четвъртък, 10 май 2012 г.

Регенезис

  Казват, че в мига преди смъртта целият живот на човек преминавал като на кинолента пред очите му.
 Забравени спомени, за забравени хора и събития с изненадваща яснота изплуват отново, за да го върнат в отминали времена, да преживее отново за миг от вечността най-важните моменти от своя живот, но вече да ги погледне безпристрастно, отстрани, така че да може да види и себе си в тях.
 Ако това е вярно, то аз умирам.
 Което ни най-малко не ме плаши като възможна вероятност, само донякъде ме кара да съжалявам за грешките които съм допускал до тук, виждайки резултатите от тяхното развитие във времето.
 Да, спомени считани отдавна за мъртви с изненадваща сила са отново живи и отново в мен, спомени за забравени хора, отминали събития, за моменти, които са ме изградили такъв - какъвто съм.
 Започващи от момента на раждането ми, за който се счита че човек няма как да запомни, преминаващи през различни периоди на живота ми, спомени които сякаш са се върнали, за да формират един нов и изцяло различен поглед към действителността.
 С мен и без мен.
 С мен, като пряк участник в събитията и без мен, като страничен наблюдател набюдаващ живота на някой друг, питащ се на моменти - А бре човеко, това пък  защо го направи?
 В случая, не е важно дали ще продължа да живея или не - живота е дотолкова странен и необясним, че просто не си заслужава да го притискаме в шепи от страх да не го изтървем, а просто трябва да го оставим той да ни води. По път, който донякъде ни е предначертан от Съдбата, а донякъде е и плод на нас самите - на нашите грешки и поуки извлечени от тях, на миговете които са ни променяли като хора, на опита който е формирал нашият мироглед.
 В крайна сметка, може би именно в това е и така търсеният смисъл на живота - просто да го изживееш?
 Та дори и да стигаш до моменти като тоя, в който като на кинолента целият ти живот минава пред теб, за да си направиш цялостната равносметка.
 Да се отърсиш от набраният баласт, който ти пречи да продължиш напред, да забравиш предрасъдъците си, да отхвърлиш заблудите и просто да се възродиш за нов живот.


 Регенезис.



петък, 4 май 2012 г.

Пълен идиот!



 Бинтован съм, като току що завърнал се от тежко и кръвопролитно сражение. Човек отстрани да ме погледне и ще се уплаши - Тоя клали ли са го, драли ли са го или нещо много лошо му се е случило, че така да го бинтоват от китката до лакътя?

 А тя превръзката си изглежда внушително и плашещо.

 И да се попиташ - Защо така? - за да си отговориш сам - За пореден път да спасявам живот и пак за пореден път аз да си го отнеса.

 Тя ситуацията си е направо комична.

 Казват, че котките имали по девет живота. Е, моят дивак чер е с поне два в повече благодарение на мен. За което аз си плащам, а не той. С кръв, с кожа и с едни гадни инфекции на раните, благодарение на зъбки и ноктенца.
 Първия път, когато си го отнесох го спасявах в Родопите. Бе се сбил с неизвестно животно през нощта, то не бе вой, не бе олелия... На бегом облякох нещо, обух там каквото ми попадне на бос крак и бегом през драките в посока на воя и борбата.
 Горкото горско животинче, ако не е получило инфаркт от зверския шум, който вдигнах косейки драките напряко и от няколкото ми сурвания по мократа хлъзгава трева, то навярно за няколко месеца след това е нямало глас от стрес и уплах.
 Когато пристигнах на мястото на събитието, котора бе с наежена опашка като на катерица, с козина настъхнала в обратна посока на косъма и с очи ококорени като на пекинез. Ръмжащ, виещ, направо страхотия неземна. Фъска, хъска, не дава да го приближиш. Криво-ляво успокоих го някак си, поговорихме си нежно по мъжки, та се разбрахме накрая.
 Взех го на ръце и го понесох обратно към палатката, ама тоя път за да не се пребием из урвите и драките, излязох на пътя и лека-полека, цап-царап с Котьо на ръце почти се прибрахме.
 Почти, защото на финалната права ни чакаше Извънземното.
 Неясен силует забулен от призрачна светлина и с почти човешки глас питащ - Намери ли го? 
 Призрачната светлина се насочи директно в лицето ми, при което котака подивя от ужас и взе неистово да се мятка в ръцете ми, в желанието по никакъв начин да не споделя съдбата отредена на мен, от този среща зловеща.
 Подивя, завъртя се като хлъзгава змиорка, а когато видя, че дори и това не помага си впи острите зъбки в дясната ми ръка, малко над китката. Зъбките му буквално си влязоха в нея, като нож в масло. Усетих  нещо като удар от трифазен ток, кога едно от тях се остърга в сухожилието, а друго се заби насреща в коста ми. Изревах зверски от болка, с което прекъснах контакта с извънземният разум, който се оказа не дотам разум и в никакъв случай извънземен, а просто милата ми половинка решила да ме посрещне с фенерче в ръката си насреща.
 Теглих една майна на всички домашни любимци от всякакъв пол и характер и отидох да си ближа раните в усамотение. Аптечката изтърбушена, ръката повита в всевъзможни бинтове и марли, котарака изритан обратно в гората, а половинката натирена в палатката, за да не се стига до среднощни саморазправи.
 След час-два болката постихна, котаракът се върна, а с него и част от разсъдъка ми.
 Е, то с това и приключи почивката ми тогава, защото с отекла и подута ръка, в процес на инфектиране, не ти е работа да си стоиш в драките и да съзерцаваш луната, заслушан в песните на славея. Наместо нея, усещаш само една ритмично пулсираща болка, която те кара да псуваш късмета си, акъла си и най-вече обичта към животните, които си тръгнал да спасяваш.
 Е, точно тая пробита ръка, с четири дълбоки инфектирали се дупки от котешки резци в нея ми спаси живота на връщане. На един завой по пътя между Кърджали и Хасково, каращ несвойствено бавно с около 70км/час поради почти напълно изключила от болка дясна ръка, по чудо се разминах с тир, изпреварващ друг тир и носещ се като волна птица в моето платно. С няколко километра в час да бе по-висока скоростта ми, едва ли щях да отбия така плавно и безопасно в банкета и да пусна смъртта да мине на безопасно разстояние покрай мен.
 В тоя миг ясно осъзнах, че понякога това което най-силно ни наранява, всъщност ни и спасява. Дали от самите нас или просто е шега на съдбата, но... простих на котака, простих на половинката, простих и на себе си.
 Седмица - две ръката ми се възстановяваше болезнено бавно, но.. зарасна и случката бе почти напълно забравена.



