Овчи хроники

В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя .
И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.
Овчарят се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде?!
Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! - а след нея забляха и останалите, обявявайки я за дисидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие на по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна.
Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?
Заблееха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си, ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.
И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе изцяло вълчи.
И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта, из под копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.
С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те, от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство.
Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почувства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи.
Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер...
Дори и малкото, което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие.
Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата, а кучетата са им били верни другари в игрите.
И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.
Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.
Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.












ПП Писано е преди много време (07.01.2009), за съжаление, ако трябваше да го напиша днес, едва ли нещо в него щях да променя.

Изкуството да мечтаеш

Не е грешно да мечтаеш, грях е да не следваш мечтите си.
Да ги изоставиш зад гърба си, като безцелни и недостижими.
А, за да не се случва това, едно от важните неща, които човек трябва да научи през живота си е, как да мечтае правилно.

 Едно от трудните неща е да разделим мечите си на две категории.
В едната да бъдат "нещата, от които се нуждаем", а във втората "нещата, без които можем". От там насетне, е далеч по-лесно човек правилно да позиционира мечтите си, така че те да се сбъдват. Защото, както си е казано "Поискай и ще ти се даде", а за да ти се даде, то ти наистина трябва да се нуждаеш, от това което искаш.

 Слава, пари, богатство, са все неща, които привидно ни привличат, но... дали точно те са нещата, от които наистина се нуждаем.
 Незабележимият човек мечтае за слава. А защо му е тя, ако не да тушира комплекса му за малоценност? Не е ли по-добре, да поиска конкретно умение, знание и съответен опит, които да го правят наистина различим на фона на околните. А всичко това е далеч по-достижимо от едно абстрактно понятие като слава. Защото човек може да се прочуе и в криминалните хроники, а това определено няма да е един от приятните аспекти, в който може да се реализира желанието.
 Мързеливият човек мечтае за богатство, което да му позволи да си остане такъв.
А дали ще е богат или беден, то мързела не прави разлика, спохожда всички предраположени към него, досущ като грипа дебнещ слаб имунитет.

 Една от стъпките za да започнат а се сбъдват мечтите ни, е да бъдем готови за момента на реализирането им. Да вярваме в тях и да правим нужното, с което да подпомогнем раждането им. С вяра, с търпение, с воля, та дори и на  инат да побутваме себе си по пътя към осъществяването им. Защото всяка една мечта без горната подкрепа си остава несбъдващ се блян, който ни прави меланхолични и оставя в дълбока депресия, разочаровани от себе си, търсейки причините извън нас самите, където сами сме ги посяли.

 Готови ли сте да сбъднете мечтите си?
 Имате ли силата да ги изживеете?

 Или просто мечтаете, за да се откъснете за миг от скучното си и сиво ежедневие?

 Това са въпроси, на които всеки един Мечтател трябва да си отговори сам.
 Защото няма мечта, която да не може да се сбъдне.
 Има единствено неправилно избран момент за реализацията й.

 Така че, искайте според това, което сте способни да понесете.
 Искайте това, от което наистина имате нужда.
 Искайте, да бъдете себе си.

 Такъв, какъвто ви правят мечтите.




 ПП Всички мои мечти се сбъдват. Да, не винаги във вида, в който съм си мислел, че ще се сбъднат, но за моя орис и късмет - всички. Така че, внимавайте какво точно си пожелавате и ако нещо след време не ви хареса, то се сърдете изцяло на себе си!

На вторият ден

На вторият ден, сътворих... Кокошката.

Първо си бе голичка пущината, просто един прозрачен кристал.

Викам си - А бе, що да не взема и да си я оцветя?
И си я извапцах, с боичките за стъкло, играх си, оклепах се, но си я извапцах!

Поизмъчи ме пущината, голяма играчка си беше дорде стане, но съм доволен.

ПП. Ако това под нея ви прилича на марихуана, вината не е моя!

Холна маса с повдигащ механизъм

 Преди година и кусур, случайно видях маса на Ozzio Design, която силно ме впечатли с функционалността си. Маса с променлива височина и разгъващ се плот, която в едното си положение изпълнява функцията на холна маса, а в другото на трапезна.
 Което изцяло съвпада с желанието ми, мебелите да са не само функционални, практични и естетично, но по възможност и с повече от едно предназначение.

 Започнах да се ровя в Интернет, търсейки начин да си я купя , но в момента, в който видях цената й мерака ми рязко се поохлади.
 "Добре де, няма начин някой у нас да не е краднал поне идеята за дизайна й" - рекох си аз и почнах да търся, някакъв приличен като идея аналог на родният пазар.

 Оказа се, че е краден не точно този модел, а един друг, който като идея на Ozzio също  не е никак зле.
 Да, ама дори и за да откраднеш нещо, пак се иска малко мисъл и малко идея, нали?
Крали са наш'те, ама са крали доста нескопосано. Наместо нещо елегантно им се е получило нещо доста ръбато и тромаво (може да ги видите в магазините на Стемар и на Лабиринт )

 -Добре де, ама как може такъв кютюк да родят родните ни мебелисти? Поне, малко от малко не се ли замислят, че покрай тая маса ще се седи и де ще си денеш краката от тия плоскости насреща? Ръбата, чепата... - седя, гледам я, ами... не ми харесва и това си е!
 Има си нещо недовършено в нея, нещо отървано, още повече пък през погледа на човек, който вече е видял оригиналната идея  и му се иска да я има пресътворена насреща си.
 Чудя се и колкото повече се чудя, толкова повече стигам до идеята, че това ще е решение само за краен случай. Не ми харесва основата й и това си е!

 Започнах да обмислям всякакви варианти, в това число и за преправянето й, докато в един момент случайно не разбрах, че "Балкан Юг" продават механизма за нея. А именно механизма е това, което позволява една идея за движение, да стане реалност.
 Отидох на място и си го купих. В сравнение с цената на завършената маса в магазина бе около половина, някъде около ... 120лв, което никак не е малко за няколко парчета желязо, пружини и два щифта. Явно китайски, защото никъде на него няма ни производител, ни номер, ни нищо, но както и да е, все пак механизъм ми трябва, ноу-хау така да се каже!

 Взех си механизма и звъннах на Павката (шурея), който работи в мебелна фирма. Таман по него време човека бе започнал да ми работи по кухнята (пак по мой си проект) , та разговора си бе съвсем навреме. Обясних му, каква ми е идеята, но подобни идеи трудно се разясняват по телефона. Но, нали вече се бях амбицирал, та стигнах и до там, да си сваля програма за проектиране на мебели, да си направя нещо като проект, та да онагледя идеята си. (Какъв зор видях, докато "проектирам" това , не е истина направо, но както и да е - разбра ме човека).
 Целия проблем си идва от това, че механизма си изисква едно минимално пространство за монтаж, та каквото и да правиш по проекта, трябва да се съобразиш с него.
 Да, ама... а бе нещо не се получава и не се получава долната й част. Както и да въртя плоскостите, както и да ги изрежа, в най-добрият случай става нещо като пирамида и това е.
 А точно от чепато-четвъртитият дизайн ми се щеше да избягам.
 За късмет, се сетих да попитам един друг мебелист ( фирма Bora ), който ми прави една друга маса (пак за хола) дали не може да помогне с идея за крачета. Обясних, че търся въздух под масата, че търся елегантност, както и съвместимост по идея с другата маса, за да не се бият поможду си двата дизайна един до друг. Разгеле, справи се човека, при това се справи много добре.
 В крайна сметка се получи именно масата, която ми бе нужна.
 Маса с променлива височина.

