Животът през очите на един котарак
сряда, 1 април 2009 г.
сряда, 25 март 2009 г.
Пилотно - засега
Спиридон, с това странно име го записаха в дневника за ражданията, кога се пръкна на бял свят.
Не, че някой от родителите му бе набожен или вярващ.
Просто стария Ме'мед, така се бе отнесъл от радост във вечните алкохолни полета, че едвам извърна езика си настрани за да проговори и изфъфли име наподобяващо Спиридон, пред сестрата , чакаща да запише името на най-новото допълнение на катуна от рода на Кардашлиите, който се бе строил пред родилното за да го посрещне.
С врявата пронизваща небето от зурли и маанета, с пищни кючеци и подрусваща се в ритъма на танца поразголена женска плът, с нечия ръка хванала шарен петел над главите на всички, и медена пита, която малките циганета разграбваха тичешком в движение.
Денят , в който се роди не бе случаен, а знаменателен - Маето.
Ден свещен на месеца Май , в който старите циганки правеха предсказанията си, а денят бе наречен на Лъжата, която винаги ги пазеше по пътя им, водещ ги от миналото, виещ се между имането и нямането.
Не, че някой от родителите му бе набожен или вярващ.
Просто стария Ме'мед, така се бе отнесъл от радост във вечните алкохолни полета, че едвам извърна езика си настрани за да проговори и изфъфли име наподобяващо Спиридон, пред сестрата , чакаща да запише името на най-новото допълнение на катуна от рода на Кардашлиите, който се бе строил пред родилното за да го посрещне.
С врявата пронизваща небето от зурли и маанета, с пищни кючеци и подрусваща се в ритъма на танца поразголена женска плът, с нечия ръка хванала шарен петел над главите на всички, и медена пита, която малките циганета разграбваха тичешком в движение.
Денят , в който се роди не бе случаен, а знаменателен - Маето.
Ден свещен на месеца Май , в който старите циганки правеха предсказанията си, а денят бе наречен на Лъжата, която винаги ги пазеше по пътя им, водещ ги от миналото, виещ се между имането и нямането.
И отрасна Спиридон сред майсторите на късият разказ, сред врачки и баячки, сред изкусни крадци и измамници, сред калайджии и джамбази - свят шарен , като кърпеното одеяло с което се завиваше вечер, редом с братята и сестрите си.
От малък се научи да лъже изкусно, разбрал основната истина за живота - Хората се нуждаят повече от лъжи , от колкото от истини.
Кому ли бе нужно наистина, да му посочиш нищетата в която живее и тежкото бъдеще, което го очаква ? Но виж, кога заговореше за пари що само те чакаха да се наведеш и да ги вземеш, за охолни трапези претрупани с ракия, бира и печени кокошки, тогава как светваха очите на слушателите му и се отнасяха в оня свят, в който не бяха окаяниците на света, а господарите на живота си.
Веднъж намери една чанта с книги, изхвърлена след поредното пролетно чистене пред един блок от крайните квартали. Почти сам се научи да чете, с помощта на Бармале Усин ( водача на катуна ), който единствен бе начетен от всички и бе взел Спиридон под опеката си, като негов кръстник.
Какво си говореха вечер над книгите, само те двамата си знаеха, но всеки път кога се разделяха бармале гледаше тъжно след него, а сетне си запалваше от лютите цигари и не искаше с никой да говори, дорде се мръкне.
Спиридон не бе като останалите в рода си, той се бе родил за творец на мечти , сипещ ги щедро по пътя си, подаващ на всеки мечтата , от която се нуждае за да стане малко по-ведър животът му.
А кога се мръкнеше, сякаш магическа пръчка преобразяваше катуна - мъжете се връщаха, всеки нарамил по нещо си , с кое го бе благословил късмета за деня, а жените се засуетяваха около огнищата гълчащи щуращите се в краката им циганета, що с писъци и смях, отбягваха размахваните срещу тях черпаци. А Спири както галено го наричаха, тичаше като горски дух редом с тях, наметнал прокъсана черга за наметало и развяваш пръчка в ръка с бойният вик на Сандохан с двата ножа.
Не наш Спиридон, а същински разбойник от пампасите на Мексико, донесъл волният дух на Панчо Виля сред окъсаните палатки и разнебитени каруци, наредени в кръг около централното огнище.
Що всяка вечер вдигаше пламък по-висок от неговият бой и около което извиваха снага млади циганки с дайрета в ръце.
Дори и когато порасна достатъчно да изучи изкуството на кражбата, дори и тогава той продължи да бъде различен. Всички взимаха, но той единствен оставяше по нещо в замяна.
В джоба на лошите хора, които го прогонваха с ритници и шамари щом го достигнеха, оставяше по нещо остро. Я магарешки бодил, я трън някакъв, че да ги бодне и жегне малко в сърцето, където под пластове лой бе приспана съвестта им.
В къщата, от която взеха телевизора забравен на "Биг Брадър" остави на празното му място, едно томче от Вазов "Под Игото", за да се отърсят от измамният си син сън, похъркващите доволно селяни в съседната стая.
На мястото на взет от улична сергия раздрънкан касетофон остави протрито книжле на Ремарк, а кога го пратиха да се провре през едно забравено прозорче на банята в къщата на съдия-изпълнителя, в кутията на липсващите вече бижута постави "Малкият Принц"
Крадеше оковите на прикованите към Мая, а на тяхно място оставяше мечти.
Своите мечти, за света в който искаше да живее.
Почти същият, който го будеше сутрин и също толкова различен , колкото го приспиваше вечер.
И лекотата, с която гледаше на живота около себе си го пазеше, та нали бе роден в деня на Лъжата, всеки виждаше в него това , което искаше да види, а само Спиро виждаше децата в погледа на уморените очи взиращи се в него.
сряда, 18 март 2009 г.
Що така бре Миме ?
В последните месеци ни заливат медийни послания, как народа ни е прост, неук и недорасъл за пряка демокрация и колко сквернословна е идеята за прилагането й.
Колко лесно, незнайни хитреци, ще се възползват от невежеството му и как всичко ще си продължи де факто по старому.
Демек - вие си искайте промяни, но ние няма да ви ги дадем, защото още не сте дорасли до тях !
Все още не сте заслужили сами да избирате, какво ще е бъдещето ви, затова и се примирете с това , което ние сме ви отредили.
И на фона на същият този лайтмотив, се чуват и гневни упреци към тези, които не смятат да упражнят правото си на глас, виждащи шашмалогията, кой знае защо наречена демократична изборна система.
Та последно ?
Хем не сме дорасли за пряка демокрация, ама дайте ако може и да подкрепим тази псевдокрация с която не сме съгласни !
Един вид, юруш народе да гласуваш за пореден път срещу собственият си интерес, давайки подкрепата си за лумпениата, който те краде и подтиска като роб в собствената ти държава !
Чудя се, в кой от двата лагера са по-простите ?
В този, от който се опитват да ни убедят , че черното е бяло или в този, от който се чуват призивите за избора на по-малкото Зло.
А ако не искам да подкрепям злото, независимо от това дали е малко или голямо ?
Ако искам най-сетне да вземе , че да се случи нещо Добро ?
Тогава какво ?
Колко лесно, незнайни хитреци, ще се възползват от невежеството му и как всичко ще си продължи де факто по старому.
Демек - вие си искайте промяни, но ние няма да ви ги дадем, защото още не сте дорасли до тях !
Все още не сте заслужили сами да избирате, какво ще е бъдещето ви, затова и се примирете с това , което ние сме ви отредили.
И на фона на същият този лайтмотив, се чуват и гневни упреци към тези, които не смятат да упражнят правото си на глас, виждащи шашмалогията, кой знае защо наречена демократична изборна система.
Та последно ?
Хем не сме дорасли за пряка демокрация, ама дайте ако може и да подкрепим тази псевдокрация с която не сме съгласни !
Един вид, юруш народе да гласуваш за пореден път срещу собственият си интерес, давайки подкрепата си за лумпениата, който те краде и подтиска като роб в собствената ти държава !
Чудя се, в кой от двата лагера са по-простите ?
В този, от който се опитват да ни убедят , че черното е бяло или в този, от който се чуват призивите за избора на по-малкото Зло.
А ако не искам да подкрепям злото, независимо от това дали е малко или голямо ?
Ако искам най-сетне да вземе , че да се случи нещо Добро ?
Тогава какво ?
вторник, 17 март 2009 г.
Ислямизация
Темата не е от днес и от вчера, тема кървава и злободневна от няколко века
Започва с кървавото помохамеданчване на християнското население по нашите земи, изправено пред избора брадва или поклон пред Аллах.
Никой не знае колко точно са изкланите българи от него време, колко селища са изпепелени и колко съдби са зачернени.
Да, ние се извинихме официално като държава на българските турци за насилствената смяна на имената им по време на възродителният процес.
А ще ни се извини ли Турция за кланетата, чрез които е насилствено наложила смяна на верска принадлежност и имена над християнското българско население ?
Едва ли, за разлика от нас Турция следва националният си интерес, а той определено не включва признаване на геноцид над други народи.
Така, както и политиката на ДПС не включва прозрачност относно финансирането й от тайните служби на съседна нам държава и получени "дарения" от радикални ислямски секти проповядващи верска нетолерантност и нетърпимост към иноверците.
От една страна ние се стремим да сме верски и етнически толерантни, позволявайки на мястото на църкви да се градят джамии, а от друга ... да се правим на слепи и невиждащи заради същата тази евроинтеграция, когато под носа ни навлизат емисари на Ал Каида и други терористични организации, чрез религиозна пропаганда в земите населени с български граждани изповядващи исляма.
Против исляма не мога да кажа нищо лошо - той е също толкова миролюбив колкото юдаизма и християнстовото - та все пак коренът им е един и същ - Старият Завет. Кой как ще му казва на Бог, та има ли някакво значение ?
Бог е един, независимо от имената , с които се обръщаме към него - Яхве, Бог или Аллах.
Хората са различни, и покрай различията си могат да бъдат добри или зли едни към други, независимо от религията , която считат за изконна.
Просто си мисля, че е безсмислено да се делим на християни , юдей и мюсулмани, след като всички сме граждани на една и съща република и сме еднакво равни пред законите й. Време е, тези закони да се прилагат еднакво за всички, а не според това, кой за кого ще гласува.
