Корабът им бе в далечна орбита около Земята, скрит зад сянката на Луната.
Всичко за денят на инвазията бе готово, последните проверки на оръжейните системи течаха, десантчиците бяха заели местата си в глайдерите, с които щяха да атакуват нищо неподозиращото земно население.
Рутинна задача - поредната планета, в поредната затънтена слънчева система на майната си периферна по ръба на галактиката. Кой ли щеше да разбере, а и кой ли щеше да обърне внимание на подобно дребно и незначително колониално завоевание?
А планетата изглеждаше обещаваща, изкушаващо мамеща с приятният си син цвят.
С все още запазен озонов слой, сравнително добра за дишане кислородна среда, не дотам изчерпани ресурси и най-важното - огромни количества от работни ръце.
Ръце силно казано, защото жителите на Земята бяха ощетени. Проектанта им бе заложил само две ръце наместо наложилият се стандарт за четири, доказал практичността си в останалата част от галактиката.
И всъщност, именно отсъствието на Създателя на този свят провокира интересът им към него. Повечето планети си имаха Стопани, който нерядко успешно се противопоставяха на намеренията им да бъдат завладени, а в някой случаи дори и им нанасяха сериозни поражения, които се помнеха с поколения наред. Именно това ги бе направило и предпазливи с течение на еоните от време, в които се развиваше империята им.
Е, този случай за щастие не бе такъв, планетата изглеждаше напълно беззащитна, просто се искаше само да протегнеш ръка и да си я вземеш.
Чудно, как никой досега не я бе окупирал преди тях, си мислеше Командор Фаерлют преди да натисне бутона, с който щеше да подаде сигнал за всеобща атака. Какъв късмет, какъв късмет!
Лека хищна усмивка се плъзна по лицето му и една от незаетите му с друго ръце се пресегна към таблото...
- Спрете, моля ви сър, спрете веднага ! - го сепна гласът на влетелият изневиделица през вратата му адютант.
Главно-командващият се извърна сепнато и погледна изненадано натрапника , повдигайки вежди по оня си начин, след който обикновено следваше заповедта му за окончателно терминиране на провинилият се.
- Сър, на път сме да се сблъскаме с неподозирана заплаха! Цялата ни атака е под съмнение за провал, ето последните данни на разузнаването ни.. - почти прегърбен надве в поклон, адютанта му подаде таблета със сводката на разузнаването.
Часове преди това, малък разузнавателен глайдер, бе навлязъл в ниска орбита около планетата, за да получи нужната информация за отбранителните сили на тези, които щяха да бъдат покорени.
Напълно невидим за всякакви радарни системи, се бе прикачил към един стар и очукан от звезден прах комуникационен спътник и бе копирал тайните носещи се из ефира на Земята.
- Странно, това до сега го нямахме, какво ли пък ще е това??! - озадачено се запита Властелинът на Ужаса, командор Фаерлют, преглеждайки образите насипващи се по екрана.
А там, едно странно и чудато синьо създание, бе застанало до една заключена врата. Държащо източен предмет с непозната форма в ръцете си и усмихващо се към екрана. Постоя за миг, а сетне се втечни, промени изцяло плътността и формата си, като по този начин премина през микроскопичният процеп под вратата, след което по обратният път се само-възстанови, доволно размахвайки дългият странен предмет, правейки с него замитащи движения по земята.
- Нано технологии?! На по-високо ниво от нашите?! Какво ли още имат? - запита се командорът и трескаво започна да прехвърля останалите записи.
На следващият запис, цяла една планета с милиарди зелени амебо-същества подобни на народът му, бе унищожена за миг от кораб преминал за миг и облял всичко със странна синя течност-светлина.
Гледка несравнима дори и с тези видени до черните слънца, лакомо погълнали и изяли планети си.
Всеки следващ запис бе един от друг по-плашещ и по-страшен, с апокалиптични картини надхвърлящи по разрушителна сила и мощ, всичко познато от историята им.
Време, пространство, материя - всички тайни на галактиката явно бяха станали достъпни за жителите на тази планета, единствено за да бъдат създадени чрез тях най-мощните и разрушителни оръжия виждани някога в Обединените Галактики. Никой, никога не бе срещал подобна сила и злост.
Същества появяващи се от нищото и само с щракване на пръсти... променящи сътворението.
Усмихващи се постоянно към екрана, садистично демонстрирайки сили и способности непознати в познатата част от вселената.
Дори и за ветеран като него, кален в не една междугалактическа битка, видяното бе много над прага на психическата му поносимост.
- Отменете атаката! Прибираме се и нека заедно да се помолим, никое от тези зли създания да не е разбрало, че сме били тук, защото нямаме шансове да се борим с подобни същества! - изстена командора захвърляйки ужасен таблета, неспособен да гледа повече страховитите гледки на него.
Десантните глайдери бяха прибрани обратно в корабът майка, на войската й бе разяснено, че всичко е било само Учение, изказани бяха благодарности, раздадени бяха даже и поредните медали и награди, но всичко това - едва на няколко светлинни години от Прокълнатата слънчева система с демоничните й същества.
А в каютата на командора, таблета си лежеше счупен и захвърлен на една страна на пода, като само едно странно съобщение се повтаряше на екранът му отново и отново... "Рекламна пауза"
Животът през очите на един котарак
събота, 17 октомври 2009 г.
неделя, 2 август 2009 г.
петък, 5 юни 2009 г.
Воаяж
Тревожно е.
От долната палуба вече се чуват писъци.
Някой тихо каза, че вече е пълна с вода до половината.
Тихичко.
За да не го чуе Капитанът, който ни увещава ведро по интеркома, как кораба държи правилният курс, пробойни няма, а спасителният бряг е близо.
То, пробойни може и да няма, ама и спасителни лодки няма.
Боцманът ги продаде на предното пристанище.
За да заредял корабът с гориво.
За какво са ни били спасителни лодки, та корабът ни е непотопим!
Важното е сега, да не се всява смут, защото всеки един слух кара пасажерите да бягат от ляво на дясно на палубата и обратно, а това люлеело опасно кораба.
Пак се дочува тих гласец. Казващ, че сме заседнали в тинята.
Поглеждам през илюминатора - всичко надолу е мътно и непрогледно. И хоризонта е мътен.
Притулен зад черни буреносни облаци.
От интеркома отново долита приповдигнатият глас на капитана, увещаващ ни да чакаме разхладителен дъждец. Щял да сбъдне още една наша мечта.
Коя?,- не казва.
Мирише на лошо. Предполагаме, че е от труповете на долната палуба, но никой не смее да се оплаче на глас. За да не се заклати кораба.
Дочува се музика и стъпки на танцуващи крачета. От лукс класата. Непотопяемата.
Чуват се вече и апели да сме сменяли Капитанът. И на негово място да сме изберяли Боцманът. Даже и ни плашат, че ако не го изберем, корабът ни щял окончателно да потъне.
Не че, нещо му имало сега, опазил ни Бог да разклатим палубата!
Стоим тихичко и не смеем да гъкнем. Вонята е нетърпима, някои са се надвесили вече наполовина навънка за глътка въздух.
Отгоре, някой им крещи да не дезертират, точно сега корабът се нуждаел от усилията на всички ни, за да продължи напред.
Спрели ли сме? А тътена, който се чува постоянно, тогава от какво е?
Под прага на каютата, започна да навлиза вода. Крещим и викаме за помощ, а от горната палуба ни укоряват, да не разпространяваме слухове и да не клатим кораба.
При тях вода нямало.На кораба всичко е спокойно.
Той продължава смело напред.
От долната палуба вече се чуват писъци.
Някой тихо каза, че вече е пълна с вода до половината.
Тихичко.
За да не го чуе Капитанът, който ни увещава ведро по интеркома, как кораба държи правилният курс, пробойни няма, а спасителният бряг е близо.
То, пробойни може и да няма, ама и спасителни лодки няма.
Боцманът ги продаде на предното пристанище.
За да заредял корабът с гориво.
За какво са ни били спасителни лодки, та корабът ни е непотопим!
Важното е сега, да не се всява смут, защото всеки един слух кара пасажерите да бягат от ляво на дясно на палубата и обратно, а това люлеело опасно кораба.
Пак се дочува тих гласец. Казващ, че сме заседнали в тинята.
Поглеждам през илюминатора - всичко надолу е мътно и непрогледно. И хоризонта е мътен.
Притулен зад черни буреносни облаци.
От интеркома отново долита приповдигнатият глас на капитана, увещаващ ни да чакаме разхладителен дъждец. Щял да сбъдне още една наша мечта.
Коя?,- не казва.
Мирише на лошо. Предполагаме, че е от труповете на долната палуба, но никой не смее да се оплаче на глас. За да не се заклати кораба.
Дочува се музика и стъпки на танцуващи крачета. От лукс класата. Непотопяемата.
Чуват се вече и апели да сме сменяли Капитанът. И на негово място да сме изберяли Боцманът. Даже и ни плашат, че ако не го изберем, корабът ни щял окончателно да потъне.
Не че, нещо му имало сега, опазил ни Бог да разклатим палубата!
Стоим тихичко и не смеем да гъкнем. Вонята е нетърпима, някои са се надвесили вече наполовина навънка за глътка въздух.
Отгоре, някой им крещи да не дезертират, точно сега корабът се нуждаел от усилията на всички ни, за да продължи напред.
Спрели ли сме? А тътена, който се чува постоянно, тогава от какво е?
Под прага на каютата, започна да навлиза вода. Крещим и викаме за помощ, а от горната палуба ни укоряват, да не разпространяваме слухове и да не клатим кораба.
При тях вода нямало.На кораба всичко е спокойно.
Той продължава смело напред.
вторник, 2 юни 2009 г.
Още ли се чувствате оптимисти, относно бъдещето си?
Ако искаш да направиш една държава зависима, потопи я в неизплатими външни дългове.
Ако искаш да е предана на политиката на САЩ - вкарай я под робството на МВФ.
Два постулата, на които до скоро гледах със съмнение, така както и гледам на световните конспиративни теории, докато търсех за себе си отговор на въпроса - Кой и с каква цел създаде ипотечната криза у нас?
Българина от край време си е създание аполитично и не му дреме кой го управлява, стига да има какво да яде, какво да пие и покрив над главата си.
Световната икономическа криза ще намали ищаха му към първите две, но как да вземеш имота на българите, които на глава от населението са с най-голям дял жилищна собственост в света ( около 96% ) ?
И ето, как се роди един наистина хитроумен план за решаването и на този проблем..
Хитроумен, защото в рамките на изтеклите 3-4 години, когато бе в ход медийната истерия платена от банките, за ипотечно и кредитно заробване на населението, никой не си даваше сметка, за това че бъдещето ни няма да е постлано само с цветя и рози от нарастващият ни БВП с темпове изпреварващ този и на азиатските тигри.
Така, както и почти никой не си даде сметка , че нарастването на брутният ни продукт и чуждестранните инвестиции бяха рожба изцяло на "инвестиции" в сферата на имотната пирамида.
А всеки един балон, както се надува - така се и пука, и си иде времето за разплата и горчива равносметка.
Колцина от теглилите ипотечен кредит са чели абзаца с дребни букви на финала на договора си с банката, че банката има право да изисква допълнително обезпечение ( втори имот) , както и да превалутира кредита в друга валута.
В превод?