Маса, в един момент холна, а в следващият трапезна.

 Която, честно казано ми харесва дори повече, от тази на Ozzio Design, в която вече виждам нещо тромаво и нещо недовършено.
 Какво да се прави, та нали човек като си измайстори нещо, още повече след толкова много усилия да си го докара по негов си вкус и идея трябва да си го и хареса?!!

Един странник на 44

 Животът е странно нещо - превежда те през събития и места, за които дори и не си предполагал, че може да ги преживееш, товари на плещите ти всичко, което би понесъл от него на гърба си, като оставя един странен послевкус, водещ до пристрастяване към неочакваното.

 Какъв е смисълът на живота, ако не възможността ни дадена от него да го изживеем по своят си уникален начин, по който единствено ние самите можем да го направим?
 И всяка една поредна година носи един ден в себе си, в който човек се връща назад в спомените си, прави опит да осмисли преживяният си опит, поглежда се за миг в огледалото и въздъхва " Е, още една година живот остана зад гърба ми".
 Донякъде със страх, а донякъде и с облекчение от преживяните тревоги.
 С надеждата, да има нужната сила, воля и разум, за да преодолее следващите изпитания очакващи го по пътят му напред, изпитания които в крайна сметка го правят човека, който е.

 С всяко едно събуждане се раждам за нов живот, с всяко едно заспиване умирам.
 И точно по този начин пребивавам в два свята единият колкото  реален, а другият толкова въображаем.
Но, странно защо границата между тях е толкова тънка и незабележима, че понякога и аз самият не знам точно в кой се намирам. В този, в който си мисля че съм жив и броя годините зад гърба си или този в който съм изначален и вечен, като това което единствено се променя в мен е натрупване на преживяното, водещо до нов опит и светоглед.

 Странствам между два свята, като всеки от тях ми е скъп и всеки един напускам с тъга за да се потопя в другият след него. Един съм денем, а друг съм нощем.

 Странник по пътя на Живота.

Яребици под балкона

 Някои знаят, а други не, че смених жилището си. В което няма нищо важно и особенно като информация, освен един много любопитен факт - имам си яребици под балкона.

Забелязах ги съвсем случайно, защото окраската им буквално ги прави невидими и ако те не се раздвижат щансът ти да ги отличиш на фона на земята, с чийто цвят се слива оперението им е почти нищожен.

Вина за това имат любопитните и нагли свраки, които ходят да се закачат с тях и благодарение именно на тях, успях да видя новите си съседи.

 Изкушавам се да си взема въздушната пушка, но всеки път когато ме обхване изкушението си викам - Добре де, а какво лошо са ти направили те, че да ги стреляш? Не е ли по-добре да си имаш една рядка и екзотична за София гледка, наместо да скубеш перушина за една супичка, пък било то и от яребици?

 Кой знае, някой ден може да се окаже, че в полянката пред мен има не само яребици, но и зайци? А за тях вече сериозно може да размисля!

Цената на живота

В Неделя вечер Котьо направи криза. И то не каква да е, а такава която от всекидневието ни е позната като инфарктна. Парализа на крайник, затруднено дишане, учестен пулс - с две думи, за малко да умре.
 Нямаше какво много да се мисли. За около минута-две след като видяхме състоянието му единодушно се взе решението да се води спешно на ветеринарен лекар. 
 Една бърза справка за денонощен ветеринарен кабинет и бегом до този на "Анима" в "Младост-1" до "Билла". Уви, това което пише в Интернет не винаги е вярно и не винаги може да се разчита на него! Наместо лекар ни посрещна табелка, че... работното време е изтекло с препоръката да се обърнем към ветеринарната клиника до Зоопарка.
 Добре е, че поне бяха оставили спешните й телефони, че инак само по единият гол адрес на табелката, едва ли щях да я открия с тази скорост, от която бързо-влошаващото се състояние на котарака ми се нуждаеше.
 Просто го усещах как почва да бере душа и аха-аха... - не исках да мисля за това.
 Обадихме се, описахме моментното му състояния, а насреща в подтекст - Ами, като искате, доведете го!
 Един вид - Е, чак пък толкоз за една котка ли? Тя ще мре, но след като сте решили да я спасявате..
 Почти със скоростта на линейка прелетяхме до там.
 И наместо да започне спешно лечение, започнаха да ни четат ценоразписа, да не би по погрешка да сме попаднали там??!
 Добре де, а аз за какво съм отишъл тогава?
 Да, ценоразписът си е наистина солен, почти като тоя да вкараш сърдечно-болен в Чирковата болница, но ако не там, то къде другаде бих намерил толкова много специалисти и оборудване, които биха спасили живота на това същество, което с течение на годините ми е станало повече от другар и приятел?
 Може ли придобивката на един телевизор или нов айфон да се сравнява с цената на един живот? Дори  и той да е просто на една котка?  Какво значение има в случая за чий живот говорим, щом ще се измерва той в пари? Не е ли по-важното да направиш всичко което можеш и трябва, а оттам насетне да си става каквото си ще или както си е писано?
 Точно това ме изуми.
 Да, знам че в лекарската професия в един момент се получава така нареченото "професионално изгаряне" след което тя вече престава да бъде смисълът на живота ти, това което си искал да си, а се превръща в досадна рутина и всекидневие, но все пак... не мога, не мога да го разбера това разделение на живота от смърта според парите, които си готов да жертваш?
 Да, скоро няма да си купя голям и нов телевизор. Може и на колата да не й направя плануваният ремонт, дори и на почивка скоро да не отида.
 Но биха ли имали смисъл те за мен, ако цената им бе един живот?
 Живот на нещо повече от приятел.

Може да съм сантиментален, може дори и романтик, но не мога да спра да се питам - А, колко точно струва един живот?

 Не знам, котето има вече голям шанс да оцелее и почти напълно да се възстанови. Стискам му палци, ходя му на свиждане, говоря си с лекарите му... но колкото и да му остава да бъде заедно с мен на тоя свят, не искам да живея след време с мисълта, че съм го заменил за нещо, от което винаги мога да се лиша.

 Просто, някои неща нямат цена, дори и да има ценоразписи за тях.

