R.I.P

Мишката е вече в един по-добър и спокоен свят.

Живяхме щастливо. 

 Това е достатъчно. 

 Какво повече може да иска човек от живота, освен това да сподели щастливите си мигове с приятелите си, от които винаги остава част в него, тази част, която го е направила по-добър. 
 Благодарен съм, на него и на другите преди него, с които дори и сега да сме разделени един ден ще се срещнем отново. 

 В един по-добър свят, свят в които понякога за кратко сме в сънищата си.

Почивай в мир Приятелю и благодаря, че те имаше в живота ми.
Без теб, той щеше да е далеч по-сив и скучен.
Благодаря ти!

Овчи хроники

В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя .
И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.
Овчарят се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде?!
Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! - а след нея забляха и останалите, обявявайки я за дисидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие на по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна.
Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?
Заблееха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си, ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.
И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе изцяло вълчи.
И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта, из под копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.
С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те, от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство.
Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почувства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи.
Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер...
Дори и малкото, което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие.
Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата, а кучетата са им били верни другари в игрите.
И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.
Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.
Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.












ПП Писано е преди много време (07.01.2009), за съжаление, ако трябваше да го напиша днес, едва ли нещо в него щях да променя.

На вторият ден

На вторият ден, сътворих... Кокошката.

Първо си бе голичка пущината, просто един прозрачен кристал.

Викам си - А бе, що да не взема и да си я оцветя?
И си я извапцах, с боичките за стъкло, играх си, оклепах се, но си я извапцах!

Поизмъчи ме пущината, голяма играчка си беше дорде стане, но съм доволен.

ПП. Ако това под нея ви прилича на марихуана, вината не е моя!

Аз Пенсионерът

Никой не вярваше в това, но ето, доживях заветният миг да се видя и аз пенсионер. Събрал нужният стаж, години, точки, осигуровки, всичко как си му е реда точка по точка, ето ме и мен пред вратите на пенсионното.
 Открехвам вратата да вляза, а тя издава едно дълго протяжно скърцане, клеясали са й пантичките явно? Отвътре зад гишето ме поглежда изненадано една леко мургава служителка.
-Ай, ти за какво си тука бе батей!
-Ами аз... таковата, за изчисление на пенсията - смотолявам с половин уста, не вярвайки на очите си кой ще ме обслужва. Интеграция, интеграция, ама поне родният ми език да бяха понаучили малко, че с това ми ти баткосване неудобно взех да се чувствам някак си. По-млад, а в наши дни ако си млад - пенсия йок!
- Да видим, да видим какво ще покажат картите - взе да си бае под носа служителката вадейки тесте карти Таро.
-Ама моля ви се, какви са тия карти, вижте в компютъра пред вас, там всичко трябва да си е написано - подксачам нервно аз, подавайки през тесният процеп на гишето картончето с осигурителният си номер.
Видимо недоволна от прекъсването на сеанса й, служителката поема картончето, начуква ядосано номерът му на клавиатурата и почва да сумти пред монитора. Точно в този момент писна и някаква дивашка аларма, светнаха едни ми ти светлини, едни прожектори в лицето и дорде си успокоя нервите от шока, залата около мен изведнъж се изпълни с хора. Дори и телевизионен екип довтаса - а бе тия, от де пък се взеха.
- Ето, имаме спечелил в играта "Стани пенсионер" ! - с приповдигнат патос запристъпя една млада репортерка към мен, опитвайки се да ми натика микрофонът в лицето. - Кажете, как успяхте да надживеете трите пенсионни реформи и вдигането на възрастта за пенсиониране след тях? - продължи да ми го навира тя, карайки ме да отстъпвам с всяка една нейна крачка, дорде усетих, че вече няма място за отстъпление, от острият ръб впиващ се в гърба ми.
- Ами.. спрях цигарите, откак една кутия заради акциза стана по-скъпа от храната ми за една седмица - започнах аз.
- Браво, браво! Казах ли ви аз колеги, че това с акцизът бе правилна стъпка? - се провикна някой в тълпата отзад.
- И ходя много повече, откак поскъпна бензинът - нови възгласи "браво" подкрепиха репликата ми.
- А може би, освен здравословният начин на живот вие и спортувате на тази преклонна възраст? - с див ентусиазъм продължи да ме напада репертерката.
- Да, качвам редовно стълбите на входа, аз знаете ли... живея на десетият етаж, а откак вдигнаха цената на тока пари за асансьор няма, та се налага...
-Чудесно, чудесно! - се чу да изрича бравосващият глас.
-А на лекар, на лекар ходите ли редовно? - продължи да ме пита младото диваненце, подавайки ми въпрос след въпрос като картечен откос.
-То, джи-пито ми се спомина малко преди да се пенсионира, а ново не са намерили още, чакали да се завърне някой от емигриралите навън. Ама междувременно да ви кажа, то и зрението ми се подобри. Нали спряха тока заради неплатени сметки, та вече съм почнал да виждам не само на светло но и на тъмно, че то по тия стълби до десетият етаж...
-Ето, виждате ли колеги, как всички наши реформи са дали добър резултат? - се провикна възторженият шишко от задният ред, де ме бравосваше допреди малко.
-А вие кой сте господине? - на свой ред попитах и аз.
-Е, как да не знаете кой съм, аз съм новият ви финансов министър! - припряно ми отвърна той и продължи:
- Именно благодарение на строгата фискална дисциплина и структурни реформи провеждани от моето министерство редом с това на социалните грижи, днес пенсионерите са здрави и жизнени дори и на възраст като вашата. А вие, сигурен ли сте, че имате навършени 125 биологични години и 100 години осигурителен стаж? Да не сте измамник някакъв, решил да си прави шега с пенсионната ни реформа? Да знаете, че още на втората реформа това го инкриминизирахме и ако нещо... -
За миг изстинах, но после без да ми трепне ръката протегнах към него личните си документи, в които всичко потвърждаваше претенциите ми за пенсия.
- Странно, много странно - озадачено взе да си мърмори той, въртейки ги недоверчиво в ръцете си, докато ги оглеждаше от всички страни. - Май по-добре щеше да е, ако бяхме опитали и с цианкалий.

