Чувствам се... лишен от съдържание.
Странно и ново усещане за мен, може би защото една голяма част от това, което насищаше живота ми със съдържание, вече го няма. Отиде си. А неговото място сега е празно и тихо.
И някак си, лишавайки се от една голяма част от съдържанието на живота си с неговата загуба, сега се оглеждам около себе си и се чудя, с какво и как точно да го запълня.
Нещата примамвали ме преди сега са безинтересни и скучни, няма цел, няма посока, просто изчакване да се появи този неочакван тласък, който да ме накара да закрача отново напред.
Дори и не ми се живее към този момент, но знам че искам или не ще продължа да го правя поне още 60 години занапред, така че освен да намеря отново собственият си център на равновесие, в който се чувствам устойчив спрямо съдбата си, нищо друго не ми остава като избор.
И ще го търся, та дори и заради това да се налага отново да живея в спомените си, които се трупат, за да помагат в моменти като този.
Момент в който се чувстваш изцяло лишен от съдържание, един почистен от думи лист, на който ще изпишеш новият ред от живота си.
Дори и под формата на монолог със самият себе си.