Дозиране на Истината

 Ако Истината бе толкова ценна за нас, бихме ли бягали постоянно от нея?
Хората ги е страх от Истината, защото единствено тя може да убие илюзиите им, които им помагат да живеят по-леко. Перефразирам леко Ницше, не защото съм несъгласен с него, а защото си мисля, че така мисълта му е по-разбираема за мен.
 Говорим за Истината, вярваме в Истината, а в крайна сметка не искаме да я възприемем за такава. Наместо нея, предпочитаме удобната Лъжа, която ни помага да живеем по-леко, да се примиряваме със случващото се и да гледаме ведро в бъдещето си напред.
 Причината за това е проста и е обяснена по-горе.
 Още с първите си стъпки в Речта попиваме неистини. Къде интуитивно, къде съзнателно с течение на времето започваме да ги разпознаваме, но дотолкова сме свикнали да живеем с тях, да мислим чрез тях, че някак си започваме да ги възприемаме като нещо напълно естествено, като фалша в поведението си, правилата за добрият тон, налагащи ти често да изричаш откровени неистини за да не нараниш отсрещната страна, а и най-вече да предпазиш себе си.
 Колцина от нас са запазили приятелите си, изричайки истинското си мнение за тях в лицето им? Колцина от нас са останали такива, чувайки я от отсрещната страна?
 Дори и образът, който сме си изградили за самите нас е дотолкова изпълнен с неистини, че в моменти на съдбовни обрати се чувстваме безпомощни да се приемем за такива, каквито реално сме.
 За какво ли ни е Истината в крайна сметка?
 За да ни направи свободни, както е в посланието от Библията?
 А някой питал ли ни е, дали наистина искаме да сме свободни?

Не, Човечеството в своята преобладаваща част не иска да е свободно, то иска да е Щастливо!
А щастието в повечето случаи е несъвместимо с истината. Тя е токсична за нашата съвест, за нашият социален живот, за близкото и далечното ни обкръжение. Просто все още нямаме изградена своята поносимост към нея.
 И може би, единственият изход пред нас за да сме хем щастливи, хем и истинни е да започнем да привикваме на малки дози с нея, както са привиквали френските крале към арсена.
 Да приемем, че не сме съвършенни, че идеализираният ни самообраз не е нашият истински, а наложен ни отвън като модел за подражание, целящ да ни направи безобидни за околните.
 Да допуснем, че можем да грешим и да разберем, че чрез грешките си също се развиваме, чрез поуките и опита, който може да извлечем от тях.
 Та дори и част от тях да са в казване на истината.
 На малки дози, като за начало.

Пишман майсторът

 Когато човек стои и наблюдава някой друг, как работи колкото да си отбие номера, без да мисли и през пръсти, няма как да не си рече поне на ум - Това мога да го направя по-добре!
 От няколко месеца насам, наместо да си вися в блога в размисъл над това, какво ново и гениално мога да кажа на Света, съм се потопил в битието на човек, който от едни голи тухли иска да направи едно завършено жилище по негов си вкус.
 Та нали в крайна сметка, от комфорта на обитание, който сам можеш да си осигуриш зависи и цялостното ти емоционално и психическо състояние.
 Далеч съм от мисълта да превръщам своят дом в своя крепост, но ми се иска да се прибирам с желание в него и да мога да си релаксирам след тежкият ден в една приятна за окото обстановка, с тези нотки на комфорт, които биха ме накарали да забравя за простотията на всекидневието и поне за малко да възстановя силите си.
 А мелодията на комфорта звучи от дребните детайли в дома, не от едрите. Тя се вижда именно във финалният щрих, в това дали нещо е правено с желание и мерак или просто през пръсти, колкото да се отбие номера и да се сложи табелката "Завършено".
 И така, по неволя първоначално бях архитект.
 Виждайки безумията в проекта ( на етап, в който вътрешните стени не бяха все още иззидани ), не се сдържах и направих корекции в него. Категорично се противопоставих на идеята от коридор да се влиза в коридор ( все пак нито аз съм Тезей, нито ще живея с Минотавъра, че да имам нужда от подобна версия на Лабиринта). На мястото на единият къс коридор, се отвори място за мокро помещение, а входната врата просто я изместих в другият край на дългият коридор в близост до асансьора.
 На въпроса ми към архитекта, защо е това глупаво първоначално разпределение, отговора ме изуми с абсурдността си - вратата на хола трябва да е близо до входната врата.
 Да, ама не! След като може с едно лесно решение да се разшири полезната площ, какво значение има това, че влизащите ще изминават с 4 метра в повече до хола? Абсолютно никакво, още повече че това ми дава пространство, което инак е изгубено.
 Премествайки входа, отново се убедих в това, че архитектите не мислят за хората, когато проектират жилищата им. Точно срещу прага на вратата се оказа един стърчащ ръб на стена. Ръб, който не само те дразни визуално, но и чисто физически те пресира, заплашвайки те да се наденеш фронтално в него, ако направиш една излишна крачка напред.
 Премахнах и него, за изумление на архитекта с линия успоредна на него - от досаден ръб, се получи комфортно предверие, напълно достатъчни за масовото бутане и гъзене, когато приемаш и изпращаш групи от гости в дома си.
 Да, аз не съм архитект, но нямаше как да не видя грубите грешки в проекта и да не поискам те да се поправят. Също така не съм и ел.техник, но това не ми попречи да видя, че осветлението на общата ми тераса с комшията се включва от два ключа - един при мен и един при него. Грешка отново родена от факта, че да се мисли е уморително и ненужно за тези, които проектират и строят.
 Не спрях до тук.
 Наместо да се чудя как да крия грозните ревизионни отвори в баните, било с пластмасов капак или плочка залепена на клик-клак отвор, то реших да разширя проблема, за да го разреша.
 Изместих линията на водомерите, спирателните кранове и ревизиите на височина метър и нещо нагоре, а тях самите ги скрих с плъзгащи се вратички. Вратички, които наместо на лицето се плъзгат на гърба на шкаф, който вградих в гипсовата стена на баните и така, хем имам лесен достъп до ревизиите, хем и дискомфорта от грозните ревизии е отстранен.
 Много неща промених, много и добавих, но не съм и предполагал, че ще минавам след майстор и ще преправям и довършвам това, което е оставил след себе си.
 Да, попаднах на великолепно подготвени за работата си хора, но... попаднах и на такива, които не знаеха за какво са там.
 Конкретно - поставям две висящи тоалетни чинии, с вградени структури и пневматични бутони за пускане на водата. За да не се загрозява чинията с висящи кошнички с почистващи я сапунчета ( тия де правят водата синя и ароматна ) , реших почистващите таблетки да се поставят директно в резервоара на казанчето, чрез една от новите модификации на бутоните, тези с отваряеми на панти челни панели.
 Да, ама майсторът, нали си е майстор, реши изобщо да не погледне упътването за монтаж. Че за какво му е то, та нали той си отбира от всичко? И взе че закова героя с по две види всеки един капак директно. Иди и после го отваряй, ще го отвориш, ама нъцки! Пада си панелът в ръцете ти и ти се чудиш какво става.
 Погледаш, поцъкаш с език, теглиш една майна на простотията селска, та вземеш една отверка, развиеш си видата и си монтираш панела, както си трябва. Пак без да си чел упътването изхвърлено от майстора като ненужно на боклука, ама поне с малко повече мисъл на тема - Това защо е направено така, с каква цел и за какво служи?
 Оправих тоя гаф, оправих и следващия на ВиК гениите влезли да майсторят.
 Зарязали милите транспортните предпазни капачки вътре в структурата, без да ги свалят при монтажа. А с тях, вода се пуска колкото за едно късо кафе, но не и за да се измие тоалетната от плодовете на глада ни.
 Тая тоалетна драги не съм я взел за декорация на стена, а с цел изцяло функционална - по предназначение така да се каже!
 Не разбираш от подобни? Ами да търся друг тогава?
 И изведнъж, проблема бе открит и отстранен?!!
Което ме накара да си спомня един позабравен наш филм с реплика от него " А бе аз ще ти туря капата!" Дали са се пробвали да ми "турят капата" или не, не разбрах, но разбрах, че трябва като цербер да вървя неотклонно по петите на "майсторите" и да проверявам всеки един детайл от свършеното от тях. Проверявайки, се оказа че вода вече се пуска достатъчно, но не се пълни в резервоара. Причината? Причината бе проста - пуснат на дъното на резервоара поплавък, без да се закачи на стойката за него - от мързел, нежелание или незнание как да се регулира нивото на водата в него.
 Отворих, разглобих, поправих, сглобих.
 Мислене - 30 минути. Работа - 5 минути.
На другият ден, най-добронамерено си му казвам - Човек, явно тези структури за вграждане не са ти от силните страни, проблема си го отсраних сам, ела да ти покажа, кое е в нея за какво служи и как се монтира, на което отговора насреща направо ме отнесе из основи - Мен тия работи не ме интересуват! ??
 А бе, като не те интересува, ти къв ми дириш тука?