Орисия

 Всичко ново е просто добре забравеното старо.
Не бях хващал четка в ръка от... повече от 15 години насам, но явно мерака си е дремел в мен и кротичко си е чакал момента, в който да си избие навън в някоя нова "крастичка" с провокативният въпрос - "А защо не си го направиш сам?".
 Преди време бях обсебен от рисуването, рисувах във всеки един удобен момент, на всяко едно място, по всеки един възможен начин, ползвайки почти всичко, което ми попадне за целта под ръка, само и само за да запечатам явил се моментен образ, идея, видение призрачно и примамливо с формите и сенките си.
 Може и да имам талант, но проблемът с талантите е в това, че те трябва да се развиват усърдно с времето, за да излязат от сферата на аматьорската себеизява и да преминат към майсторското владеене на възможните изразни средства на конкретното изкуство. Едно е да имаш точно око и сигурна ръка, друго си е да научиш възможните начини, чрез които да можеш да ги използваш най-пълноценно.
 Но, странно нещо е живота! Гледайки назад към миналото неусетно стигам до извода, че пътят на художника, не е бил точно Пътят за мен. Кандидатствал съм по различно време на различни места, в които бих могъл да се науча да рисувам, но винаги на изпитите за тях съм се провалял с гръм и трясък. Може преди това да съм предизвикавал одобрението на учителите си и възхищението на колегите си, с нещата които съм правил, с лекотата и с точноста на рисунъка си, но точно на самият изпит, на самата проверка, винаги съм правил възможно най-грозните и недодялани неща, на които съм бил способен. Сякаш някакъв тайнствен неизвестен фактор "Х" се е намесвал в тоя момент на живота ми за да ме спре чрез собствените ми ръце?
 Не съжалявам за това, защото всичко това, което успях да изгубя като шанс, в един момент си идваше отново при мен, но вече като опит и знания придобити по друг път и по неочакван начин, различни от тези, които можех да придобия следвайки желанието наместо предопределението си.
 Неусетно кръгозорът ми се разшири и излезе извън сферата само на едно от изкуствата, а премина и към останалите.
 В един момент се усетих, как изкуствата взаимно се допълват и доразвиват едно с друго.
 Желанието ми да свиря на пиано ( обожавам този инструмент ) успя да развие гъвкавоста на ръцете ми, което съществено подобри качеството ми на рисуване.
 Умението да си изграждам предварителен образ на това, което искам да нарисувам, в един момент се оказа особено подходящо в сферата на писането, където ти трябва кристално ясна идея, чиято рамка да следваш в изграждането на сюжета на разказа.
 Музиката доведе след себе си Поезията, с мелодичност и хармония не по-малки от нейните. Може би немалко от вас чуват мелодия, четейки добър стих, аз я чувам винаги, четейки всеки стих.
 Някак си, неусетно за мен, отделните изкуства размиха границите помежду си, обединявайки се по допирните си точки и прерастващи в нещо ново за мен - в преклонение пред красивото и изящното, обожание водещо до желанието да ги търся постоянно в живота около мен. Научих се да гледам с нови очи на света, но това ме и направи по-откъснат от реалността  и асоциален донякъде тип.
 Защото трудно се живее разкрачен между два свята - този на невидимото и този на ежедневното.
 В един момент си казах, че е време да спра, да започна да се занимавам с това, с което имам бъдеще за мен. Започнах да работя в сфери далеч от тази на изкуствата, работих с години, доказах се като добър професионалист, но нещо в мен бе сякаш скъсано и празнотата му се усещаше. Не винаги, не по всяко едно време, но Празнотата си я имаше в мен.
 До скоро, когато мислейки си относно това, как искам да изглежда новото ми жилище, не реших да визуализирам идеите си пространствено и цветово. Започнах с опростено триизмерно моделиране на идеите си, преминах към по-конкретни интериорни проекти, като в един момент се отзовах в задънената улица - трябваше ми интересен аплик за коридора.
 Попаднах случайно на такъв с щамповано стъкло в ИКЕА, смутих се от грозотата му и някакъв глас отново изрече в мен - А защо тогава не си го направиш сам?
 Колко му е? Бои, четка, стъкло и въображение - останалото вече го имаш, забрави ли?
 И аз започнах отново, усещайки как с всеки един мах на четката, запълвам не само едно празно поле пред мен, но и едно пустеещо вътре в себе си. Което винаги е чакало Изкуството да се настани в него отново, на мястото което винаги е било предназначено за него.

 Орисия.

Апокалипто

В страшни времена, живеем ние всички вече -
човека за човек по-страшен да е той от звяр.
Обезверени, с гняв да носим свойто бреме -
това, съдбата ни поднесе като неочакван "дар".

Едни ще паднат в погрешна саможертва,
друг користта си ще пожертва, за да намери цяр.
А трети, цял живот ще си е той на две наведен -
в име и изгода на зеленият му господар.

С око всевиждащо от пуста пирамида,
скрижали скверни стиснал в костеливата ръка -
по пътя ни, към бездната си страшна води,
за да се опие той отново, с хорската печал.

И този път, е път задънен и без изход.
В омагьосаният кръг, с поколения ний вече си вървим.
Месията, дори и той от назе вече се отрече -
отвърнал дух и взор от Идеалът ни го осквернил.

Едни, тук кости си, навеки ще оставят...
Ще дойдат други, водени отново с лъжовен плам.
В пустинята, сиротно вечно клети да се бродим
това ще е - за личен и всеобщ ни тежък срам.

Така и отредено ни е "най-от горе",
та няма как и чрез кого, с участта си да гневим.
Щом жертвахме за мимолетната изгода -
гласът на Съвестта, що би ни днес спасил.

Мьобиусов синдром

Да бяхме в друго време се родили,
по времето на Йовков и Пелин -
По този начин бихме ли творили
или друго бихме ний, възпели в химн?

Опитвам се, аз някак си да се представя
в шаяк сив, с износено, закърпено сетре.
Край масата олющена, в кръчмата събрани -
наливащи подред, от мътно стъклено шише.

Отпиващи от люта гюлова ракия -
опиянени в тежък розов аромат.
Дали за чувствата си бихме ний спорили
или всичко, щеше да е с друг обрат?

Приглаждам аз замислено брадата,
не познала с дни и седмици бръснач.
И в него време, неусетно се пренасям
потъвам в тих, вечерен селски здрач.

Долита лай далечен, измучи телна крава -
поляга бавно, с дъх на издоено мляко вечерта.
Полето опустява - стадата връщат се от паша,
на чановете медно-гласни, носят песента.

Отвън на двора, под асмата съм приседнал
и взирам се с надежда в старата луна.
И питам се, дали така и след години
животът ще да е загадка и за нашите чеда?

Сутрин

Един след друг,
отлитат неусетно дните.
Откъснати,
повехнали са есенни листа.

Разсипани във времето,
са спомените стари и отмити.
За Щастието пътьом сбрано,
когато истински си ти Живял.

И бавно,
постепенно,
побеляват ти косите...
С гордост носиш,
всеки косъм побелял.

За мъките,
които до сега
си ти изпитал.
За битките,
в които с болка,
пак си надделял.

Тихо сутрин
в огледалото се взираш,
а в теб се взират,
уморени от тъга очите.

Без думи някак си,
те плахо пак те питат –
Какво от себе си пожертва,
какво от себе си запази,
за да си отново цял?

Post Factum

 Скоро наближава една годишнина от една раздяла.И това, че времето те кара да забравиш - не е вярно.Не е вярно, за тези които са били до нас в трудните ни моменти, с тези които сме мълчали заедно и в мълчанието си сме си казвали това, което думите не са били способни да изразят. И.. ето, точно по тази причина ми се иска отново да си спомня. Дори и казаното от мен сега да остане без отговор. Защото, приятелите са именно за това - дори и да ги няма сега до теб, да знаеш, че някъде те пак те чакат. Дори и да мълчат.

Здравей!

Аз бях обещал да мина...

но знаеш, как животът е сега. 

Едно подкараш, сетне друго -

та ... все не стигам аз до твоята врата.

Знам.

Ти чакаше ме дълго,

очакваше ти моят звън в нощта.

Но,  в черните сиротни твои нощи,

аз бях сред други, 

в пълна самота.

Виж...

 аз тук пристъпвам плахо.

Сърцето свое бавно притaявам,

стоя си тих пред теб...  сега.

И да поседнем, а?

Да помълчиме заедно.

Ние, поглед сплели,

отпиващи от нежна тишина.

Налей!

За тез, които днес сред нас ги няма. 

За приятелите наши,

да споменем с тъга и болка паметта.

Така и както днес те споменавам.

Поседнал сам ...

а срещу мене -Тишина.

Анкетьор

- А сега, да видим теб, какво ще те правим?! - бавно провлачи Свети Петър, наплюнчи си леко пръста и отгърна следващата страница в тефтера си. - Така-а-а... - набърчи вежди , изсумтявайки под нос - А бре, тия записки кой ги е водил бре, мастило разлято, почеркът нечетлив, не, не може така да се върши работата, ама-ха, пак на събеседване ще я караме явно.

-Събеседване? Чакай малко, никой не ми каза, че ще правим събеседване! Ангелът или онуй там... обвито в сияние, да му се не види и халюцигенната мъгла с мъгла в тунела, той нищо подобно не ми каза? Само ми рече - Ай, с'я мойто момче, иди се нареди там на опашката при ония брадатият чичко с тефтера, той ще те зачисли на щат, дет' ти се полага - започнах да си мърморя тихичко под нос.

