Ще изяде ли мишката книжката?

 Преди няколко години, това бе въпросът измъчил кандидат-студентите потящи се над изпита по журналистика, а днес той има своят отговор за всеки един изправящ се пред избора да даде ли 15-20 лв за нова книга или да я потърси в Интернет, където тя е достъпна безплатно.

 Няма да забравя удивлението на един от щандовете на водещо наше издателство, предизвикано от репликата ми, че тая тяхна "нова" книга съм я чел още преди година и съвсем не е нова за мен. А и как ли щеше да е, когато съгласете се, не е прилично да чакаш превода на твой любим автор повече от три години след издаването на книгата му, когато само след година - максимум две, тя вече е напълно достъпна за безплатен прочит в Интернет!

 Няма да скрия радостта си при откриването за мен на сайта "Моята библиотека" ( chitanka.info ), където към момента има качени за прочит близо 4000 заглавия, сред които и немалко на автори четени с интерес от мен, но няма да скрия и разочарованието си, когато влизайки в чуждоезични сайтове, видях че там заглавията са десетократно в повече, предлагащи далеч по-голям избор на аудиторията си. Автори издавани у нас едва с 4-5 от книгите си, там са в пълният си блясък с цялата им библиография, а автори за които дори и не съм чувал, че съществуват ( непреведени у нас ), там само чакат да ги откриеш.

 Е, как тогава според вас приключва дилемата по въпроса - Да дам ли 15 лв. за нова книга, която изглежда примамливо само на външен вид или да си я изтегля от Интернет след 2 години, срок в който най-късно те стават достъпни в нета?

 За една добра книга времето винаги е било без значение, тя запазва силата си независимо от датата й на издаване, като само жълтите преследващи сензация губят от това. Добрите автори са като доброто вино, времето им помага да изпъкнат на фона на останалите, подчертавайки само силните им страни на фона на общата посредственост.

 Съмнявате се в това?

Ами запитайте се тогава - Актуални ли са днес Алеко и Чудомир, след като героите им все още бродят сред нас? Актуален ли е Марк Твен, Стайнбек, Ремарк и ако са актуални, то защо са такива, след като историите им касаят едно време напълно различно от нашето?

 Обичам да чета.

 Това е едно от малкото удоволствия, което мога да си позволя всеки един ден, без то да се превърне в мой порок. Удоволствие преминаващо в глад за нови книги, нови автори.

 И точно тук книжните книги губят битката пред електронните. Една книжна книга не можеш да я прецениш само с едно бегло разгръщане на страниците й, изправен пред лавицата в избора си - Тя или някоя друга?  Защото изборът ти е крайно ограничен от към финансова гледна точка, колкото й да ти се иска, не можеш да изкупиш цялата лавица от нови за теб книги, докато попаднеш на това, което търсиш, докато при електронните виртуални библиотеки това е вече напълно възможно. Да изтеглиш всичко издадено от определен автор и ако нещо не ти допада, да продължиш със следващата книга от следващият поред автор.

 Да, някой би ревнал за авторските права и за това, как литераторите ще умрат от глад благодарение на такива безочливи пирати като мен, посегнали в безочието си на хляба им.

 Тук само бих контрирал с репликата, че в Интернет книгите се появяват с известно закъснение от 2-3 години, а и самият Закон за Авторските права не ги защитава вечно, а само за определен срок от време. Бих допълнил и с размишления за изкуството и дали то продължава да е такова, ако комерсиалното надделее над творческото начало, но това си е тема за съвсем друг разговор.

 А нашата тема бе "Ще изяде ли мишката книжката?", тема на която поне аз вече отдавна съм намерил отговора й за себе си. Стигайки до извода, че след като има сайтове от рода на Моята библиотека (chitanka.info) с над 3600 заглавия до момента и чуждоезични от рода на Электронная Библиотека (http://www.fb2book.com) съответно с над 41000 заглавия , не виждам защо да давам пари на тези нечестно печелещи от техният труд, превръщайки книгата от необходимост в луксозна стока.

 А аз не мисля, че книгата трябва да се превръща в луксозна стока достъпна единствено на малцина, защото това обезмисля изцяло труда на авторът търсещ своите читатели. Читатели готови да го намерят дори и по пътят на престъплението, ако желанието ти да ги четеш, може да бъде счетено за такова.

 Не отричам книжната книга, но виждам как тя все повече се отдалечава от нас, превръщайки се в лукс, в изключение на фона на достъпността й преди време. 

 Да, бих си купил отново такава след време, но по-скоро заради удоволствието от това да разгръщам страниците й и да усещам аромата на мастило, отколкото да прочета нещо, което вече съм чел.

 Сега, благодарение на Мишката, която изяде книжката имам над 500 заглавия качени на таблета си, библиотека тежаща наместо тон се побира в в един чип с тегло няколко милиграма. Библиотека, която е навсякъде с мен и по всяко едно време. Достъпна и предизвикваща ме да съм все по-добър с посланията, които носят със себе си, книгите които винаги са с мен.    Послания, които издателите няма как да спрат, независимо от страха, с който гледат към залеза на доходният си бизнес.

Аз Пенсионерът

Никой не вярваше в това, но ето, доживях заветният миг да се видя и аз пенсионер. Събрал нужният стаж, години, точки, разписки за внасяни осигуровки, всичко как си му е реда точка по точка, ето ме и мен пред вратите на пенсионното.

 Открехвам лекичко вратата за да вляза, а тя издава едно дълго протяжно скърцане, клеясали са й пантичките явно?

  Отвътре, зад гишето ме поглежда изненадано една леко мургава служителка.

-Ай, ти за какво си тука бе батей!

-Ами, аз... таковата, за изчисление на пенсията - смотолевям с половин уста, не вярвайки на очите си кой ще ме обслужва. Интеграция, интеграция, ама поне родният ми език да бяха понаучили малко, че с това ми ти баткосване неудобно взех да се чувствам някак си. 

   По-млад, а в наши дни, ако си млад - пенсия йок!

- Да видим, да видим какво ще покажат картите - взе да си бае под носа служителката вадейки тесте карти Таро.

-Ама моля ви се, какви са тия карти, вижте в компютъра пред вас, там всичко трябва да си е написано - подскачам нервно аз, подавайки през тесният процеп на гишето картончето с осигурителният си номер.

 Видимо недоволна от прекъсването на сеанса й, служителката пое картончето, начука ядосано номерът му на клавиатурата и почна да сумти пред монитора. Точно в този момент писна и някаква дивашка аларма, светнаха едни ми ти светлини, едни прожектори ми блеснаха в лицето, и дорде си успокоя нервите от шока, залата около мен изведнъж се изпълни с народ. Дори и телевизионен екип довтаса - а бе тия, от къде ли пък се взеха?

- Ето, имаме спечелил в играта "Стани пенсионер"! - с приповдигнат патос запристъпва една млада репортерка към мен, опитвайки се да ми натика микрофона в лицето. - Кажете, как успяхте да надживеете трите пенсионни реформи и вдигането на възрастта за пенсиониране след тях? - продължи да ми го навира тя, карайки ме да отстъпвам с всяка една нейна крачка, дорде усетих, че вече няма място за отстъпление от острият ръб впил се в гърба ми.

- Ами.. спрях цигарите, откак една кутия цигари заради акциза стана по-скъпа от храната ми за цяла една седмица - започнах аз.

- Браво, браво! Казах ли ви аз колеги, че това с повишаването на акциза бе правилна стъпка? - се провикна някой в тълпата отзад.

- И ходя много повече, откак поскъпна бензина - нови възгласи "браво" подкрепиха репликата ми.

- А може би, освен здравословният начин на живот вие и спортувате на тази преклонна възраст? - с див ентусиазъм продължи да ме напада репортерката.

- Да, качвам редовно стълбите на входа. Аз знаете ли... живея на десетият етаж, а откак вдигнаха цената на тока, то пари за осветление и асансьор вече няма, та се налага...

-Чудесно, чудесно! - чу се да изрича бравосващият ме глас.

-А на лекар, на лекар ходите ли редовно? - продължи да ме пита младото диваненце, подавайки ми въпрос след въпрос като картечен откос.

-То, джи-пито ми се спомина доста преди да се пенсионира, а ново не са намерили още, чакали да се завърне някой от емигриралите навън. Ама междувременно да ви кажа, то и зрението ми се подобри. Нали спряха тока заради неплатени сметки, та вече съм почнал да виждам не само на светло но и на тъмно като котка, че то по тия стълби до десетият етаж... веднъж се пада.

-Ето, виждате ли колеги, как всички наши реформи са дали изненадващо добър резултат? - се провикна възторженият шишко от задният ред, де ме бравосваше допреди малко.

-А вие кой сте господине? - на свой ред попитах и аз.

-Е, как да не знаете кой съм, аз съм новият ви финансов министър! - припряно ми отвърна той и продължи:

- Именно благодарение на строгата фискална дисциплина и структурни реформи провеждани от моето министерство редом с това на социалните грижи, днес пенсионерите са здрави и жизнени дори и на възраст като вашата. А вие, сигурен ли сте, че имате навършени 125 биологични години и 100 години осигурителен стаж? Да не сте измамник някакъв, решил да си прави шега с пенсионната ни реформа? Да знаете, че още на втората реформа това го инкриминирахме и ако нещо... -

За миг изстинах, но после без да ми трепне ръката протегнах към него личните си документи, в които всичко потвърждаваше претенциите ми за пенсия.