Какво имаме в момента?
Една тотална обезценка на недвижимите имоти на фона на цените им от лятото на 2008-а година, на места надхвърляща 50%.
Един български лев, които мнозина експери считата за многократно надценен, а родни износители приемат, като основната пречка пред износ ( отбелязъл спад с повече от 75% по техни данни, а по тези на статистиката с над 30% на фона на миналата година)
( По данни на Георги Чалъков - председател на новосформиралата се пред 10 дни Асоциация на пострадалите от кризата - наблюдава се спад на износа със 75 %, има увеличаване на безработицата до 20%, фалит на малки и средни предприятия с ръст 40%, спад на чуждите инвестиции също с 40 % )
Една икономика, която продава на чуждите пазари не заради високотехнологично или конкурентно производство, а най-вече поради мизерно ниското заплащане на труда у нас, в съчетание с все още евтини енергоносители.
Цената на енергоносителите си расте, на много места заплащането е намалено, но въпреки това, спада си е налице.
Другият интересен момент е масовата практика във всички банки да притискат кредитополучателите си в лева, да превалутират кредитите си в евро, примамвайки ги чрез по-ниските си лихви. ( И да ви питам вече превалутиралите - След като борда падне и едно евро придобие стойност между 3.50 и 5.00 лева, как ще го плащате кредита със заплата в лева ?)
Вие все още сте спокойни, имате депозит в банка?
Не се радвайте чак толкоз, ами вземете и прочетете чл.23 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, където черно на бяло си е написано следното "при влог в чуждестранна валута на вложителя се изплаща левовата равностойност на гарантирания размер на влога по курса на БНБ в началния ден на изплащане на гаранцията по влоговете". Казано направо, всички валутни влогове ще бъдат изплащани в обезценени левове, ако междувременно бъде провален валутният борд.
Още ли се чувствате оптимисти относно бъдещето си?
Имаме валутни резерви?
Вижте колко са към момента, как всеки месец казваме сбогом на поредният милиард, а задлъжнялостта ни расте ли расте с всеки ден.
Имаме шанс за експерно правителство?
И какво ще управлява то , след като за 2010 май няма вече смисъл да се прави проекто-бюджет, защото държавата ни по него време ще е обявила банкрут.
За да дойдат акулите.
Тези, които поръчаха музиката, на която ние подскачахме и скачахме щракайски с пръсти - Са Са !
А сега?
Ако искаш да е предана на политиката на САЩ - вкарай я под робството на МВФ.
Два постулата, на които до скоро гледах със съмнение, така както и гледам на световните конспиративни теории, докато търсех за себе си отговор на въпроса - Кой и с каква цел създаде ипотечната криза у нас?
Българина от край време си е създание аполитично и не му дреме кой го управлява, стига да има какво да яде, какво да пие и покрив над главата си.
Световната икономическа криза ще намали ищаха му към първите две, но как да вземеш имота на българите, които на глава от населението са с най-голям дял жилищна собственост в света ( около 96% ) ?
И ето, как се роди един наистина хитроумен план за решаването и на този проблем..
Хитроумен, защото в рамките на изтеклите 3-4 години, когато бе в ход медийната истерия платена от банките, за ипотечно и кредитно заробване на населението, никой не си даваше сметка, за това че бъдещето ни няма да е постлано само с цветя и рози от нарастващият ни БВП с темпове изпреварващ този и на азиатските тигри.
Така, както и почти никой не си даде сметка , че нарастването на брутният ни продукт и чуждестранните инвестиции бяха рожба изцяло на "инвестиции" в сферата на имотната пирамида.
А всеки един балон, както се надува - така се и пука, и си иде времето за разплата и горчива равносметка.
Колцина от теглилите ипотечен кредит са чели абзаца с дребни букви на финала на договора си с банката, че банката има право да изисква допълнително обезпечение ( втори имот) , както и да превалутира кредита в друга валута.
В превод?
Какво имаме в момента?
Една тотална обезценка на недвижимите имоти на фона на цените им от лятото на 2008-а година, на места надхвърляща 50%.
Един български лев, които мнозина експери считата за многократно надценен, а родни износители приемат, като основната пречка пред износ ( отбелязъл спад с повече от 75% по техни данни, а по тези на статистиката с над 30% на фона на миналата година)
( По данни на Георги Чалъков - председател на новосформиралата се пред 10 дни Асоциация на пострадалите от кризата - наблюдава се спад на износа със 75 %, има увеличаване на безработицата до 20%, фалит на малки и средни предприятия с ръст 40%, спад на чуждите инвестиции също с 40 % )
Една икономика, която продава на чуждите пазари не заради високотехнологично или конкурентно производство, а най-вече поради мизерно ниското заплащане на труда у нас, в съчетание с все още евтини енергоносители.
Цената на енергоносителите си расте, на много места заплащането е намалено, но въпреки това, спада си е налице.
Другият интересен момент е масовата практика във всички банки да притискат кредитополучателите си в лева, да превалутират кредитите си в евро, примамвайки ги чрез по-ниските си лихви. ( И да ви питам вече превалутиралите - След като борда падне и едно евро придобие стойност между 3.50 и 5.00 лева, как ще го плащате кредита със заплата в лева ?)
Вие все още сте спокойни, имате депозит в банка?
Не се радвайте чак толкоз, ами вземете и прочетете чл.23 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, където черно на бяло си е написано следното "при влог в чуждестранна валута на вложителя се изплаща левовата равностойност на гарантирания размер на влога по курса на БНБ в началния ден на изплащане на гаранцията по влоговете". Казано направо, всички валутни влогове ще бъдат изплащани в обезценени левове, ако междувременно бъде провален валутният борд.
Още ли се чувствате оптимисти относно бъдещето си?
Имаме валутни резерви?
Вижте колко са към момента, как всеки месец казваме сбогом на поредният милиард, а задлъжнялостта ни расте ли расте с всеки ден.
Имаме шанс за експерно правителство?
И какво ще управлява то , след като за 2010 май няма вече смисъл да се прави проекто-бюджет, защото държавата ни по него време ще е обявила банкрут.
За да дойдат акулите.
Тези, които поръчаха музиката, на която ние подскачахме и скачахме щракайски с пръсти - Са Са !
А сега?
понеделник, 25 май 2009 г.
четвъртък, 7 май 2009 г.
Че така
От няколко дена насам, все нещо ми мерджелее пред очите.
Преумора от взирането в монитора ! - реших си аз, и започнах да пренебрегвам образът, който ми се натрапваше все по-силно от ден на ден.
Едно бежаво парцалче таковата, плат промазан от типа на тия дето шият шлиферите от тях.
С финна изработка, качествено... ама все ми е пред очите.
Ден, два, три.. накрая вече ми писна и взех че го дръпнаха с ръка , да не ми пречи на хоризонта .
- Кой ме дърпа за шлифера ? - чу се глас изотгоре.
Един такъв басов, тътнеш, с привкус на величие и ... огромна самота.
- Шлифер ли ? Какъв ти шлифер бре ? Аз тук, само парцал някакъв дръпнах, да ми се избистри малко картината пред очите... Ти кой си, дето хем ми говориш, ама и хем те не виждам ?
И гласът ти един такъв странен, сякаш долита отвътре в главата ми... ? - подкарах въпрос след въпрос, в надеждата си отговор да не чуя, защото инак страшно ! Психолози, кушетки, психиатри и едни такива шарени хапченца от които накрая вече не знаеш кой - кой е ? Ти си Наполеон или Наполеон се прави на тебе ??!
- Е как , кой съм бре ?! Аз съм Бог твой Единствен. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството... - затътна гласът му ...
- Е, сега вече стана страшно ! - то си е казано от умните хора, когато човек говори на Бога му се казва молитва, ама кога и той почне да си му отговаря, това си е чиста проба шизофрения батка.
А така-а-а-а, вапцахме я с това ми ти развинтено авторско въображение !
Като ми казваха на времето, че имам болезнено развита фантазия, аз наместо да хвана я мотика, я лопата, че да я закопая с пот и труд в полето на физическият свят, за какво ли си я оставих да ме пита сега човек ?!
Ама, на - то се е видяло, че полудявам, ама дай поне да я разнищим тая работа с парцала, за алиби пред докторите един вид.
- И за какво си го провесил тоя шлифер пред очите ми ?
- Е как за какво, да ме хванеш за него естествено ! То, днес всеки иска да хване бог за шлифера и аз какво да правя - купих си шлифер ! Какво инак да им подам да ми хванат ? Нелюбезно е някак си, а то така - шлифер ! Имаш ли шлифер има и за какво да те хванат. Официално.
Ти сега стига си ми задавал тъпи въпроси, ами кажи какво искаш ! Всеки драпа да ме хване за шлифера, всеки мрънкоти и хленчи за нещо си, айде измрънквяй си желанието, че има и други на опашката ! - отсече той , с нотка на нетърпение и лек укор към неверието ми.
- Че какво да искам ?
Аз , така като гледам... май всичко си имам ?
- Не е възможно ! Ти ще си Първият ! Не е възможно ! - започна от радост да подскача Богът над мене, а под палавите му дюстабанлийски краченца се чуваха тътнежи, като от облаци дъждовни.
- И защо да е невъзможно ? Та, нали си ме направил по свой образ и подобие ?
Демек, каквото имаш ти, имам го и аз ?!! Тогава, за какво ми е изобщо да те гоня и да те ловя за шлифера, щом не можеш да ми дадеш нищо повече от това което имам ?!
Тук Бог се умълча, въздъхна тежко и издърпа разочаровано пеша на шлифера си, висящ пред лицето ми.
Настана неловко мълчание и само от време на време се отронваше по една тежка въздишка от негова страна.
- Да взема да ти подаря един шлифер като моя ли ? - запита ме с плаха надежда той.
Да има, аз поне за какво да се хвана, кога ми стане тъжно на душата ?
Да те подръпна леко за пеша, ти да се поспреш за малко и просто ей така да си поговорим ?
За малко, за раздумка и разтуха.
Става ли ?
Какво ще кажеш - съгласен ?!
Сега и двамата сме с шлифери.
Досущ като детективи от черно-бял филм.
Седим един до друг, подръпваме се лекичко за пешовете и се подхилкваме през рамо.
И се чува единствено звънът на хaлбите с бира, чрез които се докосваме.
За мое и за негово здраве.
И за недежда на тия, що цял живот се стремят да хванат бога за шлифера.
Пък, кой знае - може и да го хванат някога.
Я неговият - я моят.
Знае ли някой ?!
Преумора от взирането в монитора ! - реших си аз, и започнах да пренебрегвам образът, който ми се натрапваше все по-силно от ден на ден.
Едно бежаво парцалче таковата, плат промазан от типа на тия дето шият шлиферите от тях.
С финна изработка, качествено... ама все ми е пред очите.
Ден, два, три.. накрая вече ми писна и взех че го дръпнаха с ръка , да не ми пречи на хоризонта .
- Кой ме дърпа за шлифера ? - чу се глас изотгоре.
Един такъв басов, тътнеш, с привкус на величие и ... огромна самота.
- Шлифер ли ? Какъв ти шлифер бре ? Аз тук, само парцал някакъв дръпнах, да ми се избистри малко картината пред очите... Ти кой си, дето хем ми говориш, ама и хем те не виждам ?