 До този понеделник.

Пак сме в балкана, пак на излет и пак с... котака. 

Дреме си диването на задната седалка в колата, защото тоя път нямаше разпъната палатка с легла, на които да си полегне и в тоя момент при мен идва за запознанство едно куче. Куче, ама направо да си го наречем Кучище!

 С глава по-голяма от моята, с лапи като длан на петокласник и с тегло почти колкото моето. Овчарка от страшен вид и едър калибър - каракачанска.
 Красиво, голямо, едро куче, но за сметка на това безкрайно миролюбиво и не по-малко любопитно. Подушихме се, харесахме се, почерпихме се дори с остатъците от храната, а през това време, наш Котьо (Мишо) да вземе да се измъкне от колата скачайки през отвореният прозорец и на свински тръс да ми се понесе към кучето да го бие. Директен и безцеремонен, без инстинкт за самосъхранение или поне елементарно сметка, че песа го превъзхожда поне двадесето-кратно като тегло и сила. Няма шест - пет! 
 Ама ха! Някакъв си ми ти помияр ще му подяжда храната, ще му навлиза в територията и ще му съблазнява домашният любимец ( демек - мен ). Не, няма да минат тия, това си е за бой и то за много бой!
 Ей, едвам го хванах и метнах обратно в колата, преди песът да осъзнае от каква зла участ съм го спасил. Това, че само с едно отваряне на устата му, девет котешки живота щяха от веднъж да си заминат, котака едва ли го е осъзнал, но аз определено си изтръпнах.
 Прибрах Звяра, отправих Красавицата и реших, че на пикника си му е време за щастлив хепи енд. Да, да - ама не! - както казва Петко Бочаров.
 Отворил съм аз багажника, събирам там маси, столове и още що съм понесъл, а то за зла участ Куджо отново се върнал и застанал зад гърба ми кротко и тихо.
 Кротко и тихо си стои песа, ама не и черният демон в колата. Как прескочи от задната седалка през кората и отвореният капак на багажника почти не видях, но по някакво чудо го улових във въздуха преди да се стовари на песа на главата и да му изтекат животите в един сет.
 Фър-хъс-драс-мяу!
 С няколко завъртания от негова страна на три места вените ми са пробите, още 15 дълбоки дупки цвъркат кръв, а аз от болка пак видях Млечният път през деня.
 И какво в крайна сметка?
 Кучето цяло, котката цяла, а аз надупчен като решето, кръв цвърка на гейзерчета и фонтани, свят от болка ми се вие и то за какво - за поредният спасен живот ли?
 Няма дезинфекции на място, няма антибактериални кремчета, няма пълно щастие и лечение при рани нанесени от котешки ноктенца от нокти и зъби - инфектират се на 100%. Промивах. почиствах, превързвах, компреси налагах, но... инфектираха се и то не само продупчените места, ами си тръгна една пълзяща червенина от лакътя към китката.
 А бе, мамка му стара, тия медицински сестри как така ми се туткат сума ти и време докато ми намерят вените, а котака само с един замах по три наведнъж намира?
 Те така, дорде днес ми направят читава превръзка гледах да се крия от хората.
 Че то, с толкова много дупки около вените, на късоглед наркоман си ме мяза - хем му се ще, ама хем и не може да ги уцели.


 Наложили са ме сега с една миризлива зловонна смес на Вишневски, от която би преминал апетита и на прегладнял до смърт сомалиец, седя си пред компа в очакването на часа до следващият антибиотик и си бия главата в стената с въпроса - А бре Идиот, то бива-бива обич към животните, ама защо поне малко не обичаш и себе си, а?