- Събеседване я, - дъртофелника явно ме чу - какво си мърмориш там, чух те! Събеседване ще правим, че я виж тука, някой идиот пак е объркал колоните и иди и разбери сега, кое ти е грях и кое не!

- Ми-и-и щом казваш... - примирих се аз - да събеседваме тогава!

- Точка първа - започна Събеседващият - ти Вярващ ли си?

- А-а-а, вярващ съм свети Петре, вярващ съм, как да не съм вярващ? Първо вярвах в победата на комунизма. Сетне повярвах, че комунизмът си е отишъл, без да разбера победил ли е или не, щото никой не счете за уместно да ми каже. По-насетне почнах да вярвам, че ще дойде светлинка в тунела с демокрацията и ей така си и умрях с вяра в светлото ни бъдеще, де така и не го дочаках!

- А бе, каква вяра е тая твоята бре мушморок, твоето не е вяра, а ерес - разгневи се светията, та чак и брадата взе да му се тресе. - Твоето не е вяра светла и праведна, а вяра на ... на овца метилява заблудена.

- М'чи прав си свети Петре, като те слушам така, прав си! То, ако не бях овца метилява заблудена, щях ли и аз толкова време в такива ереси да вярвам, ама да те питам, без да се ядосваш, нали, тука при вас, как е с бъдещето? Светло ли е, как е, че то, цял живот все него си чакам, а то...все мъгла!

- Грях ти на езика човече така непочтително и неуважително да говориш! - ей, ама и как витиевато го каза, да да можех и аз така, напевно да се изразявам?! - Грях голям! Да се отбележи за протокола - Атеист!

- Да видим следващата точка... ти, молеше ли се!

- Кой, аз ли ? - възторжено попитах, усещайки, че навлизам в свои води - Че, как да не съм се молил бре свети Петре, та аз цял живот съм се молил! За повишение, за по-добра заплата, за по-малки данъци, да се прибера жив вечер в къщи, ехеее-е-е бедна ти е фантазията, за колко много неща се молихме там долу, ама, като няма кой да те чуе, то май се молиш само на себе си, да се отървеш от тоя пусти живот, де краят му се не види.

- Стига, достатъчно! - брадата пак се разтресе - Отбелязвам, не се е молил правилно!

- Ми, да бяхте дали някакви указания за правилната молитва бре... ( е, как да му викам вече, на Петре, на Пешо, на Пепи.. вече толкова време си говорим и можем да минем на "Ти", нали? )

- Правилни указания, ама друг път - отсече той и пак си вписа нещо в анкетният лист. Предполагам "неправилно молещ се", ама то, какво ли ми е правилното до тук, да се питам?

- Виж какво Петре, я го зарежи ти тоя анкетен лист, то е явно, че по всичките ти параграфи съм грешен, ами давай направо по същество, пращай ме в Пъклото и да си одим, по живо, по здраво! - не ми издържаха нервичките вече, а и предусещах, че на следващият му въпрос ще го докарам до апоплектичен удар с все погрешните си отговори към него.

- В Пъклото не може, щатът за тоя месец е запълнен! -ядно промърмори той. - Ама да знаеш, такива кат тебе, де все много знаят, са си точно за там - и започна да ми изрежда в кой кръг от Ада, какъв кеф неописуем ме чака, ако си бях с късмета роден да съм си мазохист по натура.

- И в Рая няма да те пусна, да знайш! Че после, всички ще ме емнат да ме питат, как такъв серсемин като тебе там съм пуснал - с почесване по плешивото теме, промърмори той.

- Ми-и-и... тогава? - не виждайки друга алтернатива запитах аз?

- Тогава, тогава... - една лукава искра проблясна в очите му - заставаш ей тука, хващаш тоя анкетен лист и започваш да анкетираш новодошлите, докато аз реша, какво да правя с тебе или го реши началството - отсече с нотка на облекчение в гласа той и се оттегли в сенките на Небитието.

Та сега, да знаете, не че се хваля де, ама въпросникът е вече в мене и ... да ви запитам - А вие, молите ли се? На кого, а? По колко пъти? Така-така, разказвайте...

И вярвате? Ах, колко интересно?  В кого?

Техническо прекъсване

ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ:

От утре АДА прекъсва дейността си по технически причини !

Грешници, задръжте за малко положението !

Не умирайте !

Приема временно е спрян !

  Така-а-а, заковахме табелката.

 Цъ, малко е накриво? Да, така е по-добре.

 Прочетохте ли я! А така, да знаете, от утре прекъсваме по техническа причина! Не, че не ни се работи или сме уморили да ръгаме грешниците с вилите. Не, няма такова нещо, ние в Ада по принцип сме си работливи и изпълнителни и до вчера си изпълнявахме нормата, че даже я и преизпълнявахме, та се налагаше Мефистофел да събира нови кандидати с всевъзможни изкушения, за да се запълни свободната бройка. До вчера. Докараха ни нова група грешници, от някаква си там страна на Балканите, България й викаха.Никакви проблеми не ни създадоха, даже с възторг приеха новината, че са в Ада.

- Ха, че вий на това Ад ли му викате?

- Че, какво му има? - леко се притесни шефа.

- Ами елате в България да видите какво е Ад! - нагло ни отговориха те и взеха да се посбутват с лакти, и да си намигат един другиму.

 Сати (така му викаме галено на шефа, когато не е до нас), взе да се замисля и се начумери - Ами сега, ако се окаже, че тука я караме по остарели технологии, а при тях наистина е по-зле... ще ни се срине репутацията, губим си пазара и чакай за в бъдеще грешници в Ада, след като имало и по-страшно от него?!

 А на тия тарикати, хич и не им дреме. Някои даже, без да ги подканяме взеха да влизат по казаните, своеволно да се самонастаняват и да подвикват радостно - Ох, баня, ох кеф! - Започнаха да се плацикат из лавата, даже се скараха, че нямало за всички място и някои трябвало да стоят на студа.  Какъв ти студ бре? Ние тук си работим по стандарт! Открай време си поддържаме най-качествените и жежки температури, те от студ ми се заоплаквали?

 Гледаме, по едно време мощността на първи казан започва да спада. Отиваме с приятелчето да проверим каква е работата, а то каква била?! - от него медни тръбички стърчат някакви, по серпентини извити, а в единия край нещо капе и на спирт мирише?!

- Какво направихте с казана бре, маскари! - развикахме се ние, а там един мустакат чичко си пее "Градил Илия килия" и притуря ли, притуря дърва в огъня.

-Ти казана го остави на нас, а пък...-многозначително намигване,- после ще си делнем ракийката !

 Отидохме да се оплачем на шефа, а той дойде, поогледа отстрани, поцъка с език и отпи от подадената му бутилка след което примлясна доволно с уста !

-А-а, ракията е арна сватанак! Вий, тия тука, няма да ги закачате, от днес са под моя закрила , че закъде сме в Ада без качествено пиене! Че и безбандеролно отгоре на това, не като онова скъпо уиски дет свети Петър ми го пробутва на оперативките пред... - тук той се изкашля многозначително и ни погледна изпод вежди.

 Е, разбрахме го от половин дума, шеф ни е все пак, а думата му е закон.

 Прежалихме първи казан, все ще се оправим някак си я, че то - ей на, още осем казана си имаме, в пълна изправност. Работят си, та пушек се вдига.

 Тръгваме към втори казан, а там толкоз народ се наврял, че с телата си отнемат цялата му топлина. А по пътя ни спира някаква понакъдрена лелка и ни вика :

- А-а, тука не може - този казан е за социално слабите!

-Ама, какви социално слаби бре госпожа, вие тука толкоз много сте ги наблъскали накуп, че то ни енергия, ни мощност му е останало на казанчето ?

-Как какви, при нас социално слабите са мнозинство и са ни твърд Електорат! Трябва да се уважават! Може да е по малко, ама има за всички - те са свикнали и на малко да се радват. Ех, че било хубаво при вас, топличко, уютничко - не е както в панелката през зимата на спрени радиатори на парното. Така че, да ви няма - оставете ме да си върша работата и проявете разбиране!