И гласът ти един такъв странен, сякаш долита отвътре в главата ми... ? - подкарах въпрос след въпрос, в надеждата си отговор да не чуя, защото инак страшно ! Психолози, кушетки, психиатри и едни такива шарени хапченца от които накрая вече не знаеш кой - кой е ? Ти си Наполеон или Наполеон се прави на тебе ??!
- Е как , кой съм бре ?! Аз съм Бог твой Единствен. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството... - затътна гласът му ...
- Е, сега вече стана страшно ! - то си е казано от умните хора, когато човек говори на Бога му се казва молитва, ама кога и той почне да си му отговаря, това си е чиста проба шизофрения батка.
А така-а-а-а, вапцахме я с това ми ти развинтено авторско въображение !
Като ми казваха на времето, че имам болезнено развита фантазия, аз наместо да хвана я мотика, я лопата, че да я закопая с пот и труд в полето на физическият свят, за какво ли си я оставих да ме пита сега човек ?!
Ама, на - то се е видяло, че полудявам, ама дай поне да я разнищим тая работа с парцала, за алиби пред докторите един вид.
- И за какво си го провесил тоя шлифер пред очите ми ?
- Е как за какво, да ме хванеш за него естествено ! То, днес всеки иска да хване бог за шлифера и аз какво да правя - купих си шлифер ! Какво инак да им подам да ми хванат ? Нелюбезно е някак си, а то така - шлифер ! Имаш ли шлифер има и за какво да те хванат. Официално.
Ти сега стига си ми задавал тъпи въпроси, ами кажи какво искаш ! Всеки драпа да ме хване за шлифера, всеки мрънкоти и хленчи за нещо си, айде измрънквяй си желанието, че има и други на опашката ! - отсече той , с нотка на нетърпение и лек укор към неверието ми.
- Че какво да искам ?
Аз , така като гледам... май всичко си имам ?
- Не е възможно ! Ти ще си Първият ! Не е възможно ! - започна от радост да подскача Богът над мене, а под палавите му дюстабанлийски краченца се чуваха тътнежи, като от облаци дъждовни.
- И защо да е невъзможно ? Та, нали си ме направил по свой образ и подобие ?
Демек, каквото имаш ти, имам го и аз ?!! Тогава, за какво ми е изобщо да те гоня и да те ловя за шлифера, щом не можеш да ми дадеш нищо повече от това което имам ?!
Тук Бог се умълча, въздъхна тежко и издърпа разочаровано пеша на шлифера си, висящ пред лицето ми.
Настана неловко мълчание и само от време на време се отронваше по една тежка въздишка от негова страна.
- Да взема да ти подаря един шлифер като моя ли ? - запита ме с плаха надежда той.
Да има, аз поне за какво да се хвана, кога ми стане тъжно на душата ?
Да те подръпна леко за пеша, ти да се поспреш за малко и просто ей така да си поговорим ?
За малко, за раздумка и разтуха.
Става ли ?
Какво ще кажеш - съгласен ?!
Сега и двамата сме с шлифери.
Досущ като детективи от черно-бял филм.
Седим един до друг, подръпваме се лекичко за пешовете и се подхилкваме през рамо.
И се чува единствено звънът на хaлбите с бира, чрез които се докосваме.
За мое и за негово здраве.
И за недежда на тия, що цял живот се стремят да хванат бога за шлифера.
Пък, кой знае - може и да го хванат някога.
Я неговият - я моят.
Знае ли някой ?!
сряда, 29 април 2009 г.
Персонален Бог
Предложиха ми бог.
- Да, да - ще ви служи верно и ще изпълни всяко едно ваше желание, стига да му се кланяте редовно, да произнасяте името му поне по три пъти на ден, и да принасяте жертви пред олтара му !
- А това, с трите пъти дневно пък защо ? - запитах леко озадачен. - Един път не може ли ?
- Вижте, услугата "личен Бог" е промоционална, така де... малко е в бета версия и е възможно да се появят бъгове по трасето, смущения във връзката, ако може така да се изразим правилно. Затова и се налага повторно пренабиране. Понякога.
Тук замълчах и се замислих за малко, преди да изстрелям следващият си въпрос - А името, името как ще му е, как да му викам на галено, Боги може ли ?!
- Не, не може ! Следва да се спазва протокола - в случай на извънредно обръщение може да е "О, Боже ! " , ако ви е налегнала болка някаква следва да е на "Божке-е-е-е лее-е ! " , но най - добре ще е ако се обръщате към него с фразата "Прости ми Господи ! "
- Че за какво да ми прощава ? Аз още връзка не съм осъществил с него, непознати сме си някак си, а той тръгнал опрощения да ми раздава ??! За какво ?
- Е как за какво ? Нима не знаете ? Вие сте грешни по природа !
- Искате да кажете, че и Бог ни е създал с грешка в софтуера, а сега наместо него да корим, трябва всекидневно да му се извиняваме за неговата нескопосаност ??! - започнах леко да повишавам тон, гледайки с все по-голямо недоверие на промоционалният пакет.
- Ама, моля ви се... ама недейте така, вижте той нашият Бог е съвършен и не можем да носим грешки за дейността на подизпълнителя му, грешка след чиято констатация, договора с него бе разтрогнат и той бе изгонен , от божиите селения.
- Хм и кой е тоя ваш подизпълнител , да му... - тук се самоцензурирах, защото все пак..
- За Падналият Ангел чували ли сте ?!
- Мда-а-а, чувал съм ! - тук разговора взе да забива в прекалено теологична насоченост и отегчен от безсмислените обяснения и лакърдии на промоутъра, започнах да чопля опаковката.
Лъскава, присвяткваща в божественото си сияние с ярък етикет, на който с лазурно синьо бе изписано " Личен Персонален Бог 1 "
Едно малко ъгълче в нея се бе разкъсало, а под него се подаваше една малка книжка, досущ с размер на микроскопично тефтерче, имащо място колкото да запишеш телефонен номер и име в него.
С едно единствено изречение в него, изписано с дребен шрифт - " В случай на експлотационни затруднения при употребата на продукта, стартирайте вътрешната си програма - Стани Бог ! "
Продавача си замина, така и така не си закупих персонален бог , а сега си седя и се чудя.
Добре де, ако наистина съм един спящ, непробуден бог, който чака своята Голгота за да се пробуди, какъв ли бог ще бъда ?!
Такъв, който иска да му произнасят името три пъти дневно и да принасят децата си в жертва пред него или просто... малко по-човечен ?!
- Да, да - ще ви служи верно и ще изпълни всяко едно ваше желание, стига да му се кланяте редовно, да произнасяте името му поне по три пъти на ден, и да принасяте жертви пред олтара му !
- А това, с трите пъти дневно пък защо ? - запитах леко озадачен. - Един път не може ли ?
- Вижте, услугата "личен Бог" е промоционална, така де... малко е в бета версия и е възможно да се появят бъгове по трасето, смущения във връзката, ако може така да се изразим правилно. Затова и се налага повторно пренабиране. Понякога.
Тук замълчах и се замислих за малко, преди да изстрелям следващият си въпрос - А името, името как ще му е, как да му викам на галено, Боги може ли ?!
- Не, не може ! Следва да се спазва протокола - в случай на извънредно обръщение може да е "О, Боже ! " , ако ви е налегнала болка някаква следва да е на "Божке-е-е-е лее-е ! " , но най - добре ще е ако се обръщате към него с фразата "Прости ми Господи ! "
- Че за какво да ми прощава ? Аз още връзка не съм осъществил с него, непознати сме си някак си, а той тръгнал опрощения да ми раздава ??! За какво ?
- Е как за какво ? Нима не знаете ? Вие сте грешни по природа !
- Искате да кажете, че и Бог ни е създал с грешка в софтуера, а сега наместо него да корим, трябва всекидневно да му се извиняваме за неговата нескопосаност ??! - започнах леко да повишавам тон, гледайки с все по-голямо недоверие на промоционалният пакет.
- Ама, моля ви се... ама недейте така, вижте той нашият Бог е съвършен и не можем да носим грешки за дейността на подизпълнителя му, грешка след чиято констатация, договора с него бе разтрогнат и той бе изгонен , от божиите селения.
- Хм и кой е тоя ваш подизпълнител , да му... - тук се самоцензурирах, защото все пак..
- За Падналият Ангел чували ли сте ?!
- Мда-а-а, чувал съм ! - тук разговора взе да забива в прекалено теологична насоченост и отегчен от безсмислените обяснения и лакърдии на промоутъра, започнах да чопля опаковката.
Лъскава, присвяткваща в божественото си сияние с ярък етикет, на който с лазурно синьо бе изписано " Личен Персонален Бог 1 "
Едно малко ъгълче в нея се бе разкъсало, а под него се подаваше една малка книжка, досущ с размер на микроскопично тефтерче, имащо място колкото да запишеш телефонен номер и име в него.
С едно единствено изречение в него, изписано с дребен шрифт - " В случай на експлотационни затруднения при употребата на продукта, стартирайте вътрешната си програма - Стани Бог ! "
Продавача си замина, така и така не си закупих персонален бог , а сега си седя и се чудя.
Добре де, ако наистина съм един спящ, непробуден бог, който чака своята Голгота за да се пробуди, какъв ли бог ще бъда ?!
Такъв, който иска да му произнасят името три пъти дневно и да принасят децата си в жертва пред него или просто... малко по-човечен ?!
Тексаски покер
Тексаският покер е игра увлекателна и поучителна, игра в която човек може да се научи не само как да печели, но и на по-важното , как да губи с достойнство.
С последният си долар да почерпи опонента за добрият му ход и да чака пак късмета.
Ако има такъв.
А в покера, късмета го търсят само начинаещите.
Да, добре си е да ти дойде кент флош роял, но по-добре си е , ако с ниски карти си подредиш цвета и биеш двойка Аса.
Които през цялото време те гледат начумерено и заплашително, но ти си имаш нещо друго наум, защото ценното в играта е, не обмяната на финикийски знаци, а изкуството да четеш по лицата на хората.
Да следиш реакциите им и да разгадаваш до къде са способни да стигнат в страстта си.
Тексаският покер е игра интересна.
Започва с две карти.
Твоите две карти.
Една за миналото ти, което те е направило това, което си и втора за бъдещето ти, където ти си променен и различен.
Влиза се с мизата на надеждата.
Всеки според вярата в себе си.
Някои виждайки себе си, се отказват да продължат.
Други надменно залагат всичко, вярвайки че те са богоизбраните да спечелят всичко от тоя живот.
Трети си налагат маската на безразличието, но вътрешно се молят, поне този път да не се издънят, както предният, че залогът им е вече последен.
Играта започва.
На масата се появяват първите три карти.
За някои те са Вяра, Надежда и Любов.
За други са Власт, Пари и Охолен живот.
За трети те не са нищо.
Просто карти със странни лица на тях, за които не могат да си спомнят, на кого им приличат.
Отново се залага.
Всеки залага стремежът си.
Следва наддаване.
Кое ще победи ?
Вярата или Парите ?
Надеждата или Властта ?
Любовта или... мечтата за Охолен живот ?
Всеки слага по нещо от себе си на масата.
Някои са притеснени - сложили са всичко което имат.
На масата са тяхното отчаяние, угризения и разбити илюзии.
Други се подхилкват ехидно и слагат купчинки от обещания.