Има ли нарушение на основният ни закон, води ли се пропаганда на верска основа, целящи създаването на верска и етническа нетърпимост в страната ни, то е редно инициаторите им да си бъдат разследвани, съдени и при доказване на вината им да си понесат съответното наказание.
А не да си играем на верски толерантна държава, до момента в който радикалните ислямски секти не започнат терористична дейност у нас, насочена срещу цивилното население.
Тогава вече ще е много късно за каквото и да е било.
Сега все още има време това да се предотврати, но това време от ден на ден става все по-малко и по малко,
Започва с кървавото помохамеданчване на християнското население по нашите земи, изправено пред избора брадва или поклон пред Аллах.
Никой не знае колко точно са изкланите българи от него време, колко селища са изпепелени и колко съдби са зачернени.
Да, ние се извинихме официално като държава на българските турци за насилствената смяна на имената им по време на възродителният процес.
А ще ни се извини ли Турция за кланетата, чрез които е насилствено наложила смяна на верска принадлежност и имена над християнското българско население ?
Едва ли, за разлика от нас Турция следва националният си интерес, а той определено не включва признаване на геноцид над други народи.
Така, както и политиката на ДПС не включва прозрачност относно финансирането й от тайните служби на съседна нам държава и получени "дарения" от радикални ислямски секти проповядващи верска нетолерантност и нетърпимост към иноверците.
От една страна ние се стремим да сме верски и етнически толерантни, позволявайки на мястото на църкви да се градят джамии, а от друга ... да се правим на слепи и невиждащи заради същата тази евроинтеграция, когато под носа ни навлизат емисари на Ал Каида и други терористични организации, чрез религиозна пропаганда в земите населени с български граждани изповядващи исляма.
Против исляма не мога да кажа нищо лошо - той е също толкова миролюбив колкото юдаизма и християнстовото - та все пак коренът им е един и същ - Старият Завет. Кой как ще му казва на Бог, та има ли някакво значение ?
Бог е един, независимо от имената , с които се обръщаме към него - Яхве, Бог или Аллах.
Хората са различни, и покрай различията си могат да бъдат добри или зли едни към други, независимо от религията , която считат за изконна.
Просто си мисля, че е безсмислено да се делим на християни , юдей и мюсулмани, след като всички сме граждани на една и съща република и сме еднакво равни пред законите й. Време е, тези закони да се прилагат еднакво за всички, а не според това, кой за кого ще гласува.
Има ли нарушение на основният ни закон, води ли се пропаганда на верска основа, целящи създаването на верска и етническа нетърпимост в страната ни, то е редно инициаторите им да си бъдат разследвани, съдени и при доказване на вината им да си понесат съответното наказание.
А не да си играем на верски толерантна държава, до момента в който радикалните ислямски секти не започнат терористична дейност у нас, насочена срещу цивилното население.
Тогава вече ще е много късно за каквото и да е било.
Сега все още има време това да се предотврати, но това време от ден на ден става все по-малко и по малко,
събота, 7 март 2009 г.
Генетична грешка
Тези, с които животът ги сблъскваше за кратко го наричаха Бунтарят.
Някои, които го бяха опознали малко по-добре, го съжаляваха за идеализмът му.
А за семейството и роднините си , той бе просто черната овца - Неудобният роднина, на чието отсъствие, всички прикрито се радваха и чието присъствие, често ги караше да се изчервяват пред непознатите, видели го за кратко.
Днес, тази вечер, те се бяха събрали да го изпратят.
Не бе умрял, въпреки че може би така щеше да е по-добре за всички.
Чакаха.
Чакаха нервно в предверието, лекарят да излезе и да им съобщи скръбната новина, която щеше да успокои душите им.
Някои се опитваха да прикрият нетърпението си, зачитайки се в таблата на пропитият с мирис на дезинфекционен разтвор коридор, други бяха излезли за малко навън за поредната нервна цигара, изгаряща кожата на пръстите им, а трети си припомняха всички ония моменти, които ги бяха накарали да го намразят и да пожелаят той никога да не се бе родил.
Самото му раждане бе грешка.
В семейство на такива благовъзпитани и благо пристойни хора да се роди такъв човек, това навярно бе някаква грешка на природата, подигравка на съдбата с тях.
Е, време беше същата тази съдба, която ги бе наказала с него, сега да си го и прибере обратно при себе си.
Чакаха, а часовете се нижеха тягостно и мудно.
Най-сетне, от татък затворените врати на реанимацията се видя силует в бяло.
Лекарят се появи на вратата, отворена с жест на изморен до краен предел човек.
Облегна се на касата и с треперещи ръце се опита са си запали цигара.
- Почина ли ? - с надежда попита един от роднините.
– Ще живее - с отпаднал от умора глас съобщи лекарят. - Операцията бе изключително тежка - с неприкрита гордост и с леко процеждаща се усмивка съобщи той.
Роднините се размърдаха неспокойно - Искате да кажете, че вече нищо му няма и той пак ще е същият ? - с отчаяние се изви треперлив гласец.
- Не, за съжаление той няма да е същият ! - вече малко по-уверено и с повече твърдост в гласа си продължи лекарят. - Казах ви, изключително рядко заболяване, което успяваме да оперираме за първи път успешно. До сега, до този ден, всички случаи завършваха с летален изход. Той е първият спасен пациент с такова тежко заболяване и със сигурност ще влезе в историята на съвремената ни медицина.
На първо място отстранихме злокачествената невронна връзка между сърцето и очите му !
Така, той повече няма да пречупва всичко видяно през сърцето си и ще вижда същото, което виждат и нормалните здрави хора като вас.
Успяхме и да премахнем и болестотворното отражение на сърдечният му ритъм върху секторът отговарящ за здравата логика , както и неутрализирахме импулсивността му, чрез временен блокаж на говорният център, до момента в който не преценим, че се възстановява успешно в след оперативното лечение...
Лекарят продължи напевно и обстоятелствено да изрежда всичките оперативни намеси, а роднините с всяка една следваща реплика кимаха все по-доволно и все по-обнадеждено.
Усмивки се появиха и на техните измъчени лица, даже някои и в неприкрито задоволство започнаха да се потупват по раменете.
Да, сега той вече имаше своето право на живот, той бе достоен да заживее сред тях.
Той бе... невидимо мъртъв и видимо жив.
Така, както и бяха всичките те.
По рождение здрави.
Някои, които го бяха опознали малко по-добре, го съжаляваха за идеализмът му.
А за семейството и роднините си , той бе просто черната овца - Неудобният роднина, на чието отсъствие, всички прикрито се радваха и чието присъствие, често ги караше да се изчервяват пред непознатите, видели го за кратко.
Днес, тази вечер, те се бяха събрали да го изпратят.
Не бе умрял, въпреки че може би така щеше да е по-добре за всички.
Чакаха.
Чакаха нервно в предверието, лекарят да излезе и да им съобщи скръбната новина, която щеше да успокои душите им.
Някои се опитваха да прикрият нетърпението си, зачитайки се в таблата на пропитият с мирис на дезинфекционен разтвор коридор, други бяха излезли за малко навън за поредната нервна цигара, изгаряща кожата на пръстите им, а трети си припомняха всички ония моменти, които ги бяха накарали да го намразят и да пожелаят той никога да не се бе родил.
Самото му раждане бе грешка.
В семейство на такива благовъзпитани и благо пристойни хора да се роди такъв човек, това навярно бе някаква грешка на природата, подигравка на съдбата с тях.
Е, време беше същата тази съдба, която ги бе наказала с него, сега да си го и прибере обратно при себе си.
Чакаха, а часовете се нижеха тягостно и мудно.
Най-сетне, от татък затворените врати на реанимацията се видя силует в бяло.
Лекарят се появи на вратата, отворена с жест на изморен до краен предел човек.
Облегна се на касата и с треперещи ръце се опита са си запали цигара.
- Почина ли ? - с надежда попита един от роднините.
– Ще живее - с отпаднал от умора глас съобщи лекарят. - Операцията бе изключително тежка - с неприкрита гордост и с леко процеждаща се усмивка съобщи той.
Роднините се размърдаха неспокойно - Искате да кажете, че вече нищо му няма и той пак ще е същият ? - с отчаяние се изви треперлив гласец.
- Не, за съжаление той няма да е същият ! - вече малко по-уверено и с повече твърдост в гласа си продължи лекарят. - Казах ви, изключително рядко заболяване, което успяваме да оперираме за първи път успешно. До сега, до този ден, всички случаи завършваха с летален изход. Той е първият спасен пациент с такова тежко заболяване и със сигурност ще влезе в историята на съвремената ни медицина.
На първо място отстранихме злокачествената невронна връзка между сърцето и очите му !
Така, той повече няма да пречупва всичко видяно през сърцето си и ще вижда същото, което виждат и нормалните здрави хора като вас.
Успяхме и да премахнем и болестотворното отражение на сърдечният му ритъм върху секторът отговарящ за здравата логика , както и неутрализирахме импулсивността му, чрез временен блокаж на говорният център, до момента в който не преценим, че се възстановява успешно в след оперативното лечение...
Лекарят продължи напевно и обстоятелствено да изрежда всичките оперативни намеси, а роднините с всяка една следваща реплика кимаха все по-доволно и все по-обнадеждено.
Усмивки се появиха и на техните измъчени лица, даже някои и в неприкрито задоволство започнаха да се потупват по раменете.
Да, сега той вече имаше своето право на живот, той бе достоен да заживее сред тях.
Той бе... невидимо мъртъв и видимо жив.
Така, както и бяха всичките те.
По рождение здрави.
сряда, 25 февруари 2009 г.
Монолог
Странни същества сте хората, странни и необясними.
Наблюдаваме ви от зората на създаването ви и въпреки това не можем да ви разберем.
Раждате се свободни за живота, а избирате робството на сигурността в ежедневието.
Дори и тя да ви носи беди и нещастия, вие пак ще я изберете пред страха да бъдете себе си.
Мечтаете за свободата, а нямате силата да я приемете.
Цял живот търсите себе си, а в редките мигове в които се откриете, бягате ужасени от видяното.
Искате истината, но не и когато истината се отнася за вас.
Обичате да говорите, но повече обичате да слушате собственият си глас, отколкото думите на другите до вас.
Покорявате и унищожавате, за да се почувствате творци на вашият свят, но може ли да е съзидателно разрушението, което носите със себе си.
Готови сте да промените всичко около вас, но нищо вътре във вас.
Не спирате да търсите, а когато откриете търсеното с лекота го захвърляте и забравяте.
Странни сте.