 А бе, възпитани сме си ний, а и госпожата ни се видя много бойна, та решихме да не влизаме в конфликти. Ей, на - седем казана все още си работят, в пълна изправност - ще се справим някак си!

 С някакво тежко предчувствие се запътихме към трети казан, а него никакъв го няма. Целия пребоядисан в жълто, а около него някакви кьосеви младоци събрани и спорят, дали да преобразуват дървата в мазут или да ги изтъргуват срещу външният им дълг.

 А над тях, на набърже скован от липсващите дървета пиедестал, се възвисява една леко прегърбена фигура на доста по-възрастен господин и ги успокоява - Спокойно братя Българи, не се карайте, нека по един ку-у-ултурен и европейски начин да решим въпроса, с единомислие !

 Попитахме го, кога смятат да подкарат пак казана в действие, а той се почеса по брадичката, намести си очилата и отсече леко провлачено - Когато му дойде времето, рано е още да се каже.

 Отказахме се да го разпитваме повече, след като прочетохме и опънатия над него транспарант "Пусков срок след 800 дни".

До четвърти казан не можахме да стигнем, бе обграден с обръч, с обръч от фирми и от него даже пара не излизаше. Малцинство били, и движение даже някакво .

 А движението даже го и видяхме - от време на време обръча се разтваряше, за да пропусне поредния автобус и отново към небето се разнасяше протяжния звук на зурли и маанета.

 Пети и шести казан ни ги спряха предсрочно - не отговяряли на европейските директиви за сигурност.

 На седми му обложиха мазута с акциз и сега му отваряме кранчето, колкото за малко пара да вдигне и пак го затваряме, че на тия цени на мазута не смееш вече нищо да запалиш.

 Лилит, със сълзи на очи отиде на някакво "Околовръстно" за да набави твърда валута, че скоро като си платим акциза, няма да има средства да доставим нов.

 Осми ни го свиха някакви мургави създания , за скрап го били отнесли.

Ей, ама как ни го свиха - направо в движение, както си работеше.

Мигнеш - губиш, така ни обясни Пожарникарят и обеща, че когато го изберем за шеф на Ада такива неща повече нямало да се случват. Той имал опит в тия работи, даже и с Интерпол си сътрудничел навремето- много добре ги знаел кои са. Да не сме берели грижа, само да изчакаме малко до избори, а пък после здрава ръка щяло да има в Ада. Не като при Сати, алкохоликът му неден, дето от първи казан насам само спи, хърка, пърди и се уригва насън.

 Че така, сега си я караме само на девети, Последен казан, колкото за пред гости и височайши делегации да покажем, че работа се върши.

 Събрали сме се всичките дяволи в кръгова отбрана и никой не смее да притвори очи за миг, да не би някой българин да се домъкне, че и него да ни спрат! Топлим се едни други, че бая хлад настана в ада, държим вилите насочени напред и чакаме някой да ни спаси от тях!

 Ама гледам, нещо пак на тумба се събират, някакъв белокос сочи с вдигната длан небето и скандират - Атака, Атака...

/дата на създаване 22.06.2008 /

Де факто, това е предисторията към Анкетьор /

На тебе говоря, ей!

 Ей, не ме гледай умно, а пипни тука, тука пипни! 

 Бицепси, трицепси, форцепси, всичкото е желязо по мене Баце, желязо, направо чугун!

 К’во било онуй, долу ли? А бре-е-е, как да не знаеш бе, т’ва ми е еърбъга бе, за внезапни срещи с гравитацията, така да се каже. 

  И на подвижна масичка става, изпуснеш въздуха, сгънеш малко гърба и ей ти на - масичка бирата да си подложиш. Че те, за масата и пари ще ти вземат, а тъй – носиш си я, и кога ти притрябва, разпъваш!  Те тоя еърбег, ако знаеш, докато се позаформи да си го мяза как си требе, колко бира съм му налял, един язовир ще напълниш! И кюфтета, и кебапчета, ехе-е-е-е! 

 Ние тука сме знатна фамилия – Пънови! Иде от дядо ми, кога се е запънал като пън на една сватба и три дена не могли да го вдигнат от масата. Сам си станал, кога почнал чак с кочана от дамаджаната да си замезва, ама до тогава на никой не се е дал! 

 Ей го там на портрета с мустаците. Не оня бре, това е бабата! 

 А тя, да знаеш каква здрава баба беше, колците за домати, като шурикени ги бучеше. С едно хвърляне по пет на педя в земята забиваше! Леко, ей тъй, с врътка в китката. Юначен род сме ние, юначен. К’во се смееш бре, гледай ме в очите, на тебе говоря!

  Ей видиш ли го тоя сайт?! Кой сайт? Е, чакай да отворя лапи-топито де! 

Е, те за тоя ти говоря, Юнак точка Цом. Ком ли било? Да мълчиш, като ти говоря бре! Е, на виж, тука всеки юнак, като мене си търси. Гледай го бе, гледай го тоя к’ъв смешник се е извъдил – половин царство давал за… А бе, кой ти днес за половин царство на работа се хваща? 

 Ще му свършиш ти работата, а сетне едни делби, едни идеални части – ще те изработят да знайш! Или ще ти дадат нещо у драките де слънце не огрява, или за основен ремонт ще си плаче. Айде, без мене! Мене ме нема у тая система.

 Ламята да съм им трепел? А бе, абдали са тия, не знаят ли, че ламите днес са сред защитените видове. И що да я трепя? Много ядяла? М’чи, колко много? По два вола и едно теле? М’чи т’ва много ли е бре Баце? Я ни покани ти у вас, мене, браточката и сватанака, да видиш ти, какво е ядене, а? 

 Абдали с абдали! Наместо бизнес да позавъртят, те ша ми я трепят! Горкото животинче, тихо, кротко, виж само, как благо те гледа от снимката. Направо ще ти проговори, ей!  Не е кат’ мойта фурия! Да им я пратя, че да видят те, к’во значи Ламя! 

 Ей, виж бре, виж к’ва кикимора е тая! „Чувствителна, нежна принцеса, търси мъжът, Принцът на своя живот. Деликатна по натура, усеща всякакви неравности във взаимоотношенията, дори и да са с размер на грахово зърно.”  

 Ама, а де иди бегай ма, анорексичка недохранена! Чувствителна била? Всичките сте ми едни чувствителни и нежни, дорде човек ви се върже да ви вземе, а сетне на истински лами ми се превръщате. Барабар с коня и седлото цял го изяждате. 

 Я виж, тука има и рубрика „Изгубени”, като оня, сериала бe!  

„Спящата принцеса очаква своят принц, който да я събуди за нов живот с нежна и страстна целувка”. Дата на публикуване…, я, това е от преди двеста години бре?! Аз, да не съм ви некрофил бе, извратеняци такива?! Тая вече се е вмирисала, аз да ходя, да съм я целувам? Айде, бегай! 

 И тука половин царство? Скръндзи! Ей, тия не се научиха, как да пишат обява?  

 Локация, Локация, Локация! 

 Де са ви царствата бе, все у пущиняка! 

 През девет земи в десета, брез девет баира, планини, морета… ей, вие тези разходи за транспорт за нищо ги нямате? И мол сигурно няма на близо, а? Няма! И после ревете що юнаци не идвали към вас? Ми ще ревете, я! Да бяхте в Ница, Монте Карло, Монако, че да ви дойдем на гости, а то… пущиняк! 

 Гле’й с’я и форум си имаме! 