Трети си правят пас и се оттеглят от играта, не пожелали да рискуват себе си в тази поучителна игра.
Следиш картите и сравняваш с тези които имаш по съдба.
Ще направиш ли чифт ?
Щастлив ли ще е той ?
Втората карта , дали е от твоите, от тия дето те подкрепят или е никому ненужен баласт в живота.
А третата ?
Приятел или враг ?
Редиш и пресмяташ.
Колко мина, справих ли се до тук ?
Колко ми остана ?
Какво ли още мога да дам ?
Текат последните залози.
Нечии лица са пребледнели.
Други каменни и безизразни, а на трети бушува океан от страсти.
Излизат последните две карти.
Решаващите.
Картите на смърта, която разрешава всички спорове с окончателен резултат.
Поглеждаш събраното на масата и разбираш.
Че животът ти е бил само една игра.
Игра безкрайно увлекателна , но също така и поучителна
С последният си долар да почерпи опонента за добрият му ход и да чака пак късмета.
Ако има такъв.
А в покера, късмета го търсят само начинаещите.
Да, добре си е да ти дойде кент флош роял, но по-добре си е , ако с ниски карти си подредиш цвета и биеш двойка Аса.
Които през цялото време те гледат начумерено и заплашително, но ти си имаш нещо друго наум, защото ценното в играта е, не обмяната на финикийски знаци, а изкуството да четеш по лицата на хората.
Да следиш реакциите им и да разгадаваш до къде са способни да стигнат в страстта си.
Тексаският покер е игра интересна.
Започва с две карти.
Твоите две карти.
Една за миналото ти, което те е направило това, което си и втора за бъдещето ти, където ти си променен и различен.
Влиза се с мизата на надеждата.
Всеки според вярата в себе си.
Някои виждайки себе си, се отказват да продължат.
Други надменно залагат всичко, вярвайки че те са богоизбраните да спечелят всичко от тоя живот.
Трети си налагат маската на безразличието, но вътрешно се молят, поне този път да не се издънят, както предният, че залогът им е вече последен.
Играта започва.
На масата се появяват първите три карти.
За някои те са Вяра, Надежда и Любов.
За други са Власт, Пари и Охолен живот.
За трети те не са нищо.
Просто карти със странни лица на тях, за които не могат да си спомнят, на кого им приличат.
Отново се залага.
Всеки залага стремежът си.
Следва наддаване.
Кое ще победи ?
Вярата или Парите ?
Надеждата или Властта ?
Любовта или... мечтата за Охолен живот ?
Всеки слага по нещо от себе си на масата.
Някои са притеснени - сложили са всичко което имат.
На масата са тяхното отчаяние, угризения и разбити илюзии.
Други се подхилкват ехидно и слагат купчинки от обещания.
Трети си правят пас и се оттеглят от играта, не пожелали да рискуват себе си в тази поучителна игра.
Следиш картите и сравняваш с тези които имаш по съдба.
Ще направиш ли чифт ?
Щастлив ли ще е той ?
Втората карта , дали е от твоите, от тия дето те подкрепят или е никому ненужен баласт в живота.
А третата ?
Приятел или враг ?
Редиш и пресмяташ.
Колко мина, справих ли се до тук ?
Колко ми остана ?
Какво ли още мога да дам ?
Текат последните залози.
Нечии лица са пребледнели.
Други каменни и безизразни, а на трети бушува океан от страсти.
Излизат последните две карти.
Решаващите.
Картите на смърта, която разрешава всички спорове с окончателен резултат.
Поглеждаш събраното на масата и разбираш.
Че животът ти е бил само една игра.
Игра безкрайно увлекателна , но също така и поучителна
неделя, 26 април 2009 г.
опит за мислене
Преоблякъл се Илия, погледнал се, а то - пак в тия !
Нещо, взе да ми става досадно списването на блог.
То, мерак - мерак да пишеш, ама както всичко от което не виждаш прокопсия, то и това си омръзва.
Което всеки път ме кара да се дивя на себе си, когато започвам да пълня белият екран с думички, изречения, опити за размисли и ... в крайна сметка на финала пак съм там от където съм и тръгнал - от осъзнаването на простичкият факт, че знаенето на проблемите не ги решава.
Просто ти създава усещането , че си направил нещо, до момента в който проблема не възникне отново пред теб.
Преди време бях особено радостен от факта, че имам възможността да споделя идеите и светогледа си с по-широка аудитория от хора.
Едва в последствие започнах да осъзнавам, че не големината на аудиторията ти е важен, а нейната адекватност, способността й да погледне критично на схващанията ти, да ти даде нови насоки, там където си зациклил в мисленето си и да подложи под съмнение догмите и аксиомите , на които робува умът ти.
И както ти й влияеш, така й тя да ти повлияе, стимулирайки те да се развиваш.
Уви, подобна аудитория от ден на ден се среща все по-рядко и трудно.
На пръстите на ръцете ми вече се броят, тези които ми помагат в това отношение, но въпреки всичко, аз продължавам на инат да си пиша.
И за какво ?!
Само да си упражнявам стилистиката ли ?
За да експериментирам различните словесни похвати и чрез кой от тях ще бъда разбран най-добре .
В крайна сметка, защо ли се опитвам да променям нещата ?
Хората нямат нужда от промяна, те винаги са предпочитали сигурната лошотия пред несигурното добро.
И кой съм аз, че да ги ръчкам да тръгнат в посоката , която мен си ме влече ?!
Я по-добре да си мина на общоприетите истини, да си пиша за пълните глупости...
Глупостите са възприемчиви от всички и всички откликват на тях.
Проблемът е, че това е начинание безкрайно скучно, което е на път да ме откаже от всичко.
И пак се чудя на себе си - А бе, за какво ли все още пиша в блога си ?!
Само за едното емоционално и психическо разтоварване ли ?
Или да си създавам фалшивата увереност, че чрез себе си променям и съвремието си ?
Както и да е, то времето ще си покаже... а до тогава... буквички, думички, разпилени фрази и опит за мислене.
Нещо, взе да ми става досадно списването на блог.
То, мерак - мерак да пишеш, ама както всичко от което не виждаш прокопсия, то и това си омръзва.
Което всеки път ме кара да се дивя на себе си, когато започвам да пълня белият екран с думички, изречения, опити за размисли и ... в крайна сметка на финала пак съм там от където съм и тръгнал - от осъзнаването на простичкият факт, че знаенето на проблемите не ги решава.
Просто ти създава усещането , че си направил нещо, до момента в който проблема не възникне отново пред теб.
Преди време бях особено радостен от факта, че имам възможността да споделя идеите и светогледа си с по-широка аудитория от хора.
Едва в последствие започнах да осъзнавам, че не големината на аудиторията ти е важен, а нейната адекватност, способността й да погледне критично на схващанията ти, да ти даде нови насоки, там където си зациклил в мисленето си и да подложи под съмнение догмите и аксиомите , на които робува умът ти.
И както ти й влияеш, така й тя да ти повлияе, стимулирайки те да се развиваш.
Уви, подобна аудитория от ден на ден се среща все по-рядко и трудно.
На пръстите на ръцете ми вече се броят, тези които ми помагат в това отношение, но въпреки всичко, аз продължавам на инат да си пиша.
И за какво ?!
Само да си упражнявам стилистиката ли ?
За да експериментирам различните словесни похвати и чрез кой от тях ще бъда разбран най-добре .
В крайна сметка, защо ли се опитвам да променям нещата ?
Хората нямат нужда от промяна, те винаги са предпочитали сигурната лошотия пред несигурното добро.
И кой съм аз, че да ги ръчкам да тръгнат в посоката , която мен си ме влече ?!
Я по-добре да си мина на общоприетите истини, да си пиша за пълните глупости...
Глупостите са възприемчиви от всички и всички откликват на тях.
Проблемът е, че това е начинание безкрайно скучно, което е на път да ме откаже от всичко.
И пак се чудя на себе си - А бе, за какво ли все още пиша в блога си ?!
Само за едното емоционално и психическо разтоварване ли ?
Или да си създавам фалшивата увереност, че чрез себе си променям и съвремието си ?
Както и да е, то времето ще си покаже... а до тогава... буквички, думички, разпилени фрази и опит за мислене.
вторник, 21 април 2009 г.
Гърчависимо !
Ей, убаво нещо са празниците, ама айде ако може да няма делници след тях, а ?!
Каква ти криза, какви ти 5 лева, събрала се е днеска работа като за целият китайски народ, досега опъвах ярема, язък ми ти за вдъхновението дето просветна по икиндия. Въртеше ми се една мисъл из главата, ама ... то да пишеш постфактум си е малко като претоплен боб , уж си е същото ама не съвсем.
Провокира ме една табелчица на размисъл - Много Важна Личност.
Кое ни кара да се определим като важни и значими за съвремието си и кое е това, с което другите ни определят като такива ?! Такива ми ти мисли ми се въртяха из главата, а с тях и размисли разни.
Размисли, които пак ме накараха да преосмисля съботната ми среща с един наш роден, български писател, който неслучайно е писал на визитката дето си ми я даде - Българин !
Това да си Българин в днешно време се оказва от ден на ден, задача все по-трудна. От една страна си те дърпа глобализацията и все повече се усещаш гражданин на света, но от друга... от другата е историята зад гърба ни, кръвта пролята от онези наивници, що са искали да се гордеем с род и родина.
С тая същата, която ругаем всеки ден, очаквайки живота ни да се оправи от само себе си, да дойде я месия, я нов водач, който да ни изведе от блатото на безхаберието и посредствеността ни , в което затъваме всекидневно улисани от рутината на живота ни.
И водени от рутината си, все по-лесно и лесно забравяме, какво е да си българин.
Да, на думи звучи добре, но в действителност, гледката е тъжна и жалка. Депресирани, обезсърчени и обезверени, понякога ни се ще изобщо да не сме се раждали като такива, и сочно псуваме оня там горе, отговорен за случващото ни се.
Много Важна Личност !
Такива ли сме наистина ?!
Да, ако човек пита Егото си, то света започва от там от където се разпростира хоризонта му и свършва там, където свършват и очакванията му към утрешният ден, но кое всъщност е това , което ни прави значими за съвремието ни, май никой все още не знае.
И трябва ли да търсим собствената си значимост, ако тя ще се изчерпва единствено с овациите на съвременниците ни, с погалването по главицата ни, когато реагираме спрямо очакванията им ?!
Не мисля.
Мисля си за неща разнородни , мисълта ми прехвърча хаотично от едно на друго, но.. не ме влече честно да си кажа добрата оценка на околните, когато ми я дават.
По ми е на сърце оценката, която сам си давам, а тя не винаги е толкова ласкателна, колкото чувам за себе си. Защото, ако не познаваме добре себе си, ако не следваме стремежите си, можем ли да кажем , че сме живяли ?!
Каква ти криза, какви ти 5 лева, събрала се е днеска работа като за целият китайски народ, досега опъвах ярема, язък ми ти за вдъхновението дето просветна по икиндия. Въртеше ми се една мисъл из главата, ама ... то да пишеш постфактум си е малко като претоплен боб , уж си е същото ама не съвсем.
Провокира ме една табелчица на размисъл - Много Важна Личност.
Кое ни кара да се определим като важни и значими за съвремието си и кое е това, с което другите ни определят като такива ?! Такива ми ти мисли ми се въртяха из главата, а с тях и размисли разни.