Теглих една майна и започнах да си довършвам всичко сам.
С много мислене, с пот, та дори и с кръв на моменти ( от леки сакатлъци ), лека-полека започнах сам да си правя това, за което бих викал майстор в къщи. И се убедих, че няма нещо, което да не мога да направя! Има само неща, които не знам още как се вършат, но мога да се науча!
 Та дори и по неволя, да стана един пишман майстор, аз си знам, че това което се прави с желание, то си става на майсторлък!

Книгите са опасни за вашето здраве!

Замисляли ли сте се, колко тежи една книга?
А, десет? А, един сак пълен с книги? А, десет сака?

Хора, не си купувайте книги - един ден ще ви се наложи да ги пренасяте от едно жилище в друго! Тогава ще разберете на собствен гръб, колко вредни и опасни може да са книгите за вашето здраве.

Половината от книгите съм ги раздал, половината сега трябва да пренеса в новото си жилище. Коридора продължава да се пълни със сакове натъпкани с книги, които те карат да се оцъклиш като пекинез, в момента в който се опиташ да ги вдигнеш.
А още не съм стигнал и до половината!

Кой идиот ме научи да чета?
Кой дявол ме накара да си купя толкова много книги?

Сега ще си плашам за грешното си увлечение по тях с лихвите.
И със здравето.

Книгите са опасни за вашето здраве.
Един ден ще го разберете на собствен гръб.
И ще се се сетите за моето предупреждение.

Жега е

   И както при всяка една екстремна жега, от рода на тази, в която усещаш как мозъкът ти се разтапя и в него спира да протича каквато и да е мисъл, ти остава едно единствено спасение - да избягаш на колкото се може по-висока надморска височина.
 Така и сторих през уикенда, откривайки си едно страхотно място за палатка на около 1450м. н.м. близо до Боровец.
 Висока борова гора, поляни от диви ягоди, хладинка и един щастлив котарак, носещ се като див вигрогон на воля из тях.
 А вечерите там са тихи.
 И студени.
 Дотолкова, че по някое време на разсъмване чуваш едно тихо църкане, с което те молят да намериш място под спалният чувал за още една гадинка, която да се сгуши на топло.
 А сутрин, сутрин те събужда песента на птиците. Караща те да гледаш доста по-ведро и отпочинало на нещата. На едрите и на дребните. Високо в планината мащабът им някак си се губи. Дребните неща, маловажните ги виждаш като истински значими, а тези които не са ти давали мир и спокойствие, като преходни и маловажни.
  За да се запиташ философски за смисълът на живота и да го видиш трептящ навсякъде около теб. Такъв какъвто винаги е бил и какъвто ще бъде.

 Истински.

Преследвач на разпродажби

 Най-добре заплатените ми два работни часа бяха днес, средно около 220лв. на час.
Толкова ми излиза печалбата от разликата в цените на това което си взех от Икеа.

В какво се състои целият номер?

Една част от мострите подредени в отделните шоурум зали на Икеа се продават след време с около 35% намаление. Единственият им проблем е, че вече веднъж са сглобявани, което в един момент се превръща в плюс, ако си ги пренесеш сглобени - така няма да губиш време и нерви да си сглобяваш нещо по инструкции.
 Тези мостри, от днес ги пускат с 50% намаление, т.е. отстъпката в цената вече започва да варира в порядъка на 65-82%, че и нагоре в по-редки случаи

 От доста време умувах над въпроса, какви шкафове да си вкарам в дрешника и на каква цена ще ми седнат те в различните варианти - готови, по поръчка, от Икеа и т.н. в тоя ред на мисли. Реално погледнато, цената на която днес си ги взех е по-ниска от тази на материала вложен в тях, което прави сделката изключително печеливша. От близо 500лв ( за шкаф гардероб с чекмеджета 192/120/40 см)  да преминеш на цена от 170лв  -това вече е сделка, нали?

 Да, вярно - адреналинът е висок, по простата причина, че в Икеа по един много глупав начин са си решили обслужването в денят на разпродажбите, но ако човек е малко по-интелигентен от средното, дори и този проблем е лесно разрешим.

 В крайна сметка, отделеното време и енергия от моя  страна бяха възнаградени повече от подобаващо, което ме кара да се чувствам най-малкото удовлетворен.

