Корабът им бе в далечна орбита около Земята, скрит зад сянката на Луната.
Всичко за денят на инвазията бе готово, последните проверки на оръжейните системи течаха, десантчиците бяха заели местата си в глайдерите, с които щяха да атакуват нищо неподозиращото земно население.
Рутинна задача - поредната планета, в поредната затънтена слънчева система на майната си периферна по ръба на галактиката. Кой ли щеше да разбере, а и кой ли щеше да обърне внимание на подобно дребно и незначително колониално завоевание?
А планетата изглеждаше обещаваща, изкушаващо мамеща с приятният си син цвят.
С все още запазен озонов слой, сравнително добра за дишане кислородна среда, не дотам изчерпани ресурси и най-важното - огромни количества от работни ръце.
Ръце силно казано, защото жителите на Земята бяха ощетени. Проектанта им бе заложил само две ръце наместо наложилият се стандарт за четири, доказал практичността си в останалата част от галактиката.
И всъщност, именно отсъствието на Създателя на този свят провокира интересът им към него. Повечето планети си имаха Стопани, който нерядко успешно се противопоставяха на намеренията им да бъдат завладени, а в някой случаи дори и им нанасяха сериозни поражения, които се помнеха с поколения наред. Именно това ги бе направило и предпазливи с течение на еоните от време, в които се развиваше империята им.
Е, този случай за щастие не бе такъв, планетата изглеждаше напълно беззащитна, просто се искаше само да протегнеш ръка и да си я вземеш.
Чудно, как никой досега не я бе окупирал преди тях, си мислеше Командор Фаерлют преди да натисне бутона, с който щеше да подаде сигнал за всеобща атака. Какъв късмет, какъв късмет!
Лека хищна усмивка се плъзна по лицето му и една от незаетите му с друго ръце се пресегна към таблото...
- Спрете, моля ви сър, спрете веднага ! - го сепна гласът на влетелият изневиделица през вратата му адютант.
Главно-командващият се извърна сепнато и погледна изненадано натрапника , повдигайки вежди по оня си начин, след който обикновено следваше заповедта му за окончателно терминиране на провинилият се.
- Сър, на път сме да се сблъскаме с неподозирана заплаха! Цялата ни атака е под съмнение за провал, ето последните данни на разузнаването ни.. - почти прегърбен надве в поклон, адютанта му подаде таблета със сводката на разузнаването.
Часове преди това, малък разузнавателен глайдер, бе навлязъл в ниска орбита около планетата, за да получи нужната информация за отбранителните сили на тези, които щяха да бъдат покорени.
Напълно невидим за всякакви радарни системи, се бе прикачил към един стар и очукан от звезден прах комуникационен спътник и бе копирал тайните носещи се из ефира на Земята.
- Странно, това до сега го нямахме, какво ли пък ще е това??! - озадачено се запита Властелинът на Ужаса, командор Фаерлют, преглеждайки образите насипващи се по екрана.
А там, едно странно и чудато синьо създание, бе застанало до една заключена врата. Държащо източен предмет с непозната форма в ръцете си и усмихващо се към екрана. Постоя за миг, а сетне се втечни, промени изцяло плътността и формата си, като по този начин премина през микроскопичният процеп под вратата, след което по обратният път се само-възстанови, доволно размахвайки дългият странен предмет, правейки с него замитащи движения по земята.
- Нано технологии?! На по-високо ниво от нашите?! Какво ли още имат? - запита се командорът и трескаво започна да прехвърля останалите записи.
На следващият запис, цяла една планета с милиарди зелени амебо-същества подобни на народът му, бе унищожена за миг от кораб преминал за миг и облял всичко със странна синя течност-светлина.
Гледка несравнима дори и с тези видени до черните слънца, лакомо погълнали и изяли планети си.
Всеки следващ запис бе един от друг по-плашещ и по-страшен, с апокалиптични картини надхвърлящи по разрушителна сила и мощ, всичко познато от историята им.
Време, пространство, материя - всички тайни на галактиката явно бяха станали достъпни за жителите на тази планета, единствено за да бъдат създадени чрез тях най-мощните и разрушителни оръжия виждани някога в Обединените Галактики. Никой, никога не бе срещал подобна сила и злост.
Същества появяващи се от нищото и само с щракване на пръсти... променящи сътворението.
Усмихващи се постоянно към екрана, садистично демонстрирайки сили и способности непознати в познатата част от вселената.
Дори и за ветеран като него, кален в не една междугалактическа битка, видяното бе много над прага на психическата му поносимост.
- Отменете атаката! Прибираме се и нека заедно да се помолим, никое от тези зли създания да не е разбрало, че сме били тук, защото нямаме шансове да се борим с подобни същества! - изстена командора захвърляйки ужасен таблета, неспособен да гледа повече страховитите гледки на него.
Десантните глайдери бяха прибрани обратно в корабът майка, на войската й бе разяснено, че всичко е било само Учение, изказани бяха благодарности, раздадени бяха даже и поредните медали и награди, но всичко това - едва на няколко светлинни години от Прокълнатата слънчева система с демоничните й същества.
А в каютата на командора, таблета си лежеше счупен и захвърлен на една страна на пода, като само едно странно съобщение се повтаряше на екранът му отново и отново... "Рекламна пауза"
