Персонален Бог

Предложиха ми бог.

- Да, да - ще ви служи верно и ще изпълни всяко едно ваше желание, стига да му се кланяте редовно, да произнасяте името му поне по три пъти на ден, и да принасяте жертви пред олтара му !
- А това, с трите пъти дневно пък защо ? - запитах леко озадачен. - Един път не може ли ?
- Вижте, услугата "личен Бог" е промоционална, така де... малко е в бета версия и е възможно да се появят бъгове по трасето, смущения във връзката, ако може така да се изразим правилно. Затова и се налага повторно пренабиране. Понякога.

Тук замълчах и се замислих за малко, преди да изстрелям следващият си въпрос - А името, името как ще му е, как да му викам на галено, Боги може ли ?!
- Не, не може ! Следва да се спазва протокола - в случай на извънредно обръщение може да е "О, Боже ! " , ако ви е налегнала болка някаква следва да е на "Божке-е-е-е лее-е ! " , но най - добре ще е ако се обръщате към него с фразата "Прости ми Господи ! "
- Че за какво да ми прощава ? Аз още връзка не съм осъществил с него, непознати сме си някак си, а той тръгнал опрощения да ми раздава ??! За какво ?
- Е как за какво ? Нима не знаете ? Вие сте грешни по природа !
- Искате да кажете, че и Бог ни е създал с грешка в софтуера, а сега наместо него да корим, трябва всекидневно да му се извиняваме за неговата нескопосаност ??! - започнах леко да повишавам тон, гледайки с все по-голямо недоверие на промоционалният пакет.
- Ама, моля ви се... ама недейте така, вижте той нашият Бог е съвършен и не можем да носим грешки за дейността на подизпълнителя му, грешка след чиято констатация, договора с него бе разтрогнат и той бе изгонен , от божиите селения.
- Хм и кой е тоя ваш подизпълнител , да му... - тук се самоцензурирах, защото все пак..
- За Падналият Ангел чували ли сте ?!
- Мда-а-а, чувал съм ! - тук разговора взе да забива в прекалено теологична насоченост и отегчен от безсмислените обяснения и лакърдии на промоутъра, започнах да чопля опаковката.
Лъскава, присвяткваща в божественото си сияние с ярък етикет, на който с лазурно синьо бе изписано " Личен Персонален Бог 1 "
Едно малко ъгълче в нея се бе разкъсало, а под него се подаваше една малка книжка, досущ с размер на микроскопично тефтерче, имащо място колкото да запишеш телефонен номер и име в него.
С едно единствено изречение в него, изписано с дребен шрифт - " В случай на експлотационни затруднения при употребата на продукта, стартирайте вътрешната си програма - Стани Бог ! "

Продавача си замина, така и така не си закупих персонален бог , а сега си седя и се чудя.
Добре де, ако наистина съм един спящ, непробуден бог, който чака своята Голгота за да се пробуди, какъв ли бог ще бъда ?!
Такъв, който иска да му произнасят името три пъти дневно и да принасят децата си в жертва пред него или просто... малко по-човечен ?!

Тексаски покер

Тексаският покер е игра увлекателна и поучителна, игра в която човек може да се научи не само как да печели, но и на по-важното , как да губи с достойнство.
С последният си долар да почерпи опонента за добрият му ход и да чака пак късмета.
Ако има такъв.
А в покера, късмета го търсят само начинаещите.
Да, добре си е да ти дойде кент флош роял, но по-добре си е , ако с ниски карти си подредиш цвета и биеш двойка Аса.
Които през цялото време те гледат начумерено и заплашително, но ти си имаш нещо друго наум, защото ценното в играта е, не обмяната на финикийски знаци, а изкуството да четеш по лицата на хората.
Да следиш реакциите им и да разгадаваш до къде са способни да стигнат в страстта си.

Тексаският покер е игра интересна.
Започва с две карти.
Твоите две карти.
Една за миналото ти, което те е направило това, което си и втора за бъдещето ти, където ти си променен и различен.

