Един странник на 44

 Животът е странно нещо - превежда те през събития и места, за които дори и не си предполагал, че може да ги преживееш, товари на плещите ти всичко, което би понесъл от него на гърба си, като оставя един странен послевкус, водещ до пристрастяване към неочакваното.

 Какъв е смисълът на живота, ако не възможността ни дадена от него да го изживеем по своят си уникален начин, по който единствено ние самите можем да го направим?
 И всяка една поредна година носи един ден в себе си, в който човек се връща назад в спомените си, прави опит да осмисли преживяният си опит, поглежда се за миг в огледалото и въздъхва " Е, още една година живот остана зад гърба ми".
 Донякъде със страх, а донякъде и с облекчение от преживяните тревоги.
 С надеждата, да има нужната сила, воля и разум, за да преодолее следващите изпитания очакващи го по пътят му напред, изпитания които в крайна сметка го правят човека, който е.

 С всяко едно събуждане се раждам за нов живот, с всяко едно заспиване умирам.
 И точно по този начин пребивавам в два свята единият колкото  реален, а другият толкова въображаем.
Но, странно защо границата между тях е толкова тънка и незабележима, че понякога и аз самият не знам точно в кой се намирам. В този, в който си мисля че съм жив и броя годините зад гърба си или този в който съм изначален и вечен, като това което единствено се променя в мен е натрупване на преживяното, водещо до нов опит и светоглед.

 Странствам между два свята, като всеки от тях ми е скъп и всеки един напускам с тъга за да се потопя в другият след него. Един съм денем, а друг съм нощем.

 Странник по пътя на Живота.

Яребици под балкона

 Някои знаят, а други не, че смених жилището си. В което няма нищо важно и особенно като информация, освен един много любопитен факт - имам си яребици под балкона.

Забелязах ги съвсем случайно, защото окраската им буквално ги прави невидими и ако те не се раздвижат щансът ти да ги отличиш на фона на земята, с чийто цвят се слива оперението им е почти нищожен.

Вина за това имат любопитните и нагли свраки, които ходят да се закачат с тях и благодарение именно на тях, успях да видя новите си съседи.

 Изкушавам се да си взема въздушната пушка, но всеки път когато ме обхване изкушението си викам - Добре де, а какво лошо са ти направили те, че да ги стреляш? Не е ли по-добре да си имаш една рядка и екзотична за София гледка, наместо да скубеш перушина за една супичка, пък било то и от яребици?

 Кой знае, някой ден може да се окаже, че в полянката пред мен има не само яребици, но и зайци? А за тях вече сериозно може да размисля!