Самоопределяте се като социални същества, а животът ви преминава в самота.
Затворени в себе си, прогонващи всеки, който се допре до вашата истинска същност.
Страхувате се от всичко, но най-много се страхувате от самите себе си.
За да не откриете забравеният спомен, за това какво е било когато сте били свободни.
За времето в което е нямало въпроси, поради това, че сте носили отговорите им в себе си.
Преди да забравите какво е да си Човек и да се отречете от мирозданието.
Странни сте.
А ние ви наблюдаваме.
Отстрани, без да ви се натрапваме.
Така , както сме го правили винаги досега.
Опитваме се, да ви покажем безграничният простор на океана пред вас , а вие отсъпвате ужасени пред мощта му.
Желаем да ви дадем от нашата свобода, но вие се ужасявате от мисълта, че може да сте истински свободни и бягате обратно в клетката, която вие сте си сътворили.
Искаме да ви кажем, че ви обичаме , дори и такива каквито сте, а вие... вие все още не искате да ни чуете в глухотата си, приели себе си за венецът на природата.
Заради греха на първата маймуна взела пръчка в ръката си, за да удари другата маймуна.
С гордост нарекла я оръдие на труда и наченала словото, за да се похвали и пред другите маймуни.
Маймуни, заменили храната за да живеят, с живота за да се хранят.
Унищожителни в еволюцията си, но въпреки попитото зло не спиращи да се питат - Кой съм аз ?
Да търсят себе си и в самият си край, да се откриват.
"Аз" - отнел ви възможността да сте част от групата, от обществото , от мирозданието изпълнено с живот около вас.
Гледащи с надежда към звездите, неосъзнали че звездите светят истински единствено, когато са вътре във вас.
Опитващи се да докоснат бога, без да погледнат в себе си, където той винаги е бил.
Където и ще бъде.
Когато имате нуждата от него и го пробудите за живот в живота ви.
Странни сте.
Но тази странност не е подсъдна или укорителна.
Та вие сте деца.
Деца на мирозданието, които наблюдаваме от зората на раждането им.
И с които понякога говорим.
Когато могат да ни чуят.
Наблюдаваме ви от зората на създаването ви и въпреки това не можем да ви разберем.
Раждате се свободни за живота, а избирате робството на сигурността в ежедневието.
Дори и тя да ви носи беди и нещастия, вие пак ще я изберете пред страха да бъдете себе си.
Мечтаете за свободата, а нямате силата да я приемете.
Цял живот търсите себе си, а в редките мигове в които се откриете, бягате ужасени от видяното.
Искате истината, но не и когато истината се отнася за вас.
Обичате да говорите, но повече обичате да слушате собственият си глас, отколкото думите на другите до вас.
Покорявате и унищожавате, за да се почувствате творци на вашият свят, но може ли да е съзидателно разрушението, което носите със себе си.
Готови сте да промените всичко около вас, но нищо вътре във вас.
Не спирате да търсите, а когато откриете търсеното с лекота го захвърляте и забравяте.
Странни сте.
Самоопределяте се като социални същества, а животът ви преминава в самота.
Затворени в себе си, прогонващи всеки, който се допре до вашата истинска същност.
Страхувате се от всичко, но най-много се страхувате от самите себе си.
За да не откриете забравеният спомен, за това какво е било когато сте били свободни.
За времето в което е нямало въпроси, поради това, че сте носили отговорите им в себе си.
Преди да забравите какво е да си Човек и да се отречете от мирозданието.
Странни сте.
А ние ви наблюдаваме.
Отстрани, без да ви се натрапваме.
Така , както сме го правили винаги досега.
Опитваме се, да ви покажем безграничният простор на океана пред вас , а вие отсъпвате ужасени пред мощта му.
Желаем да ви дадем от нашата свобода, но вие се ужасявате от мисълта, че може да сте истински свободни и бягате обратно в клетката, която вие сте си сътворили.
Искаме да ви кажем, че ви обичаме , дори и такива каквито сте, а вие... вие все още не искате да ни чуете в глухотата си, приели себе си за венецът на природата.
Заради греха на първата маймуна взела пръчка в ръката си, за да удари другата маймуна.
С гордост нарекла я оръдие на труда и наченала словото, за да се похвали и пред другите маймуни.
Маймуни, заменили храната за да живеят, с живота за да се хранят.
Унищожителни в еволюцията си, но въпреки попитото зло не спиращи да се питат - Кой съм аз ?
Да търсят себе си и в самият си край, да се откриват.
"Аз" - отнел ви възможността да сте част от групата, от обществото , от мирозданието изпълнено с живот около вас.
Гледащи с надежда към звездите, неосъзнали че звездите светят истински единствено, когато са вътре във вас.
Опитващи се да докоснат бога, без да погледнат в себе си, където той винаги е бил.
Където и ще бъде.
Когато имате нуждата от него и го пробудите за живот в живота ви.
Странни сте.
Но тази странност не е подсъдна или укорителна.
Та вие сте деца.
Деца на мирозданието, които наблюдаваме от зората на раждането им.
И с които понякога говорим.
Когато могат да ни чуят.
вторник, 10 февруари 2009 г.
Адвокат на Дявола
Осел - 1 брой - 5 сребърника.
И кога, поскъпнаха толкоз много проклетите му животни ?
Ама на, той едно си знае, едно си бае - Не може бос да влезел Царя в престолният град, на кон трябва да е ! - А бе, той знае ли , колко струва един свестен ат бре ?! И отде пари за него ?!
Не позволява бюджета, така че... на магаре !
Че, какво му има ? Пак си е с четири копита и пак от високо ще гледа над тълпата излязла да го приветства.
Клакьори - 10 сребърника .
А едно време, за единият хляб и половин риба крещяха "Осанна" , а днес всеки си иска пари на ръка. Срама нямат ! Позахлебиха малко и на големи тарикати взеха да се правят !
Ама нали не върви посрещачи да няма, а все ми викат - Организира ли събитието ? - сякаш аз съм единственият PR специалист тука ?!
Че и хазната да съм държал, щото бирник съм бил ?
А другите к'во ?!
Само кефа да си гледат и все да ме ръчкат - Дай сребърник за нова дреха, че тая се прокъса и не може с нея да се излагам пред хората ! Виж там, измисли нещо, къде ще нощуваме довечера ! Има ли храна за из път ?!
А бе, защо само аз трябва да ги мисля тия работи, бре ?
Те идея имат ли си, колко трудно се набират дарения и колко пот и бой трябва да хвърли човек дорде ги събере ?!
А и кредит вече не дават.
На десет сребърника, два искат за лихва - фарисеи с фарисеи.
А инак, все са насреща кога има да им връщаш, а кога ти трябват, кога хазната е празна и всички тебе укоряват за изхарченото, тогава, тогава къде са, а ?!
И само разходи, разходи, а приходи хич.
Рекламна кампания било !
Щяла да отекне из целият свят.
Ами дай и бюджет като хората за нея бре, що на мой гръб всичко трябва да тежи !
Организирай срещи с народа, нахрани народа, зарадвай народа, а пари от къде ?!
Не, не ги интересува това , ти им дай само на сянка да се излежават и сладки приказки да си говорят !
Не че и самите те си разбират на приказките, ама нали има кой да ги слуша ?!
А мене, а мене кой ме послуша, кога предният път им рекох, че салдото ни е отрицателно и повече така не може ?
Че и пари дължим на лихварите, а лихвите си текат .
А сега и официална вечеря за още 15 сребърника ми тупнаха на главата да организирам.
А аз, отде да ги намеря всичките тези 30 сребърника, пита ли ме някой, а ?
Пита ли ме ?
И кога, поскъпнаха толкоз много проклетите му животни ?
Ама на, той едно си знае, едно си бае - Не може бос да влезел Царя в престолният град, на кон трябва да е ! - А бе, той знае ли , колко струва един свестен ат бре ?! И отде пари за него ?!
Не позволява бюджета, така че... на магаре !
Че, какво му има ? Пак си е с четири копита и пак от високо ще гледа над тълпата излязла да го приветства.
Клакьори - 10 сребърника .
А едно време, за единият хляб и половин риба крещяха "Осанна" , а днес всеки си иска пари на ръка. Срама нямат ! Позахлебиха малко и на големи тарикати взеха да се правят !
Ама нали не върви посрещачи да няма, а все ми викат - Организира ли събитието ? - сякаш аз съм единственият PR специалист тука ?!
Че и хазната да съм държал, щото бирник съм бил ?
А другите к'во ?!
Само кефа да си гледат и все да ме ръчкат - Дай сребърник за нова дреха, че тая се прокъса и не може с нея да се излагам пред хората ! Виж там, измисли нещо, къде ще нощуваме довечера ! Има ли храна за из път ?!
А бе, защо само аз трябва да ги мисля тия работи, бре ?
Те идея имат ли си, колко трудно се набират дарения и колко пот и бой трябва да хвърли човек дорде ги събере ?!
А и кредит вече не дават.
На десет сребърника, два искат за лихва - фарисеи с фарисеи.
А инак, все са насреща кога има да им връщаш, а кога ти трябват, кога хазната е празна и всички тебе укоряват за изхарченото, тогава, тогава къде са, а ?!
И само разходи, разходи, а приходи хич.
Рекламна кампания било !
Щяла да отекне из целият свят.
Ами дай и бюджет като хората за нея бре, що на мой гръб всичко трябва да тежи !
Организирай срещи с народа, нахрани народа, зарадвай народа, а пари от къде ?!
Не, не ги интересува това , ти им дай само на сянка да се излежават и сладки приказки да си говорят !
Не че и самите те си разбират на приказките, ама нали има кой да ги слуша ?!
А мене, а мене кой ме послуша, кога предният път им рекох, че салдото ни е отрицателно и повече така не може ?
Че и пари дължим на лихварите, а лихвите си текат .
А сега и официална вечеря за още 15 сребърника ми тупнаха на главата да организирам.
А аз, отде да ги намеря всичките тези 30 сребърника, пита ли ме някой, а ?
Пита ли ме ?
събота, 7 февруари 2009 г.
Весела
Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее.
Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с коси посребрени от звездна светлина.
- Ще я кръстим Весела - отсече баща й.
Тя ще е нашата радост от тук насетне !
Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си , сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея.
Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака , умислена в себе си.
- Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си ? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя.
- Как така, сама си играеш ? - попита уплашено майка й .
- Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея , цветята които песни ми пеят кога ги погаля ?
- Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала ! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила , та детенце с такава болест да ни се види ?
Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане !
Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха.
Специалист.
Голям и всепризнат.
При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види.
- Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река , рядко интровертен тип с изключително буйно въображение.
- Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се ? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото.
- Не, не се лекува. Ама , какво сте ми и двамата прибледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето , просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува.
- Луда е ! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години.
- Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им.
- Е, каква си е, наша си е ! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем.
Че то нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.
Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болеста на Веселка да се не разчуе.
И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха.
Чу ги и далече отнесе.
Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.
А Веселка си порастна.
Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва.
Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка.
Ако има думи, кои нейната хубост да опишат.
Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.
Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха.
Идеха като аслани, а си тръгваха като...
А Стойчо си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е , ама си е тиха, оправна и грижовна.
Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам .
Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние !
И бягаха, наплашени от тез думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат.
Само един се намери, кой на бащини думи да отговори.
Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори.
- Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я !
На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай ! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая !
Венчаха ги.
Скромно.
Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан.
Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа.
- Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило ? - с тез думи набърже го посрещна майка й на двора.
- Не е читава таз ... наш'та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си.
- Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше.
- Казвай, казвай Стефане, що се е случило ! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай ! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.
- Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде.
- Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.
- Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука ? Я каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш ? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.
-Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.
-Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне ?
- А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгре, при кого ?
А кога, след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам !
А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае.
Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .
Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят.
Проводиха ги.
А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат ецата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне.
Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил.
Апартамент, панелен.
За толкоз стигнаха парите.
И как стигнаха така и свършиха.
Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше.
С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше.
Сама.
Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя.
Посивя и с всеки ден все повече слабееше.
Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус.
Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне !
Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше.
Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа
Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена.
С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена.
Погребаха я.
Тихо как бе и родена.
Само една старица се скришом встрани после прекръсти и рече :
- Самодива, самодива е била.
петък, 6 февруари 2009 г.
Лечителят
Наричаха го Лечителя.
Хм, какъв ли лечител си бе той, просто това си му бе нещо като хоби, малко като крастичка която си го сърбеше от вътре, Дар който не му даваше мира и все го караше да се взира в хорските сърца.
И когато съзреше нещо нередно в тях, той просто си го поправяше.
Нежно почистваше огорченията затлачващи пътя на чувствата и отпращащи ги в посока на гнева и отчаянието.
Плътните и тъмни налепи донесени от тях, ги почистваше особено внимателно , съсредоточен над всяко едно черно петънце, докато то не изчезнеше от допира на ръцете му и на негово място не заблещукаше дъгата.
Често му се налагаше и да закърпва. Разкъсани сърца, разполовени на две, наранени грубо и безмилостно. С липсващи парчета, след края на една несподелената любов , изритани и загърбени под чуждият присмех. Говореше им дълго, нежно и внимателно, а милващият му глас ги изграждаше отново, вдъхващ им живота , който бе от отнет. Залепваше ги с надежда, съшиваше с вяра и съживяваше с любов.
А той имаше по много и от трите.
Още от мига на рождението си, бе преизпълнен с радостта към живота.
Учуди акушерката му , поела го за първи път в ръцете си, с усмивката и смеха си. с които се яви на белият свят. Жизнерадостен и с огромни очи отворени за света. Кипящ, врящ от чувства, емоции, надежди и ... разочарования.
Първият му "пациент" бе .. майка му.
Роди се като дете на самотна майка, но още с първите си дни се зае да внася нужните промени. Не даваше на лошите спомени да стигнат до нея, прогонваше ги обратно в ъглите на сенките, от които се бяха появили. Протягаше ръце към нея и се смееше, гледаше я с цялата си любов , която бе вдишал още с първият си дъх и тази любов струеше през очите му, вливаше се през нейните и достигаше до сърцето й. Лекувайки го бавно, постепенно и настойчиво, дорде то отново не стана цяло и готово за нов живот.
И майка му започна да се усмихва все по-често, тъгата завинаги изчезна от лицето й , а наместо нея се настаниха слънчеви зайчета хвърлящи закачливи отблясъци.
В цветовете на дъгата.
Растеше, а с порастването му , израстваше и света около него. Променяше всички, в които се взреше, даваше им от това , което те не знаеха как да усетят, да вдишат и да поемат с пълни гърди - любовта крепяща всичко живо в спойката на сътворението.
Взор, преценка, пришиване, залепяне , спояване, дъх, любов и ... нов ритъм за живот - така преминаваше пътят му, отмервайки дните и часовете му , не със стрелките на часовника , а със сърцата, които той срещаше по пътя си.
Посрещаше, лекуваше, изпращаше.
И се радваше.
Радваше се на всяко едно излекувано сърце.
Дори и то да бе извърнало вече погледа си от него.
В един момент, той просто разбра, че няма да му е по силите да излекува всички.
Започна да усеща умора и някакво странно стягане в гърдите. Взе да се задъхва, но въздухът който вдишваше носеше със себе си все по-малко любов, изместена от очаквания и корист. Вече я нямаше предишната сила, капка по капка бе цялата раздадена, втъкана и вградена във всичките съдби срещнати по пътя и докоснати от него.
Бе му останало едно последно сърце за лекуване - Неговото.
С безбройни липсващи парченца, откъснати от тук и от там, с бледа светлина процеждаща се от многобройните пробойни. 
Помилва го и му благодари.
За всичко.
Така и си тръгна.
Оставил тялото си там долу, а над него, извисяваща се от сърцето - дъга от искряща светлина.
Дъга, по която той щеше да се върне обратно при любовта, която го бе сътворила и изпратила на този свят да лекува чрез нея и заради нея.
четвъртък, 5 февруари 2009 г.
Разговори с Мефистотел
- Колко струва твоята душа ?
Сепнах се и се извърнах към задалият въпроса.
А той си стоеше зад мен, разположил се на диванчето в кухнята, скръстил крак върху крак и поглаждащ доволно козята си брадичка. С очи гледащи ме присмехулно и с нещо като малки цицинки на челото.
А бе, странен тип с две думи, от типа на тези , които си склонен да приемаш за забавни и дори комични.
- А как , все пак се отзовахте тук, ако смея да запитам ? - зададох си контра въпросът и аз. Странно защо, внезапната му поява с нищо не ме смути, сякаш нейде дълбоко в себе си съм я очаквал цял живот.
- Хе-хе, а после ми се хвали , че си бил почитател на фентъзи романите ! Зелазни не четеш ли , а ? Не четеш ли ? Я пак си погледни в книжката, дето си я скъсал почти от прелистване и после пак ме питай, кой съм , защо съм и как съм дошъл !
- Добре де, няма да издребняваме чак толкоз, просто исках да се уверя , че си Оня същият.
- Същият кой ?
- Мефистофел. Само че, нито аз съм Майсторът, нито някоя моя позната се казва Маргарита, а и нямам собствен свят затворен в бутилка. Та като стана въпрос за бутилка, да ти налея едно винце ? Сира, от любимото ми ?
- Налей, защо не , налей - ти си първият ми клиент, който ме посреща без истерии, без припадъци и нервни кризи, звънейки на Бърза Помощ с обяснението, че е полудял и е крайно време да го приберат.
- А бе, за лудостта е малко спорно, ама я да ти налея, че разговора стана интересен ! Клиент казваш ? Клиент за какво ?
- Че не се ли сети вече ?!
- За кое ?
- За сделката на твоят живот ! Твоята Душа срещу твоят Избор. Ти ми даваш Душата си, безусловно но не и безвъзмездно, а аз в замяна изпълнявам Изборът ти. Та , какъв е той ? - запита ме с лека усмивка, властелинът на Ада, накланяйки се леко напред за да чуе отговорът ми.
- Избор ? Имал ли съм някога избор в живота си ?! Нима аз избрах , кога и къде да се родя, родителите си, приятелите си, добрите и тъжните моменти в живота си ?!
- О-о-о, да , да - точно ти си ги избра ! А, ако знаеш и още колко интересни нещица си си избрал, свят ще ти се завие - вярвай ми !
Повярвах му, поне до там, до където вече бях и опознал себе си. Долях още малко вино в чашите ни, сложих и чинийка със синьо сиренце за мезе пред интересният ми събеседник.
- Душа, казваш ?! А тя моя ли е ?! Не се ли дава от Създателя ми ? И мога ли да ти продам нещо, което не е мое ? - продължих да го провокирам с въпросите си аз.
- Интересен въпрос, малцина са ми го задавали досега. Обикновено са или философи или .. лунатици, но.. да не задълбаваме чак до там, че ще навредим на бизнеса.
Питаш се дали е твоя ? Да, твоя е. Дадена е от Него, но в момента на приемането й от тебе, вече си е изцяло твоя. Уникална. Неспокойна . Търсеща и вечно неудовлетворена. Променяща се заедно с тебе, караща те да мечтаеш и да страдаш от мечтите си. За какво ти е ? Не виждаш ли, че е като жените - без нея уж не може, а като я няма, какво спокойствие настава в живота ти, а ? - реши той да ми подходи с новата си маркетингова стратегия.
- Добре де, да речем че е моя, че мога да ти я продам, ама на тебе пък за какво ти е бре, ей това не мога да разбера ?! И как пък, реши изведнъж, че точно от моята душа се нуждаеш ? Не , че ми е неприятно да си говорим, ама..
- За какво ми е твоята душа, нека си остане моя малка търговска тайна ! Сега вече си идваме и на същината на въпроса - какво искаш насреща й ?
- Че, какво да ти поискам ? Май .., така като гледам от нищо повече си нямам нужда ?
- Е как да нямаш ?! - сепнато подскочи той. - Слава, искай слава - почти всички първо това ми искат.
- Че, за какво ми е слава ?! Ще ме направи ли тя по-добър, по-знаещ, можещ, спокоен и ще ми даде ли тя отговорите , които търся ?
- Власт тогава ? Никой не устоява на властта, поискай власт и няма да съжаляваш !
- Власт ? Над кого ? Ако нямам власт над себе си , мога ли да искам власт над околните си. Не, мерси - не ме блазни особено идеята ти.
- Пари, богатство, красиви жени около тебе ?!
- За какво ми са ? Само допълнителни ядове в живота ? Можеш ли да ми повярваш, че по-често съм щастлив с интересна книга, полегнал на диванчето и котарака да ми мърка в скута, отколкото на всичките светски събития на които съм бил сред парвенютата на деня ?!