- Странно, много странно - озадачено взе да си мърмори той, въртейки ги недоверчиво в ръцете си, докато ги оглеждаше от всички страни. - Май по-добре щеше да е, ако бяхме опитали и с цианкалий.

.

Какво е искал да каже Авторът?

" Какво е искал да каже Авторът в творбата си ... ? " - признавам, това бе най-безумният въпрос, който някога са ми задавали в ученическите ми години.
Той не знае, какво е искал да каже, а ти трябва да отгатнеш наместо него - е това, не е ли безумно вече? Безумно ми се виждаше тогава, без да подозирам, че един ден и аз може да се наредя в редиците на авторите, а още по-безумно ми се вижда сега, когато препрочитам любимите си неща и се питам, - А бе, какво съм искал да кажа с това?
Нищо! Нищо не съм искал да кажа.
- Е как така, как може да напишеш нещо и нищо да не искаш да кажеш с него на читателя си? - това е въпросът, който не само вие бихте задали, но който и аз си задавам гледайки от дистанция към себе си.
За да мога да си отговоря на него, просто се връщам в моментите, в които наистина съм творял. Които са малко на брой и твърде отдалечени един от друг във времето, може би по причина, че те не идват от собственото ти желание. Не може в един момент да седнеш и да си речеш - днес ще творя, сега ще седна и ще напиша нещо хубаво - не става така, както при концерт по желание. Получава се нещо като форма на обсебване, прихващаш образ, звук, картина от някакъв свят, в който хем си, хем и не си. Виждаш през очите на героите си, усещаш океанът от чувства и страст, който бушува в тях, страдаш и се радваш редом с изпитанията през които минават, но някак си всичко е като насън - знаеш, че във всеки един момент може да се събудиш и да изтървеш този невероятен шанс, в който си за малко в един странен, причудлив и незабравим свят.
Бързаш да запишеш видяното, дори и това да е с цената на правописни грешки в текста, тавтология и прочие бъгове, за които си казваш, че ще оправиш после на спокойствие. Едва насмогваш да следваш темпото, което налагат събитията разиграващи се пред очите си. Казваш си - Още малко, още съвсем малко, ето краят му вече се види.- и в този момент те търпят такъв неочакван обрат, който те изненадва напълно, не по-малко от читателят ти.
Какво можеш да кажеш в такъв момент?
Аз искам да ви развълнувам!??
Не, ти просто си предал собственото си вълнение от видяното в съзнанието ти. от доловеното вълшебство на слизащият от неведомият свят разказ за една история, която си съпреживял с героите от нея. Като само може да се ядосваш на себе си, че не намираш онези думи, с които най-точно може да описваш случващото се пред теб и в теб, докато тя се разиграва.
Изпитвайки огромно облекчение от простичкият факт, че си и помогнал да слезе в царството на сенките, което обитаваме. Даваща му малко повече цвят и възможност да мечтае. За денят, в който отново ще се срещнат двата ни свята - този, в който всичко следва естествения ход на логиката и този, в който всичко е възможно.
Дори и това, да се пренесеш изцяло там, та дори и за кратко през образите на героите, в който обличаш себе си.
Та какво е искал да каже Авторът, когато просто е стоял безмълвен пред красотата и величието на един свят, до който единствено истинският процес на творчество може да го отведе?
Нищо, абсолютно нищо.
Пред този свят, всеки е безмълвен.

Звезден прах

  Погледна я закачливо, прегърна я през раменете и с леко насмешлив тон й каза:
- И сега, май иде време да ти свалям звезди от небето, за да те убедя, че ти си единствената жена за мен, тази която наистина обичам и за която съм готов на всичко?
- А защо пък не, бъди кавалер! - през смях му отвърна тя и посочи с пръст към звездното небе - Ето тази там, най-ярката. Нея искам да ми я свалиш. Ама да не забравиш, защото ви знам аз, какви сте мъжете! Днеска обещавате, а утре вече всичко сте забравили.
- Че какви да сме? Съвестни - с уморена усмивка й отговори той. - Каквото сме обещали все някога сме го направили, та дори и това да е водило след себе си до непредвидими обрати.
- Оправдавай ми се сега, оправдавай се! - чу в отговор изречено през смях, с онова леко потрепване на раменете издаващо трепет примесен с нощен хлад.
 Свали протритото на лактите си яке и я наметна нежно с него. Притисна я още по-силно до себе си и продължиха с разходката си по лунната алея. Смеейки се, с поглед вдигнат към звездите.
  А зад тях, високо в небосклона една звезда припламна ярко и ... спря да свети. Най-ярката. На нейно място остана единствено звезден мрак, с леко остатъчно сияние показващо само къде е била.
- Знаеш ли, очите ти блестят някак си странно? Сякаш виждам звездите в тях? - тихо промълви тя, сгушвайки се в него.
- Знам.- тихо отвърна й той, пожелавайки си да пали звезди, а не да ги сваля. - Тази нощ, може би ще запалим една?

Профсъюзно

     Профсъюзи в България дефакто няма.
 Това се знае от всички, но никой не иска да го коментира. Защо ли?
 Защото, професионален съюз се прави между работещи в дадена фирма, бранш, сектор най-вече за да защитава техните интереси за по-добри условия на труд, по-добро заплащане и допълнителни социални придобивки, които на първо място са по възможностите на техният работодател, а когато той се явява самата държава и те са държавни служители - на държавата като такъв.
 За да могат работещите, да имат възможността да отстояват своите искания чрез натиска на стачката ( временно прекратяване на работа за определен период от време ) те трябва да имат вече набрани средства в техният профсъюзен стачен фонд, който да ги компенсира финансово за пропуснатите ползи от нея!
 Такива се набират, чрез членският внос, който всеки един член на профсъюз внася и по-голямата част от него отива в стачният им фонд, съгласно чийто текущ размер се определя разумната продължителност на стачните действия, както и изборът на нейният вид - ефективна или симулативна стачка.
 Стачката е крайното решение, решение до което се прибягва единствено когато всички възможности за диалог с работодателят са вече изчерпани, като той е воден с вещина и познания за неговите възможности от профсъюзните лидери.
   

  За всичко по-горе може да се досети всеки един, без да е бил профсъюзен лидер - просто той трябва да измине пътя на логиката, за да си отговори на въпроса - С каква цел се създават профсъюзите по света и какво е тяхното основно предназначение, за което те се създават!
 Започнем ли да виждаме профсъюзните си лидери по-често на екрана, отколкото на срещи с работодателите си, то това означава само едно, а именно че те са едни подставени личности, от които нищо добро не може да се очаква.
 Точно по тази причина завърши и с пълно фиаско стачката на учителите, която не само че с нищо не задоволи отправените от тях искания, но и много сериозно влоши материалното им положение с необмислената й продължителност, принуждавайки мнозина от тях да теглят кредити, за да оцеляят.
 По същият начин и сега е напълно безсмислена стачката на железничарите - един умен професионалист наместо да иска от един умрял кон да възкръсне ( както в случаят с агонизиращата финансово БДЖ ) би се борил за това, оставащите след реформите в нея да имат наистина по-добри условия за труд , по-добра възможност за постигане на висока професионална квалификация ( която ще ги направи още по-конкурентни ) и най-вече - едно много по-добро заплащане съответстващо на постигнатите от тях резултати.
 Отново се вижда, че целта на профсъюзните "лидери" у нас не е благото на членуващите във водените от тях профсъюзи ( изгубили отдавна целите си в името на масовостта), а най-вече лично облагодетелстване чрез позициите които заемат и възможностите за политически шантаж, който добре се отплаща!
 В крайна сметка, стачкуващите за пореден път ще бъдат излъгани от своите "профсъюзни" лидери. Ще бъдат излъгани не заради друго, а заради това, че исканията поставени от тях пред държавата са основно политически и необосновани икономически ( неизпълними! ) на фона на настоящето положение на БДЖ.
 Ако стачниците имаха наистина своят професионален съюз, то той решително би се намесил още преди много години, когато започна разграбването на материалната база на българските държавни железници - явление наблюдавано безучастно от работещите в тях!
 Защо тогава гледаха безучастно, а днес реват че остават без работа?
 Нима, ако всеки един ден крадеш по една тухла от сградата в която работиш един ден покривът й няма да се срути на главата ти, независимо от твоето справедливо възмущение, че другите са крали в повече? Самите работещи в БДЖ имат немалка вина за случилото се с БДЖ, но далеч по-голяма имат техните профсъюзни лидери, позволили сериозно накърняване на интересите на своите членове.
 За да има смисъл от който и да е профсъюз, то той трябва да обединява по воля и интререс членуващите в него и те да се пълно мнозинство в средата, в която работят.
 За да има успех от една стачка на първо място тя трябва да се провежда навреме ( преди, а не след събитията ), както и да поставя искания, които са най-вече изпълними! Поставянето на неизпълними искания, както е в този момент, означава само едно - реално профсъюзи в България дефакто няма.
 Ако искаме тях да ги има, то трябва да си ги създадем самите ние!
 Започвайки със своите колеги, обединявайки се в името на нашите общи интереси.
 За да се сбогуваме с наследените си от тоталитаризма профсъюзни мастодонти и да преминем към реално действащи професионални съюзи, които наистина могат да ни защитят.
 