Размисли, които пак ме накараха да преосмисля съботната ми среща с един наш роден, български писател, който неслучайно е писал на визитката дето си ми я даде - Българин !
Това да си Българин в днешно време се оказва от ден на ден, задача все по-трудна. От една страна си те дърпа глобализацията и все повече се усещаш гражданин на света, но от друга... от другата е историята зад гърба ни, кръвта пролята от онези наивници, що са искали да се гордеем с род и родина.
С тая същата, която ругаем всеки ден, очаквайки живота ни да се оправи от само себе си, да дойде я месия, я нов водач, който да ни изведе от блатото на безхаберието и посредствеността ни , в което затъваме всекидневно улисани от рутината на живота ни.
И водени от рутината си, все по-лесно и лесно забравяме, какво е да си българин.
Да, на думи звучи добре, но в действителност, гледката е тъжна и жалка. Депресирани, обезсърчени и обезверени, понякога ни се ще изобщо да не сме се раждали като такива, и сочно псуваме оня там горе, отговорен за случващото ни се.
Много Важна Личност !
Такива ли сме наистина ?!
Да, ако човек пита Егото си, то света започва от там от където се разпростира хоризонта му и свършва там, където свършват и очакванията му към утрешният ден, но кое всъщност е това , което ни прави значими за съвремието ни, май никой все още не знае.
И трябва ли да търсим собствената си значимост, ако тя ще се изчерпва единствено с овациите на съвременниците ни, с погалването по главицата ни, когато реагираме спрямо очакванията им ?!
Не мисля.
Мисля си за неща разнородни , мисълта ми прехвърча хаотично от едно на друго, но.. не ме влече честно да си кажа добрата оценка на околните, когато ми я дават.
По ми е на сърце оценката, която сам си давам, а тя не винаги е толкова ласкателна, колкото чувам за себе си. Защото, ако не познаваме добре себе си, ако не следваме стремежите си, можем ли да кажем , че сме живяли ?!
петък, 17 април 2009 г.
Привнесено
Хайде, с летенето на сън се свиква някак си.
Да , малко е непривично, но усещането си е повече от приятно.
Да се рееш, да се приплъзваш над хора , сгради и дървета , да се извисяваш и провираш между облаците, устремен към слънцето и да пикираш стръмно , като гръм.
Не и като птиците, а по начина , по който само хората умеем да летим.
Полет, който дори и само в съня ни, е несравним с никое друго усещане.
Каращ ни денем с носталгия и тъга да вдигаме поглед към летящите ни събратя и да мечтаем отново да полетим.
В съня си.
Да, с летенето се свиква, човек привиква неусетно да търси полета на духът в съня си, но пеенето ?!
То, как се връзва с цялата тази история ?!
Направо един Йоан Кукузел се е пръкнал в съновната ми същност, глас ангелогласен, който ме кара сутрин на по кафе и цигара, да се обръщам към моите приятели Фройд и Юнг и да ги питам, аджеба т'ва що за нова щуротия ще да е ?!
Налудничава проява на скритият ми Аз, който никога не е бил във възторг от певческите ми умения и може би точно по тази причина , опитващ се да навакса в единственото му време, когато ще може да експериментира на спокойствие, без да му пречи неверието му.
А да се пее е толкова приятно.
Почти също толкова, колкото и да полетиш.
Понесен на крилете на песента, забравил за тленността си, чувстваш се за няколко мига изцяло разтворен в безкрая, носен от ритъма на сърцето, сърфиращ по вълната на извиващата се мелодия, просто една песен.
Песен извираща някъде от вътре, от теб, от място за което не си и подозирал, че е толкова дълбоко скрито в теб.
Караща те да повярваш, че човек може не само да лети.
Да , малко е непривично, но усещането си е повече от приятно.
Да се рееш, да се приплъзваш над хора , сгради и дървета , да се извисяваш и провираш между облаците, устремен към слънцето и да пикираш стръмно , като гръм.
Не и като птиците, а по начина , по който само хората умеем да летим.
Полет, който дори и само в съня ни, е несравним с никое друго усещане.
Каращ ни денем с носталгия и тъга да вдигаме поглед към летящите ни събратя и да мечтаем отново да полетим.
В съня си.
Да, с летенето се свиква, човек привиква неусетно да търси полета на духът в съня си, но пеенето ?!
То, как се връзва с цялата тази история ?!
Направо един Йоан Кукузел се е пръкнал в съновната ми същност, глас ангелогласен, който ме кара сутрин на по кафе и цигара, да се обръщам към моите приятели Фройд и Юнг и да ги питам, аджеба т'ва що за нова щуротия ще да е ?!
Налудничава проява на скритият ми Аз, който никога не е бил във възторг от певческите ми умения и може би точно по тази причина , опитващ се да навакса в единственото му време, когато ще може да експериментира на спокойствие, без да му пречи неверието му.
А да се пее е толкова приятно.
Почти също толкова, колкото и да полетиш.
Понесен на крилете на песента, забравил за тленността си, чувстваш се за няколко мига изцяло разтворен в безкрая, носен от ритъма на сърцето, сърфиращ по вълната на извиващата се мелодия, просто една песен.
Песен извираща някъде от вътре, от теб, от място за което не си и подозирал, че е толкова дълбоко скрито в теб.
Караща те да повярваш, че човек може не само да лети.
петък, 3 април 2009 г.
Откровението ... на Никълъс
Не, не гледайте този филм !.
Иска ми се направо да го изкрещя, но не мога защото нещо в мен ми подсказва, че няма да съм прав.
Но, дали и вие няма да допуснете моята грешка, да започнете да го гледате с нагласата за леко и приятно забавление, а после с часове да не можете да заспите от скритите послания в него ?
Човек лесно може да се подведе по презентацията на филма "Knowing" и да реши, че става въпрос за поредната теория на конспирациите, малко трилър, много екшън и най-вече сълзлив хепиенд, за да седне да го гледа в очакване на захаросаният му финал със спасението на света , без който нито един холивудски филм не може.
И е лесно да се подлъже.
Какво чак толкоз , просто поредният фантастичен филм с апокалиптични внушения, с подобни на които американското кино изобилства през цялата си история ?
С реверанса към WASP героя, спасяващ света, ей тъй - между другото.
В паузата между сладникавите диалози и поредният убит лош, в дъното на екрана.
Да, филма щеше да точно такъв, ако в него не играеше един от любимите ми актьори, каращ ме да си мисля, че за да си добър актьор, със сигурност трябва да си повече от луд.
Да можеш да забравиш изцяло за себе си и да отстъпиш Аз-а си на героя ти, който да се пропие в тебе и да заговори чрез тялото, чрез жестовете, с болката в очите и с издайническият трепет в ъгълчето на устата.
Никълъс Кейдж - едно име, чиято поява в актьорският екип , на който и да е филм, гарантира великолепна актьорска игра.
Сам по себе си сюжета не е нещо напълно ново, но начина по който е поднесен в филма те оставя с едно особено усещане, че това не е само един филм.
Няма я познатата дъвка за очите и гъдел за сетивата , характерни за продавачите на мечти от Холивуд.
Наместо тях остават единствено въпроси, които дълго след като е свършил филма не ти дават да заспиш.
Поднесени по начини препращащи те към откровението на Йоана, към една позната картина на велик руски художник "Завръщането на блудният син", подсещащи те защо един месия е произнесъл загадъчната си фраза "Бъдете като децата !"
Въпрос след въпрос изникват в съзнанието ти , докато умелата ръка на режисьора те води от през шокиращите сетивата сцени на филма , разкриваща ти все по-дълбоките пластове на повествованието.
А те не са никак малко.
На преден план са взаимотношенията между баща и син, конфликта между поколенията, различията които ги делят и... обичта, която е способна да прости всичко за да ги събере отново.
Тревожен е въпросът , който се прокрадва през цялото време - Ако знаеш какво ще се случи, но нищо не можеш да промениш от него, ще продължиш ли да се бориш, да отстояваш себе си, да следваш идеалите си и да си готов да се жертваш за тях ?
Борбата между доброто и злото е изместена от вековният конфликт на науката с вярата, за да се срещнат във финала , намерили се в разбирането за смисълът на живота, в самият му край.
Филм без познатият ни хепиенд, с отворен финал в който добрите загиват редом с лошите, познатият ни свят изчезва завинаги , за да се роди един нов, в който тези въпроси няма да съществуват.
Не знам, просто с всеки един следващ ред, връщайки се към видяното от филма, навлизам във все повече и повече размисли относно смисълът на съществуванието ни.
Доколко заслужаваме чрез делата си да оцелеем като вид на тази планета ?
Наистина ли опита, който предаваме на тези след нас си заслужава да бъде усвоен от тях или е по-добре да започнат изцяло начисто непокварени от съмненията и угризенията ни ?
Иска ми се направо да го изкрещя, но не мога защото нещо в мен ми подсказва, че няма да съм прав.
Но, дали и вие няма да допуснете моята грешка, да започнете да го гледате с нагласата за леко и приятно забавление, а после с часове да не можете да заспите от скритите послания в него ?
Човек лесно може да се подведе по презентацията на филма "Knowing" и да реши, че става въпрос за поредната теория на конспирациите, малко трилър, много екшън и най-вече сълзлив хепиенд, за да седне да го гледа в очакване на захаросаният му финал със спасението на света , без който нито един холивудски филм не може.
И е лесно да се подлъже.
Какво чак толкоз , просто поредният фантастичен филм с апокалиптични внушения, с подобни на които американското кино изобилства през цялата си история ?
С реверанса към WASP героя, спасяващ света, ей тъй - между другото.
В паузата между сладникавите диалози и поредният убит лош, в дъното на екрана.
Да, филма щеше да точно такъв, ако в него не играеше един от любимите ми актьори, каращ ме да си мисля, че за да си добър актьор, със сигурност трябва да си повече от луд.
Да можеш да забравиш изцяло за себе си и да отстъпиш Аз-а си на героя ти, който да се пропие в тебе и да заговори чрез тялото, чрез жестовете, с болката в очите и с издайническият трепет в ъгълчето на устата.
Никълъс Кейдж - едно име, чиято поява в актьорският екип , на който и да е филм, гарантира великолепна актьорска игра.
Сам по себе си сюжета не е нещо напълно ново, но начина по който е поднесен в филма те оставя с едно особено усещане, че това не е само един филм.
Няма я познатата дъвка за очите и гъдел за сетивата , характерни за продавачите на мечти от Холивуд.
Наместо тях остават единствено въпроси, които дълго след като е свършил филма не ти дават да заспиш.
Поднесени по начини препращащи те към откровението на Йоана, към една позната картина на велик руски художник "Завръщането на блудният син", подсещащи те защо един месия е произнесъл загадъчната си фраза "Бъдете като децата !"
Въпрос след въпрос изникват в съзнанието ти , докато умелата ръка на режисьора те води от през шокиращите сетивата сцени на филма , разкриваща ти все по-дълбоките пластове на повествованието.
А те не са никак малко.
На преден план са взаимотношенията между баща и син, конфликта между поколенията, различията които ги делят и... обичта, която е способна да прости всичко за да ги събере отново.
Тревожен е въпросът , който се прокрадва през цялото време - Ако знаеш какво ще се случи, но нищо не можеш да промениш от него, ще продължиш ли да се бориш, да отстояваш себе си, да следваш идеалите си и да си готов да се жертваш за тях ?