- Фантазьор, Мечтател... И .. И-и-деалист ! - почти със заекване изкрещя той. - Няма отърване от вас , таман да ми потръгне бизнеса и все ще се яви някой като тебе, да ме накара да си намразя занаята !
- Спокойно, спокойно.. успокой се.. поседни за малко ! Виж как се зачерви, ще ти се спука някоя артерия и после на съвестта остава да ми лежи и демон от Ада, съвсем ще я втасам тогаз . - хем угрижено , ама и хем почти през смях започнах да го успокоявам ,опитвайки се да върна разговорът ни в рамките на добрият тон.
- Не се подигравай, това е естественият ми цвят ! - е само на рев не го бе удрял досега, дявол да ти реве в къщата, е гат'ти цирка ви разправям. Да не ви се случва направо !
- Ще ти дам Съмнението ! Това е най-скъпото, което мога да ти дам ! - проплака той.
Само чрез него ще преминеш оттам, където другите са спряли, ще намериш това, което другите са изгубили навеки и ще продължиш да вървиш напред, съмнявайки се в истинността на постигнатото.
- Съмнението ?!
Седя сега и се чудя, имам ли аз Душа или нямам, говорих ли с него или не говорих, измислих ли си всичко това, или се случи наистина ?!
Кой да ти каже ?
Кариера
Договор !
Държеше го в ръцете си, но не можеше да го прочете, защото ръцете му трепереха от щастие.
Щяха да го издават. Щеше да стигне до милиони читатели.
Да предаде среднощните си трепети, чувствата които го разкъсваха от вътре, халюцинациите които го обземаха нощем и го караха да се страхува от сенките.
Търсейки убежище от кошмарите си в писането, той пишеше денонощно, ежечасно, на пресекулки, задъхано.
Не го интересуваше какво пише, не четеше написаното, просто почукването на пръстите по клавишите на клавиатурата, прогонваше като барабанен ритъм сенките обратно в ъглите им и го караше да мечтае.
За мига, в който щеше да е известен.
За световната слава която го очакваше.
За подиумите на които щеше да се възправи, горд от себе си , пред притаилата дъх публика, очакваща с едва стаен трепет, неговото Слово, проблясъкът на неговият Талант, който бе призван да ги преведе през тъмата на Невежеството им.
Чакаше този момент, чакаше го през всичките тези години на стихийното си творчество. Първите му наченки се появиха, когато откри силата на интернет, възможността да достига безплатно до читатели, които не можеше да види, но чиито ласкави отзиви за творбите си можеше да прочете.
Е, идваха и не съвсем ласкави, даже и обидни, но тях просто не четеше, а с наслаждение натискаше бутона "изтрий мнението" и с неприкрит екстаз гледаше, как критиката за творчеството му изчезваше.
Ще го критикуват ?
Кои са те, че да го критикуват бре ?
Бяха ли писали, колкото него ?
Бяха ли страдали, колкото него ?
Можеха ли да видят среднощните му кошмари и перверзните му фантазии ?
А, да ги опишат, така че всички после с дни да ахкат и да охкат със седмици подред, докато самозадоволят чрез словото му и техните си среднощни фантазии.
Словото му бе като бургия, като мощен вибратор, който разбутваше пластовете стаени чувства в читателите му и ги водеше до духовен, а често и до физически оргазъм. Щели да го критикуват ?!
А бе, кои са тия бре ?
Дребни мижитурки, които се борят за вниманието му, искат да се окъпят незаслужено в лъчите на славата му, получавайки незаслуженото право на отговор от него.
Е , понякога си позволяваше да им отговори, но само за да може да се види, колко възвишена и чиста духовност притежава автора. И колко низки и недуховни същества са критиците му. За да ги трие после, с още по-голямо наслаждение и да усеща за по-дълго вкуса на славата в себе си.
А този вкус бе опияняващ.
Той бе, като дрога, караща те да искаш да вкусваш все по-често от него и във все по-големи количества.
А само една аудитория вече не достигаше.
Затова и той трескаво започна да търси нови такива, да оре из не изораните писателски полета - форуми, сайтове за запознанства, дискусионни литературни клубове - просто нета отвори пред него врата, през която мнозина бяха минавали, но малцина с такъв размах и напор.
Името му стана нарицателно, нямаше недокоснато място в нета от неговият Талант и постепенно се наложи като авторитет в средите на мечтаещите, някой ден да са писатели и творци на Словото.
И напълно заслужено си дойде и днешният ден.
С договор.За издаване в многомилионен тираж, за да достигне най-сетне до тази широта на изява, която можеше да му предостави пълната Слава , която само той заслужаваше.
Геният на словото, Властелинът на емоциите, Царят на алегориите и Жонгльорът с метафорите - така го наричаха близките на сърцето му читатели.
И това връщане назад във времето, намали трепета на ръцете му, успокои неистовият ритъм на сърцето, позволявайки да се взре в текста и да го прочете докрай.
" С настоящият договор... - Бля-Бля-Бля- ... се задължаваме... -Бля-Бля-Бля -... да издадем в 200 милионен тираж.. - Уха-а-а ! -... цитираният по-долу автор на произведение... -Аз-аз-аз- .., който от своя страна се задължава всеки ден да ни предава... ?-?-?... метра ?-?-? литературни произведения.Всяко едно произведение, трябва да може да се събере, на хартия с размер Размер на късa (cm) 9.5 х11.5 , като всяко едно издание ще притежава 180 къса под формата на ролка с обща дължина от 20.7 метра.... "
Господи, те ще ме издават на папирус !
Господи, ама знаете ли колко скъпо е това ?Ама, ама ... никой друг писател досега не е бил издаван така луксозно ! - Тремора в ръцете се завърна и му бяха нужни няколко минути в медитативни упражнения за успокояване на дишането и сърдечният си ритъм, за да прочете и последните изречения най-отдолу на договора.
Точно пред датата, парафа на издателя и мястото за неговият подпис.
" Първоначалното качество на хартията ще е тип "рециклирана" , двуслойна .. с клас на мекота 20. ..." - Не е Папирус, а рециклирана хартия ??! Е, нали живеем природосъобразно, защо пък не - помисли си той и с едно тихо нарастващо лошо предчувствие прочете и последният ред - "дата : подпис /не се чете / и. д-р на " Завод за хартия – Белово “ АД "
Ръцете изтърваха заветният лист, мечтата на животът му.
Черна сянка затъмни взорът му и неистов вой се разнесе от стаята, през отворените прозорци ...
Случайните минувачи се разбягаха панически, далеч от този див изблик на неистова омраза към живота, като ужасени започнаха да звънят на телефон 112.
И те дойдоха.
Дойдоха за да го избавят от мъките на въображението му, рисуващо приказните си картини, насред едно жестоко ежедневие.
Белите Ангели.
Обличайки го в ризата на младенеца, риза със странно дълги ръкави.
А защо ли, са толкова дълги ръкавите ?- бе последната мисъл , която се промъкна в разстроеното му съзнание, преди един от ангелите да приспи умът му, чрез странно бодване в ръката...
сряда, 4 февруари 2009 г.
Светулките
Ето, дойде най-сетне и дълго очакваният миг да се завърне в гората на детството си.
Водейки гордо със себе си и невръстният си син, който смешно заплиташе крачета във високата трева и "бълболеше" - Тати, тати... виж Буба !
- Не е буба сине, това е светулка !
- Ситу-у-йка ?
- Не, не е ситуйка - подсмихна се баща му - Светулка, светулка е сине . Виждаш ли малкото фенерче което носи със себе си, това е пламъчето което осветява пътят им към къщи за да не се изгубят в тъмната гора.
- Свету-у-уйка, светуйка - радостно завика детето и хукна да ги гони през поляната, опитвайки се да ги улови, а те се извиваха в огнени спирали около , чертаещи магистрали от светлина в полета си.
- Свету-у-уйка ! - изхлипа от радост детето, а на протегнатото му пръстче към тях, кацна една от тях и светлинката на коремчето й запулсира в тон със сърцето му.
- Свету-уйка - тихичко промълви то, а създанието кацнало на пръста му се изправи, разпери срамежливо крила и под тях се показа един малък и изящен горски елф, пристъпващ притеснено от крак на крак. В дрехи , изтъкани от пролетен цвят и с лице от капчица роса.
- Ш-ш-шт тихо, тихо дете на Човека ! Ние сме горските елфи. Ние сме тези, които идваме вечер до твоето легло и бдим над съня ти, ние сме тези, които знаят скритите тайни на древната гора .. сме... които... всяка ... - вятърът отмиваше думите им, наподобяващи тихото жужене на пчела.
- Свету-у-йка ? - Ефи светуйка ?! - избъбри детето, поглъщащо гладно с поглед светещото горско създание . Затаило дъх, за да не отлети то от протегната му към вечерното небе ръка.
Говорещо на забравеният език, виждащо невидимото за околните.
Здрача се отми от небето с настъпващата тъма, повея хладен вятър.
Една голяма и мазолеста длан хвана протегнатата към небето му ръка и размаза в шепата си разказвача на приказките
- Хайде, тъмно е вече ! Време е да си ходим сине, че майка ти ще ни се кара .
- Не-е-е ! - проплака ужасено детето - Не-е-е, те ефита, те пазят мене, не тлябва убива-а-а!
След няколко минути изпълнени с детски хлипания и плач, те стигнаха двама до малката хижа, очакваща ги в края на поляната.
Дочула хлиповете на детето си, майката притича и го прегърна в скута си, галейки го по главата - Не плачи , не плачи маминото , сега мама ще ти разкаже приказка.
-Живеели в едно далечно царство, през девет земи в десета, в едно царство господарство приказните горски елфи, пазещи всички деца в сънят им и разкриващи им тайните на гората, на забравеният от всички големи хора език..
Тихо и ласкаво говореше майка му, като не спираше да го милва по главата и да го притиска в себе си, леко люлееща го в люлката на майчината си обич.
Заспивайки, заслушано в приказката за лека нощ, то си обеща.
Да се завърне някой ден.
Към същата тази гора, която щеше да остане в сърцето му с най-голямата тайна на живота. При приказните й създания, родени от детската сълза.
Долетели с думите на майчината песен.
Потрепващи като неясен блян и спомен в мъжкото сърце.
вторник, 3 февруари 2009 г.
Спирка Живот.
- Вашият билет ? - ме изненада тих глас зад мен.