 Нека да приключим веднъж завинаги с епохата на дивият ориенталски капитализъм в който сме и да преминем към откриването на топлата вода, която останалият свят ползва успешно повече от сто години!

Панелките - Саниране или смърт!

 Бях преди месеци на една среща организиране между Слатинската община, министерски чиновници отговорни по проекта за санирането на сградите и домоуправителите на сградите в района - честно казано мина далеч под очакванията на тези, които се бяха събрали да получат повече яснота .
 Целият проект, е всъщност една хранилка за бюрокрацията и строителната мафия.
 Защо мисля така ли? Ето защо:

1. За финансиране може да участва единствено сдружение на всички собственици в цялата сграда, а не само такова за един отделен вход. Знаете, колко е трудно всички живущи в един вход да се обединят около една обща идея, а сега си представете цял един блок с 5-6 входа накуп как го прави. Естествено е тези, които са си дали парите за външна изолация и подмяна на дограмата, да не искат да дават отново. Както и да не искат, тези които нямат доходи за това.

2. Задължителна вноска от около 500-600 лв на апартамент, само за да кандидатстваш по проекта, без гаранция, че ще го одобрят. Така наречената вноска - ангажимент за сериозни намерения.
В смисъл че, ако ти пратят екип за обследване и той ти препоръча мерки, които не искаш да изпълниш, автоматично отпадаш като кандидат и второ, ако има нанесени конструктивни изменения по сградата, застрашаващи сигурността й ( съборени носещи стени и колони, усвоени тераси ) - пак отпадаш.
Да, ама тия пари си ги вече дал и ти ги взима държавата, нали? Нищо, че после финансиране за саниране ще видиш през крив макарон! При това, все ощя няма никаква яснота за това дали банките въпросното финансиране ще го правят под формата на ипотека и какво се случва с тези, които няма да могат да върнат парите на банките?!!

3. Оказа се, че тия които сами са си санирали фасадата с топлоизолация ще санират отново, защото масово се е санирало с термоизолационни панели с дебелина 6см, а стандарта бил с по-дебелите от 10см. Така че и те ще плащат отново, за още един ред изолация.

4. Никой не пое отговорност, за това, как ще се укрепят самите сгради на местата за свръзка между панелите! Което вълнува най-много живущите в тях, гадаещи дали те са корозирали и ако са, как ще се подменят. Единственото, което казаха е, че ще се обследват със специална апаратура, с която няма да се налага къртене на местата на сглобките.

5. Минава си обследващата комисия ( за София екипите се броят на пръсти, т.е. за обследването на всички сгради ще са нужни поне 10 години ), след което те ще ти класифицират сградата като ниво на енергийна ефективност и ти дават предписания да я повишиш, без да ги интересува искаш или не да сменяш дограмата на целият вход, щранговете за водата или котелното в мазето. По какъв ред ще се изършва ремонта на сглобките между панелите и заменянето им с нови, отказаха да уточнят. Практиката в Източна Германия е била, целите блокове да се изнасят на квартира, докато тече пълното саниране, но за това не стана изобщо реч, т.е. цели се само фасадна козметика, без укрепване на сградите.

6. Държавата ти избира Фирмата, която ще проведе санирането, т.е. дори и ти да си намериш такава работеща на половин цена, ще си плащаш като поп, на тази която са ти избрали честните и некорумпирани държавни чиновници. Да, ЕС те финансира на 50% безвъзмездно, но ако цената на труда и материалите спекулативно е качена двойно и тройно от фирмите участващи в проекта, какво излиза в крайна сметка? Че ще платиш много повече, отколкото ако минеш без държавната помощ и намеса.

7. Цялото финансиране по проекта е напълно недостатъчно, за да се финансират едновременно всички кандидатстващи и нуждаещи се от обновяване сгради. Конкретно за София парите от проекта ще стигнат за около десетина блока, а нуждаещите от такова са стотици.
Как те ще се избират и дали няма да иде реч за нови корупционни схеми, никой не иска да каже! Засега върви партенката, че първият кандидатствал ще е първият одобрен, но... някой ще се върже ли на нея?

8. Държавата открива нов щат в бюрократичният си апарат - финансов консултант. който ще трябва да "помага" на кандидатствалите по проекта - нова хранилка за роднини.

Всичко по-горе на мен си ми говори основно едно и то е, че държавата не иска да спаси панелните сгради и да удължи животът им, редом с повишаване на комфорта в тях, а просто да вземе едни пари от европейските фондове ( 50%) и други от живущите в тях (50%), които да раздаде на правилните хора, които са си платили вече за това ( строителни фирми приближени на власта ).

Панбългаризмът, Пантракизмът и Панглупоста

 Не знам дали със сигурност сме народът с най-древна История, но със сигурност сме сред народите с най-силни комплекси на тема национално самочувствие, които се опитваме да избием с история, а при липсата на такава - с псевдоистория.
 Чудя се, за какво ли ще ни е нужна тя, при положение че самите ние не познаваме добре историята си. Реалната, а не измислената с цел да ни манипулира чрез мания за величие.
  От псевдоистория са се нуждаели и се нуждаят основно хора, които са искали да оправдаят претенциите си към съседни народи, с цел да получат придобивки и да оправдаят исканията си за тях.
 Добре, чисто исторически погледнато ( да оставим настрана митовете и легендите ) ние като народ си имаме над две хилядолетна история. История подкрепена с исторически източници, история за която можем по научному да претендираме, че е вярна и правдива,
 Тръгвайки от древна Булхара, преминавайки през  пътят си на запад, оставяйки следите си в северна Индия, Кавказ, Поволжието, Бесарабия, унгарските степи, албанските гори, та дори и чак в Алпите на северна Италия.
 За какво ни е тогава, след като сме оставили такава широка диря след себе си, да ламтим за нечия чужда история?
 За тази на древен Китай, която според някои "историци" е положена от българин, явяващ се митничният Жълт император, дал основите на астрономията, математиката, мелиорацията и металургията на своят народ или пък за тази на Японската империя, чиито аристократични родове ( поставили основата на Шогуната ) произлизата от български боляри, мигрирали там през Корейският полуостров?
 За какво ни е цялата тази псевдоистория, която иска да отрече съществуването на други древни цивилизации по света, намесвайки във всяка една пръста божий с неоновата татуировка на него "Аз съм българин"?
 Та ние като нация в по-голямата си част не познаваме собствената си история, защо тогава ламтим за чуждата? За Елинската, за Китайската и за тази на останалите народи, с които сме влизали в контакт през времето?
 А историята ни е преди всичко сбор от уроците, които са ни завещали предците ни през времето.
 Знания за победи и поражения, за върхове и разгроми, през които сме минали като племе през вековете от време.
 Знания, които биха били напълно безполезни, ако никой не пожелае да извлече поука от тях, безпредметни, ако няма кой да ги помни и безцелни, ако ги имаме единствено за да оправдаем настоящата си слабост като народ и държава.
 Ако човек познава историята ни, би трябвало да изпитва не гордост, а срам.
 Срам от това, че е наследник на тези оставили такъв голям отпечатък, върху картата на света и съдбините на немалко народи, наследник, който се е провалил в очакванията им да продължи достойно делото им.
 Защото, за да знаеш какво се иска от теб като дълг, то на първо време ти трябва да знаеш какво са ти завещали като наследство всички тези живяли преди теб.
 А наследството ни, не се измерва с останки от крепости и сгради, не се крие  сред чирепите на начупените грънци и потъмнелите от времето монети.
 Наследството ни е в Духът, който дреме дълбоко приспан в нас, под собственото ни невежество и нежелание, да прогледем истината за себе си.

 Всеки един народ е точно толкова велик, колкото са велики и мечтите на тези, които го съставляват.

 А за какво мечтаем ние?

 За Оцеляване.
 Това ли е мечтата, която може да има един свободен и велик народ?
 Оправдаващ жалкото си съществувание с това, че е богоизбран.,
 Ако Бог е садист, то ние със сигурност сме неговите избранници - по-голямо раболепие, овчедушие и търпимост към несгоди, едва ли би срещнал в други народи по света. - 