Влиза се с мизата на надеждата.
Всеки според вярата в себе си.
Някои виждайки себе си, се отказват да продължат.
Други надменно залагат всичко, вярвайки че те са богоизбраните да спечелят всичко от тоя живот.
Трети си налагат маската на безразличието, но вътрешно се молят, поне този път да не се издънят, както предният, че залогът им е вече последен.

Играта започва.

На масата се появяват първите три карти.
За някои те са Вяра, Надежда и Любов.
За други са Власт, Пари и Охолен живот.
За трети те не са нищо.
Просто карти със странни лица на тях, за които не могат да си спомнят, на кого им приличат.

Отново се залага.
Всеки залага стремежът си.
Следва наддаване.
Кое ще победи ?
Вярата или Парите ?
Надеждата или Властта ?
Любовта или... мечтата за Охолен живот ?

Всеки слага по нещо от себе си на масата.
Някои са притеснени - сложили са всичко което имат.
На масата са тяхното отчаяние, угризения и разбити илюзии.
Други се подхилкват ехидно и слагат купчинки от обещания.
Трети си правят пас и се оттеглят от играта, не пожелали да рискуват себе си в тази поучителна игра.

Следиш картите и сравняваш с тези които имаш по съдба.
Ще направиш ли чифт ?
Щастлив ли ще е той ?
Втората карта , дали е от твоите, от тия дето те подкрепят или е никому ненужен баласт в живота.
А третата ?
Приятел или враг ?
Редиш и пресмяташ.
Колко мина, справих ли се до тук ?
Колко ми остана ?
Какво ли още мога да дам ?

Текат последните залози.
Нечии лица са пребледнели.
Други каменни и безизразни, а на трети бушува океан от страсти.

Излизат последните две карти.
Решаващите.
Картите на смърта, която разрешава всички спорове с окончателен резултат.
Поглеждаш събраното на масата и разбираш.
Че животът ти е бил само една игра.
Игра безкрайно увлекателна , но също така и поучителна

опит за мислене

Преоблякъл се Илия, погледнал се, а то - пак в тия !
Нещо, взе да ми става досадно списването на блог.
То, мерак - мерак да пишеш, ама както всичко от което не виждаш прокопсия, то и това си омръзва.
Което всеки път ме кара да се дивя на себе си, когато започвам да пълня белият екран с думички, изречения, опити за размисли и ... в крайна сметка на финала пак съм там от където съм и тръгнал - от осъзнаването на простичкият факт, че знаенето на проблемите не ги решава.
Просто ти създава усещането , че си направил нещо, до момента в който проблема не възникне отново пред теб.
Преди време бях особено радостен от факта, че имам възможността да споделя идеите и светогледа си с по-широка аудитория от хора.
Едва в последствие започнах да осъзнавам, че не големината на аудиторията ти е важен, а нейната адекватност, способността й да погледне критично на схващанията ти, да ти даде нови насоки, там където си зациклил в мисленето си и да подложи под съмнение догмите и аксиомите , на които робува умът ти.
И както ти й влияеш, така й тя да ти повлияе, стимулирайки те да се развиваш.

Уви, подобна аудитория от ден на ден се среща все по-рядко и трудно.
На пръстите на ръцете ми вече се броят, тези които ми помагат в това отношение, но въпреки всичко, аз продължавам на инат да си пиша.

И за какво ?!
Само да си упражнявам стилистиката ли ?
За да експериментирам различните словесни похвати и чрез кой от тях ще бъда разбран най-добре .
В крайна сметка, защо ли се опитвам да променям нещата ?
Хората нямат нужда от промяна, те винаги са предпочитали сигурната лошотия пред несигурното добро.
И кой съм аз, че да ги ръчкам да тръгнат в посоката , която мен си ме влече ?!

Я по-добре да си мина на общоприетите истини, да си пиша за пълните глупости...
Глупостите са възприемчиви от всички и всички откликват на тях.
Проблемът е, че това е начинание безкрайно скучно, което е на път да ме откаже от всичко.

И пак се чудя на себе си - А бе, за какво ли все още пиша в блога си ?!
Само за едното емоционално и психическо разтоварване ли ?
Или да си създавам фалшивата увереност, че чрез себе си променям и съвремието си ?