- Билет ли ? - обърнах се аз и съзрях странна гледка - Чешъртският котарак в униформа на кондуктор, с накривена закачливо на една страна фуражка, по средата на която имаше за емблема малко парно локомотивче, което сякаш ми се усмихваше през облачетата излизащ дим.
Месингово, излъскано и хвърлящо закачливи отблясъци оформящи странен ореол .
- Аха, явно пътувам нанякъде - помислих си аз, без даже и спомен, кога съм се отзовал в това купе с дъх на опушен орех и дрехи от стар скрин.
- Пътуваме ли за някъде ?
- Да, след малко потегляме - усмихна ми се котарака, забравил за билета ми.
- А накъде ? Накъде пътуваме ?!
- Има ли значение, просто се наслаждавайте на гледката ! Ние винаги стигаме там, където трябва и когато трябва - ние сме... Има ли значение кои сме ?!
Съзнанието ми спокойно възприе тази неяснота като факт, също толкова спокойно, колкото и странната обстановка около мен, без да се съпротивлява на всички непривични, но случващи се неща.
Влакът потегли, слаб трус премина през целият вагон , предавайки ми тръпката на движението.
Напред.
Някъде към безкрая.
Към местата, които съм искал да посетя в детството си, към забравените мечти излезли от книгите, пренесли ме в чудни страни.
Ето го !
Та това е Маугли !
Привет приятелю мой.
Нима черната сянка бягаща редом с теб е Багира.
Едни огромни зелени очи се взират в мене - Да, Багира е.
А тези странни животни ? Мярналият се за миг броненосец, нима това не е оня същият, който исках да погаля по гърба от "Моето семейство и други животни" ?
Редуващите се гледки през прозореца ме накараха да забравя за спътника ми, който пак ме изненада с репликата - Мосю ще желае ли още нещо ?
Едно пенсне се взира в мен, а зад него е .. Еркюл ?!
- Поаро, приятелю и ти ли пътуваш с мене на това странно пътешествие ?!
- Ш-ш-шт тихо мосю, интересното тепърва предстои, погледнете навън !
А там, навън вече бяха "индийските приказки" махараджите покачени върху слонските гърбове, полюшващи се с тежки бисерни нанизи, стройни танцьорки извиващи се в екстаз около тях под ритъма на барабана и звука на цитрата, окичени с гирлянди от орхидеи, появяващи се като утринно колибри и отлитащи като вечерен здрач.
С вик и конски тропот, покрай прозореца в галоп премина Кикаха ?!
А Ф.Х.Фармър, той къде е ?! Създателят на вселени, творецът на мечти .
И те дойдоха, дойдоха всички, по един , по двама, на групи и в колони - от всички краища на света и на времето.
Дойдоха при мен, жадният да ги зърне, сънувалият техният сън.
Дж. Лондон, Жюл Верн, Зелазни, Саймък, Фийст и Толкин, Джером Джером и Джералд Даръл, Едингс и Переумов, всеки водещ със себе си и своите герои, даващ ми от своят свят и взимайки по малко от моята любов и глад за приключения.
За да се събудя, наскитал се и уморен.
Пия сутрешното си кафе и усещам как стискам нещо в ръката си.
- Билет ли ? - обърнах се аз и съзрях странна гледка - Чешъртският котарак в униформа на кондуктор, с накривена закачливо на една страна фуражка, по средата на която имаше за емблема малко парно локомотивче, което сякаш ми се усмихваше през облачетата излизащ дим.
Месингово, излъскано и хвърлящо закачливи отблясъци оформящи странен ореол .
- Аха, явно пътувам нанякъде - помислих си аз, без даже и спомен, кога съм се отзовал в това купе с дъх на опушен орех и дрехи от стар скрин.
- Пътуваме ли за някъде ?
- Да, след малко потегляме - усмихна ми се котарака, забравил за билета ми.
- А накъде ? Накъде пътуваме ?!
- Има ли значение, просто се наслаждавайте на гледката ! Ние винаги стигаме там, където трябва и когато трябва - ние сме... Има ли значение кои сме ?!
Съзнанието ми спокойно възприе тази неяснота като факт, също толкова спокойно, колкото и странната обстановка около мен, без да се съпротивлява на всички непривични, но случващи се неща.
Влакът потегли, слаб трус премина през целият вагон , предавайки ми тръпката на движението.
Напред.
Някъде към безкрая.
Към местата, които съм искал да посетя в детството си, към забравените мечти излезли от книгите, пренесли ме в чудни страни.
Ето го !
Та това е Маугли !
Привет приятелю мой.
Нима черната сянка бягаща редом с теб е Багира.
Едни огромни зелени очи се взират в мене - Да, Багира е.
А тези странни животни ? Мярналият се за миг броненосец, нима това не е оня същият, който исках да погаля по гърба от "Моето семейство и други животни" ?
Редуващите се гледки през прозореца ме накараха да забравя за спътника ми, който пак ме изненада с репликата - Мосю ще желае ли още нещо ?
Едно пенсне се взира в мен, а зад него е .. Еркюл ?!
- Поаро, приятелю и ти ли пътуваш с мене на това странно пътешествие ?!
- Ш-ш-шт тихо мосю, интересното тепърва предстои, погледнете навън !
А там, навън вече бяха "индийските приказки" махараджите покачени върху слонските гърбове, полюшващи се с тежки бисерни нанизи, стройни танцьорки извиващи се в екстаз около тях под ритъма на барабана и звука на цитрата, окичени с гирлянди от орхидеи, появяващи се като утринно колибри и отлитащи като вечерен здрач.
С вик и конски тропот, покрай прозореца в галоп премина Кикаха ?!
А Ф.Х.Фармър, той къде е ?! Създателят на вселени, творецът на мечти .
И те дойдоха, дойдоха всички, по един , по двама, на групи и в колони - от всички краища на света и на времето.
Дойдоха при мен, жадният да ги зърне, сънувалият техният сън.
Дж. Лондон, Жюл Верн, Зелазни, Саймък, Фийст и Толкин, Джером Джером и Джералд Даръл, Едингс и Переумов, всеки водещ със себе си и своите герои, даващ ми от своят свят и взимайки по малко от моята любов и глад за приключения.
За да се събудя, наскитал се и уморен.
Пия сутрешното си кафе и усещам как стискам нещо в ръката си.
Моят билет за светът на мечтите.
Спирка Живот.
Супичка
Успях сам да изненадам себе си.
Със супичка.
Досега все съм избягвал тази си част, от кулинарните си изяви и все разчитах на уменията на моето "чудо", но... ей ти на и сакатлък, усука коляно в неделя на ските и.. сега си кротува с отекло зверски коляно, добре шинирано и пристегнато с моя помощ.
А бре, то човек, ако знае какво ще му дойде на главата, май ще му се наложи цял живот непрекъснато да се учи и да не спира нито за миг, ако иска да е адекватен към променящата се обстановка и предизвикателствата на новият ден.
Та и така, таман всичко си течеше спокойно, в неделя си бачкам кротичко на работа и .. виж ти - звъни ми стационарният телефон.
- Кой ли пък ще е тоя луд, дето звъни в празен офис в неделя ? - се питам аз и вдигам слушалката, а насреща ми моето чудо с новината, че лежи на пистата в Боровец и чака спасителите да я свалят до медицинският център.
Е, те ти булка Спасов ден.
Със супичка.
Досега все съм избягвал тази си част, от кулинарните си изяви и все разчитах на уменията на моето "чудо", но... ей ти на и сакатлък, усука коляно в неделя на ските и.. сега си кротува с отекло зверски коляно, добре шинирано и пристегнато с моя помощ.
А бре, то човек, ако знае какво ще му дойде на главата, май ще му се наложи цял живот непрекъснато да се учи и да не спира нито за миг, ако иска да е адекватен към променящата се обстановка и предизвикателствата на новият ден.
Та и така, таман всичко си течеше спокойно, в неделя си бачкам кротичко на работа и .. виж ти - звъни ми стационарният телефон.
- Кой ли пък ще е тоя луд, дето звъни в празен офис в неделя ? - се питам аз и вдигам слушалката, а насреща ми моето чудо с новината, че лежи на пистата в Боровец и чака спасителите да я свалят до медицинският център.
Е, те ти булка Спасов ден.
Не ми се коментира факта, че след свалянето й в цивилизацията, крака й е бил от шиниран и оставен в първоначално необезопасено положение, явно поради дефицит на медицински консумативи и... отчайващ капацитет за прием на здравният център в Боровец, - както и да е.
Важното е, че дойде жива и сравнително здрава в София, докарана от нейни колеги, с торба лед на коляното.
Предварителна стиковка с ВМА, експресно стигане до спешният център, малко висене, един рентген и .. в крайна сметка нещо като гипсово корито за крака за да се ограничат движенията му.
Добре че, поне има една оборотна шина сред колегите й, та скочих вчера да я взема и да сменя с нея гипса - разликата е осезателна.
Е , наложи се малко да я поизпера, ама... нали навремето съм се учил и на подобни умения за оцеляване в условия без женска намеса - справих се.
Лежи си чудото у нас, коляното му отекло, та е страшно да се гледа, а аз - болногледачка.
В казармата не са ми правили такава строева , каквато си настана вкъщи - Донеси онова, премести онова, това защо така го заряза .. - ей, добре че има и ограничена видимост от леглото, че инак кой знае как щеше да ме емне за неразборията в кухнята ?!
Криво-ляво , ми справям се.
И така ще е поне още поне няколко седмици, травмата си е сериозна и си иска пълен покой на крака.
Прибирам се вчера, носейки шината с мене, минал за кратко през лекуващият й лекар, за сбит инструктаж относно правилното й поставяне, поставям шината и ме хваща мерака да направя нещо за вечеря.
Както обикновено, аз готвя в къщи, така че... нищо ново под слънцето.
Та реших да си направя една супичка.
Пилешка.
Картофки ?
Има. Хоп, три-четири картофчета на кубченца.
Лук ?
Естествено. Една глава на лентички.
Морковчета ?
За къде ли без тях - два моркова за каузата !
Хм-м-м, да !
Една - две - три ? Три е най-добре. Три сушени чорбаджийски чушчици и шепа замразени нарязани на кубченца чушки от фризера.
Малко комбинирани подправки.
Опитване на вкус.
Още малко сол.
Ври си,
Пак опитване.
Стана.
Най-вкусната ми супа.
Правена с мерак.
Не съм можел да готвя супи ли ?
Кой го каза ?!
неделя, 1 февруари 2009 г.
