да бъде различен. Всички взимаха, но той единствен оставяше по нещо в замяна.

В джоба на лошите хора, които го прогонваха с ритници и шамари щом го достигнеха, оставяше по нещо остро. Я магарешки бодил, я трън някакъв, че да ги бодне и жегне малко в сърцето, където под пластове лой бе приспана съвестта им.

В къщата, от която взеха телевизора забравен на "Биг Брадър" остави на празното му място, едно томче от Вазов "Под Игото", за да се отърсят от измамният си син сън, похъркващите доволно селяни в съседната стая.

На мястото на взет от улична сергия раздрънкан касетофон остави протрито книжле на Ремарк, а кога го пратиха да се провре през едно забравено прозорче на банята в къщата на съдия-изпълнителя, в кутията на липсващите вече бижута постави "Малкият Принц"

Крадеше оковите на прикованите към Мая, а на тяхно място оставяше мечти.

Своите мечти, за света в който искаше да живее.

Почти същият, който го будеше сутрин и също толкова различен , колкото го приспиваше вечер.

И лекотата, с която гледаше на живота около себе си го пазеше, та нали бе роден в деня на Лъжата, всеки виждаше в него това , което искаше да види, а само Спиро виждаше децата в погледа на уморените очи взиращи се в него.

Що така бре Миме ?

В последните месеци ни заливат медийни послания, как народа ни е прост, неук и недорасъл за пряка демокрация и колко сквернословна е идеята за прилагането й.
Колко лесно, незнайни хитреци, ще се възползват от невежеството му и как всичко ще си продължи де факто по старому.
Демек - вие си искайте промяни, но ние няма да ви ги дадем, защото още не сте дорасли до тях !
Все още не сте заслужили сами да избирате, какво ще е бъдещето ви, затова и се примирете с това , което ние сме ви отредили.
И на фона на същият този лайтмотив, се чуват и гневни упреци към тези, които не смятат да упражнят правото си на глас, виждащи шашмалогията, кой знае защо наречена демократична изборна система.
Та последно ?
Хем не сме дорасли за пряка демокрация, ама дайте ако може и да подкрепим тази псевдокрация с която не сме съгласни !
Един вид, юруш народе да гласуваш за пореден път срещу собственият си интерес, давайки подкрепата си за лумпениата, който те краде и подтиска като роб в собствената ти държава !
Чудя се, в кой от двата лагера са по-простите ?
В този, от който се опитват да ни убедят , че черното е бяло или в този, от който се чуват призивите за избора на по-малкото Зло.

А ако не искам да подкрепям злото, независимо от това дали е малко или голямо ?
Ако искам най-сетне да вземе , че да се случи нещо Добро ?
Тогава какво ?

Ислямизация

Темата не е от днес и от вчера, тема кървава и злободневна от няколко века
Започва с кървавото помохамеданчване на християнското население по нашите земи, изправено пред избора брадва или поклон пред Аллах.
Никой не знае колко точно са изкланите българи от него време, колко селища са изпепелени и колко съдби са зачернени.

Да, ние се извинихме официално като държава на българските турци за насилствената смяна на имената им по време на възродителният процес.
А ще ни се извини ли Турция за кланетата, чрез които е насилствено наложила смяна на верска принадлежност и имена над християнското българско население ?
Едва ли, за разлика от нас Турция следва националният си интерес, а той определено не включва признаване на геноцид над други народи.
Така, както и политиката на ДПС не включва прозрачност относно финансирането й от тайните служби на съседна нам държава и получени "дарения" от радикални ислямски секти проповядващи верска нетолерантност и нетърпимост към иноверците.

От една страна ние се стремим да сме верски и етнически толерантни, позволявайки на мястото на църкви да се градят джамии, а от друга ... да се правим на слепи и невиждащи заради същата тази евроинтеграция, когато под носа ни навлизат емисари на Ал Каида и други терористични организации, чрез религиозна пропаганда в земите населени с български граждани изповядващи исляма.

Против исляма не мога да кажа нищо лошо - той е също толкова миролюбив колкото юдаизма и християнстовото - та все пак коренът им е един и същ - Старият Завет. Кой как ще му казва на Бог, та има ли някакво значение ?
Бог е един, независимо от имената , с които се обръщаме към него - Яхве, Бог или Аллах.