Аз Пенсионерът

Никой не вярваше в това, но ето, доживях заветният миг да се видя и аз пенсионер. Събрал нужният стаж, години, точки, осигуровки, всичко как си му е реда точка по точка, ето ме и мен пред вратите на пенсионното.
 Открехвам вратата да вляза, а тя издава едно дълго протяжно скърцане, клеясали са й пантичките явно? Отвътре зад гишето ме поглежда изненадано една леко мургава служителка.
-Ай, ти за какво си тука бе батей!
-Ами аз... таковата, за изчисление на пенсията - смотолявам с половин уста, не вярвайки на очите си кой ще ме обслужва. Интеграция, интеграция, ама поне родният ми език да бяха понаучили малко, че с това ми ти баткосване неудобно взех да се чувствам някак си. По-млад, а в наши дни ако си млад - пенсия йок!
- Да видим, да видим какво ще покажат картите - взе да си бае под носа служителката вадейки тесте карти Таро.
-Ама моля ви се, какви са тия карти, вижте в компютъра пред вас, там всичко трябва да си е написано - подксачам нервно аз, подавайки през тесният процеп на гишето картончето с осигурителният си номер.
Видимо недоволна от прекъсването на сеанса й, служителката поема картончето, начуква ядосано номерът му на клавиатурата и почва да сумти пред монитора. Точно в този момент писна и някаква дивашка аларма, светнаха едни ми ти светлини, едни прожектори в лицето и дорде си успокоя нервите от шока, залата около мен изведнъж се изпълни с хора. Дори и телевизионен екип довтаса - а бе тия, от де пък се взеха.
- Ето, имаме спечелил в играта "Стани пенсионер" ! - с приповдигнат патос запристъпя една млада репортерка към мен, опитвайки се да ми натика микрофонът в лицето. - Кажете, как успяхте да надживеете трите пенсионни реформи и вдигането на възрастта за пенсиониране след тях? - продължи да ми го навира тя, карайки ме да отстъпвам с всяка една нейна крачка, дорде усетих, че вече няма място за отстъпление, от острият ръб впиващ се в гърба ми.
- Ами.. спрях цигарите, откак една кутия заради акциза стана по-скъпа от храната ми за една седмица - започнах аз.
- Браво, браво! Казах ли ви аз колеги, че това с акцизът бе правилна стъпка? - се провикна някой в тълпата отзад.
- И ходя много повече, откак поскъпна бензинът - нови възгласи "браво" подкрепиха репликата ми.
- А може би, освен здравословният начин на живот вие и спортувате на тази преклонна възраст? - с див ентусиазъм продължи да ме напада репертерката.
- Да, качвам редовно стълбите на входа, аз знаете ли... живея на десетият етаж, а откак вдигнаха цената на тока пари за асансьор няма, та се налага...
-Чудесно, чудесно! - се чу да изрича бравосващият глас.
-А на лекар, на лекар ходите ли редовно? - продължи да ме пита младото диваненце, подавайки ми въпрос след въпрос като картечен откос.
-То, джи-пито ми се спомина малко преди да се пенсионира, а ново не са намерили още, чакали да се завърне някой от емигриралите навън. Ама междувременно да ви кажа, то и зрението ми се подобри. Нали спряха тока заради неплатени сметки, та вече съм почнал да виждам не само на светло но и на тъмно, че то по тия стълби до десетият етаж...
-Ето, виждате ли колеги, как всички наши реформи са дали добър резултат? - се провикна възторженият шишко от задният ред, де ме бравосваше допреди малко.
-А вие кой сте господине? - на свой ред попитах и аз.
-Е, как да не знаете кой съм, аз съм новият ви финансов министър! - припряно ми отвърна той и продължи:
- Именно благодарение на строгата фискална дисциплина и структурни реформи провеждани от моето министерство редом с това на социалните грижи, днес пенсионерите са здрави и жизнени дори и на възраст като вашата. А вие, сигурен ли сте, че имате навършени 125 биологични години и 100 години осигурителен стаж? Да не сте измамник някакъв, решил да си прави шега с пенсионната ни реформа? Да знаете, че още на втората реформа това го инкриминизирахме и ако нещо... -
За миг изстинах, но после без да ми трепне ръката протегнах към него личните си документи, в които всичко потвърждаваше претенциите ми за пенсия.
- Странно, много странно - озадачено взе да си мърмори той, въртейки ги недоверчиво в ръцете си, докато ги оглеждаше от всички страни. - Май по-добре щеше да е, ако бяхме опитали и с цианкалий.

Патриций

    Едва ли знатните патриции в древния Рим са гледали с такова омерзение и презрение към плебса, както моят черен дзвер към мен от леглото сутрин.
 Ако можеше да говори, със сигурност погледът му щеше да е придружен от репликата - Какво си ме зяпнал, я марш на работа, че и аз трябва да яда!
 Той отдавна, за разлика от мен е намерил отговорите на основните житейски въпроси от рода на - Кой съм? От къде идвам? Накъде отивам?
 Той просто е царят, а на мен е отредена почетната роля на слугата.
 Идва самодоволен, за да си полегне.
 А ако му е тясно, просто ме изритва.

 За да се почувства Човек.
За разлика от тези, които могат само да му завиждат.

 Един над всички, всички за един!

Ако пушенето е престъпление

 В последните седмици тече масирана медийна кампания, поставяща си за цел да криминализира пушенето, като проява умишлено насочена срещу здравето на околните.
 Да оставим настрани рекламните послания в клиповете и доколко добре са направени те.
 Да оставим настрани и верността на "фактите" изнесени в тях.

Нека просто да се запитаме - Ако пушенето е престъпление, защо тогава не са инкриминирани и следните дейности застрашаващи пряко нашето здраве?

1. Замърсяването на въздуха, който дишаме.
2. Замърсяването на водата, която пием.
3. Замърсяването на храните, които приемаме.

Човешкото здраве не се крепи само на това, дали ще пушим или не, дали около нас ще пушат или не, а на средата в която живеем. На храната която приемаме, на въздухът който дишаме, на водата която пием и на живота който водим.

 Високото ниво на стрес, в което живеят повечето от нас за последните 20 години на "преход" също влияе негативно за здравето ни. За него, от кой точно ще се търси отговорността - от бездарните ни и продажни политици, от МВФ или от Световната Банка?

 Не мога да приема на сериозно една кампания срещу тютюнопушенето, като панацея в борбата за по-здравословен начин на живот, ако в същото това време медиите през които тя се води си затварят очите за всичко останало, което ни убива.
 Кое по-бавно, кое по-бързо.

Регенезис

  Казват, че в мига преди смъртта целият живот на човек преминавал като на кинолента пред очите му.
 Забравени спомени, за забравени хора и събития с изненадваща яснота изплуват отново, за да го върнат в отминали времена, да преживее отново за миг от вечността най-важните моменти от своя живот, но вече да ги погледне безпристрастно, отстрани, така че да може да види и себе си в тях.
 Ако това е вярно, то аз умирам.
 Което ни най-малко не ме плаши като възможна вероятност, само донякъде ме кара да съжалявам за грешките които съм допускал до тук, виждайки резултатите от тяхното развитие във времето.
 Да, спомени считани отдавна за мъртви с изненадваща сила са отново живи и отново в мен, спомени за забравени хора, отминали събития, за моменти, които са ме изградили такъв - какъвто съм.
 Започващи от момента на раждането ми, за който се счита че човек няма как да запомни, преминаващи през различни периоди на живота ми, спомени които сякаш са се върнали, за да формират един нов и изцяло различен поглед към действителността.
 С мен и без мен.
 С мен, като пряк участник в събитията и без мен, като страничен наблюдател набюдаващ живота на някой друг, питащ се на моменти - А бре човеко, това пък  защо го направи?
 В случая, не е важно дали ще продължа да живея или не - живота е дотолкова странен и необясним, че просто не си заслужава да го притискаме в шепи от страх да не го изтървем, а просто трябва да го оставим той да ни води. По път, който донякъде ни е предначертан от Съдбата, а донякъде е и плод на нас самите - на нашите грешки и поуки извлечени от тях, на миговете които са ни променяли като хора, на опита който е формирал нашият мироглед.
 В крайна сметка, може би именно в това е и така търсеният смисъл на живота - просто да го изживееш?
 Та дори и да стигаш до моменти като тоя, в който като на кинолента целият ти живот минава пред теб, за да си направиш цялостната равносметка.
 Да се отърсиш от набраният баласт, който ти пречи да продължиш напред, да забравиш предрасъдъците си, да отхвърлиш заблудите и просто да се възродиш за нов живот.


 Регенезис.

Пълен идиот!

 Бинтован съм, като току що завърнал се от тежко и кръвопролитно сражение. Човек отстрани да ме погледне и ще се уплаши - Тоя клали ли са го, драли ли са го или нещо много лошо му се е случило, че така да го бинтоват от китката до лакътя?

 А тя превръзката си изглежда внушително и плашещо.

 И да се попиташ - Защо така? - за да си отговориш сам - За пореден път да спасявам живот и пак за пореден път аз да си го отнеса.

 Тя ситуацията си е направо комична.