Кауза

Неведнъж съм се питал,  а заедно с мен и читателите на блогът ми - Каква може да е каузата, която да ни сплоти като нация?
 До този момент, аз нямах отговор на въпроса, може би поради причината, че не можех точно да посоча най-страшният проблем пред който сме изправени като нация и покрай чието решаване ние трябва да се сплотим.
 А най-страшният проблем не е безработицата, не е демагогията в политиката ни, не е дори и пародията на демокрация, в която живеем, а чистото ни физическо изчезване като народ или казано по друг начин демографският Проблем.
 За по-малко от 20 години нацията ни загуби повече от населението си, отколкото за всичките войни водени от 600 години насам - близо 1/3. Българите, които са коренното население на тази изстрадала държава изчезват с такива темпове, каквито не е имало нито по време на война, нито по време на страшни бедствия и епидемии.
 Но, някак си всичко това остава встрани от нас - незабелязано.
 Неотразявано в медиите, изкуствено държано встрани от полезрението, следващо може би някакъв пъклен план имащ за основна цел заличаването ни като нация с история сред най-древните в целият свят.
 Защо изчезваме, защо се топим?
 Причините са няколко, на пръв поглед лесни за посочване.
 Унищожена здравна и социална система, чиято липса спомага за по-бързото измиране на тези зависещи от тях.
 Унищожена и неконкурентна образователна система, лишаваща от бъдеще възпитаниците на училища и университети. Изостанала безвъзвратно от времето си, с демотивирани от ниското заплащане преподаватели, останали в сферата на занаятчиите опитващи се да оцелеят физически, наместо да са в редиците на будителите на обществото.
 Съсипана пенсионно-осигурителна система, гарантираща единствено това, че ще ти вземе от малкото което получаваш, но не и че ще ти се отблагодари за труда, който си полагал цял живот, обричайки те на пълна мизерия в последните години от живота ти.
 Политически поддържани расизъм и дискриминация срещу българите, за сметка на облагодетелстваните от държавни и социални помощи малцинства.
 Пълна несигурност в утрешният ден, непоследователна и хаотична държавна политика, неработещи закони, полиция, правосъдие - още колко да изброявам, за да се види защо всички са обезверени и отчаяни в тази държава?
 А човек без вяра в бъдещето си, няма и желание за живот.
 Още по-малко пък да създава на свой ред следващите клетници, които да изпитат на свой ред страданията от това да живееш в държава, в която нямаш бъдеще.
 Измираме, топим се с всеки един ден като народ, като нация.
 След по-малко от век ще сме малцинство в собствената си държава, чиито корени са хилядолетия назад във времето. Държава мерила достойно снага с най-големите империи - Византийската и Франкската, племе имало 4 държави за над двехилядолетна история. Просто ще останем в историята, ако тя счете достойно да запомни народ, умрял поради овчето си раболепие и безхаберие към съдбините си.
 Страшно е, дори и да си помисли човек, че по тези земи, които с кръв са взети и с кръв са отстоявани няма да остани дори и един потомък, на тези които са давали живота си за тях. Страшна е истината, когато я погледнем в очите, но тя е точно такава - ние сме най-бързо измиращата нация в Европа и на едно от първите места в света.

 Можем да го спрем.
 Можем, ако отворим очите си навреме за случващото се и поискаме да премахнем причните за него.
 Можем!

Дийна Страйкър - Защо Исландия трябва да е в новините, но не е?

  Италианска радиопрограма относно течащата в момента революция в Исландия е шокиращ пример за това колко малко нашите медии ни казват за останалия свят. Може би американците помнят, че в началото на финансовата криза от 2008 Исландия банкрутира. Причините бяха споменати бегло, но след това този малко познат член на ЕС остана на заден план.
 Докато една след друга европейските страни се провалят или рискуват провал, заплашвайки еврото, с въздействие върху целия свят, последното нещо, което биха искали властите, е Исландия да стане пример за това. Ето няколко причини:

 Пет години неолиберален режим направи Исландия (320 хиляди души население, без армия) една от най-богатите страни в света. През 2003 всички банки в страната бяха приватизирани, и в усилията си да привлекат чуждестранни инвеститори предложиха онлайн банкиране, чиято минимална цена им позволи да предложат относително висока възвръщаемост. Сметките, наречени АйсСейв, привлякоха много английски и холандски малки инвеститори. Но с увеличаването на инвестициите се увеличи и външният дълг на банките.
 През 2003 дългът на Исландия беше равен на 200 пъти стойността на техния БВП, но през 2007 беше 900%. Световната финансова криза от 2008 нанесе финалния удар. Трите главни исландски банки – Ландбанки, Кауптинг и Глитнир, се срутиха и бяха национализирани, докато кроната изгуби 85% от стойността си спрямо еврото. В края на годината Исландия обяви банкрут.

 Обратно на очакваното, кризата доведе до това исландците да възстановят суверенните си права чрез директна демокрация на участието, която в последствие доведе до нова конституция. Но това се случи след много усилия.

 Геир Хаарде, министър-председателя на коалиционното правителство на социалдемократите, издейства заем от 2,1 милиона долара, към който скандинавските страни прибавиха още 2,5 милиона. Но Исландия беше принудена да приеме драстични мерки. МВФ и ЕС искаха да поемат дълга и, твърдейки, че това е единствения начин страната да се разплати с Холандия и Великобритания, които бяха обещали да обезщетят гражданите си.

Протестите и демонстрациите продължиха докато правителството не подаде оставка. Изборите се проведоха през април 2009, довеждайки до лява коалиция, която отрече неолибералната икономическа система, но веднага се съгласи с изискванията и Исландия да изплати 3,5 милиона евро. Това изисква всеки Исландски гражданин да плаща 100 евро на месец (или около 130 долара) за 15 години, с лихви 5,5%, за да изплати дълг на частни компании, причинен от други частни компании. Това беше камъчето, което преобърна колата.

  Случилото се след това беше необикновено. Идеята гражданите да плащат за грешките на финансовите монополисти, цяла нация да бъде обременена да плаща частни дългове, беше разбита, променяйки връзката между гражданите и техните политически водачи и в последствие обръщайки водачите на Исландия на страната на избирателите им. Държавният глава Олафур Рагнар Гримсон отказа да ратифицира закона, който би направил гражданите на Исландия отговорни за дълговете на банкерите си, и прие призивите за референдум.

 Разбира се, международното общество увеличи натиска върху Исландия. Великобритания и Холандия заплашиха с ужасни репресии, които биха изолирали страната. Когато исландците отидоха да гласуват, чуждестранните банки заплашиха да спрат всяка помощ от МВФ. Британското правителство заплаши да замрази исландските спестявания и банкови сметки. По думите на Гримсон „Казаха ни, че ако откажем условията на международното общество, ще се превърнем в Куба на Севера. Но ако бяхме приели, щяхме да се превърнем в Хаити на Севера.” (Писала съм много пъти, че когато кубинците виждат ужасното състояние на съседите си от Хаити, считат себе си за късметлии.)

 На референдума от март 2010, 93% гласуваха срещу изплащане на дълга. МВФ веднага замрази заема си. Но революцията (макар и да не беше излъчена в Щатите) продължи своя ход. С подкрепата на едно гневно гражданско общество, правителството разследва отговорните за финансовата криза. Интерпол издаде интернационална заповед за арестуването на бившия президент на Кауптинг, Сигурдур Еинарсон, докато останалите виновни банкери избягаха от страната.

 Но исландците не спряха там: те решиха да издадат нова конституция, която да освободи страната от пресилената власт на интернационалните финанси и виртуалните пари. (Тогавашната конституция е била написана през 1918, когато Исландия извоюва независимост от Дания, като единствената разлика с датската конституция бе в думата „президент” вместо „крал”.)

За да напишат новата конституция, исландците избраха 25 от 522 партийно независими, но препоръчани от поне 30 души граждани. Този документ не беше дело на шепа политици, а беше написан в интернет. Срещите на авторите бяха излъчени онлайн и гражданите можеха да изпращат предложения и коментари, ставайки свидетели на раждането на документа. Въпросната конституция ще бъде предложена за одобрение на следващите избори.

Някои читатели може би помнят, че земеделският колапс на Исландия от 9 век е описан в едноименната книга на Джаред Даймънд. Днес тази страна се възстановява от финансовата си криза по начин, точно обратен на смятаните за неизбежни мерки, както вчера новия глава на МВФ, Кристине Лагарде подвърди. На гръцкия народ беше казано, че приватизацията на обществения им сектор е единственото решение. Тези на Италия, Испания и Португалия са заплашени от същото нещо.

Те трябва да забележат Исландия. Отказвайки да се подчинява на чужди интерези, тази малка страна заяви силно и ясно, че хората са независими.

Затова Исландия вече не е в новините.

 

Автор: Дийна Страйкър

Превод: Мая Лилова

Източник: 

Окупираме България Occupy Bulgaria

Подгряване на вчерашният обяд

  Не гледам телевизия, не слушам новини, не следя политическите дебати. С две думи - далеч съм от всякаква медийна помия обливаща ни щедро от екрана за последните десетилетия.

  Не ме интересува кой ще спечели "изборите", защото отдавна съм проумял пълната липса на избор, пред тези които трябва да се строят пред урните в "изборният" ден.

  Не ме интересува, не защото не искам нещо да се промени, а защото знам, че по този начин То няма да се промени. В крайна сметка това е и основната цел на фарсът с име Демокрация, чиито свидетели сме в последните 20 години.

 Престъпниците, които ни управляваха преди 10-ти Ноември запазиха изцяло властта си в управлението, чрез придобиването на целият национален капитал.

 За какъв избор тогава можем да говорим изобщо, щом няма нито едни чисти ръце сред тези, които претендират да ни управляват? Един да е забогатял по честен път?

 Един да е показал, че това което е постигнал не е вследствие на подкуп, нечия заплатена протекция и пълно слагачество, а вследствие на неговите лични качества, трудолюбие, ум и воля?

 Къде изобщо е образът на предприемачът у нас, след като за да просперираш първо трябва да се научиш на кой и по колко да плащаш под масата?

 Няма средна класа, няма го двигателят който е задвижвал всяка една промяна към по-добро естество. Няма ги образованите, няма ги предприемчивите, няма ги нито умните, нито волевите. Отдавна ги няма, може би от... 70 години у нас. Тяхното място е заето от Покорните и от Наглите.