Както и да е, то времето ще си покаже... а до тогава... буквички, думички, разпилени фрази и опит за мислене.

Гърчависимо !

Ей, убаво нещо са празниците, ама айде ако може да няма делници след тях, а ?!

Каква ти криза, какви ти 5 лева, събрала се е днеска работа като за целият китайски народ, досега опъвах ярема, язък ми ти за вдъхновението дето просветна по икиндия. Въртеше ми се една мисъл из главата, ама ... то да пишеш постфактум си е малко като претоплен боб , уж си е същото ама не съвсем.

Провокира ме една табелчица на размисъл - Много Важна Личност.

Кое ни кара да се определим като важни и значими за съвремието си и кое е това, с което другите ни определят като такива ?! Такива ми ти мисли ми се въртяха из главата, а с тях и размисли разни.

Размисли, които пак ме накараха да преосмисля съботната ми среща с един наш роден, български писател, който неслучайно е писал на визитката дето си ми я даде - Българин !

Това да си Българин в днешно време се оказва от ден на ден, задача все по-трудна. От една страна си те дърпа глобализацията и все повече се усещаш гражданин на света, но от друга... от другата е историята зад гърба ни, кръвта пролята от онези наивници, що са искали да се гордеем с род и родина.

С тая същата, която ругаем всеки ден, очаквайки живота ни да се оправи от само себе си, да дойде я месия, я нов водач, който да ни изведе от блатото на безхаберието и посредствеността ни , в което затъваме всекидневно улисани от рутината на живота ни.

И водени от рутината си, все по-лесно и лесно забравяме, какво е да си българин.

Да, на думи звучи добре, но в действителност, гледката е тъжна и жалка. Депресирани, обезсърчени и обезверени, понякога ни се ще изобщо да не сме се раждали като такива, и сочно псуваме оня там горе, отговорен за случващото ни се.

Много Важна Личност !

Такива ли сме наистина ?!

Да, ако човек пита Егото си, то света започва от там от където се разпростира хоризонта му и свършва там, където свършват и очакванията му към утрешният ден, но кое всъщност е това , което ни прави значими за съвремието ни, май никой все още не знае.

И трябва ли да търсим собствената си значимост, ако тя ще се изчерпва единствено с овациите на съвременниците ни, с погалването по главицата ни, когато реагираме спрямо очакванията им ?!

Не мисля.

Мисля си за неща разнородни , мисълта ми прехвърча хаотично от едно на друго, но.. не ме влече честно да си кажа добрата оценка на околните, когато ми я дават.

По ми е на сърце оценката, която сам си давам, а тя не винаги е толкова ласкателна, колкото чувам за себе си. Защото, ако не познаваме добре себе си, ако не следваме стремежите си, можем ли да кажем , че сме живяли ?!

Привнесено

Хайде, с летенето на сън се свиква някак си.
Да , малко е непривично, но усещането си е повече от приятно.
Да се рееш, да се приплъзваш над хора , сгради и дървета , да се извисяваш и провираш между облаците, устремен към слънцето и да пикираш стръмно , като гръм.
Не и като птиците, а по начина , по който само хората умеем да летим.
Полет, който дори и само в съня ни, е несравним с никое друго усещане.
Каращ ни денем с носталгия и тъга да вдигаме поглед към летящите ни събратя и да мечтаем отново да полетим.
В съня си.
Да, с летенето се свиква, човек привиква неусетно да търси полета на духът в съня си, но пеенето ?!
То, как се връзва с цялата тази история ?!
Направо един Йоан Кукузел се е пръкнал в съновната ми същност, глас ангелогласен, който ме кара сутрин на по кафе и цигара, да се обръщам към моите приятели Фройд и Юнг и да ги питам, аджеба т'ва що за нова щуротия ще да е ?!
Налудничава проява на скритият ми Аз, който никога не е бил във възторг от певческите ми умения и може би точно по тази причина , опитващ се да навакса в единственото му време, когато ще може да експериментира на спокойствие, без да му пречи неверието му.
А да се пее е толкова приятно.
Почти също толкова, колкото и да полетиш.
Понесен на крилете на песента, забравил за тленността си, чувстваш се за няколко мига изцяло разтворен в безкрая, носен от ритъма на сърцето, сърфиращ по вълната на извиващата се мелодия, просто една песен.
Песен извираща някъде от вътре, от теб, от място за което не си и подозирал, че е толкова дълбоко скрито в теб.
Караща те да повярваш, че човек може не само да лети.