 Казват, че котките имали по девет живота. Е, моят дивак чер е с поне два в повече благодарение на мен. За което аз си плащам, а не той. С кръв, с кожа и с едни гадни инфекции на раните, благодарение на зъбки и ноктенца.

 Първия път, когато си го отнесох го спасявах в Родопите. Бе се сбил с неизвестно животно през нощта, то не бе вой, не бе олелия... На бегом облякох нещо, обух там каквото ми попадне на бос крак и бегом през драките в посока на воя и борбата.

 Горкото горско животинче, ако не е получило инфаркт от зверския шум, който вдигнах косейки драките напряко и от няколкото ми сурвания по мократа хлъзгава трева, то навярно за няколко месеца след това е нямало глас от стрес и уплах.

 Когато пристигнах на мястото на събитието, котора бе с наежена опашка като на катерица, с козина настъхнала в обратна посока на косъма и с очи ококорени като на пекинез. Ръмжащ, виещ, направо страхотия неземна. Фъска, хъска, не дава да го приближиш. Криво-ляво успокоих го някак си, поговорихме си нежно по мъжки, та се разбрахме накрая.

 Взех го на ръце и го понесох обратно към палатката, ама тоя път за да не се пребием из урвите и драките, излязох на пътя и лека-полека, цап-царап с Котьо на ръце почти се прибрахме.

 Почти, защото на финалната права ни чакаше Извънземното.

 Неясен силует забулен от призрачна светлина и с почти човешки глас питащ - Намери ли го? 
 Призрачната светлина се насочи директно в лицето ми, при което котака подивя от ужас и взе неистово да се мятка в ръцете ми, в желанието по никакъв начин да не споделя съдбата отредена на мен, от този среща зловеща.

 Подивя, завъртя се като хлъзгава змиорка, а когато видя, че дори и това не помага си впи острите зъбки в дясната ми ръка, малко над китката. Зъбките му буквално си влязоха в нея, като нож в масло. Усетих  нещо като удар от трифазен ток, кога едно от тях се остърга в сухожилието, а друго се заби насреща в коста ми. Изревах зверски от болка, с което прекъснах контакта с извънземният разум, който се оказа не дотам разум и в никакъв случай извънземен, а просто милата ми половинка решила да ме посрещне с фенерче в ръката си насреща.

 Теглих една майна на всички домашни любимци от всякакъв пол и характер и отидох да си ближа раните в усамотение. Аптечката изтърбушена, ръката повита в всевъзможни бинтове и марли, котарака изритан обратно в гората, а половинката натирена в палатката, за да не се стига до среднощни саморазправи.

 След час-два болката постихна, котаракът се върна, а с него и част от разсъдъка ми.

 Е, то с това и приключи почивката ми тогава, защото с отекла и подута ръка, в процес на инфектиране, не ти е работа да си стоиш в драките и да съзерцаваш луната, заслушан в песните на славея. Наместо нея, усещаш само една ритмично пулсираща болка, която те кара да псуваш късмета си, акъла си и най-вече обичта към животните, които си тръгнал да спасяваш.

 Е, точно тая пробита ръка, с четири дълбоки инфектирали се дупки от котешки резци в нея ми спаси живота на връщане. На един завой по пътя между Кърджали и Хасково, каращ несвойствено бавно с около 70км/час поради почти напълно изключила от болка дясна ръка, по чудо се разминах с тир, изпреварващ друг тир и носещ се като волна птица в моето платно. С няколко километра в час да бе по-висока скоростта ми, едва ли щях да отбия така плавно и безопасно в банкета и да пусна смъртта да мине на безопасно разстояние покрай мен.

 В тоя миг ясно осъзнах, че понякога това което най-силно ни наранява, всъщност ни и спасява. Дали от самите нас или просто е шега на съдбата, но... простих на котака, простих на половинката, простих и на себе си.

 Седмица - две ръката ми се възстановяваше болезнено бавно, но.. зарасна и случката бе почти напълно забравена.

 До този понеделник.

Пак сме в балкана, пак на излет и пак с... котака. 

Дреме си диването на задната седалка в колата, защото тоя път нямаше разпъната палатка с легла, на които да си полегне и в тоя момент при мен идва за запознанство едно куче. Куче, ама направо да си го наречем Кучище!

 С глава по-голяма от моята, с лапи като длан на петокласник и с тегло почти колкото моето. Овчарка от страшен вид и едър калибър - каракачанска.

 Красиво, голямо, едро куче, но за сметка на това безкрайно миролюбиво и не по-малко любопитно. Подушихме се, харесахме се, почерпихме се дори с остатъците от храната, а през това време, наш Котьо (Мишо) да вземе да се измъкне от колата скачайки през отвореният прозорец и на свински тръс да ми се понесе към кучето да го бие. Директен и безцеремонен, без инстинкт за самосъхранение или поне елементарно сметка, че песа го превъзхожда поне двадесето-кратно като тегло и сила. Няма шест - пет! 

 Ама ха! Някакъв си ми ти помияр ще му подяжда храната, ще му навлиза в територията и ще му съблазнява домашният любимец ( демек - мен ). Не, няма да минат тия, това си е за бой и то за много бой!

 Ей, едвам го хванах и метнах обратно в колата, преди песът да осъзнае от каква зла участ съм го спасил. Това, че само с едно отваряне на устата му, девет котешки живота щяха от веднъж да си заминат, котака едва ли го е осъзнал, но аз определено си изтръпнах.

 Прибрах Звяра, отправих Красавицата и реших, че на пикника си му е време за щастлив хепи енд. Да, да - ама не! - както казва Петко Бочаров.

 Отворил съм аз багажника, събирам там маси, столове и още що съм понесъл, а то за зла участ Куджо отново се върнал и застанал зад гърба ми кротко и тихо.

 Кротко и тихо си стои песа, ама не и черният демон в колата. Как прескочи от задната седалка през кората и отвореният капак на багажника почти не видях, но по някакво чудо го улових във въздуха преди да се стовари на песа на главата и да му изтекат животите в един сет.

 Фър-хъс-драс-мяу!

 С няколко завъртания от негова страна на три места вените ми са пробите, още 15 дълбоки дупки цвъркат кръв, а аз от болка пак видях Млечният път през деня.

 И какво в крайна сметка?

 Кучето цяло, котката цяла, а аз надупчен като решето, кръв цвърка на гейзерчета и фонтани, свят от болка ми се вие и то за какво - за поредният спасен живот ли?

 Няма дезинфекции на място, няма антибактериални кремчета, няма пълно щастие и лечение при рани нанесени от котешки ноктенца от нокти и зъби - инфектират се на 100%. Промивах. почиствах, превързвах, компреси налагах, но... инфектираха се и то не само продупчените места, ами си тръгна една пълзяща червенина от лакътя към китката.

 А бе, мамка му стара, тия медицински сестри как така ми се туткат сума ти и време докато ми намерят вените, а котака само с един замах по три наведнъж намира?

 Те така, дорде днес ми направят читава превръзка гледах да се крия от хората.

 Че то, с толкова много дупки около вените, на късоглед наркоман си ме мяза - хем му се ще, ама хем и не може да ги уцели.

 Наложили са ме сега с една миризлива зловонна смес на Вишневски, от която би преминал апетита и на прегладнял до смърт сомалиец, седя си пред компа в очакването на часа до следващият антибиотик и си бия главата в стената с въпроса - А бре Идиот, то бива-бива обич към животните, ама защо поне малко не обичаш и себе си, а?

