човека за човек по-страшен да е той от звяр.
Обезверени, с гняв да носим свойто бреме -
това, съдбата ни поднесе като неочакван "дар".
Едни ще паднат в погрешна саможертва,
друг користта си ще пожертва, за да намери цяр.
А трети, цял живот ще си е той на две наведен -
в име и изгода на зеленият му господар.
С око всевиждащо от пуста пирамида,
скрижали скверни стиснал в костеливата ръка -
по пътя ни, към бездната си страшна води,
за да се опие той отново, с хорската печал.
И този път, е път задънен и без изход.
В омагьосаният кръг, с поколения ний вече си вървим.
Месията, дори и той от назе вече се отрече -
отвърнал дух и взор от Идеалът ни го осквернил.
Едни, тук кости си, навеки ще оставят...
Ще дойдат други, водени отново с лъжовен плам.
В пустинята, сиротно вечно клети да се бродим
това ще е - за личен и всеобщ ни тежък срам.
Така и отредено ни е "най-от горе",
та няма как и чрез кого, с участта си да гневим.
Щом жертвахме за мимолетната изгода -
гласът на Съвестта, що би ни днес спасил.
Силно и завладяващо написано.Брави
ОтговорИзтриванеСтаричко е, но... наистина, човек трябва да е с нужната настройка на духа, за да стане проводник на нещо подобно като това :)
ОтговорИзтриванеНе приемам, че аз съм истинският автор на добрите неща които пиша, по-скоро съм бил с нужната проводимост в доловеният момент, за да ги пренеса така, както са били там, тук на белият лист. Останалото си личи. С напъване писане не става. Може да работиш над изказа си, над богатството от думи което ще натрупваш, но...
да седнеш и да речеш - Сега ще сътворя! - не, не става. :)))