 Ей, тукинка на, цъкваш на „Форум”. Има един, де все на отворен се прави и много ми се хвали, че бил по-голям юнак от мене, видя ли го - „Храбрият Шивач”- седем с един удар убивал? Какви седем бре, какви седем бре, смешник! Я ела, да видиш у градския транспорт, малко преди да се окъпем за Коледа, как си пътувам сам отпреде, а всичко отзаде се е сгъчкало! Я минат малко по-напреде към мене и удар направо в носа са получили. Аз не ги бия де, те сами си падат. Ей, кекав народ се извъди, не кат’ едно време.  Дядо, само на високосна и кога дъжд го завари в полето се къпеше и пак, голям, здрав мъж си беше, а те?!

  Мъже, мъже като мене вече няма, ехе-е-е!

 Всичките, все гейчета разни ми се навъдили, като голи бройлери ми тръгнали и се фръцкат? Веднъж се опита, там една да ми маха вътъка с лепка някаква и такъв шамар си отнесе от мене, два дена не можаха да я свалят от стената!

 К’во се смееш бре, к'во се смееш, на тебе говоря!

 В очите, в очите ме гледай!

 На тебе говоря, ей!

Денят, за който никой не разбра.

Корабът им бе в далечна орбита около Земята, скрит зад сянката на Луната.
Всичко за денят на инвазията бе готово, последните проверки на оръжейните системи течаха, десантчиците бяха заели местата си в глайдерите, с които щяха да атакуват нищо неподозиращото земно население.
Рутинна задача - поредната планета, в поредната затънтена слънчева система на майната си периферна по ръба на галактиката. Кой ли щеше да разбере, а и кой ли щеше да обърне внимание на подобно дребно и незначително колониално завоевание?
А планетата изглеждаше обещаваща, изкушаващо мамеща с приятният си син цвят.
С все още запазен озонов слой, сравнително добра за дишане кислородна среда, не дотам изчерпани ресурси и най-важното - огромни количества от работни ръце.
Ръце силно казано, защото жителите на Земята бяха ощетени. Проектанта им бе заложил само две ръце наместо наложилият се стандарт за четири, доказал практичността си в останалата част от галактиката.
И всъщност, именно отсъствието на Създателя на този свят провокира интересът им към него. Повечето планети си имаха Стопани, който нерядко успешно се противопоставяха на намеренията им да бъдат завладени, а в някой случаи дори и им нанасяха сериозни поражения, които се помнеха с поколения наред. Именно това ги бе направило и предпазливи с течение на еоните от време, в които се развиваше империята им.
Е, този случай за щастие не бе такъв, планетата изглеждаше напълно беззащитна, просто се искаше само да протегнеш ръка и да си я вземеш.
Чудно, как никой досега не я бе окупирал преди тях, си мислеше Командор Фаерлют преди да натисне бутона, с който щеше да подаде сигнал за всеобща атака. Какъв късмет, какъв късмет!
Лека хищна усмивка се плъзна по лицето му и една от незаетите му с друго ръце се пресегна към таблото...
- Спрете, моля ви сър, спрете веднага ! - го сепна гласът на влетелият изневиделица през вратата му адютант.
Главно-командващият се извърна сепнато и погледна изненадано натрапника , повдигайки вежди по оня си начин, след който обикновено следваше заповедта му за окончателно терминиране на провинилият се.
- Сър, на път сме да се сблъскаме с неподозирана заплаха! Цялата ни атака е под съмнение за провал, ето последните данни на разузнаването ни.. - почти прегърбен надве в поклон, адютанта му подаде таблета със сводката на разузнаването.

Часове преди това, малък разузнавателен глайдер, бе навлязъл в ниска орбита около планетата, за да получи нужната информация за отбранителните сили на тези, които щяха да бъдат покорени.
Напълно невидим за всякакви радарни системи, се бе прикачил към един стар и очукан от звезден прах комуникационен спътник и бе копирал тайните носещи се из ефира на Земята.

- Странно, това до сега го нямахме, какво ли пък ще е това??! - озадачено се запита Властелинът на Ужаса, командор Фаерлют, преглеждайки образите насипващи се по екрана.
А там, едно странно и чудато синьо създание, бе застанало до една заключена врата. Държащо източен предмет с непозната форма в ръцете си и усмихващо се към екрана. Постоя за миг, а сетне се втечни, промени изцяло плътността и формата си, като по този начин премина през микроскопичният процеп под вратата, след което по обратният път се само-възстанови, доволно размахвайки дългият странен предмет, правейки с него замитащи движения по земята.
- Нано технологии?! На по-високо ниво от нашите?! Какво ли още имат? - запита се командорът и трескаво започна да прехвърля останалите записи.
На следващият запис, цяла една планета с милиарди зелени амебо-същества подобни на народът му, бе унищожена за миг от кораб преминал за миг и облял всичко със странна синя течност-светлина.
Гледка несравнима дори и с тези видени до черните слънца, лакомо погълнали и изяли планети си.
Всеки следващ запис бе един от друг по-плашещ и по-страшен, с апокалиптични картини надхвърлящи по разрушителна сила и мощ, всичко познато от историята им.
Време, пространство, материя - всички тайни на галактиката явно бяха станали достъпни за жителите на тази планета, единствено за да бъдат създадени чрез тях най-мощните и разрушителни оръжия виждани някога в Обединените Галактики. Никой, никога не бе срещал подобна сила и злост.
Същества появяващи се от нищото и само с щракване на пръсти... променящи сътворението.
Усмихващи се постоянно към екрана, садистично демонстрирайки сили и способности непознати в познатата част от вселената.
Дори и за ветеран като него, кален в не една междугалактическа битка, видяното бе много над прага на психическата му поносимост.
- Отменете атаката! Прибираме се и нека заедно да се помолим, никое от тези зли създания да не е разбрало, че сме били тук, защото нямаме шансове да се борим с подобни същества! - изстена командора захвърляйки ужасен таблета, неспособен да гледа повече страховитите гледки на него.
Десантните глайдери бяха прибрани обратно в корабът майка, на войската й бе разяснено, че всичко е било само Учение, изказани бяха благодарности, раздадени бяха даже и поредните медали и награди, но всичко това - едва на няколко светлинни години от Прокълнатата слънчева система с демоничните й същества.
А в каютата на командора, таблета си лежеше счупен и захвърлен на една страна на пода, като само едно странно съобщение се повтаряше на екранът му отново и отново... "Рекламна пауза"

Адвокат на Дявола

Осел - 1 брой - 5 сребърника.
И кога, поскъпнаха толкоз много проклетите му животни ?
Ама на, той едно си знае, едно си бае - Не може бос да влезел Царя в престолният град, на кон трябва да е ! - А бе, той знае ли , колко струва един свестен ат бре ?! И отде пари за него ?!
Не позволява бюджета, така че... на магаре !
Че, какво му има ? Пак си е с четири копита и пак от високо ще гледа над тълпата излязла да го приветства.
Клакьори - 10 сребърника .
А едно време, за единият хляб и половин риба крещяха "Осанна" , а днес всеки си иска пари на ръка. Срама нямат ! Позахлебиха малко и на големи тарикати взеха да се правят !
Ама нали не върви посрещачи да няма, а все ми викат - Организира ли събитието ? - сякаш аз съм единственият PR специалист тука ?!
Че и хазната да съм държал, щото бирник съм бил ?
А другите к'во ?!
Само кефа да си гледат и все да ме ръчкат - Дай сребърник за нова дреха, че тая се прокъса и не може с нея да се излагам пред хората ! Виж там, измисли нещо, къде ще нощуваме довечера ! Има ли храна за из път ?!
А бе, защо само аз трябва да ги мисля тия работи, бре ?
Те идея имат ли си, колко трудно се набират дарения и колко пот и бой трябва да хвърли човек дорде ги събере ?!
А и кредит вече не дават.
На десет сребърника, два искат за лихва - фарисеи с фарисеи.
А инак, все са насреща кога има да им връщаш, а кога ти трябват, кога хазната е празна и всички тебе укоряват за изхарченото, тогава, тогава къде са, а ?!
И само разходи, разходи, а приходи хич.
Рекламна кампания било !
Щяла да отекне из целият свят.
Ами дай и бюджет като хората за нея бре, що на мой гръб всичко трябва да тежи !
Организирай срещи с народа, нахрани народа, зарадвай народа, а пари от къде ?!
Не, не ги интересува това , ти им дай само на сянка да се излежават и сладки приказки да си говорят !
Не че и самите те си разбират на приказките, ама нали има кой да ги слуша ?!
А мене, а мене кой ме послуша, кога предният път им рекох, че салдото ни е отрицателно и повече така не може ?
Че и пари дължим на лихварите, а лихвите си текат .