Борбата между доброто и злото е изместена от вековният конфликт на науката с вярата, за да се срещнат във финала , намерили се в разбирането за смисълът на живота, в самият му край.
Филм без познатият ни хепиенд, с отворен финал в който добрите загиват редом с лошите, познатият ни свят изчезва завинаги , за да се роди един нов, в който тези въпроси няма да съществуват.
Не знам, просто с всеки един следващ ред, връщайки се към видяното от филма, навлизам във все повече и повече размисли относно смисълът на съществуванието ни.
Доколко заслужаваме чрез делата си да оцелеем като вид на тази планета ?
Наистина ли опита, който предаваме на тези след нас си заслужава да бъде усвоен от тях или е по-добре да започнат изцяло начисто непокварени от съмненията и угризенията ни ?
сряда, 1 април 2009 г.
сряда, 25 март 2009 г.
Пилотно - засега
Спиридон, с това странно име го записаха в дневника за ражданията, кога се пръкна на бял свят.
Не, че някой от родителите му бе набожен или вярващ.
Просто стария Ме'мед, така се бе отнесъл от радост във вечните алкохолни полета, че едвам извърна езика си настрани за да проговори и изфъфли име наподобяващо Спиридон, пред сестрата , чакаща да запише името на най-новото допълнение на катуна от рода на Кардашлиите, който се бе строил пред родилното за да го посрещне.
С врявата пронизваща небето от зурли и маанета, с пищни кючеци и подрусваща се в ритъма на танца поразголена женска плът, с нечия ръка хванала шарен петел над главите на всички, и медена пита, която малките циганета разграбваха тичешком в движение.
Денят , в който се роди не бе случаен, а знаменателен - Маето.
Ден свещен на месеца Май , в който старите циганки правеха предсказанията си, а денят бе наречен на Лъжата, която винаги ги пазеше по пътя им, водещ ги от миналото, виещ се между имането и нямането.
Не, че някой от родителите му бе набожен или вярващ.
Просто стария Ме'мед, така се бе отнесъл от радост във вечните алкохолни полета, че едвам извърна езика си настрани за да проговори и изфъфли име наподобяващо Спиридон, пред сестрата , чакаща да запише името на най-новото допълнение на катуна от рода на Кардашлиите, който се бе строил пред родилното за да го посрещне.
С врявата пронизваща небето от зурли и маанета, с пищни кючеци и подрусваща се в ритъма на танца поразголена женска плът, с нечия ръка хванала шарен петел над главите на всички, и медена пита, която малките циганета разграбваха тичешком в движение.
Денят , в който се роди не бе случаен, а знаменателен - Маето.
Ден свещен на месеца Май , в който старите циганки правеха предсказанията си, а денят бе наречен на Лъжата, която винаги ги пазеше по пътя им, водещ ги от миналото, виещ се между имането и нямането.
И отрасна Спиридон сред майсторите на късият разказ, сред врачки и баячки, сред изкусни крадци и измамници, сред калайджии и джамбази - свят шарен , като кърпеното одеяло с което се завиваше вечер, редом с братята и сестрите си.
От малък се научи да лъже изкусно, разбрал основната истина за живота - Хората се нуждаят повече от лъжи , от колкото от истини.
Кому ли бе нужно наистина, да му посочиш нищетата в която живее и тежкото бъдеще, което го очаква ? Но виж, кога заговореше за пари що само те чакаха да се наведеш и да ги вземеш, за охолни трапези претрупани с ракия, бира и печени кокошки, тогава как светваха очите на слушателите му и се отнасяха в оня свят, в който не бяха окаяниците на света, а господарите на живота си.
Веднъж намери една чанта с книги, изхвърлена след поредното пролетно чистене пред един блок от крайните квартали. Почти сам се научи да чете, с помощта на Бармале Усин ( водача на катуна ), който единствен бе начетен от всички и бе взел Спиридон под опеката си, като негов кръстник.
Какво си говореха вечер над книгите, само те двамата си знаеха, но всеки път кога се разделяха бармале гледаше тъжно след него, а сетне си запалваше от лютите цигари и не искаше с никой да говори, дорде се мръкне.
Спиридон не бе като останалите в рода си, той се бе родил за творец на мечти , сипещ ги щедро по пътя си, подаващ на всеки мечтата , от която се нуждае за да стане малко по-ведър животът му.
А кога се мръкнеше, сякаш магическа пръчка преобразяваше катуна - мъжете се връщаха, всеки нарамил по нещо си , с кое го бе благословил късмета за деня, а жените се засуетяваха около огнищата гълчащи щуращите се в краката им циганета, що с писъци и смях, отбягваха размахваните срещу тях черпаци. А Спири както галено го наричаха, тичаше като горски дух редом с тях, наметнал прокъсана черга за наметало и развяваш пръчка в ръка с бойният вик на Сандохан с двата ножа.
Не наш Спиридон, а същински разбойник от пампасите на Мексико, донесъл волният дух на Панчо Виля сред окъсаните палатки и разнебитени каруци, наредени в кръг около централното огнище.
Що всяка вечер вдигаше пламък по-висок от неговият бой и около което извиваха снага млади циганки с дайрета в ръце.
Дори и когато порасна достатъчно да изучи изкуството на кражбата, дори и тогава той продължи да бъде различен. Всички взимаха, но той единствен оставяше по нещо в замяна.
В джоба на лошите хора, които го прогонваха с ритници и шамари щом го достигнеха, оставяше по нещо остро. Я магарешки бодил, я трън някакъв, че да ги бодне и жегне малко в сърцето, където под пластове лой бе приспана съвестта им.
В къщата, от която взеха телевизора забравен на "Биг Брадър" остави на празното му място, едно томче от Вазов "Под Игото", за да се отърсят от измамният си син сън, похъркващите доволно селяни в съседната стая.
На мястото на взет от улична сергия раздрънкан касетофон остави протрито книжле на Ремарк, а кога го пратиха да се провре през едно забравено прозорче на банята в къщата на съдия-изпълнителя, в кутията на липсващите вече бижута постави "Малкият Принц"
Крадеше оковите на прикованите към Мая, а на тяхно място оставяше мечти.
Своите мечти, за света в който искаше да живее.
Почти същият, който го будеше сутрин и също толкова различен , колкото го приспиваше вечер.
И лекотата, с която гледаше на живота около себе си го пазеше, та нали бе роден в деня на Лъжата, всеки виждаше в него това , което искаше да види, а само Спиро виждаше децата в погледа на уморените очи взиращи се в него.
сряда, 18 март 2009 г.
Що така бре Миме ?
В последните месеци ни заливат медийни послания, как народа ни е прост, неук и недорасъл за пряка демокрация и колко сквернословна е идеята за прилагането й.
Колко лесно, незнайни хитреци, ще се възползват от невежеството му и как всичко ще си продължи де факто по старому.
Демек - вие си искайте промяни, но ние няма да ви ги дадем, защото още не сте дорасли до тях !
Все още не сте заслужили сами да избирате, какво ще е бъдещето ви, затова и се примирете с това , което ние сме ви отредили.
И на фона на същият този лайтмотив, се чуват и гневни упреци към тези, които не смятат да упражнят правото си на глас, виждащи шашмалогията, кой знае защо наречена демократична изборна система.
Та последно ?
Хем не сме дорасли за пряка демокрация, ама дайте ако може и да подкрепим тази псевдокрация с която не сме съгласни !
Един вид, юруш народе да гласуваш за пореден път срещу собственият си интерес, давайки подкрепата си за лумпениата, който те краде и подтиска като роб в собствената ти държава !
Чудя се, в кой от двата лагера са по-простите ?
В този, от който се опитват да ни убедят , че черното е бяло или в този, от който се чуват призивите за избора на по-малкото Зло.
А ако не искам да подкрепям злото, независимо от това дали е малко или голямо ?
Ако искам най-сетне да вземе , че да се случи нещо Добро ?
Тогава какво ?
Колко лесно, незнайни хитреци, ще се възползват от невежеството му и как всичко ще си продължи де факто по старому.
Демек - вие си искайте промяни, но ние няма да ви ги дадем, защото още не сте дорасли до тях !
Все още не сте заслужили сами да избирате, какво ще е бъдещето ви, затова и се примирете с това , което ние сме ви отредили.
И на фона на същият този лайтмотив, се чуват и гневни упреци към тези, които не смятат да упражнят правото си на глас, виждащи шашмалогията, кой знае защо наречена демократична изборна система.
Та последно ?
Хем не сме дорасли за пряка демокрация, ама дайте ако може и да подкрепим тази псевдокрация с която не сме съгласни !
Един вид, юруш народе да гласуваш за пореден път срещу собственият си интерес, давайки подкрепата си за лумпениата, който те краде и подтиска като роб в собствената ти държава !
Чудя се, в кой от двата лагера са по-простите ?
В този, от който се опитват да ни убедят , че черното е бяло или в този, от който се чуват призивите за избора на по-малкото Зло.
А ако не искам да подкрепям злото, независимо от това дали е малко или голямо ?
Ако искам най-сетне да вземе , че да се случи нещо Добро ?
Тогава какво ?
вторник, 17 март 2009 г.
Ислямизация
Темата не е от днес и от вчера, тема кървава и злободневна от няколко века
Започва с кървавото помохамеданчване на християнското население по нашите земи, изправено пред избора брадва или поклон пред Аллах.
Никой не знае колко точно са изкланите българи от него време, колко селища са изпепелени и колко съдби са зачернени.
Да, ние се извинихме официално като държава на българските турци за насилствената смяна на имената им по време на възродителният процес.
А ще ни се извини ли Турция за кланетата, чрез които е насилствено наложила смяна на верска принадлежност и имена над християнското българско население ?
Едва ли, за разлика от нас Турция следва националният си интерес, а той определено не включва признаване на геноцид над други народи.
Така, както и политиката на ДПС не включва прозрачност относно финансирането й от тайните служби на съседна нам държава и получени "дарения" от радикални ислямски секти проповядващи верска нетолерантност и нетърпимост към иноверците.
От една страна ние се стремим да сме верски и етнически толерантни, позволявайки на мястото на църкви да се градят джамии, а от друга ... да се правим на слепи и невиждащи заради същата тази евроинтеграция, когато под носа ни навлизат емисари на Ал Каида и други терористични организации, чрез религиозна пропаганда в земите населени с български граждани изповядващи исляма.
Против исляма не мога да кажа нищо лошо - той е също толкова миролюбив колкото юдаизма и християнстовото - та все пак коренът им е един и същ - Старият Завет. Кой как ще му казва на Бог, та има ли някакво значение ?
Бог е един, независимо от имената , с които се обръщаме към него - Яхве, Бог или Аллах.
Хората са различни, и покрай различията си могат да бъдат добри или зли едни към други, независимо от религията , която считат за изконна.
Просто си мисля, че е безсмислено да се делим на християни , юдей и мюсулмани, след като всички сме граждани на една и съща република и сме еднакво равни пред законите й. Време е, тези закони да се прилагат еднакво за всички, а не според това, кой за кого ще гласува.
Има ли нарушение на основният ни закон, води ли се пропаганда на верска основа, целящи създаването на верска и етническа нетърпимост в страната ни, то е редно инициаторите им да си бъдат разследвани, съдени и при доказване на вината им да си понесат съответното наказание.