 Покорните ходят да гласуват, а Наглите използват покорството им, за да продължават да крадат. Крадат от всеки един. Крадат от вярата ни, караща ни да вярваме, че нещо може да се промени към по-добро. Крадат от бъдещето ни, към което вече не смеем да погледнем. Крадат от настоящето ни, поддържайки ни в мизерия, на границата на оцеляването, защото гладните не правят революция, правят я отчаяните, които няма вече какво да губят. Крадат и от миналото ни, обяснявайки ни, как за всичко са виновни Покорните, а те - Наглите - са техните спасители.

   Прекалено патетично?

 Да, така е, но не мога без емоции да гледам на това, което се случва около мен. Още повече, че то отново и отново се повтаря, каращо ме да се питам - А защо ли изобщо все още имаме държава, след като почти ищо не ни е останало от нея?

 Населението ни бавно и сигурно си измира благодарение на здравната реформа лишила го от здравеопазване, на образователната реформа лишила го от пригодност към живота, и на социалната реформа взела от всички, за да не върне нищо.

 Геноцид - така е прието да се казва в случаи на масово изтребление.

 А нима не е масово изтребление намаляването на населението ни с близо 20% за 20 години. По време на Втората Световна Война броят на жертвите на Източният фронт е бил далеч по-нисък като % отколкото у нас, за времето на Прехода. Преход към обезлюдяването на една страна, чрез системно упражняван геноцид над населението й.

 Геноцид, прикрит зад така красиво звучащата дума Реформа.

 Да, ние се реформираме. От Покорни просто се превърнахме в Измиращи. За да осовободим място на някой друг, по-пригоден за живот народ, който е оставил покорството си в миналото и заслужава да живее там, където сме живели ние. А ние, ние нека си измрем, щом цели 20 години си притопляме вчерашният обяд. Приготвен от медийната помия изливаща се от екрана, подправен с популизъм и щедри обещания за светло бъдеще.

  То скоро ще дойде, наистина, не ни лъжат.

 Казват, че всеки умиращ, в момента на своята смърт виждал светлина която да го води през прагът на смъртта. Така, както и нас ни води очакването за светлото ни бъдеще, докато в бавна агония умираме като нация.

Контакт

  Всяка една по-слабо развита цивилизация при контакт с по-високоразвита от нея се разпада и загива. Това е известен факт от историята на човечеството, като най-фрапиращите примери за това са в следколумбова Америка.
  Но, нека да не гледаме назад, а да погледнем напред във времето!
 Какво би се случило с човешката цивилизация, ако тя влезе в контакт с по-високоразвита от нея от друга част на Вселената?

 Вариантите са общо взето два, в зависимост от това Тя как ще погледне на нас?

 Първият вариант, е да гледа на нас, както ние гледаме на хлебарките - като на паразити, замърсяващи определена територия, която искаме да населяваме.
 Какво правим Ние в тоя случай? Просто изтребваме хлебарките без никакви угризения на съвеста, несчитайки ги за разумен вид достоен за съжителство с нас.
 Ако се опитаме безпристрастно да погледнем на случващото се на планетата ни отстрани, бихме намерили твърде малко доводи за включване на Човечеството към разумните видове, съдейки по ирационалността му, с която то се самоизтребва, както и в разрушаването на заобикалящата го среда. Съвсем спокойно бихме могли да го класифицираме към паразитите унищожаващи приемникът си.

 В тоя случай, следва ли да очакваме накакво по-особенно хуманно отношение към нас като вид при досег с една по-развита в технологично и етично отношение цивилизация?
 Изключвам варианта към планетата ни да се погледне с интерес от към гледна точка на суровини и ресурси, защото същите могат да се добиват по-много по-лесен начин на много други места във Вселената. По-скоро, гледам на едни бъдещи контакти не от гледна точка на инвазия с цел завладяване на суровинна база, а като на контакт, в който нас не ни отчитат като разумен вид. В този случай, ние просто сме обречени.

 Вторият вариант е контакт с цивилизация преминала през нашият път на развитие, която решава да ни изправи грешките и по тоя начин да ни съкрати пътят за развитие. Дори и в този случай, познатата ни цивилизация отново ще се разпадне поради възприемане на чуждият модел на развитие, не познавам вариант, в който бедният да не е завидял на богатият и да не е пожелал благата притежавани от него.  А Благата им със сигурност ще ги пожелаем, защото едва ли цивилизация по чиито сили е прекосяването на необятните космически пространства би имала проблеми на тема здраве, дълголетие и комфортен начин на живот. А какво най-често си пожелаваме по повод на личните си празници? Здраве и пари, нали? Е, ако някой е готов да ни ги поднесе на тепсия, дали не бихме зарязали много други наши привички, приети за неотменна морална даденост, в името на това, за което сме мечтали?

 И в двата случая, в първата част на контакта на Земята би настъпил период на всеобщ хаос и анархия с разпадане на съществуеащият ред, породен от страховете и очакванията на хората. ( Не слагам засега в сметката и разпадът на една огромна част от религиите по света и възникването на нови ).
Единственото, което възпира тълпите, за да не се случи това е страхът от предвидимото бъдеще. Изчезне ли той, стане ли в един момент абсолютно всичко непредвидимо, изгуби ли се усещането за това, какво можем да очакваме от бъдещето си, страховете ще изместят разума, а точно липсата на разум обединява всички съставляващи тълпата.

Може би, именно поради страховете свързани с периода на хаос и разпад при контакт с чужда напреднала цивилизация, който неиминуемо ще предшества този на разцвет или унищожение ( според погледа на Другите към нас), пораждат необходимостта от това, твърде малко хора на тая планета да са в течение на това, доколко са възможни контакти с чужда разум и дали са осъществени вече те.

За да се промени масовата нагласа е необходим един известен адаптационен период, в който да се премине от демонизирането на всичко различно от нас към приемането му като нещо не само възможно, но и напълно очаквано и нормално.
Голяма роля за това изиграха медиите, успяващи да променят мисленето и нагласите на човечеството в планетарен мащаб. За да се илюстрира добре това, човек може да сравни филми за извънземни от 50-те години на миналият век с тези от по-ново време.

От едни напълно апокалиптични картини ( в които Земята е завладявана от всевъзможни чудовища ) постепенно се премина към такива, в които човечеството е част от космическа конфедерация на разумни и благоразположено настроени към него чужди раси. На извънземният разум, вече не се гледа толкова като на заплаха, колкото като на шанс да излезем от тъмните векове в които се намираме и да направим една голяма крачка в еволюцията си напред.
 Доколко ще я направим и доколко ще оцелеем като вид претендиращ да е разумен сред останалите във Вселената единствено времето ще си покаже.
 А на нас ни остава да се надяваме, че няма да гледат на нас като на паразити подлежащи на изтребление, а като на проходили деца, неосъзнаващи все още грешките които правят.
 И да се надяваме да е така, защото... нищо не ни оправдава, за всички глупости които сме сторили досега в развитието си.

Циганите на сапун!

  Виждали ли сте циганин?
  Стояли ли сте близо до него?
  А до мокро куче в трамвай?
  Усещането е изцяло същото.

  Е тогава, с какъв акъл се скандира "Циганите на сапун" ?
 От циганин сапун не става. Ще мирише още по-лошо от суровината послужила за него. А и защо точно на сапун?
 За циганите може да се намери далеч по-страшно наказание от газовите камери.
И то е известно на всички, дори и на вас.

 Най-страшното за един циганин е да го принудиш да спазва законите в държавата, в която живее! От това по-страшно за него няма, защото влиза в конфликт с целият му бит, манталитет и култура.  Не случайно циганите са бягали от всяка една държава, която ги е принуждавала да спазват законите й и са се заселвали в такива, където законите не важат за тях.

 Така че, хайде ако може нека да не ги вкарваме в газови камери и използваме за сапун!
 Първо, никой няма да ни позволи подобно етническо прочистване, второ то няма да доведе до положителен краен ефект, защото ще оцелее циганията в българите, която на моменти не е никак по-малка от циганската.
 И трето, не на последно място - Не е ли по-добре да се реши един проблем, наместо да се създава нов с непредвидим краен резултат?

 Ако ще се протестира, нека се протестира срещу тези направили държавата ни Циганска, чрез систематичното дебилизиране на населението от медиите им..
 Да се протестира, дори и да е с масов наказателен вот на предстоящите избори с недействителни бюлетини, защото инак отново баш цигани ще ни управляват.
 Да се види, след преброяването им, колко от нас са се събудили за реалноста.
 И може би, така ще се постигне далеч повече от това, да се скандират лозунги, на който никой от скандиращите не е вникнал в смисъла.
 Много бих искал да видя, как някой от тях се къпе със сапун с аромат на циганин, но едва ли ще се случи. По простата причина, че все още е далеч по-лесно да повтаряш чужди мисли и идеи, отколкото да стигнеш до своите.

Blog.bg капитулира :)

   Е, доживях най-сетне, администрацията на blog.bg да обяви пълна капитулация пред мен, стигайки до решението си да изтрие блога ми. Не заради нарушения на правилата или някакво поведение, класифициращо човек в ролята му на злодей - не. Просто са безпомощни пред истината, която някои като мен, все още могат да им я заявят открито в очите, независимо от рестриктивните им мерки изразяващи се в цензура и ограничаване на читателската аудитория до блога.

Отказ от предоставяне на услуга (ново)

В съгласие с Универсалните общи условия на Инвестор.бг съгласно точка 1.16 и съгласно точка 10.1 Ви уведомяваме, че ще Ви бъде спряно предоставянето на достъп до Blog.bg. В рамките на 48 часа можете да запазите съдържанието на вашите блогове или да ни изпратите адресите на блоговете които желаете да запазите и съответно ние да свалим съдържанието и да го изпратим на желан от Вас email!