А сега и официална вечеря за още 15 сребърника ми тупнаха на главата да организирам.
А аз, отде да ги намеря всичките тези 30 сребърника, пита ли ме някой, а ?
Пита ли ме ?

Лечителят

Наричаха го Лечителя.

Хм, какъв ли лечител си бе той, просто това си му бе нещо като хоби, малко като крастичка която си го сърбеше от вътре, Дар който не му даваше мира и все го караше да се взира в хорските сърца.

И когато съзреше нещо нередно в тях, той просто си го поправяше.

Нежно почистваше огорченията затлачващи пътя на чувствата и отпращащи ги в посока на гнева и отчаянието.

Плътните и тъмни налепи донесени от тях, ги почистваше особено внимателно , съсредоточен над всяко едно черно петънце, докато то не изчезнеше от допира на ръцете му и на негово място не заблещукаше дъгата.

Често му се налагаше и да закърпва. Разкъсани сърца, разполовени на две, наранени грубо и безмилостно. С липсващи парчета, след края на една несподелената любов , изритани и загърбени под чуждият присмех. Говореше им дълго, нежно и внимателно, а милващият му глас ги изграждаше отново, вдъхващ им живота , който бе от отнет. Залепваше ги с надежда, съшиваше с вяра и съживяваше с любов.

А той имаше по много и от трите.

Още от мига на рождението си, бе преизпълнен с радостта към живота.

Учуди акушерката му , поела го за първи път в ръцете си, с усмивката и смеха си. с които се яви на белият свят. Жизнерадостен и с огромни очи отворени за света. Кипящ, врящ от чувства, емоции, надежди и ... разочарования.

Първият му "пациент" бе .. майка му.

Роди се като дете на самотна майка, но още с първите си дни се зае да внася нужните промени. Не даваше на лошите спомени да стигнат до нея, прогонваше ги обратно в ъглите на сенките, от които се бяха появили. Протягаше ръце към нея и се смееше, гледаше я с цялата си любов , която бе вдишал още с първият си дъх и тази любов струеше през очите му, вливаше се през нейните и достигаше до сърцето й. Лекувайки го бавно, постепенно и настойчиво, дорде то отново не стана цяло и готово за нов живот.

И майка му започна да се усмихва все по-често, тъгата завинаги изчезна от лицето й , а наместо нея се настаниха слънчеви зайчета хвърлящи закачливи отблясъци.

В цветовете на дъгата.

Растеше, а с порастването му , израстваше и света около него. Променяше всички, в които се взреше, даваше им от това , което те не знаеха как да усетят, да вдишат и да поемат с пълни гърди - любовта крепяща всичко живо в спойката на сътворението.

Взор, преценка, пришиване, залепяне , спояване, дъх, любов и ... нов ритъм за живот - така преминаваше пътят му, отмервайки дните и часовете му , не със стрелките на часовника , а със сърцата, които той срещаше по пътя си.

Посрещаше, лекуваше, изпращаше.

И се радваше.

Радваше се на всяко едно излекувано сърце.

Дори и то да бе извърнало вече погледа си от него.

В един момент, той просто разбра, че няма да му е по силите да излекува всички.

Започна да усеща умора и някакво странно стягане в гърдите. Взе да се задъхва, но въздухът който вдишваше носеше със себе си все по-малко любов, изместена от очаквания и корист. Вече я нямаше предишната сила, капка по капка бе цялата раздадена, втъкана и вградена във всичките съдби срещнати по пътя и докоснати от него.

Бе му останало едно последно сърце за лекуване - Неговото.

С безбройни липсващи парченца, откъснати от тук и от там, с бледа светлина процеждаща се от многобройните пробойни.

Помилва го и му благодари.

За всичко.

Така и си тръгна.

Оставил тялото си там долу, а над него, извисяваща се от сърцето - дъга от искряща светлина.

Дъга, по която той щеше да се върне обратно при любовта, която го бе сътворила и изпратила на този свят да лекува чрез нея и заради нея.

Разговори с Мефистотел

- Колко струва твоята душа ?

Сепнах се и се извърнах към задалият въпроса.

А той си стоеше зад мен, разположил се на диванчето в кухнята, скръстил крак върху крак и поглаждащ доволно козята си брадичка. С очи гледащи ме присмехулно и с нещо като малки цицинки на челото.

А бе, странен тип с две думи, от типа на тези , които си склонен да приемаш за забавни и дори комични.

- А как , все пак се отзовахте тук, ако смея да запитам ? - зададох си контра въпросът и аз. Странно защо, внезапната му поява с нищо не ме смути, сякаш нейде дълбоко в себе си съм я очаквал цял живот.

- Хе-хе, а после ми се хвали , че си бил почитател на фентъзи романите ! Зелазни не четеш ли , а ? Не четеш ли ? Я пак си погледни в книжката, дето си я скъсал почти от прелистване и после пак ме питай, кой съм , защо съм и как съм дошъл !

- Добре де, няма да издребняваме чак толкоз, просто исках да се уверя , че си Оня същият.

- Същият кой ?

- Мефистофел. Само че, нито аз съм Майсторът, нито някоя моя позната се казва Маргарита, а и нямам собствен свят затворен в бутилка. Та като стана въпрос за бутилка, да ти налея едно винце ? Сира, от любимото ми ?

- Налей, защо не , налей - ти си първият ми клиент, който ме посреща без истерии, без припадъци и нервни кризи, звънейки на Бърза Помощ с обяснението, че е полудял и е крайно време да го приберат.

- А бе, за лудостта е малко спорно, ама я да ти налея, че разговора стана интересен ! Клиент казваш ? Клиент за какво ?

- Че не се ли сети вече ?!

- За кое ?

- За сделката на твоят живот ! Твоята Душа срещу твоят Избор. Ти ми даваш Душата си, безусловно но не и безвъзмездно, а аз в замяна изпълнявам Изборът ти. Та , какъв е той ? - запита ме с лека усмивка, властелинът на Ада, накланяйки се леко напред за да чуе отговорът ми.

- Избор ? Имал ли съм някога избор в живота си ?! Нима аз избрах , кога и къде да се родя, родителите си, приятелите си, добрите и тъжните моменти в живота си ?!

- О-о-о, да , да - точно ти си ги избра ! А, ако знаеш и още колко интересни нещица си си избрал, свят ще ти се завие - вярвай ми !

Повярвах му, поне до там, до където вече бях и опознал себе си. Долях още малко вино в чашите ни, сложих и чинийка със синьо сиренце за мезе пред интересният ми събеседник.

- Душа, казваш ?! А тя моя ли е ?! Не се ли дава от Създателя ми ? И мога ли да ти продам нещо, което не е мое ? - продължих да го провокирам с въпросите си аз.

- Интересен въпрос, малцина са ми го задавали досега. Обикновено са или философи или .. лунатици, но.. да не задълбаваме чак до там, че ще навредим на бизнеса.

Питаш се дали е твоя ? Да, твоя е. Дадена е от Него, но в момента на приемането й от тебе, вече си е изцяло твоя. Уникална. Неспокойна . Търсеща и вечно неудовлетворена. Променяща се заедно с тебе, караща те да мечтаеш и да страдаш от мечтите си. За какво ти е ? Не виждаш ли, че е като жените - без нея уж не може, а като я няма, какво спокойствие настава в живота ти, а ? - реши той да ми подходи с новата си маркетингова стратегия.