А не да си играем на верски толерантна държава, до момента в който радикалните ислямски секти не започнат терористична дейност у нас, насочена срещу цивилното население.
Тогава вече ще е много късно за каквото и да е било.
Сега все още има време това да се предотврати, но това време от ден на ден става все по-малко и по малко,
Започва с кървавото помохамеданчване на християнското население по нашите земи, изправено пред избора брадва или поклон пред Аллах.
Никой не знае колко точно са изкланите българи от него време, колко селища са изпепелени и колко съдби са зачернени.
Да, ние се извинихме официално като държава на българските турци за насилствената смяна на имената им по време на възродителният процес.
А ще ни се извини ли Турция за кланетата, чрез които е насилствено наложила смяна на верска принадлежност и имена над християнското българско население ?
Едва ли, за разлика от нас Турция следва националният си интерес, а той определено не включва признаване на геноцид над други народи.
Така, както и политиката на ДПС не включва прозрачност относно финансирането й от тайните служби на съседна нам държава и получени "дарения" от радикални ислямски секти проповядващи верска нетолерантност и нетърпимост към иноверците.
От една страна ние се стремим да сме верски и етнически толерантни, позволявайки на мястото на църкви да се градят джамии, а от друга ... да се правим на слепи и невиждащи заради същата тази евроинтеграция, когато под носа ни навлизат емисари на Ал Каида и други терористични организации, чрез религиозна пропаганда в земите населени с български граждани изповядващи исляма.
Против исляма не мога да кажа нищо лошо - той е също толкова миролюбив колкото юдаизма и християнстовото - та все пак коренът им е един и същ - Старият Завет. Кой как ще му казва на Бог, та има ли някакво значение ?
Бог е един, независимо от имената , с които се обръщаме към него - Яхве, Бог или Аллах.
Хората са различни, и покрай различията си могат да бъдат добри или зли едни към други, независимо от религията , която считат за изконна.
Просто си мисля, че е безсмислено да се делим на християни , юдей и мюсулмани, след като всички сме граждани на една и съща република и сме еднакво равни пред законите й. Време е, тези закони да се прилагат еднакво за всички, а не според това, кой за кого ще гласува.
Има ли нарушение на основният ни закон, води ли се пропаганда на верска основа, целящи създаването на верска и етническа нетърпимост в страната ни, то е редно инициаторите им да си бъдат разследвани, съдени и при доказване на вината им да си понесат съответното наказание.
А не да си играем на верски толерантна държава, до момента в който радикалните ислямски секти не започнат терористична дейност у нас, насочена срещу цивилното население.
Тогава вече ще е много късно за каквото и да е било.
Сега все още има време това да се предотврати, но това време от ден на ден става все по-малко и по малко,
събота, 7 март 2009 г.
Генетична грешка
Тези, с които животът ги сблъскваше за кратко го наричаха Бунтарят.
Някои, които го бяха опознали малко по-добре, го съжаляваха за идеализмът му.
А за семейството и роднините си , той бе просто черната овца - Неудобният роднина, на чието отсъствие, всички прикрито се радваха и чието присъствие, често ги караше да се изчервяват пред непознатите, видели го за кратко.
Днес, тази вечер, те се бяха събрали да го изпратят.
Не бе умрял, въпреки че може би така щеше да е по-добре за всички.
Чакаха.
Чакаха нервно в предверието, лекарят да излезе и да им съобщи скръбната новина, която щеше да успокои душите им.
Някои се опитваха да прикрият нетърпението си, зачитайки се в таблата на пропитият с мирис на дезинфекционен разтвор коридор, други бяха излезли за малко навън за поредната нервна цигара, изгаряща кожата на пръстите им, а трети си припомняха всички ония моменти, които ги бяха накарали да го намразят и да пожелаят той никога да не се бе родил.
Самото му раждане бе грешка.
В семейство на такива благовъзпитани и благо пристойни хора да се роди такъв човек, това навярно бе някаква грешка на природата, подигравка на съдбата с тях.
Е, време беше същата тази съдба, която ги бе наказала с него, сега да си го и прибере обратно при себе си.
Чакаха, а часовете се нижеха тягостно и мудно.
Най-сетне, от татък затворените врати на реанимацията се видя силует в бяло.
Лекарят се появи на вратата, отворена с жест на изморен до краен предел човек.
Облегна се на касата и с треперещи ръце се опита са си запали цигара.
- Почина ли ? - с надежда попита един от роднините.
– Ще живее - с отпаднал от умора глас съобщи лекарят. - Операцията бе изключително тежка - с неприкрита гордост и с леко процеждаща се усмивка съобщи той.
Роднините се размърдаха неспокойно - Искате да кажете, че вече нищо му няма и той пак ще е същият ? - с отчаяние се изви треперлив гласец.
- Не, за съжаление той няма да е същият ! - вече малко по-уверено и с повече твърдост в гласа си продължи лекарят. - Казах ви, изключително рядко заболяване, което успяваме да оперираме за първи път успешно. До сега, до този ден, всички случаи завършваха с летален изход. Той е първият спасен пациент с такова тежко заболяване и със сигурност ще влезе в историята на съвремената ни медицина.
На първо място отстранихме злокачествената невронна връзка между сърцето и очите му !
Така, той повече няма да пречупва всичко видяно през сърцето си и ще вижда същото, което виждат и нормалните здрави хора като вас.
Успяхме и да премахнем и болестотворното отражение на сърдечният му ритъм върху секторът отговарящ за здравата логика , както и неутрализирахме импулсивността му, чрез временен блокаж на говорният център, до момента в който не преценим, че се възстановява успешно в след оперативното лечение...
Лекарят продължи напевно и обстоятелствено да изрежда всичките оперативни намеси, а роднините с всяка една следваща реплика кимаха все по-доволно и все по-обнадеждено.
Усмивки се появиха и на техните измъчени лица, даже някои и в неприкрито задоволство започнаха да се потупват по раменете.
Да, сега той вече имаше своето право на живот, той бе достоен да заживее сред тях.
Той бе... невидимо мъртъв и видимо жив.
Така, както и бяха всичките те.
По рождение здрави.
Някои, които го бяха опознали малко по-добре, го съжаляваха за идеализмът му.
А за семейството и роднините си , той бе просто черната овца - Неудобният роднина, на чието отсъствие, всички прикрито се радваха и чието присъствие, често ги караше да се изчервяват пред непознатите, видели го за кратко.
Днес, тази вечер, те се бяха събрали да го изпратят.
Не бе умрял, въпреки че може би така щеше да е по-добре за всички.
Чакаха.
Чакаха нервно в предверието, лекарят да излезе и да им съобщи скръбната новина, която щеше да успокои душите им.
Някои се опитваха да прикрият нетърпението си, зачитайки се в таблата на пропитият с мирис на дезинфекционен разтвор коридор, други бяха излезли за малко навън за поредната нервна цигара, изгаряща кожата на пръстите им, а трети си припомняха всички ония моменти, които ги бяха накарали да го намразят и да пожелаят той никога да не се бе родил.
Самото му раждане бе грешка.
В семейство на такива благовъзпитани и благо пристойни хора да се роди такъв човек, това навярно бе някаква грешка на природата, подигравка на съдбата с тях.
Е, време беше същата тази съдба, която ги бе наказала с него, сега да си го и прибере обратно при себе си.
Чакаха, а часовете се нижеха тягостно и мудно.
Най-сетне, от татък затворените врати на реанимацията се видя силует в бяло.
Лекарят се появи на вратата, отворена с жест на изморен до краен предел човек.
Облегна се на касата и с треперещи ръце се опита са си запали цигара.
- Почина ли ? - с надежда попита един от роднините.
– Ще живее - с отпаднал от умора глас съобщи лекарят. - Операцията бе изключително тежка - с неприкрита гордост и с леко процеждаща се усмивка съобщи той.
Роднините се размърдаха неспокойно - Искате да кажете, че вече нищо му няма и той пак ще е същият ? - с отчаяние се изви треперлив гласец.
- Не, за съжаление той няма да е същият ! - вече малко по-уверено и с повече твърдост в гласа си продължи лекарят. - Казах ви, изключително рядко заболяване, което успяваме да оперираме за първи път успешно. До сега, до този ден, всички случаи завършваха с летален изход. Той е първият спасен пациент с такова тежко заболяване и със сигурност ще влезе в историята на съвремената ни медицина.
На първо място отстранихме злокачествената невронна връзка между сърцето и очите му !
Така, той повече няма да пречупва всичко видяно през сърцето си и ще вижда същото, което виждат и нормалните здрави хора като вас.
Успяхме и да премахнем и болестотворното отражение на сърдечният му ритъм върху секторът отговарящ за здравата логика , както и неутрализирахме импулсивността му, чрез временен блокаж на говорният център, до момента в който не преценим, че се възстановява успешно в след оперативното лечение...
Лекарят продължи напевно и обстоятелствено да изрежда всичките оперативни намеси, а роднините с всяка една следваща реплика кимаха все по-доволно и все по-обнадеждено.
Усмивки се появиха и на техните измъчени лица, даже някои и в неприкрито задоволство започнаха да се потупват по раменете.
Да, сега той вече имаше своето право на живот, той бе достоен да заживее сред тях.
Той бе... невидимо мъртъв и видимо жив.
Така, както и бяха всичките те.
По рождение здрави.
сряда, 25 февруари 2009 г.
Монолог
Странни същества сте хората, странни и необясними.
Наблюдаваме ви от зората на създаването ви и въпреки това не можем да ви разберем.
Раждате се свободни за живота, а избирате робството на сигурността в ежедневието.
Дори и тя да ви носи беди и нещастия, вие пак ще я изберете пред страха да бъдете себе си.
Мечтаете за свободата, а нямате силата да я приемете.
Цял живот търсите себе си, а в редките мигове в които се откриете, бягате ужасени от видяното.
Искате истината, но не и когато истината се отнася за вас.
Обичате да говорите, но повече обичате да слушате собственият си глас, отколкото думите на другите до вас.
Покорявате и унищожавате, за да се почувствате творци на вашият свят, но може ли да е съзидателно разрушението, което носите със себе си.
Готови сте да промените всичко около вас, но нищо вътре във вас.
Не спирате да търсите, а когато откриете търсеното с лекота го захвърляте и забравяте.
Странни сте.
Самоопределяте се като социални същества, а животът ви преминава в самота.
Затворени в себе си, прогонващи всеки, който се допре до вашата истинска същност.
Страхувате се от всичко, но най-много се страхувате от самите себе си.
За да не откриете забравеният спомен, за това какво е било когато сте били свободни.
За времето в което е нямало въпроси, поради това, че сте носили отговорите им в себе си.
Преди да забравите какво е да си Човек и да се отречете от мирозданието.
Странни сте.
А ние ви наблюдаваме.
Отстрани, без да ви се натрапваме.
Така , както сме го правили винаги досега.
Опитваме се, да ви покажем безграничният простор на океана пред вас , а вие отсъпвате ужасени пред мощта му.
Желаем да ви дадем от нашата свобода, но вие се ужасявате от мисълта, че може да сте истински свободни и бягате обратно в клетката, която вие сте си сътворили.
Искаме да ви кажем, че ви обичаме , дори и такива каквито сте, а вие... вие все още не искате да ни чуете в глухотата си, приели себе си за венецът на природата.