Армагедонци

- Ядоха ли нещо? - попита главният Проверяващ.
- Не, много странно, повече от месец не са яли абсолютно нищо, а са все така жизнени, без нарушени основни функции и загуба на телесно тегло.
- Някакво недоволство от това, че сме ги затворили под карантина за изследвания?
- Абсолютно никакво, даже внесоха няколко предложения за подобрения на мерките за сигурност - така са се чувствали по-защитени.
- А в идео..логическо отношение... - продължи да отмята по списъка главният Проверяващ.
- Питат кога ще им дадем Спасителят, не знам какво имат впредвид, но настояват да ги „оправи” в рамките на един мандат. И мандат е нова непозната дума за нас, ще трябва да я проверим в Енциклопедията.
- Интелектуално ниво?
- На минимума поддържащ оцеляването им. - продължи с акуратните си отговори Наблюдателят проверяващ по неговият си списък.

Въпросите и отговорите продължиха още около десетина минути, след което затваряйки линията, главният Проверяващ се обърна към секретаря си с думите:
- Да обобщим. Записвай!


   Звездна дата 21.12.2425

 След пристигането ни в слънчева система от 4-ти звезден клас, на третата й планета са открити останки от разумен вид. Самата планета е с повишен радиоактивен фон.
 Разумният вид ( категория хомо-сапиенс) е концентриран основно в юго-източната част на единият от континентите й, наричан от местното население „Европа”. На останалите части от планетата, други подобни форми на живот не са открити.
 Туземците са с повишена жизнена устойчивост за сметка на понижена умствена, а може би и именно поради тази си аномалия са успели да уцелеят в условия, в които са изчезнали почти всички останали животински видове. От началото на наблюденията ни не са приемали каквато и да е храна.
 На въпроса ни кога се хранят, отговора им е „Когато дойдат пенсиите” , като последната дума е все още неизвестна за нас, предполагаме че става въпрос за явление от непознат характер.
 Чрез направените изследвания е установено, че не се хранят посредством фотосинтеза, така че все още е загадка пред нас откъде и как точно черпят жизнените си сили.

 Комуникативни, бързо адаптиращи се, на моменти дори и досадни с репликата си „Чакай да ти кажа аз, как се прави това!”.
 Емоционално податливи на внушения, готови да изпълнят всяко едно наше желание, ако им обещаем подходяща награда за това. След изпълняването му, те са забравили вече какво им е обещано. 

 Самоопределящи се като „българи” дума също неизвестна за нас.

 Опитите продължават. Предстои да открием отговора на въпроса, защо са единствените оцелели.

 Край на записа.

Орисия

 Всичко ново е просто добре забравеното старо.
Не бях хващал четка в ръка от... повече от 15 години насам, но явно мерака си е дремел в мен и кротичко си е чакал момента, в който да си избие навън в някоя нова "крастичка" с провокативният въпрос - "А защо не си го направиш сам?".
 Преди време бях обсебен от рисуването, рисувах във всеки един удобен момент, на всяко едно място, по всеки един възможен начин, ползвайки почти всичко, което ми попадне за целта под ръка, само и само за да запечатам явил се моментен образ, идея, видение призрачно и примамливо с формите и сенките си.
 Може и да имам талант, но проблемът с талантите е в това, че те трябва да се развиват усърдно с времето, за да излязат от сферата на аматьорската себеизява и да преминат към майсторското владеене на възможните изразни средства на конкретното изкуство. Едно е да имаш точно око и сигурна ръка, друго си е да научиш възможните начини, чрез които да можеш да ги използваш най-пълноценно.
 Но, странно нещо е живота! Гледайки назад към миналото неусетно стигам до извода, че пътят на художника, не е бил точно Пътят за мен. Кандидатствал съм по различно време на различни места, в които бих могъл да се науча да рисувам, но винаги на изпитите за тях съм се провалял с гръм и трясък. Може преди това да съм предизвикавал одобрението на учителите си и възхищението на колегите си, с нещата които съм правил, с лекотата и с точноста на рисунъка си, но точно на самият изпит, на самата проверка, винаги съм правил възможно най-грозните и недодялани неща, на които съм бил способен. Сякаш някакъв тайнствен неизвестен фактор "Х" се е намесвал в тоя момент на живота ми за да ме спре чрез собствените ми ръце?
 Не съжалявам за това, защото всичко това, което успях да изгубя като шанс, в един момент си идваше отново при мен, но вече като опит и знания придобити по друг път и по неочакван начин, различни от тези, които можех да придобия следвайки желанието наместо предопределението си.
 Неусетно кръгозорът ми се разшири и излезе извън сферата само на едно от изкуствата, а премина и към останалите.
 В един момент се усетих, как изкуствата взаимно се допълват и доразвиват едно с друго.
 Желанието ми да свиря на пиано ( обожавам този инструмент ) успя да развие гъвкавоста на ръцете ми, което съществено подобри качеството ми на рисуване.
 Умението да си изграждам предварителен образ на това, което искам да нарисувам, в един момент се оказа особено подходящо в сферата на писането, където ти трябва кристално ясна идея, чиято рамка да следваш в изграждането на сюжета на разказа.
 Музиката доведе след себе си Поезията, с мелодичност и хармония не по-малки от нейните. Може би немалко от вас чуват мелодия, четейки добър стих, аз я чувам винаги, четейки всеки стих.
 Някак си, неусетно за мен, отделните изкуства размиха границите помежду си, обединявайки се по допирните си точки и прерастващи в нещо ново за мен - в преклонение пред красивото и изящното, обожание водещо до желанието да ги търся постоянно в живота около мен. Научих се да гледам с нови очи на света, но това ме и направи по-откъснат от реалността  и асоциален донякъде тип.
 Защото трудно се живее разкрачен между два свята - този на невидимото и този на ежедневното.
 В един момент си казах, че е време да спра, да започна да се занимавам с това, с което имам бъдеще за мен. Започнах да работя в сфери далеч от тази на изкуствата, работих с години, доказах се като добър професионалист, но нещо в мен бе сякаш скъсано и празнотата му се усещаше. Не винаги, не по всяко едно време, но Празнотата си я имаше в мен.
 До скоро, когато мислейки си относно това, как искам да изглежда новото ми жилище, не реших да визуализирам идеите си пространствено и цветово. Започнах с опростено триизмерно моделиране на идеите си, преминах към по-конкретни интериорни проекти, като в един момент се отзовах в задънената улица - трябваше ми интересен аплик за коридора.
 Попаднах случайно на такъв с щамповано стъкло в ИКЕА, смутих се от грозотата му и някакъв глас отново изрече в мен - А защо тогава не си го направиш сам?
 Колко му е? Бои, четка, стъкло и въображение - останалото вече го имаш, забрави ли?
 И аз започнах отново, усещайки как с всеки един мах на четката, запълвам не само едно празно поле пред мен, но и едно пустеещо вътре в себе си. Което винаги е чакало Изкуството да се настани в него отново, на мястото което винаги е било предназначено за него.

 Орисия.

Пази Боже сляпо да прогледа!