С уважение,
Блог.бг

 Така че, да кажем "Всяко Зло за Добро!", да махнем развеселено с ръка и да продължим напред.
Експериментът "Свобода на словото в  медиите на олигарсите" за мен лично приключи успешно. Както така и успешно научих още много неща, които нямаше как иначе да се научат.
 Сега, съвсем спокойно мога да продължа да си пиша за това, което си ме вълнува, да си разговарям сам със себе си, чрез белият екран и понякога да намирам отговорите на въпросите си, които ще ме следват през целият ми живот.

Параноя

 Сменям работа, кандидатствам по обяви - кандидатурата ми е силна, от гледна точка на натрупаният професионален опит и умения, които няма как да се усвоят в университет, по простата причина, че това което работя през последните 15 години, никъде не се изучава, освен чрез самото му практикуване.
 С две думи, работата ми е да бъда митнически посредник между тези вдигнали ръце пред митническите безобразия и митницата също вдигнала ръце пред невежеството на тези, които искат да внасят или изнасят стоки през нея.
 Работата в никакъв случай не може да се нарече лека, не защото постоянно си между чукът и наковалнята, между желанието на първите да приключат възможно най-бързо и с най-малко разходи и намеренията на вторите, да не се минат пропускайки някой лев. Не, не това точно е причината, която прави това занятие толкова уморително и изтощаващо. Причината е в това, че трябва хем да се съобразиш със закона, готов от своя страна във всеки един момент да те плесне здраво през ръцете, но и хем да намериш точно този негов аспект, който най-точно да отговори на желанието на клиента. А нерядко закона не се познава именно от тези, които трябва да го прилагат, реагиращи доста болезнено на факта, че ти искаш да го ползваш в аспекти, за които те не са подготвени да го приложат.
 Какво казва митническият кодекс на Европейският Съюз, в крайна сметка няма никакво значение, когато застанеш пред лицето на родната ни администрация, ползваща свои "вътрешни" си правила и указания по които да работи. Нерядко, изцяло в ущърб на търговските и националните интереси.
 Но, хубава или лоша, лесна или трудна, това е работата която работя.
 За едно нещо винаги ще съм й благодарен. Тя разшири така мирогледа и културата ми на познание, както нито една друга професия не би могла да го стори. Караща ме постоянно  да усвоявам нови знания в областа на медицината, фармакологията, електрониката, машиностроенето и почти всички сфери в които може да се осъществи един външнотърговски обмен. Защото истинската работа на един митнически брокер е преди всичко правилно да класифицира стоките, които ще представи пред митницата за съответният им режим на обработка ( износ, внос, транзит ). А това няма как да се получи, ако не познаваш точно тяхното предназначение, спецификата им отличаваща ги от сродните с тях, както и дребните им особенности, които ги разграничават от тези за които се прилага различна търговска политика и специфични разрешителни режими.
 Именно в последното е препъни камъкът, който различава професионалиста от аматьора в тази сфера. Професионалиста съзнава, че неговите знания никога не са достатъчни и постоянно се опитва да ги разширява, докато аматьора си въобразява, че всичко се изчерпа с една попълнена митническа бланка и тъпа усмивка на лице пред едно гише.

 Както и да е, колкото и да говоря по темата, едва ли ще мога да я обхвана в цялост, да разкажа за всичко което съм научил, за трудните моментни през които съм преминал и от които именно съм извлякъл своят опит и най-вече знания.

 Исках да сменя работата.
 По много причини. Но сред тях има две-три съществени.
Първата е, че фирмата в която работех за последните осем години си е от така наречените мутренски фирми. Нищо, че е с име много известно, с големи сгради и във вид на холдинг опериращ в три града и в три държави, ТИМ си седи зад него, бивши военноморски кадри си го управляват и целият мениджмънт напомня по един странен начин за фатмашката "логика", с която повечт служили са се сблъсквали.
 Няма как човек да си обясни, защо една фирма ще иска да се освободи от всички свои стари служители, назначавайки на тяхно място напълно неподготвени, нито за това, защо нито един вътрешен кадър на фирмата не се е развил на по-високо ниво в кариерата си.
 За осем години смених четирима началника, като за всеки един с чиста съвест и с ръка на сърце мога да кажа откровенно, че бе под моето ниво. И като компетенция свързана с митниците, и като умения за работа с хора. Като странно защо, все така се получаваше, че аз бях на най-ниското кариерно стъпало, а все до мен се обръщаха да разрешавам заплетени митнически казуси, да стиковам работата между митническият отдел и останалите в спедицията, както и да се занимавам с внедряването и доработките по системата за фирмено управление "I-Smart".
 Може би, единственото по-странно от това е ентусиазмът ми, с който въпреки всичко, аз я вършех тая работа, таящ надеждата, че нещата могат да се променят към по-добро, конфликтите да се загладят, чрез намиране на тези решения, които да удовлетворяват исканията и на двете страни по тях, за една по-комфортна и по-ползотворна атмосфера за работа.
 Защото, човек който работи иска преди всичко да бъде оставен на спокойствие да си върши работата. Тя да бъде поне колкото е възможно предвидима, подредена, с ясни приоритети и последователност на действия, а не хаотична, разпиляна и изнервяща поради постоянен недостиг на време за свършването й.
 С това се борих за последните осем години, постоянно преодолявайки недоверие, предрасъдъци и закостенялост в мисленето какво представлява един екип в действие.
 Защото екипът, това преди всичко е една колективна форма на доверие.
 Не може да кажеш, че работиш в екип, ако нямаш доверие на тези, с които работиш, за това как те ще си свършат своята част от общата работа и още повече, ако те нямат доверие в твоите възможности и умения.

 Исках да напиша за кратко, за какво иде реч, но явно не става. Ще опитам отново.
 Преди малко повече от една година за шеф на моят отдел, назначиха поредният външен човек, една бивша машинопистка от DHL, която горката хал-хабер си нямаше понятие от митница, но за сметка на това си бе руса, разголена и с щедро показвани цици.
 Няма да споменавам за това, как ми се наложи да я въвеждам в "А" и в "Б" на работата й, нито за това как с огромен зор успях да я спра да не прави измами по закона за  ДДС, както си бе твърдо наумила, че е нормално да се прави по почина на DHL.
 Няма да коментирам и това, колко ми костваше да спра всички противозаконни практики, свързани с приемането на стоки в склада ни, практики при откриването на които митница с лека ръка можеше да отнеме разрешенията за митнически складове и така на практика да закрие фирмата като спедиция.
 Няма да се спирам на това, но не мога да отмина един друг факт - в тази ми злополучна фирма, се оказа, че не важно какво можеш и какво знаеш, а чий задник целуваш в момента. И от това всеобщо целуване на задници, в един момент само задници започват да те управляват, вкарвайки те в състояние на пълна безнадежност и отчаяние, в един затворен кръг от който излизане има единствено чрез смяна на работодателя.
 Е, аз минах вече този момент.
 Кандидатствам на други места, хората с интерес възприемат кандидатурата ми, но... от един момент натаъка следва пълно радиомълчание.
 Което ме кара да си задавам следният леко параноичен въпрос - А какви ли лайна серат тимаджиите по мой адрес, само и само да не съм с нова работа?

 Параноично нали?
 А това ме притеснява.
 Не искам да съм параноик.
 Искам просто да работя, това в което наистина съм добър.

E, нямаше ме

От доста време не съм публикувал нищо тук, по една проста и разбираема причина - не ми се пишат глупости.

 То, не че няма за какво да пише човек - злободневни теми има в изобилие, но при толкова много коментиращи по тях, някак си ми минава много бързо ищаха, да добавя и аз своето недоволство към тяхното. Защото се получава една безкрайна говорилня, без никакъв полезен ефект.

 Опитах се, в другият си блог да повдигна темата за това, в какво може да е силата на едно блог общество, да потърся отговорът на въпроса - Е, ли е възможно у нас да се повтори интернет революцията, на която бяхме свидетели тази пролет в Северна Африка, но... явно времето за това у нас отдавна е изтекло и наместо будна революционна младеж, у нас са останали само сърдитите старчета. Старчета не само в биологичен смисъл, но и в идеен и духовен.

 Обществото ни все още е в плен на догмите и схващанията налагани му за последните 50-60 години и все още вярва в мисията на лидерът-спасител. Лидер с твърда ръка, който винаги е бил характерен за тоталитарните общества, характеризиращи се с липса на каквато и да е форма на открит и изявен контрол от страна на гражданите му, към органите на власта.

 Попаднах преди време на статия за посттоталитарният синдром характерен за страните, които не са извоювали с кръв правото си на свобода и демокрация, за любовта към тираните в новата им демократична форма, така добре изявена в Русия чрез култа към Путин и у нас чрез този към Бойко Борисов. Прочетох и се натъжих. Защото е вярно. Защото още десетки години ще минат, докато се научим какво е всъщност да сме свободни и колко ще ни струва това.

 Свободата не е само в правото да можеш да псуваш тези, които са на власт. Не!