- Добре де, да речем че е моя, че мога да ти я продам, ама на тебе пък за какво ти е бре, ей това не мога да разбера ?! И как пък, реши изведнъж, че точно от моята душа се нуждаеш ? Не , че ми е неприятно да си говорим, ама..

- За какво ми е твоята душа, нека си остане моя малка търговска тайна ! Сега вече си идваме и на същината на въпроса - какво искаш насреща й ?

- Че, какво да ти поискам ? Май .., така като гледам от нищо повече си нямам нужда ?

- Е как да нямаш ?! - сепнато подскочи той. - Слава, искай слава - почти всички първо това ми искат.

- Че, за какво ми е слава ?! Ще ме направи ли тя по-добър, по-знаещ, можещ, спокоен и ще ми даде ли тя отговорите , които търся ?

- Власт тогава ? Никой не устоява на властта, поискай власт и няма да съжаляваш !

- Власт ? Над кого ? Ако нямам власт над себе си , мога ли да искам власт над околните си. Не, мерси - не ме блазни особено идеята ти.

- Пари, богатство, красиви жени около тебе ?!

- За какво ми са ? Само допълнителни ядове в живота ? Можеш ли да ми повярваш, че по-често съм щастлив с интересна книга, полегнал на диванчето и котарака да ми мърка в скута, отколкото на всичките светски събития на които съм бил сред парвенютата на деня ?!

- Фантазьор, Мечтател... И .. И-и-деалист ! - почти със заекване изкрещя той. - Няма отърване от вас , таман да ми потръгне бизнеса и все ще се яви някой като тебе, да ме накара да си намразя занаята !

- Спокойно, спокойно.. успокой се.. поседни за малко ! Виж как се зачерви, ще ти се спука някоя артерия и после на съвестта остава да ми лежи и демон от Ада, съвсем ще я втасам тогаз . - хем угрижено , ама и хем почти през смях започнах да го успокоявам ,опитвайки се да върна разговорът ни в рамките на добрият тон.

- Не се подигравай, това е естественият ми цвят ! - е само на рев не го бе удрял досега, дявол да ти реве в къщата, е гат'ти цирка ви разправям. Да не ви се случва направо !

- Ще ти дам Съмнението ! Това е най-скъпото, което мога да ти дам ! - проплака той.

Само чрез него ще преминеш оттам, където другите са спряли, ще намериш това, което другите са изгубили навеки и ще продължиш да вървиш напред, съмнявайки се в истинността на постигнатото.

- Съмнението ?!

Седя сега и се чудя, имам ли аз Душа или нямам, говорих ли с него или не говорих, измислих ли си всичко това, или се случи наистина ?!

Кой да ти каже ?

Светулките

Ето, дойде най-сетне и дълго очакваният миг да се завърне в гората на детството си.
Водейки гордо със себе си и невръстният си син, който смешно заплиташе крачета във високата трева и "бълболеше" - Тати, тати... виж Буба !
- Не е буба сине, това е светулка !
- Ситу-у-йка ?
- Не, не е ситуйка - подсмихна се баща му - Светулка, светулка е сине . Виждаш ли малкото фенерче което носи със себе си, това е пламъчето което осветява пътят им към къщи за да не се изгубят в тъмната гора.

- Свету-у-уйка, светуйка - радостно завика детето и хукна да ги гони през поляната, опитвайки се да ги улови, а те се извиваха в огнени спирали около , чертаещи магистрали от светлина в полета си.
- Свету-у-уйка ! - изхлипа от радост детето, а на протегнатото му пръстче към тях, кацна една от тях и светлинката на коремчето й запулсира в тон със сърцето му.
- Свету-уйка - тихичко промълви то, а създанието кацнало на пръста му се изправи, разпери срамежливо крила и под тях се показа един малък и изящен горски елф, пристъпващ притеснено от крак на крак. В дрехи , изтъкани от пролетен цвят и с лице от капчица роса.
- Ш-ш-шт тихо, тихо дете на Човека ! Ние сме горските елфи. Ние сме тези, които идваме вечер до твоето легло и бдим над съня ти, ние сме тези, които знаят скритите тайни на древната гора .. сме... които... всяка ... - вятърът отмиваше думите им, наподобяващи тихото жужене на пчела.
- Свету-у-йка ? - Ефи светуйка ?! - избъбри детето, поглъщащо гладно с поглед светещото горско създание . Затаило дъх, за да не отлети то от протегната му към вечерното небе ръка.
Говорещо на забравеният език, виждащо невидимото за околните.
Здрача се отми от небето с настъпващата тъма, повея хладен вятър.
Една голяма и мазолеста длан хвана протегнатата към небето му ръка и размаза в шепата си разказвача на приказките

- Хайде, тъмно е вече ! Време е да си ходим сине, че майка ти ще ни се кара .
- Не-е-е ! - проплака ужасено детето - Не-е-е, те ефита, те пазят мене, не тлябва убива-а-а!

След няколко минути изпълнени с детски хлипания и плач, те стигнаха двама до малката хижа, очакваща ги в края на поляната.

Дочула хлиповете на детето си, майката притича и го прегърна в скута си, галейки го по главата - Не плачи , не плачи маминото , сега мама ще ти разкаже приказка.

-Живеели в едно далечно царство, през девет земи в десета, в едно царство господарство приказните горски елфи, пазещи всички деца в сънят им и разкриващи им тайните на гората, на забравеният от всички големи хора език..

Тихо и ласкаво говореше майка му, като не спираше да го милва по главата и да го притиска в себе си, леко люлееща го в люлката на майчината си обич.

Заспивайки, заслушано в приказката за лека нощ, то си обеща.

Да се завърне някой ден.
Към същата тази гора, която щеше да остане в сърцето му с най-голямата тайна на живота. При приказните й създания, родени от детската сълза.
Долетели с думите на майчината песен.

Потрепващи като неясен блян и спомен в мъжкото сърце.

Спирка Живот.

- Вашият билет ? - ме изненада тих глас зад мен.
- Билет ли ? - обърнах се аз и съзрях странна гледка - Чешъртският котарак в униформа на кондуктор, с накривена закачливо на една страна фуражка, по средата на която имаше за емблема малко парно локомотивче, което сякаш ми се усмихваше през облачетата излизащ дим.
Месингово, излъскано и хвърлящо закачливи отблясъци оформящи странен ореол .
- Аха, явно пътувам нанякъде - помислих си аз, без даже и спомен, кога съм се отзовал в това купе с дъх на опушен орех и дрехи от стар скрин.
- Пътуваме ли за някъде ?
- Да, след малко потегляме - усмихна ми се котарака, забравил за билета ми.
- А накъде ? Накъде пътуваме ?!
- Има ли значение, просто се наслаждавайте на гледката ! Ние винаги стигаме там, където трябва и когато трябва - ние сме... Има ли значение кои сме ?!
Съзнанието ми спокойно възприе тази неяснота като факт, също толкова спокойно, колкото и странната обстановка около мен, без да се съпротивлява на всички непривични, но случващи се неща.
Влакът потегли, слаб трус премина през целият вагон , предавайки ми тръпката на движението.
Напред.
Някъде към безкрая.
Към местата, които съм искал да посетя в детството си, към забравените мечти излезли от книгите, пренесли ме в чудни страни.
Ето го !
Та това е Маугли !
Привет приятелю мой.
Нима черната сянка бягаща редом с теб е Багира.
Едни огромни зелени очи се взират в мене - Да, Багира е.
А тези странни животни ? Мярналият се за миг броненосец, нима това не е оня същият, който исках да погаля по гърба от "Моето семейство и други животни" ?
Редуващите се гледки през прозореца ме накараха да забравя за спътника ми, който пак ме изненада с репликата - Мосю ще желае ли още нещо ?
Едно пенсне се взира в мен, а зад него е .. Еркюл ?!
- Поаро, приятелю и ти ли пътуваш с мене на това странно пътешествие ?!
- Ш-ш-шт тихо мосю, интересното тепърва предстои, погледнете навън !
А там, навън вече бяха "индийските приказки" махараджите покачени върху слонските гърбове, полюшващи се с тежки бисерни нанизи, стройни танцьорки извиващи се в екстаз около тях под ритъма на барабана и звука на цитрата, окичени с гирлянди от орхидеи, появяващи се като утринно колибри и отлитащи като вечерен здрач.
С вик и конски тропот, покрай прозореца в галоп премина Кикаха ?!
А Ф.Х.Фармър, той къде е ?! Създателят на вселени, творецът на мечти .
И те дойдоха, дойдоха всички, по един , по двама, на групи и в колони - от всички краища на света и на времето.
Дойдоха при мен, жадният да ги зърне, сънувалият техният сън.
Дж. Лондон, Жюл Верн, Зелазни, Саймък, Фийст и Толкин, Джером Джером и Джералд Даръл, Едингс и Переумов, всеки водещ със себе си и своите герои, даващ ми от своят свят и взимайки по малко от моята любов и глад за приключения.