Тревожно
120 000 ( сто и двадесет ) хиляди българи са НЕГРАМОТНИ !
Звучи си направо страшно, не заради това, че тези хора ще са най-ниско в социалната ни стълбица, а защото и от тези хора ще зависи бъдещето ни !
Случайно ли се стигна до това ?
Не мисля.
Тези хора са нужни на властта.
По простата причина, че колкото един човек е по-неграмотен, толкова по-трудно ще получи достъп до обективна информация и толкова повече ще се влияе от официалната пропаганда излъчвана по телевизията.
Това е електората на Биг Брадър - партията на лумпените.
Тези същите, които ще издигнат на власт всеки един, който успее да разчете желанията им, а те са много простички - Хляб и Зрелища.
Не, на тях не им е нужна нито Истина, нито Демокрация, а още по-малко Гражданско Общество.
Тези хора ще живеят изцяло затворени в днешният си ден и ще са идеалното електорално стадо, насочвано всеки един път без никакви проблеми във вярната посока.
Лумпенизация, това е процесът , който е в ход от 20 години насам.
Процес, който вече дава плод и този горчив плод е неграмотност на 20% от хората, които имат право на глас.
Толкова много ли ?
Да, ако отчетем изборната активност - това са гласовете на хората вкарващи бандитите във властта.
Тревожна тенденция, която ще се засилва все повече и повече, до момента в който не достигнем онази безпросветност, в която някой ще възкликне
"О , неразумни Юроде !
120 000 млади българи са неграмотни http://dnes.dir.bg/2009/02/01/news3935793.html
Звучи си направо страшно, не заради това, че тези хора ще са най-ниско в социалната ни стълбица, а защото и от тези хора ще зависи бъдещето ни !
Случайно ли се стигна до това ?
Не мисля.
Тези хора са нужни на властта.
По простата причина, че колкото един човек е по-неграмотен, толкова по-трудно ще получи достъп до обективна информация и толкова повече ще се влияе от официалната пропаганда излъчвана по телевизията.
Това е електората на Биг Брадър - партията на лумпените.
Тези същите, които ще издигнат на власт всеки един, който успее да разчете желанията им, а те са много простички - Хляб и Зрелища.
Не, на тях не им е нужна нито Истина, нито Демокрация, а още по-малко Гражданско Общество.
Тези хора ще живеят изцяло затворени в днешният си ден и ще са идеалното електорално стадо, насочвано всеки един път без никакви проблеми във вярната посока.
Лумпенизация, това е процесът , който е в ход от 20 години насам.
Процес, който вече дава плод и този горчив плод е неграмотност на 20% от хората, които имат право на глас.
Толкова много ли ?
Да, ако отчетем изборната активност - това са гласовете на хората вкарващи бандитите във властта.
Тревожна тенденция, която ще се засилва все повече и повече, до момента в който не достигнем онази безпросветност, в която някой ще възкликне
"О , неразумни Юроде !
120 000 млади българи са неграмотни http://dnes.dir.bg/2009/02/01/news3935793.html
събота, 31 януари 2009 г.
Снежанка.
Снежанка. Кръстиха я така, защото дойде на този свят с първият сняг за годината.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.
И Снежанка израстна в мечти.
За рицарят на бял кон, който един ден щеше да дойде в животът й и да я отведе със себе си , в света в който мечтите бяха действителни.
Свят, който всеки ден следеше притихнала, със затаен дъх, от прозорецът на малкият екран хвърлящ феерични сини отблясъци в стаята й.
Свят с приказни истории, свят на трагична любов, разбити мечти и чудодеен хепи енд.
Така и порасна.
В него си свят, с героите носещи екзотични и топли имена. Страдайки заедно с тях, изпитала първият любовен трепет и разочарование чрез тях , почти както в разказаните им истории.
И все се взираше, вечер преди лягане през прозореца.
Чакаше.
Чакаше рицарят на бял кон.
- Е, може и да дойде в някоя лъскава спортна лимузина, кой ще ти пусне човек на кон да се разхожда из града - мислеше си тя и притискаше личице до прозореца.
А когато, стъклото съвсем се запотеше от дъхът й, рисуваше върху него лицето на приказният си любим, усмихнато ведро и с очи гледащи те честно и прямо сякаш казващи :
- Аз съм този, който ще остарее с теб.
- Аз съм този, който ще е винаги до теб, когато ти е зле и ще държа ръцете ти в моите. Ще те милвам нежно по косите, а когато болката си отиде завинаги, ще те целуна нежно за лека нощ и ще заспя прегърнал те до тебе.
Срещна го почти случайно.
Една вечер, на излизане от дискотеката, кикотейки се до припадък от закачките на приятелките си, хвърляйки скришом поглед в посоката на присмеха им.
И го позна.
По лъскавата лимузина, досущ като на филмите, с цвета в който винаги бе мечтала да е - сребристо изкушение, с гланц примамващ те да го докоснеш с ръка.
Приближи се като хипнотизирана до нея и в тоя момент стъклото плавно се спусна надолу, откривайки лицето на нейният принц.
С лека процеждаща се усмивка, в крайчето на устните му и с очи които я разголиха изцяло. Пронизващи я като свредел, с поглед достигащ и до най-скритите кътчета на душата й.
Попита , иска ли да я повози ?
Снежанка не се замисли нито за миг, поизчерви се, кимна и влезе.
Нейният рицар.
Срещна го.
Сега той беше неин, а тя негова.
Изцяло.
Досущ, като в приказните истории, но това бе нейната история, мечтата в която бе израсла.
Мечта превръщаща се в действителност.
Не се и замисли когато той я заведе в дома си.
Не се поколеба пред това което последва.
Отдаде му се изцяло, въпреки болката и припряната му грубост, която я причини.
Та това бе рицар, а рицарите са преди всичко Мъже. Груби, рядко миришещи приятно, разхвърляни и дори цинични. Такива са мъжете, нали ?!
На сутринта, докато се обличаше, той я попита как се казва.
- Снежанка - плахо отвърна му тя, изчервявайки се от глупавото си име , с което я бяха нарекли.
- Снежанка значи ? - отвърна и той. - Ей тука мило, имам малко снежец, какво ще кажеш да се позаскрежим малко и двамата, а ?
Тя бе само чувала за тези неща, никога нито ги бе виждала, нито си бе представяла какво е да ги опиташ.
Усещането бе фантастично.
Сякаш всичките й сетива избухнаха в зрелищен фойерверк, запращайки я с неистова сила в другият свят. Света на фантазиите , свят в който си бог.
Свят, в който можеш да летиш без да имаш крила.
Свят, в който цветовете се сменяха един с друг в приказен калейдоскоп и всеки от тях ти рисуваше история една от друга по-омайни. Свят на екстаз, вдъхновение и безтелесна лекота.
Светът на ангелите, що бяха слезли от небесата, за да я срещнат с нейният принц.
И той бе неин, месеци подред.
Дни на страст и екстаз, в света на белият ангелски прашец, сипещ се като снежинки, за поредната пътечка, отвеждаща я в света на мечтите й.
До един ден, когато съзря рицарят си с друга.
По млада и по-красива от нея, без сенки под очите и без отнесеният й вид, който бе придобила от вслушването си в песента на ангелите.
Разплака се, разгневи се, понечи в изблик на ярост на го удари , но...
В мига в който посегна към него, нейният рицар вече го нямаше.
На негово място се бе появил Злият.
- Парцал, да се разберем веднъж за винаги ! Така, твоята няма да я бъде , всичко се плаща, време ти е да си платиш за дозите.
- Ама аз, ама ти, ама нали... ? - през сълзи се опита да изхлипа въпросът си тя , но в отговор срещаше само нови удари по тялото си и болка изгаряща я отвън и отвътре.
Отвън, от сипещите се шамари, юмруци и ритници по тялото й, а отвътре - от разяждащият тялото и глад, за новата среща с ангелската благодат.
Благодат, към която тялото и бе привикнало неусетно, а сега я разкъсваше от вътре, като с огнени щипци, крещейки й - Съгласи се, направи каквото ти казва, на нас ни е нужен този ангелски прах.
И тя се съгласи.
Затвори дълбоко в себе си, момичето което се взираше през прозореца и стана жената, която всеки можеше да пожелае.
За каквото и да е, когато й да е било, както и да е... само и само за да има своята малка пътечка, по която да избяга от света на Ужаса, в който се бе отзовала.
Пресметливият цинизъм и помогна да издигне стена в себе си, стена зад която да скрие уплашеното малко дете, хлипащо от ужас в нощта.
Дете, чийто приказен свят бе заменен от кошмара на съществуванието.
Тя спря да живее, спря да мечтае - тя само съществуваше.
Употребявана , бита и унижавана, тресяща се от вътрешният си глад, пречупващ волята й и изтривайки все повече и повече от мечтите й.
До денят, в който една стара жена не я срещна по пътя си и не се взря в очите й.
Прочитайки в тях, целият път който бе изминала дотук и съзряла детето, криейки се уплашено в краят му.
С треперещи ръце, тя и подаде една ябълка, която забърса в скута си.
Ябълка с една капчица от сълза, отронила се неусетно върху нея.
Снежанка се прибра, като по пътя не смееше да отхапе от ябълката, а само се взираше в сълзата върху нея. Сълза пречупваща като приказна сфера света около нея, отмиваща в отблясъците си, грозното що бе насъбрала душата й.
Разплака се и взе последната си доза.
Прегърнала ябълката, която щеше да я върне там, където започна приказката.
А навън тихо се сипеше сняг.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.
Horror story
Събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.И тримата. Поглеждайки се един друг изпод вежди - Големият, Вторият и Малкият.
Вторият, защото се обиждаше, когато му казваха Средният, а от край време си бе и докачлив.
С неговият си късмет, хем да не е първороден, че да наследи бащиното имане, ама и хем да не е изтърсака, та поне да наследи майчината обич, за какво ли изобщо му бе да се ражда, да го пита някой. Ама на, ако не е той, кой ли ще следи какви ги вършат другите двама ?!
Виж го ти големият, по цял ден гледа да се излежава и да командва - Аз моето момчета, отдавна съм си го изработил, сега е ваш ред да поработите малко. И понеже съм най-стар сред вас, нали трябва да има поне един акъл да ви дава, че каквито сте прости и мързеливи, ще я свършите като кучето на нивата.
Така нареждаше големият брат и засукваше доволно мустак , оглеждайки се къде да полегне, за да може да надзирава работата.