 Свободата е в това, ти да можеш да определяш, кой да е на управленски позиции в тази изстрадала държава и при първият сигнал, че той не е за тази работа, да можеш веднага да го махнеш и да назначиш по-кадърен от него. Уви, точно това у нас, никога досега не се е случвало, не защото не го искаме, а просто защото никой няма да ни го позволи, докато ние не го извоюваме.

 Но как, как точно можем да си извоюваме това право на избор, когато точно то най-много застрашава основите на мафията, на съвременната клептокрация здраво окопала се във всички форми на управление от регионални до национални за последните 20 години?

 С подписки във Гейсбук? Със смехотворни протести на шепичка хора, по-малобройни от журналистите събрали се да отразят протеста им? Едва ли!

 С бунтове?

 Че кой в тази държава се е бунтувал през последните три поколения за нещо?

 Бунтарският ни дух отдвана е погребан в лагерите и затворите, а малкото искрици оцелели от него са почти угасени в потока от обещания за охолен, консуматорски живот давани ни на дози преди избори. Кой да се бунтува - тези, които можеха, но вече избягаха от страната или тези които останаха, но се примириха с положението в нея?

 Трябва да стане нещо много лошо, нещо много крайно, за да може то да сплоти в нещастието, разединените помежду си хора у нас. Разединени по какви ли не признаци, но отказващи да се сплотят около нито една идея.

 Жалко е да се каже, но по мои наблюдения, хората се сплотяват само в мигове на обща криза. Така че, да търсим нови идеали, нови каузи, нови цели - да се опитваме да запалим отново огънят на възраждането - всичко това си звучи като кауза пердута.

 Иска ми се да вярвам, че не е така, че нещо все още може да бъде променено, но... реалноста ме натъжава и обезкуражава.

 Може би и точно по тази причина вече не ми се пише толкова много в тоя блог.

 Защото ми се искаше в него да пиша за смислени неща, да дам надежда, нова идея, да запаля някаква светлинка, а не да се лутам в тъмнината и да чакам някой да я донесе със себе си.

 Може би, точно за това ме и нямаше толкова много време.

 И не знам, кога пак ще се върна.

Клишета , клишета, клишета

 Или как да се научим да четем между редовете на обявите за работа: 

   1.“Предлагаме работа в млад и динамичен екип” - Какво ще рече това в превод?
 Динамичен - Първото, за което би се сетил човек е, че за предлаганата му позиция няма изработена ясна длъжностна характеристика и той постоянно ще бъде сюрпризиран с нови и нови задължения, за които не са му споменали преди да се наеме на нея, като всяко следващо не само, че няма да му бъде допълнително заплатено, но и ще се използва като повод да бъде обвинен в некомпетентност или чист мързел.
 Думичката "екип" вкарана след динамичен следва да покаже на търсещият работа, че отива на място, където интригата е водеща и играта "прееби другарче - подмажи се на шефа" се играе отдавна и е усвоена до съвършенство.
 Млад? Млад по-скоро в ролята на нескопосан, лошо ръководен отгоре, без ясна идея за целите които да пред него, нито за начините по които да ги постигне.

Хванете ли се на уловката за млад и динамичен екип, то чакайте много неприятни изненади в стила на ориенталският мениджмънт патентован в нашите географски ширини.

  2.“Вие следва да сте динамична личност” - с две думи, накъдето и да ви обърнем, вашата стойка следва да е в буква "Г" като единственият въпрос който ви се разрешава не е "А тоя път, вазелин ще има ли?", а "Кога да започна?" - Припомнете си спомените за казармата, ако имате такива, а ако ли не просто изгледайте "Редник Джейн" или подобни нему филми за да придобиете нужната мотивация и страхопочитание.
 Няма да е зле, преди да откликнете на подобни обяви да си вземете сбогом с близките си, които рядко ще ви виждат до себе си, както и да се поинтересувате кои са най-добрите лекарства за разстроена нервна система, както и тези срещу язва на стомаха. Ще загубите немалка част от теглото си, а мъжете със сигурност и част от косата си, в процеса на оформяне на вашата идеална динамика.

  3.“Предлагаме конкурентно възнаграждение” - За това, предполагам че повечето търсили работа по него се сещат какво точно означава? - Ние няма да ви платим и стотинка над това, което плаща конкуренцията ни, като със сигурност ще ви плащаме с 50% в по-малко по времето на изпитателният ви срок. Схемите за допълнително възнаграждения са така добре изчислени, че по скоро ще видите светлина през крив макарон, отколкото да го доживеете. В случай, че все пак успеете да ни изненадате с магарешкото си усърдие, ние ще ви намерим нови допълнителни задачи, в които със сигурност да се провалите.

  4.“Предлагаме мотивиращо възнаграждение, обвързано с крайните резултати” - т.е. ние първо ще ви подлъжем с големите си обещания, а когато дойде времето за отчитане на вашите резултати ние знаем добре как да ги омаловажим. В краен случай вие ще работите на някакъв минимален процент, но взетото срещу него ще е далеч под вашите очаквания за добра заплата.

5.“Ние сме постоянно развиваща се компания” - Шуреят, баджанака и балдъзата намериха единствено тук възможността си за професионално развитие. Ако нямате роднински отношения с тях, в най-добрият случай ще се пенсионирате на позицията, на която сте започнали при нас, ако не ви изгоним междувременно за конфликти с тях.

6.“Предлагаме възможност за…” - тук обикновенно се изброява това, което всъщност ще работите, но то ви се представя в една уникална и неповторима рекламна светлина
- Предлагаме възможността да сте заедно с не по-малки идиоти от вас
-Предлагаме възможноста да установите границите на вашият мазохизъм и раболепие
-Предлагаме ви възможноста за разгръщане на уменията - т.е. да дадете всичко от себе си, срещу почти нищо от наша страна
-Предлагаме ви възможноста, да ви изгърбим като магаре, а в първият момент, в който вие рухнете под тежеста - да ви уволним.

-Предлагаме ви възможността да израстете като интригант, защото само тях ценим сред служителите си.

Възможности, възможности, възможности.

 Но никой не иска да каже в началото, какви всъщност са реалностите. Какво е реално постижимо от вашите очаквания към тази непозната за вас фирма?
 Защото, ако позициите нагоре са заети от окопал се в траншеите на управлението й роднински състав, какви са възможностите за развитие тогава?

 Ако мениджърите над вас са явно некадърни и неспособни да ръководят, то какви ще са шансовете, целите пред екипа ви да бъдат ясно очертани, достижими и навреме изпълним. Съответно и получаването на бонуса, на който сте разчитали в мечтите си.
И в момента, в който се присетиш да попиташ за обещаните възможности, веднага ще ти се отвърне - Ние не сме обещавали! Ние само ти дадохме възможност, на която ти не можа да отговориш с постиженията си.

7.“Следва да притежавате комуникативни умения”

- това е едно от най-загадъчните изисквания към кандидатите, превърнало се в трайно клише в почти всички обяви за работа. Какво ще рече то - Да не си мълчите като темерут или именно това да правите, изслушвайки поредната нелепа заповед на Шефа, защото понякога в такива моменти мълчанието е най-добрата форма на комуникация..?
Сплетничеството, интригата, загубата на работно време в празни приказки - те също ли спадат тогава към добрата форма на комуникация?
Или добра комуникативност, всъщност ще се окаже умението с много думи да не казваш нищо съществено, което би застрашило интересът ти?

8. “Следва да притежавате аналитични умения”

- Тук няма как да не се засмее човек, защото умение за анализ притежават малцина. Да анализираш, това преди всичко е способността да преработваш така получената информация, че да виждаш случващите се събития в дълбочина и в переспектива. По какъв начин могат да бъдат проверени аналитичните ви умения по време на вашето интервю за работа, което обикновенно е в рамките само на няколко минути? С пародиен тест за интелигентност или с поставянето в хипотетична ситуация, чийто изход и на интервюиращият не е много ясен?
Винаги съм си мислел, че да бъдат аналитици са способни много малко хора, а при нас се оказва, че това е всенародно увеселение от рода на " Чакай да ти кажа, аз защо..."

9.“Кандидатът следва да притежава чувство на отговорност” - Има си пък хас някой да търси безотговорни кандидати! Кажете ми къде търсят безотговорен касиер или началник склад и аз веднага отивам на работа там. Поредното глупаво клише, което иде да покаже, че на тези които ви предлагат работата изобщо не им е ясно, какво ще се иска точно от вас, а ви предоставят възможноста вие сами да се досетите.

ПП Далеч съм от мисълта, че съм изчерпал всички клишета наложили се в обявите за работа. Не по-малко далеч съм и от тази, че всички фирми ги прилагат, набирайки своят персонал чрез обяви в Интернет.
    Но, имам само една молба към тях - Не ни мислете за идиоти, когато публикувате обявите си!    Спрете с тези дежурни клишета! По-добре пишете по-малко в обявите си, но нека казаното да е ясно формулирано и най-вече вярно. 

 
 Защото, ако от двете страни на едно подобно съглашение няма взаимна коректност и честност, то нито ще изтрае дълго, нито ще донесе трайни ползи на страните които са го сключили.

Ще спаси ли БНБ банките от фалит?

  Това е въпросът, който всеки прочел новината за това, как "БНБ за пореден път се огъна пред натиска на банките" си задава.

  В общи линии за какво точно иде реч? Според допълнителните разпоредби на Наредба № 9 ( за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск ) , банките с необслужваеми кредити ( така наречените "лоши") трябва да продадат недвижимите имоти послужили като обезпечение за кредита, в рамките на на шест месеца, след обявяването на кредита за лош и след като съдът им го е присъдил като тяхна собственост.