Заради греха на първата маймуна взела пръчка в ръката си, за да удари другата маймуна.
С гордост нарекла я оръдие на труда и наченала словото, за да се похвали и пред другите маймуни.
Маймуни, заменили храната за да живеят, с живота за да се хранят.
Унищожителни в еволюцията си, но въпреки попитото зло не спиращи да се питат - Кой съм аз ?
Да търсят себе си и в самият си край, да се откриват.
"Аз" - отнел ви възможността да сте част от групата, от обществото , от мирозданието изпълнено с живот около вас.
Гледащи с надежда към звездите, неосъзнали че звездите светят истински единствено, когато са вътре във вас.
Опитващи се да докоснат бога, без да погледнат в себе си, където той винаги е бил.
Където и ще бъде.
Когато имате нуждата от него и го пробудите за живот в живота ви.
Странни сте.
Но тази странност не е подсъдна или укорителна.
Та вие сте деца.
Деца на мирозданието, които наблюдаваме от зората на раждането им.
И с които понякога говорим.
Когато могат да ни чуят.
Наблюдаваме ви от зората на създаването ви и въпреки това не можем да ви разберем.
Раждате се свободни за живота, а избирате робството на сигурността в ежедневието.
Дори и тя да ви носи беди и нещастия, вие пак ще я изберете пред страха да бъдете себе си.
Мечтаете за свободата, а нямате силата да я приемете.
Цял живот търсите себе си, а в редките мигове в които се откриете, бягате ужасени от видяното.
Искате истината, но не и когато истината се отнася за вас.
Обичате да говорите, но повече обичате да слушате собственият си глас, отколкото думите на другите до вас.
Покорявате и унищожавате, за да се почувствате творци на вашият свят, но може ли да е съзидателно разрушението, което носите със себе си.
Готови сте да промените всичко около вас, но нищо вътре във вас.
Не спирате да търсите, а когато откриете търсеното с лекота го захвърляте и забравяте.
Странни сте.
Самоопределяте се като социални същества, а животът ви преминава в самота.
Затворени в себе си, прогонващи всеки, който се допре до вашата истинска същност.
Страхувате се от всичко, но най-много се страхувате от самите себе си.
За да не откриете забравеният спомен, за това какво е било когато сте били свободни.
За времето в което е нямало въпроси, поради това, че сте носили отговорите им в себе си.
Преди да забравите какво е да си Човек и да се отречете от мирозданието.
Странни сте.
А ние ви наблюдаваме.
Отстрани, без да ви се натрапваме.
Така , както сме го правили винаги досега.
Опитваме се, да ви покажем безграничният простор на океана пред вас , а вие отсъпвате ужасени пред мощта му.
Желаем да ви дадем от нашата свобода, но вие се ужасявате от мисълта, че може да сте истински свободни и бягате обратно в клетката, която вие сте си сътворили.
Искаме да ви кажем, че ви обичаме , дори и такива каквито сте, а вие... вие все още не искате да ни чуете в глухотата си, приели себе си за венецът на природата.
Заради греха на първата маймуна взела пръчка в ръката си, за да удари другата маймуна.
С гордост нарекла я оръдие на труда и наченала словото, за да се похвали и пред другите маймуни.
Маймуни, заменили храната за да живеят, с живота за да се хранят.
Унищожителни в еволюцията си, но въпреки попитото зло не спиращи да се питат - Кой съм аз ?
Да търсят себе си и в самият си край, да се откриват.
"Аз" - отнел ви възможността да сте част от групата, от обществото , от мирозданието изпълнено с живот около вас.
Гледащи с надежда към звездите, неосъзнали че звездите светят истински единствено, когато са вътре във вас.
Опитващи се да докоснат бога, без да погледнат в себе си, където той винаги е бил.
Където и ще бъде.
Когато имате нуждата от него и го пробудите за живот в живота ви.
Странни сте.
Но тази странност не е подсъдна или укорителна.
Та вие сте деца.
Деца на мирозданието, които наблюдаваме от зората на раждането им.
И с които понякога говорим.
Когато могат да ни чуят.
вторник, 10 февруари 2009 г.
Адвокат на Дявола
Осел - 1 брой - 5 сребърника.
И кога, поскъпнаха толкоз много проклетите му животни ?
Ама на, той едно си знае, едно си бае - Не може бос да влезел Царя в престолният град, на кон трябва да е ! - А бе, той знае ли , колко струва един свестен ат бре ?! И отде пари за него ?!
Не позволява бюджета, така че... на магаре !
Че, какво му има ? Пак си е с четири копита и пак от високо ще гледа над тълпата излязла да го приветства.
Клакьори - 10 сребърника .
А едно време, за единият хляб и половин риба крещяха "Осанна" , а днес всеки си иска пари на ръка. Срама нямат ! Позахлебиха малко и на големи тарикати взеха да се правят !
Ама нали не върви посрещачи да няма, а все ми викат - Организира ли събитието ? - сякаш аз съм единственият PR специалист тука ?!
Че и хазната да съм държал, щото бирник съм бил ?
А другите к'во ?!
Само кефа да си гледат и все да ме ръчкат - Дай сребърник за нова дреха, че тая се прокъса и не може с нея да се излагам пред хората ! Виж там, измисли нещо, къде ще нощуваме довечера ! Има ли храна за из път ?!
А бе, защо само аз трябва да ги мисля тия работи, бре ?
Те идея имат ли си, колко трудно се набират дарения и колко пот и бой трябва да хвърли човек дорде ги събере ?!
А и кредит вече не дават.
На десет сребърника, два искат за лихва - фарисеи с фарисеи.
А инак, все са насреща кога има да им връщаш, а кога ти трябват, кога хазната е празна и всички тебе укоряват за изхарченото, тогава, тогава къде са, а ?!
И само разходи, разходи, а приходи хич.
Рекламна кампания било !
Щяла да отекне из целият свят.
Ами дай и бюджет като хората за нея бре, що на мой гръб всичко трябва да тежи !
Организирай срещи с народа, нахрани народа, зарадвай народа, а пари от къде ?!
Не, не ги интересува това , ти им дай само на сянка да се излежават и сладки приказки да си говорят !
Не че и самите те си разбират на приказките, ама нали има кой да ги слуша ?!
А мене, а мене кой ме послуша, кога предният път им рекох, че салдото ни е отрицателно и повече така не може ?
Че и пари дължим на лихварите, а лихвите си текат .
А сега и официална вечеря за още 15 сребърника ми тупнаха на главата да организирам.
А аз, отде да ги намеря всичките тези 30 сребърника, пита ли ме някой, а ?
Пита ли ме ?
И кога, поскъпнаха толкоз много проклетите му животни ?
Ама на, той едно си знае, едно си бае - Не може бос да влезел Царя в престолният град, на кон трябва да е ! - А бе, той знае ли , колко струва един свестен ат бре ?! И отде пари за него ?!
Не позволява бюджета, така че... на магаре !
Че, какво му има ? Пак си е с четири копита и пак от високо ще гледа над тълпата излязла да го приветства.
Клакьори - 10 сребърника .
А едно време, за единият хляб и половин риба крещяха "Осанна" , а днес всеки си иска пари на ръка. Срама нямат ! Позахлебиха малко и на големи тарикати взеха да се правят !
Ама нали не върви посрещачи да няма, а все ми викат - Организира ли събитието ? - сякаш аз съм единственият PR специалист тука ?!
Че и хазната да съм държал, щото бирник съм бил ?
А другите к'во ?!
Само кефа да си гледат и все да ме ръчкат - Дай сребърник за нова дреха, че тая се прокъса и не може с нея да се излагам пред хората ! Виж там, измисли нещо, къде ще нощуваме довечера ! Има ли храна за из път ?!
А бе, защо само аз трябва да ги мисля тия работи, бре ?
Те идея имат ли си, колко трудно се набират дарения и колко пот и бой трябва да хвърли човек дорде ги събере ?!
А и кредит вече не дават.
На десет сребърника, два искат за лихва - фарисеи с фарисеи.
А инак, все са насреща кога има да им връщаш, а кога ти трябват, кога хазната е празна и всички тебе укоряват за изхарченото, тогава, тогава къде са, а ?!
И само разходи, разходи, а приходи хич.
Рекламна кампания било !
Щяла да отекне из целият свят.
Ами дай и бюджет като хората за нея бре, що на мой гръб всичко трябва да тежи !
Организирай срещи с народа, нахрани народа, зарадвай народа, а пари от къде ?!
Не, не ги интересува това , ти им дай само на сянка да се излежават и сладки приказки да си говорят !
Не че и самите те си разбират на приказките, ама нали има кой да ги слуша ?!
А мене, а мене кой ме послуша, кога предният път им рекох, че салдото ни е отрицателно и повече така не може ?
Че и пари дължим на лихварите, а лихвите си текат .
А сега и официална вечеря за още 15 сребърника ми тупнаха на главата да организирам.
А аз, отде да ги намеря всичките тези 30 сребърника, пита ли ме някой, а ?
Пита ли ме ?
събота, 7 февруари 2009 г.
Весела
Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее.
Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с коси посребрени от звездна светлина.
- Ще я кръстим Весела - отсече баща й.
Тя ще е нашата радост от тук насетне !
Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си , сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея.
Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака , умислена в себе си.
- Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си ? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя.
- Как така, сама си играеш ? - попита уплашено майка й .
- Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея , цветята които песни ми пеят кога ги погаля ?
- Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала ! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила , та детенце с такава болест да ни се види ?
Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане !
Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха.
Специалист.
Голям и всепризнат.
При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види.
- Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река , рядко интровертен тип с изключително буйно въображение.
- Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се ? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото.
- Не, не се лекува. Ама , какво сте ми и двамата прибледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето , просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува.
- Луда е ! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години.
- Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им.
- Е, каква си е, наша си е ! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем.
Че то нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.
Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болеста на Веселка да се не разчуе.
И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха.
Чу ги и далече отнесе.
Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.
А Веселка си порастна.
Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва.
Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка.
Ако има думи, кои нейната хубост да опишат.
Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.
Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха.
Идеха като аслани, а си тръгваха като...
А Стойчо си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е , ама си е тиха, оправна и грижовна.
Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам .
Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние !
И бягаха, наплашени от тез думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат.
Само един се намери, кой на бащини думи да отговори.
Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори.
- Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я !
На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай ! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая !
Венчаха ги.
Скромно.
Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан.
Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа.
- Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило ? - с тез думи набърже го посрещна майка й на двора.
- Не е читава таз ... наш'та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си.
- Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше.
- Казвай, казвай Стефане, що се е случило ! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай ! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.
- Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде.
- Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.
- Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука ? Я каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш ? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.
-Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.
-Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне ?
- А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгре, при кого ?
А кога, след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам !
А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае.
Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .
Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят.
Проводиха ги.
А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат ецата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне.
Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил.
Апартамент, панелен.
За толкоз стигнаха парите.
И как стигнаха така и свършиха.
Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше.
С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше.
Сама.
Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя.
Посивя и с всеки ден все повече слабееше.
Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус.
Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне !
Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше.
Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа
Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена.
С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена.
Погребаха я.
Тихо как бе и родена.
Само една старица се скришом встрани после прекръсти и рече :
- Самодива, самодива е била.
Абонамент за:
Публикации (Atom)