Откровението ... на Никълъс

Не, не гледайте този филм !.

Иска ми се направо да го изкрещя, но не мога защото нещо в мен ми подсказва, че няма да съм прав.
Но, дали и вие няма да допуснете моята грешка, да започнете да го гледате с нагласата за леко и приятно забавление, а после с часове да не можете да заспите от скритите послания в него ?
Човек лесно може да се подведе по презентацията на филма "Knowing" и да реши, че става въпрос за поредната теория на конспирациите, малко трилър, много екшън и най-вече сълзлив хепиенд, за да седне да го гледа в очакване на захаросаният му финал със спасението на света , без който нито един холивудски филм не може.
И е лесно да се подлъже.
Какво чак толкоз , просто поредният фантастичен филм с апокалиптични внушения, с подобни на които американското кино изобилства през цялата си история ?
С реверанса към WASP героя, спасяващ света, ей тъй - между другото.
В паузата между сладникавите диалози и поредният убит лош, в дъното на екрана.

Да, филма щеше да точно такъв, ако в него не играеше един от любимите ми актьори, каращ ме да си мисля, че за да си добър актьор, със сигурност трябва да си повече от луд.
Да можеш да забравиш изцяло за себе си и да отстъпиш Аз-а си на героя ти, който да се пропие в тебе и да заговори чрез тялото, чрез жестовете, с болката в очите и с издайническият трепет в ъгълчето на устата.

Никълъс Кейдж - едно име, чиято поява в актьорският екип , на който и да е филм, гарантира великолепна актьорска игра.
Сам по себе си сюжета не е нещо напълно ново, но начина по който е поднесен в филма те оставя с едно особено усещане, че това не е само един филм.
Няма я познатата дъвка за очите и гъдел за сетивата , характерни за продавачите на мечти от Холивуд.
Наместо тях остават единствено въпроси, които дълго след като е свършил филма не ти дават да заспиш.
Поднесени по начини препращащи те към откровението на Йоана, към една позната картина на велик руски художник "Завръщането на блудният син", подсещащи те защо един месия е произнесъл загадъчната си фраза "Бъдете като децата !"
Въпрос след въпрос изникват в съзнанието ти , докато умелата ръка на режисьора те води от през шокиращите сетивата сцени на филма , разкриваща ти все по-дълбоките пластове на повествованието.

А те не са никак малко.
На преден план са взаимотношенията между баща и син, конфликта между поколенията, различията които ги делят и... обичта, която е способна да прости всичко за да ги събере отново.
Тревожен е въпросът , който се прокрадва през цялото време - Ако знаеш какво ще се случи, но нищо не можеш да промениш от него, ще продължиш ли да се бориш, да отстояваш себе си, да следваш идеалите си и да си готов да се жертваш за тях ?
Борбата между доброто и злото е изместена от вековният конфликт на науката с вярата, за да се срещнат във финала , намерили се в разбирането за смисълът на живота, в самият му край.
Филм без познатият ни хепиенд, с отворен финал в който добрите загиват редом с лошите, познатият ни свят изчезва завинаги , за да се роди един нов, в който тези въпроси няма да съществуват.

Не знам, просто с всеки един следващ ред, връщайки се към видяното от филма, навлизам във все повече и повече размисли относно смисълът на съществуванието ни.
Доколко заслужаваме чрез делата си да оцелеем като вид на тази планета ?
Наистина ли опита, който предаваме на тези след нас си заслужава да бъде усвоен от тях или е по-добре да започнат изцяло начисто непокварени от съмненията и угризенията ни ?

:)