Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.
На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.
И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.