Хората са различни, и покрай различията си могат да бъдат добри или зли едни към други, независимо от религията , която считат за изконна.
Просто си мисля, че е безсмислено да се делим на християни , юдей и мюсулмани, след като всички сме граждани на една и съща република и сме еднакво равни пред законите й. Време е, тези закони да се прилагат еднакво за всички, а не според това, кой за кого ще гласува.

Има ли нарушение на основният ни закон, води ли се пропаганда на верска основа, целящи създаването на верска и етническа нетърпимост в страната ни, то е редно инициаторите им да си бъдат разследвани, съдени и при доказване на вината им да си понесат съответното наказание.
А не да си играем на верски толерантна държава, до момента в който радикалните ислямски секти не започнат терористична дейност у нас, насочена срещу цивилното население.
Тогава вече ще е много късно за каквото и да е било.

Сега все още има време това да се предотврати, но това време от ден на ден става все по-малко и по малко,

Генетична грешка

Тези, с които животът ги сблъскваше за кратко го наричаха Бунтарят.
Някои, които го бяха опознали малко по-добре, го съжаляваха за идеализмът му.
А за семейството и роднините си , той бе просто черната овца - Неудобният роднина, на чието отсъствие, всички прикрито се радваха и чието присъствие, често ги караше да се изчервяват пред непознатите, видели го за кратко.
Днес, тази вечер, те се бяха събрали да го изпратят.
Не бе умрял, въпреки че може би така щеше да е по-добре за всички.
Чакаха.
Чакаха нервно в предверието, лекарят да излезе и да им съобщи скръбната новина, която щеше да успокои душите им.
Някои се опитваха да прикрият нетърпението си, зачитайки се в таблата на пропитият с мирис на дезинфекционен разтвор коридор, други бяха излезли за малко навън за поредната нервна цигара, изгаряща кожата на пръстите им, а трети си припомняха всички ония моменти, които ги бяха накарали да го намразят и да пожелаят той никога да не се бе родил.
Самото му раждане бе грешка.
В семейство на такива благовъзпитани и благо пристойни хора да се роди такъв човек, това навярно бе някаква грешка на природата, подигравка на съдбата с тях.
Е, време беше същата тази съдба, която ги бе наказала с него, сега да си го и прибере обратно при себе си.
Чакаха, а часовете се нижеха тягостно и мудно.
Най-сетне, от татък затворените врати на реанимацията се видя силует в бяло.
Лекарят се появи на вратата, отворена с жест на изморен до краен предел човек.
Облегна се на касата и с треперещи ръце се опита са си запали цигара.
- Почина ли ? - с надежда попита един от роднините.
– Ще живее - с отпаднал от умора глас съобщи лекарят. - Операцията бе изключително тежка - с неприкрита гордост и с леко процеждаща се усмивка съобщи той.
Роднините се размърдаха неспокойно - Искате да кажете, че вече нищо му няма и той пак ще е същият ? - с отчаяние се изви треперлив гласец.
- Не, за съжаление той няма да е същият ! - вече малко по-уверено и с повече твърдост в гласа си продължи лекарят. - Казах ви, изключително рядко заболяване, което успяваме да оперираме за първи път успешно. До сега, до този ден, всички случаи завършваха с летален изход. Той е първият спасен пациент с такова тежко заболяване и със сигурност ще влезе в историята на съвремената ни медицина.
На първо място отстранихме злокачествената невронна връзка между сърцето и очите му !
Така, той повече няма да пречупва всичко видяно през сърцето си и ще вижда същото, което виждат и нормалните здрави хора като вас.
Успяхме и да премахнем и болестотворното отражение на сърдечният му ритъм върху секторът отговарящ за здравата логика , както и неутрализирахме импулсивността му, чрез временен блокаж на говорният център, до момента в който не преценим, че се възстановява успешно в след оперативното лечение...
Лекарят продължи напевно и обстоятелствено да изрежда всичките оперативни намеси, а роднините с всяка една следваща реплика кимаха все по-доволно и все по-обнадеждено.
Усмивки се появиха и на техните измъчени лица, даже някои и в неприкрито задоволство започнаха да се потупват по раменете.

Да, сега той вече имаше своето право на живот, той бе достоен да заживее сред тях.

Той бе... невидимо мъртъв и видимо жив.
Така, както и бяха всичките те.
По рождение здрави.