А то, работа нямаше никаква.
Не, че нямаше работа за вършене, просто нямаше кой да я свърши. И как ли да има, когато единият по цял ден искаше да командва, вторият все гледаше да се не мине, а третият, третият най-малкия, при първият проблем зачезваше нанякъде.
Обикновено я при полите на майка си, я в скута на баща си, кога бе невръстен, а кога поотрасна взе, че и позахитря - Аз момчета, съм преживял нещастно детство - цял живот съм расъл в сянката ви и сега ми трябва простор да се себеизразя. И се себе изразяваше, ама нейде встрани, де никой не можеше да види ни какви ги върши, ни някаква полза от него.
А тя работата си ги не чакаше и кога нямаше кой да я подкара си водеше Разрухата след себе си.
Лека-полека разрухата като буен плевел превзе китното стопанство, въпреки усилията на двамата старци отгледали тези синове румени засмяни, за чудо и приказ , от юнака по-юнака. Бориха се, бориха се дълго бабата и дядото, но живота ей го де - дорде се обърнеш и той взе, че си отиде !
Започнаха да ги напускат силиците и само им стигаха за малко, та вечер да поседнат на прага , да се прегърнат през рамо и тихичко да си занареждат, за да ги не чуят синовете и да не се докачат от чутото.
- Ех, помниш ли, помниш ли старо, каква златна нива имахме, ширнала се дорде погледа стига, с тежки и пълни класове житни и какво бе да застанеш до кръста насред класовете та да галиш, да ги галиш и от радост да плачеш ?
- Помня, помня, а ти помниш ли лозето, дето го имахме горе на баира ? От към южния склон . Помниш ли какви перлени нанизи грозде ни раждаше , а ? Ех, няма ги, няма ги вече... отидоха си така , както си отиде и живота ни - бавно, тихо и неусетно...
Та, така си говореха тихо старците на прага, а очите им се изпълваха със сълзи при спомена за тяхното щедро минало и от гледката на разрухата обзела стопанството им.
Само една златна ябълка им бе останала.
Саморасляк, довян от птиците, покълнал насред двора и по чудо оцелял през годините. Дребничка, жилава и упорита. Живееща напук на живота и раждаща всяка една година. По една единствена ябълка.
Златна.
Роди и тази година, но още преди да цъфне настанаха крамолите - на кого бе ред да се падне тя, тоя път. Дядото понечи да отвори дума, че поне тази година ще е добре, да се постегне покрива, че да не тече чак толкоз през него, и ако се постегне малко и къщичката ще е добре за всички през идната зима, но таман д а го каже и наскачаха синовете му връз него.
- Ти, дърто май съвсем си изкуфял ! - рече Големият.
- Кой ти сега такива съборетини като твоите стяга, хотел, хотел ще направим тука, селски туризъм ще развием !
- Ха, хотел ! Ти пък кога хотелиер се извъди бре ? - скочи веднага Вторият. - Хотел му се приискало, гледай го ти. Няма хляб в тая история братле, ей прост си беше и прост си остана ! Кой през туй затънтено село ще мине, че в хотела ти да отседне ? Будала с будала ! Трябва да се инвестира, инвестиция му е майката ! Ще отворим "Златна Ябълка" ООД, а с акциите му ще играем на борсата ! Така де, гарантиран годишен дивидент - една златна ябълка. За мен златната акция, като Инициатор, а за вас част от мажоритарният дял !
- Мамо, мамо, батьовците пак искат да ме излъжат - проплака Малкият. -А аз, а аз нали щях да ходя да уча бре мамо ?! Нали ми обещахте студент да стана, вие знаете ли сега колко скъпа е тапията и колко харчове има покрай нея ?! Не ви е срам - един брат да имате, а никой да не помисли за него - все себе си гледате ! Слепци сте вий никога няма да прогледнете за изкуството !
- Ти да мълчиш, че кат ти забърша два шамара, само на изкуство ще ми станеш ! - озъби се Големият.
- Спокойствие братя, да подходим рационално.. - намеси се Средния,,, и така крамолата си продължи до зори.
Не спря на следващият ден, нито на по-следващият, караха се и препираха братята от пролетта насам, а старците само си седяха встрани в кюшето и ги гледаха уплашено в ужас - това ли бяха техните чеда обични , които отгледаха със собствените си ръце ?
Та, събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.
Не от Ламята, не от очите злите хорски да я вардят, а от себе си да я опазят.
И цяла нощ , се огласяше двора от ежбите помежду тях, до призори, кога изведнъж заглъхнаха.
Плахо слънчевите лъчи, огряха двора. Потънал в тишина злокобна.
Излезе старата на двора и писък огласи простора.
След нея се показа и старецът.
Прегърна я през раменете и притули главата й в рамото си.
Да не гледа.
Синовете си, що слънцето огря бездиханни и вкопчени един в друг.
С лица застинали и изкривени в омразата им.
Погребаха ги.
Под златната ябълка, що ги бе разделила и на смърт обрекла.
Под златната ябълка, що ги бе разделила и на смърт обрекла.
Скоро и старата се спомина от мъка.
Остана сам дядото, сам, насред пустия двор, а до него самотна златна ябълка се полюшваше под поривите на зимният вятър, сама и единствена - едно жилаво дръвче, преборило се с живота и със смъртта.
Така и ги намериха напролет.
Старецът и дървото.
Мъртви.
С изсъхнали корени, черпещи живот от любовта.
сряда, 28 януари 2009 г.
Фък Мадърс, драги ми Оруел !
Стъпка по стъпка , сами вървим срещу гражданските си права и съзнателно се отказваме от тях.
Отказваме се от правото си на лична свобода, в името на борбата срещу терора, срещу престъпността, срещу... всичко знайно и незнайно, което умишлено се провокира и се оставя ненаказано, само и само да бъдем подтикнати в "правилната" за управниците посока - обратно в стадото.
Там, където всичките овце са сиви, безлични и безропотни, а пазачите са все справедливи.
Независимо от това, че вече нямаме право на лична кореспонденция, на личен живот, на лични убеждения - има кой да го прави наместо нас.
Във времена когато словото се опошлевява със всеки изминат ден, цинизмите и вулгаризмите се утвърждават чрез всички медии, а простотията е въздигната на пиедестал върху руините на националните ни идеали, кому са нужни мислещи и свободолюбиви хора.
Опасни хора.
Дето ни ще се водят, ни ще се карат, а още по-малко ще гласуват за правилните кандидати за властта ?
Тази същата власт, която раздаде безразборно , стотици хиляди единици огнестрелно оръжие в ръцете на престъпници и психопати, обясняваща ни сега, как единственият начин да поправи грешката си е, като разположи на всяко едно кюше камери, които да следят всяка една наша стъпка.
Ех бедни ми Оруел, защо не изчака още 20 години, за да може да опишеш вярната картина на нашето ежедневие.
Биг Брадъра, при нас отдавна си е Фък Мадър, защото положението у нас отдавна си е ебало мамата, с извинение.
Каквото и да погледнеш, накъдето и да се обърнеш, навсякъде руини съзира човек, руини гордо сочени с пръст, като Пътя към Демокрацията.
А демокрация, уж значеше глас народен, но би ли посмял някой днес да му даде гласност ?
Мигом от ефира биха се посипали звучни майни каруцарски, до девето коляно и до ента дупка в него и всичките благопожелания , все по адрес на държавните ни мъже щеше да е.
Надали е имало такава всенародна любов към управниците ни и по времената, сочени в историята ни като времена на тежък гнет и предреволюционна обстановка.
Защото и народа ни си е ебал мамата отдавна - няма го вече тоя гено фонд на будните и непокорни чеда български, които ръчкаха стадото с остена на идеализма си.
Днес идеализма е изместен от популизма, а готовността да умреш за светото отечество, е изместена от готовността да се нагъзиш пред чуждото.
Затова и всичко си е Фък Мадърс.
Но това не е лошото - лошото е, че почти му свикнахме, а скоро ще започне и да ни харесва.
Отказваме се от правото си на лична свобода, в името на борбата срещу терора, срещу престъпността, срещу... всичко знайно и незнайно, което умишлено се провокира и се оставя ненаказано, само и само да бъдем подтикнати в "правилната" за управниците посока - обратно в стадото.
Там, където всичките овце са сиви, безлични и безропотни, а пазачите са все справедливи.
Независимо от това, че вече нямаме право на лична кореспонденция, на личен живот, на лични убеждения - има кой да го прави наместо нас.
Във времена когато словото се опошлевява със всеки изминат ден, цинизмите и вулгаризмите се утвърждават чрез всички медии, а простотията е въздигната на пиедестал върху руините на националните ни идеали, кому са нужни мислещи и свободолюбиви хора.
Опасни хора.
Дето ни ще се водят, ни ще се карат, а още по-малко ще гласуват за правилните кандидати за властта ?
Тази същата власт, която раздаде безразборно , стотици хиляди единици огнестрелно оръжие в ръцете на престъпници и психопати, обясняваща ни сега, как единственият начин да поправи грешката си е, като разположи на всяко едно кюше камери, които да следят всяка една наша стъпка.
Ех бедни ми Оруел, защо не изчака още 20 години, за да може да опишеш вярната картина на нашето ежедневие.
Биг Брадъра, при нас отдавна си е Фък Мадър, защото положението у нас отдавна си е ебало мамата, с извинение.
Каквото и да погледнеш, накъдето и да се обърнеш, навсякъде руини съзира човек, руини гордо сочени с пръст, като Пътя към Демокрацията.
А демокрация, уж значеше глас народен, но би ли посмял някой днес да му даде гласност ?
Мигом от ефира биха се посипали звучни майни каруцарски, до девето коляно и до ента дупка в него и всичките благопожелания , все по адрес на държавните ни мъже щеше да е.
Надали е имало такава всенародна любов към управниците ни и по времената, сочени в историята ни като времена на тежък гнет и предреволюционна обстановка.
Защото и народа ни си е ебал мамата отдавна - няма го вече тоя гено фонд на будните и непокорни чеда български, които ръчкаха стадото с остена на идеализма си.
Днес идеализма е изместен от популизма, а готовността да умреш за светото отечество, е изместена от готовността да се нагъзиш пред чуждото.
Затова и всичко си е Фък Мадърс.
Но това не е лошото - лошото е, че почти му свикнахме, а скоро ще започне и да ни харесва.
Абонамент за:
Публикации (Atom)