Post Factum

 Скоро наближава една годишнина от една раздяла.И това, че времето те кара да забравиш - не е вярно.Не е вярно, за тези които са били до нас в трудните ни моменти, с тези които сме мълчали заедно и в мълчанието си сме си казвали това, което думите не са били способни да изразят. И.. ето, точно по тази причина ми се иска отново да си спомня. Дори и казаното от мен сега да остане без отговор. Защото, приятелите са именно за това - дори и да ги няма сега до теб, да знаеш, че някъде те пак те чакат. Дори и да мълчат.

Здравей!

Аз бях обещал да мина...

но знаеш, как животът е сега. 

Едно подкараш, сетне друго -

та ... все не стигам аз до твоята врата.

Знам.

Ти чакаше ме дълго,

очакваше ти моят звън в нощта.

Но,  в черните сиротни твои нощи,

аз бях сред други, 

в пълна самота.

Виж...

 аз тук пристъпвам плахо.

Сърцето свое бавно притaявам,

стоя си тих пред теб...  сега.

И да поседнем, а?

Да помълчиме заедно.

Ние, поглед сплели,

отпиващи от нежна тишина.

Налей!

За тез, които днес сред нас ги няма. 

За приятелите наши,

да споменем с тъга и болка паметта.

Така и както днес те споменавам.

Поседнал сам ...

а срещу мене -Тишина.