 Случайно попаднах на венцехвалещи се автори, спечелили награди в поредният пишман литературен конкурс за фантастичен разказ, на името на Агоп Мелконян.
 Не знам, дали критериите на журито са били силно занижени или отново наградите са се раздавали на принципа "всеки участвал - награден", но толкова слаби разкази не бях чел.
 Слаби като постройка, стил, идея. Скучни, но за сметка на това натруфени с всякакви изразни средства, поставени не за да внесат живец и темпо в разказа, а просто да покажат, че автора им поназнайва някои и други думички и ловко може да жонглира с тях.
 Чудя се и недоумявам, тия хора някога изобщо дали са чели нещо от майсторите на късият фантастичен разказ от рода на Шиничи Хоши ( автор с невероятно сбит, но за сметка на това изключително майсторски стил ) или на Клифърд Саймък ( да си спомним "Всичко живо е трева") и стигам до извода, че именно тяхната неграмотност и невежество са им дали куража да се нарекат писатели.
 Да, вярно е, че в царството на слепите и едноокият е цар, но поне царете ни на словото да бяха само еднооки, а те даже са и късогледи, щом не могат да си фокусират мирогледа извън периметъра на собственият си нос.

 Ужас, ужас ме обзема само от идеята, че някога бих кандидатствал в подобен конкурс.
 Мисълта да се видя сред наградените сред такова масово бездарие и нахалитет, ме кара да изтръпвам вътрешно. Може би и по тази причина, ако продължа да пиша, това ще е без всяка една претенция то да бъде издавано и натрапвано като образец на стил за подражание, а по-скоро ще си остана същият запален читател на истинските Автори.

 Тези, които наистина могат да пишат, без да имат нужда от ласкатели и нагласени конкурси.

По пътя на Словото

Литература ли е халтурата, поезия ли е стихоплеството са все неща, които изобщо не ме вълнуват напоследък. по простата причина, че болшинството от автори които чета, знаят как да се изразяват чрез Словото и не само го правят по един великолепен и майсторски начин, но ми отварят чрез творчеството си широко вратата към техният невероятен вътрешен  свят.
 Сега, дали тук има такива или няма е почти без значение, светът не се изчерпва с малка България и колкото  да ни се иска, дори и чисто статистически погледнато, няма как да бием целият свят по брой таланти на глава от населението. Едно че е безсмислено, второ че е ненужно.
 Проблемът не е в това дали тоя или оня има талант, а дали прави нещо за да го развие.
 Защото талант, без труд насреща, който да го развие е като зърно посято на камък - залинява и умира с времето.
 Да, ние може и да сме си талантливи, може да сме дори и  интелигентни, да проблясваме понякога с някоя запомняща се реплика или оригинална идея, но когато това е просто самоцел за да ни забележат, това не е белег на положителни качества, с които да се гордеем.
 Просто човек не трябва да го е страх да се учи.
 От по-добрите от него, признавайки си с ръка на сърце, че е под тяхното ниво, но и знаейки, че всеки си има свой собствен път който да измине, и ако го следва с воля и търпение няма как да не пожъне плодовете на труда си.
 А за да се учи човек от другите, трябва да има очи да види по какъв начин те правят нещата по-добре от него. Кое е това в стилът им, в подредбата, в начина на поднасяне на идеята, което кара техните творби да пленяват въображението, а неговите да водят до отегчение и прозявки.

  Да четеш през погледа на чирака, който се учи от майстора. Да завиждаш за постигнатото съвършенство, като тази завист да не те обезсърчава, а да те кара да полагаш все по-големи усилия над това което правиш, така че в един момент трудното да стане лесно, а невъзможното - присъщо. В това е истината за пишещите, които искат да се развият по пътя на Словото.

Кекс с ябълки, червени боровинки и стафиди

 Ако някой ми бе предсказал преди време, че ще започна да правя толкова хубав кекс, нямаше да му повярвам. Рецептата си е напълно традиционна, но леко ашладисана от моя страна - просто обичам да е свеж, ароматен и сладък. А така, както го правя, той става точно такъв!

Няма нищо сложно, прави се бързо, лесно и просто, стига да следвате златното сечение 1:2:3

Една част олио.
Две части захар.
Три части брашно.

Започваме с яйцата. Според големината им те могат да варират, но аз самият се убедих, че колкото повече - толкова по-добре. В случая слагам поне 5 едри яйца, които разбивам много добре, като добавям постепенно :
- Ванилия
- Есенция ( лимон или ром, а може даже и добър коняк! )
- Бакпулвер ( препоръчвам този на "Йоткер", нашенският ми е носил повече разочарования, отколкото успехи.
Постепенно се добавя захарта, която добре трябва да се разтвори, доколкото е възможно, а редом с брашното се долива и олиото, за да се получи една плътна смес, с консистенция близка до тази на еклеров пълнеж.

 Междувременно, за да не ви доскучее, хващате 2-3 ябълки и ги обелвате. ( Най-добре се получава с дивачките, ония малки, дребни ароматни селски ябълки, но и другите стават стига да не са прекалено воднисти ) Нарязва се една ябълка на 8 резена, а после всеки един резен се нярязва напречно на няколко парчета. Парченцата ябълка се поръсват с канела.

 Отделно, снабдяваме се и със стафиди. Най-добрите резултати съм получавал със светлите стафиди, имат по-сладък вкус и лек приятен аромат.
 Също така, ако ви попаднат пред очите канадски червени боровинки, не пропускайте да вземете и от тях за кекса - ефекта им е просто поразителен. Придават един леко кисел привкус, който дава лекота, свежест и един по-богат краен вкус.

 Така, дотук сме забъркали сместа, намерили сме си подходяща тавичка за кекс и...
естествено си я омасляваме с малко разтопено масълце, така че той да покрие цялата й работна повърхност, след което с малко брашно я поръсваме, за да не залепва кекса при печене във формата му.

 Изливаме малко от сместа, поръсваме с ябълки, орехи, стафиди, боровинки и така повтаряме докато слоевете станат поне 2-3 и смеската ни се изчерпи.

 Слага се в предварително затоплена фурна на 150'С и се пече около... 40 минути на слаб и спокоен огън, за да може хем да се изпече добре, ама и хем да не загори.

 Пробвайте!

 С поздрав най-сърдечен.... отивам да си отрежа още едно парче.

Жить стало лучше, товарищи. Жить стало веселее.

" ...тези неща се решават от жените, до тях трябва да достигнем с всякакви програми. Ако искате – през фризьорски салони, чрез брошури. Там отиват, там говорят, там най-много си приказват. И когато едната дойде и каже – аз вече плащам с 30% по-малко парно, у нас е топло, едвам работи радиаторът, понеже е добре импрегнирано, много съм доволна, другата отиде и каже – чакай сега, защо да не направя и аз така, само тя ли да е доволна – и аз да съм доволна. Тогава ще видите, че ще стане и модерно, и самите пък комплекси ще придобият друг вид, защото това автоматично означава отвън замазки, по-свеж, по-красив вид. Това трябва да стигне до населението”.

Автор: Владимир Дойчинов

 Не е страшно това, че Премиерът ни е невероятно тъп, страшното е в това, че е избран по демократичен път от още по-тъпи от него хора, които явно са мнозинство в държавата ни. 

 Ето, това вече е страшно!