За да се събудя, наскитал се и уморен.

Пия сутрешното си кафе и усещам как стискам нещо в ръката си.

Късче смачкана в юмрук хартия.

Моят билет за светът на мечтите.

Спирка Живот.

Снежанка.

Снежанка.

Кръстиха я така, защото дойде на този свят с първият сняг за годината.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.

И Снежанка израстна в мечти.
За рицарят на бял кон, който един ден щеше да дойде в животът й и да я отведе със себе си , в света в който мечтите бяха действителни.
Свят, който всеки ден следеше притихнала, със затаен дъх, от прозорецът на малкият екран хвърлящ феерични сини отблясъци в стаята й.
Свят с приказни истории, свят на трагична любов, разбити мечти и чудодеен хепи енд.

Така и порасна.
В него си свят, с героите носещи екзотични и топли имена. Страдайки заедно с тях, изпитала първият любовен трепет и разочарование чрез тях , почти както в разказаните им истории.

И все се взираше, вечер преди лягане през прозореца.
Чакаше.
Чакаше рицарят на бял кон.
- Е, може и да дойде в някоя лъскава спортна лимузина, кой ще ти пусне човек на кон да се разхожда из града - мислеше си тя и притискаше личице до прозореца.
А когато, стъклото съвсем се запотеше от дъхът й, рисуваше върху него лицето на приказният си любим, усмихнато ведро и с очи гледащи те честно и прямо сякаш казващи :
- Аз съм този, който ще остарее с теб.
- Аз съм този, който ще е винаги до теб, когато ти е зле и ще държа ръцете ти в моите. Ще те милвам нежно по косите, а когато болката си отиде завинаги, ще те целуна нежно за лека нощ и ще заспя прегърнал те до тебе.

Срещна го почти случайно.
Една вечер, на излизане от дискотеката, кикотейки се до припадък от закачките на приятелките си, хвърляйки скришом поглед в посоката на присмеха им.
И го позна.
По лъскавата лимузина, досущ като на филмите, с цвета в който винаги бе мечтала да е - сребристо изкушение, с гланц примамващ те да го докоснеш с ръка.

Приближи се като хипнотизирана до нея и в тоя момент стъклото плавно се спусна надолу, откривайки лицето на нейният принц.
С лека процеждаща се усмивка, в крайчето на устните му и с очи които я разголиха изцяло. Пронизващи я като свредел, с поглед достигащ и до най-скритите кътчета на душата й.
Попита , иска ли да я повози ?
Снежанка не се замисли нито за миг, поизчерви се, кимна и влезе.
Нейният рицар.
Срещна го.
Сега той беше неин, а тя негова.
Изцяло.
Досущ, като в приказните истории, но това бе нейната история, мечтата в която бе израсла.
Мечта превръщаща се в действителност.

Не се и замисли когато той я заведе в дома си.
Не се поколеба пред това което последва.
Отдаде му се изцяло, въпреки болката и припряната му грубост, която я причини.
Та това бе рицар, а рицарите са преди всичко Мъже. Груби, рядко миришещи приятно, разхвърляни и дори цинични. Такива са мъжете, нали ?!

На сутринта, докато се обличаше, той я попита как се казва.
- Снежанка - плахо отвърна му тя, изчервявайки се от глупавото си име , с което я бяха нарекли.
- Снежанка значи ? - отвърна и той. - Ей тука мило, имам малко снежец, какво ще кажеш да се позаскрежим малко и двамата, а ?

Тя бе само чувала за тези неща, никога нито ги бе виждала, нито си бе представяла какво е да ги опиташ.
Усещането бе фантастично.
Сякаш всичките й сетива избухнаха в зрелищен фойерверк, запращайки я с неистова сила в другият свят. Света на фантазиите , свят в който си бог.
Свят, в който можеш да летиш без да имаш крила.
Свят, в който цветовете се сменяха един с друг в приказен калейдоскоп и всеки от тях ти рисуваше история една от друга по-омайни. Свят на екстаз, вдъхновение и безтелесна лекота.
Светът на ангелите, що бяха слезли от небесата, за да я срещнат с нейният принц.

И той бе неин, месеци подред.
Дни на страст и екстаз, в света на белият ангелски прашец, сипещ се като снежинки, за поредната пътечка, отвеждаща я в света на мечтите й.

До един ден, когато съзря рицарят си с друга.
По млада и по-красива от нея, без сенки под очите и без отнесеният й вид, който бе придобила от вслушването си в песента на ангелите.

Разплака се, разгневи се, понечи в изблик на ярост на го удари , но...
В мига в който посегна към него, нейният рицар вече го нямаше.
На негово място се бе появил Злият.

- Парцал, да се разберем веднъж за винаги ! Така, твоята няма да я бъде , всичко се плаща, време ти е да си платиш за дозите.
- Ама аз, ама ти, ама нали... ? - през сълзи се опита да изхлипа въпросът си тя , но в отговор срещаше само нови удари по тялото си и болка изгаряща я отвън и отвътре.
Отвън, от сипещите се шамари, юмруци и ритници по тялото й, а отвътре - от разяждащият тялото и глад, за новата среща с ангелската благодат.
Благодат, към която тялото и бе привикнало неусетно, а сега я разкъсваше от вътре, като с огнени щипци, крещейки й - Съгласи се, направи каквото ти казва, на нас ни е нужен този ангелски прах.

И тя се съгласи.
Затвори дълбоко в себе си, момичето което се взираше през прозореца и стана жената, която всеки можеше да пожелае.
За каквото и да е, когато й да е било, както и да е... само и само за да има своята малка пътечка, по която да избяга от света на Ужаса, в който се бе отзовала.

Пресметливият цинизъм и помогна да издигне стена в себе си, стена зад която да скрие уплашеното малко дете, хлипащо от ужас в нощта.
Дете, чийто приказен свят бе заменен от кошмара на съществуванието.

Тя спря да живее, спря да мечтае - тя само съществуваше.
Употребявана , бита и унижавана, тресяща се от вътрешният си глад, пречупващ волята й и изтривайки все повече и повече от мечтите й.

До денят, в който една стара жена не я срещна по пътя си и не се взря в очите й.
Прочитайки в тях, целият път който бе изминала дотук и съзряла детето, криейки се уплашено в краят му.
С треперещи ръце, тя и подаде една ябълка, която забърса в скута си.
Ябълка с една капчица от сълза, отронила се неусетно върху нея.

Снежанка се прибра, като по пътя не смееше да отхапе от ябълката, а само се взираше в сълзата върху нея. Сълза пречупваща като приказна сфера света около нея, отмиваща в отблясъците си, грозното що бе насъбрала душата й.

Разплака се и взе последната си доза.
Прегърнала ябълката, която щеше да я върне там, където започна приказката.

А навън тихо се сипеше сняг.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.