 Но... Както винаги има едно голямо "Но". 


 Банките търсят възможно най-високата цена, за имотите които са придобили от длъжниците си, за да минимизират загубите си по предоставените кредити, а ако могат и да излязат на печалба - още по-добре. 


 Какво се случва в момента?
 Банката след дело срещу длъжникът за необслужваемият му кредит, придобива чрез решение на съда имота му. Но банките са финанскови институции, а не едри собственици на недвижими имоти, нали? И като такива, те са длъжни да кешират притежаваните от тях имоти на пазара, а получените приходи от продажбата им да прелеят обратно в балансите си, които трябва да са на плюс за да не фалират.
  В момента лошите кредити по неофициални данни са близо една четвърт от дадените от банките а по официални гонят 20%. 
 Преди 4 години се тръбеше в медиите, как над 4% лоши кредити застрашават банковата стабилност и че до този процент е невъзможно да се стигне, а днес никой не иска да си спомня за това, при вече 20% лоши кредити, защото се приема за лош тон, да говориш в домът на обесеният за въже, но както и да е, продъжаваме нататъка..    Банката трябва да се освободи от имота в рамките на 6 месеца. За целта тя наема частен съдия изпълнител, който да обявяви имота на явен търг за продажбата му ( с тайно наддаване, ама накрая не съвсем ). 
Пак по закон, първоначалната цена на имота на търга следваше да е на 75% от цената на която той е оценен, като обезпечение по кредита ( това също не се прави ) Оценките на повечето имоти, които излизат сега по търгове са правени в периода 2005-2008 г. когато цените на имотите бяха изкуствено надути вследствие на формираният спекулативен пазар на имоти, за който немалка вина носят и самите банки, водени от желанието им да раздадат максимума от кредити, на който са способни. Лесни кредити, финансово невежи кредитополучатели, високи цени на имотите. Това бе спиралата, по която се изкачваха цените на имотите формирайки балона на пазаът до недвижими имоти, до етапът на неговото спукване през 2008-ма година на секторът за жилищни имоти и през 2007-ма в този за ваканционни. От там насетне, цените поеха логичният си път към нормализиране в посока надолу, търсейки пазарът, на който са готови да излязат истинските купувачи, а не тези създадени изкуствено от банките, които днес ги няма. 
Надценена цена, надценено пазарно обезпечение на кредита - непродаваеми залози на банките - това е истинският проблем пред който са изправени сега банките у нас, влезли с двата крака в капана, който сами си заложиха по времето на кредитната си експанзия у нас. И се стига до един пазарен парадокс - банките продават имоти на търгове на цена над пазарната или равна с нея. Тогава, кой би купил от тях, при положение, че ще има допълнителни проблеми с извеждането на предишните собственици от имота ( при положение, че по закон банката ги е оставила в него, в ролята им на добросъвестни "пазители) ? Кой? Някой на който парите му са от наркотици и няма да се поколебае да използва груби мерки срещу тях ли? Едва ли? Може би, по тази и по още няколко не по-малко съществени причини, вторичният пазар за имоти ( придобити от банките ) върви толкова вяло и мудно. За разлика от останалата част от света, където са разбрали, че колкото по-бързо една банка се освободи от предоставени обезпечения под формата на сгради или урегулирани поземлени имоти.- толкова по-малка и приемлива загуба ще генерира. Не. У нас, банкерите не са ония банкери де са на Запад и си правят сметката безпогрешно, кога да изберат малката загуба пред голямата. У нас банкерите са Андрешковци. Тарикати. Тарикати мислещи си, че задържайки имотите си, ще предизвикат изкуствен недостиг на пазара, чрез което ще завишат отново цените им до приемливи за продажбата им нива. Без да отчитат факта, че сме най-бързо измиращата нация в Европа и на едно от челните места за планетата. Без да вземат под внимание, че жилищните потребности у нас са презадоволени, като само за пример може да се посочи гр. София, където на двама души и половина се пада по едно жилище ( милион и двеста хил. население с над половин милион жилища построени ). Без да се и замислят дори, че кризата в която е изпаднал пазарът на имоти, няма да свърши нито през тази, нито през следващата, нито дори и през по-следващата година. Балонът се надува бавно и спада също толкова бавно. Надуваше се за период от 5-6 години, а от спукването му са изминали едва три. И то, ако приемем идеалният вариант, че кривата на графиката му е "V" образна, а не "L" образна, какъвто е случаят с пазара на НИ в Япония и където той не може да се възстанови повече от 20 години. С какво сме по-добри от японската икономика, че да очакваме по-бързо възстановяване на пазарът се питам? Нима тук се очаква да кацнат марсианците през 2012-та, та банките таят такива очаквания за промяна в пазарът, принуждавайки чрез политическото си лоби БНБ да удължи срокът, в който те имат право да задържат имотите от шест месеца на една година? Ще спаси ли наистина това изменение в наредбата някои банки от фалит или просто цели да удължи агонията им до след изборите, когато техният фалит няма да повлияя на политическите предпочитания на избирателите? 
Кои банки първи ще фалират - тези дали най-много ипотечни кредити или тези, чиито централи са в съседна Гърция, по чиято врата почуква банкрута?
 Доколко гарантираната защита по влоговете е наистина гарантирана ( чрез финансови резерви ) и дали в един момент България няма да отхвърли фиксираният курс на лева към еврото, за да обезцени това, което ще чакат вложителите на фалиралите банки обратно от Фонда? 
Въпросите не са един и два и е редно всеки един, който не иска да бъде попарен с вряла вода след изборите да си ги зададе.

Ние ви обичаме

 -   Ние обичаме човечеството. Чакайте ни, скоро идваме при вас! - това послание едновременно зазвуча в ефир на всички основни езици, които се говореха на планетата ни. 

 Хинди, Суахили, Английски, Немски, Френски, дори и основните диалекти в Китайският език не бяха забравени. Навсякъде, под всички форми - телевизионните предавания бяха прекъсвани и посланието зазвучаваше на нежно син фон придружено от релаксираща и отпускаща нервите музика. В Интернет форумите изненадващо се появиха банери с надписа „Очаквайте ни". Радиопредаванията наместо реклами, започнаха да излъчват все това същото лаконично послание.

-   Кой да чакаме, как изглежда, какво ли ще ни донесе? - цялото човечество започна вкупом да си задава тези въпроси. 

 Религиозните пророци обявиха идването на Месията и второто царство Господно. Водачи на секти започнаха трескаво да наемат бомбо-убежища в очакване на краят на света. От магазините започнаха да изчезват основните хранителни стоки, минерална вода, по бензиностанциите обявиха за недостиг от горива. Цялото човечество се луташе объркано в незнанието си, какво да прави, какво да очаква от този невероятен поврат в неговата история.

 Боговете отново бяха решили да слязат на Земята.

Този път, те щяха да се появят не пред маймуната непознаваща огънят и сечивата, а пред едно човечество, което мислеше за себе си, че е технически развито, интелектуално възвисено и духовно свободно, за да определи само бъдещето си.

 Първи телескопът „Хабъл" предаде изображение на космическата армада, носеща се с невероятна за представите на физиците ни скорост през вселената.  Седем огромни диска, всеки с диаметър от над триста километра идваха към нас.

-   Кораби майки. - вещо предположиха любителите на научна фантастика и със задоволство започнаха да споделят с невежите, всичко което „знаеха" за извънземните форми на разум.

 Любителите на конспиративни теории, доскоро прикриващи се в сенките за да не ги обявят за луди, започнаха да излизат постоянно в кратки телевизионни интервюта, като почти всяка една втора тяхна дума бе „Аз казах ли ви!".

 Нормалните започнаха да се държат като луди, а лудите изглеждаха нормални в този полудял изцяло свят.

 Световните лидери тихомълком се събраха и взеха общо решение. Да не правят нищо. Просто не знаеха какво да направят. - Когато не правиш наистина нищо, шансът да вземеш погрешно решение при контакт с цивилизация, за която не знаеш как ще  реагира спрямо теб е минимален - шепнеха съветниците им - Нека те да направят първата крачка към нас.

-  Но първата крачка вече е направена, те казаха че идват.

-   Е, тогава да им отговорим, че ги чакаме.- бе логичният отговор и той бе приет за правилен. 

  Към космосът полетяха послания. Едно общо послание на ООН, което разгласиха сред масите и безброй тайни послания на отделни правителства, желаещи да получат нещо в повече, отколкото другите народи на света.

  

  Дойде и денят обявен за ден на пристигане - денят "D". Тихо, без очакваните зрелищни ефекти, те кацнаха сред нас. Приели напълно човешка форма, за да не ни изплашат според психолозите.

-   Ние ви обичаме. Ние обичаме цялата човешка раса, без разлика от пол, раса, възраст или каквото и да е, според което вие се делите между вас. Ние дойдохме, за да поемем грижата над вас. Ще ви дадем лек за неизлечимите ви болести, храна за гладуващите, подслон за бездомните, ще направим планетата ви Рай. Ще решим проблемите с глада, с изчерпващите се ресурси на планетата, ще я направим екологично чиста.

-  А какво най-много обичате в хората? - се сети да попита един млад журналист, с набола тридневна брада от първият ред.

-  Човешки черен дроб