Типи Дегре - малката Маугли на Африка

  Типи Дегре (Tippi Degré) се ражда в Африка в семейството на френски фотографи снимащи дивата природа и е прекарала детството си изключително необичайно. 

 
  
  Момичето израснало в африканската пустиня е установило необичайно близки отношения с много диви животни в т.ч. с 28 годишния африкански слон на име Абу, с леопарда Джим Бим, с малките на лъва, с жирафа, с щрауса,с мангустата, с гепарда,с жребчето на зебрата, с крокодили и даже със змии.

  Африка която бе нейн дом в продължение на много години, направи така, че Типи да се сдружи с хищните животни, а също така и с аборигените от племената на Намибия.  

 

                
 Още докато е била съвсем малка, младата французойка е казвала "Аз нямам   приятели тук. Защото аз никога не виждам други деца около мен. Моите приятели са животните."

 Родителите Ален Дегре и Силвия Робърт са описали живота на Типи и общуването й с дивата природа в увлекателни книги и филми. Книгата "Типи в Африка" разказваща за живота на Типи и нейните приятели я прави много известна след издаването си през 1998 г. 

  Поглеждайки назад може да се каже, че въпреки очевидните и напълно оправдани опасения на родителите й, Типи е имала едно изключително вълнуващо детство.

Малцина сред нас биха могли да да се похвалят с това, че са преживели едно истинско приключение яздейки на гърба на щрауса, или че най-добрият им приятел от детството е бил африкански слон - едно от най-големите животни на планетата.

А къде ни е държавата?

Какво прави държавата, в тази държава така не може да се живее, тази държава за нищо не става - добре де, питам аз - А защо за държавата ни все се присещаме когато нещо ни притрябва от нея и ни допре здраво до гъза, че нещо в нея нещата не вървят, както очакваме да бъдат?
 От една страна в България има най-много десни партии на глава на населението, демек партии стремящи се да намалят ролята на държавата в живота ни, а от друга населението за всеки един свой проблем търси помощ от нея?
 Ха, сега де?

 Искаме или не искаме държавата да ни се меси в живота?
 Искаме гарантирани високи пенсии, безплатно здравеопазване, образование, ред и сигурност, а от друга страна... дай да се оправяме сами, без държавна намеса и съответно социална политика, гарантираща горните ни мераци?!
 Примери за това - бол.
Земетресения, наводнения, пожари..., какви ли не природни бедствия се сипят на главите на българите, но нали втория акъл все ни е по-силен, наместо да се застраховат срещу тях ( и съответно да отделят едни ми ти средства като разход), хората за по-лесно чакат от държавата да ги обезщети? Ха?!! Държавата е длъжна да те предпази от твоето собствено безхаберие, така ли? Или не е луд тоя, де не мисли за рисковете пред себе си, а тоя де ще му ги възмезди, щото видиш ли живеел в същата държава? Защото точно така се получава, когато държавата трябва да вземе пари от едни хора, чрез данъците им, за да ги даде на други, чакащи помощ от нея?!
 И да питам аз десните гласоподаватели - А бе, вас не ви ли е срам, да чакате помощ от държавата, след като категорично отричате социалната идея да се взима от имащите, за да се помага на нямащите. Нали в дясното пространство е водещ законът на Дарвин - всеки сам за себе си? Тогава що ревете, че държавата ви била такава, че била онакава, че не ви помагала в трудни моменти?!! Ами помогнете си сами де, нали държавата ви задушава и не ви дава да дишате, та и затова не я щете в живота си!

 Питате ме аз какво мисля и на каква позиция съм тогава?
 На позицията на рационалиста, демек на този човек, който се опитва да гледа обективно към света.
 Не знам,  кой още е чел "Луната е наставница сурова" на Хайнлайн. Е, та ако я е чел, няма как и да не е запомнил една аксиома от нея, а именно "Няма безплатен обяд". Тоест, за да се даде на едни, все отнякъде трябва да се вземе и то се взима от други, които го имат.
 Казано с думи прости и ясни - Аз съм за социалната идея - но идея почиваща на справедливостта!
Всеки един трябва да заслужи помощта предоставяна му от държавата, правото на социални помощи, медицински грижи, сигурност и образование. Да ги заслужи с личната си роля и принос към същата тази държава.
 Защото не е справедливо според мен, едни тъмно зелени тарикати да се издържат с професията "правене на деца", защото видиш ли, останалите били балами за да отделят от заплатите си, за социално подпомагане на първите. Не съм съгласен и детски помощи да се предоставят на хора, които не изпълняват съвестно задълженията си на родители, лишавайки децата си от така нужното им възпитание в  наложилата се с времето ценностна и морална система на българите и редом с тях на цивилизования свят, както и да ги лишават от образование, за да могат те да просят или крадат, наследявайки порочните умения в семействата си.
 Не съм съгласен и с това, да има професията безработен у нас. Ако човек се поогледа около себе си, ще види че има работа за целият китайски народ около нас! Мръсни улици, пустеещи ниви, занемарани фасади и още куп неща, които гледаме с погнуса и определяме с репликата "Майната й на тази пропаднала  държава".
 А всъщност пропадането на държавата се дължи на пропадането на самите нас.
 На това, че са спрели да ни дразнят тези неща, които са очевадни, а не ги забелязваме вече. Докато в един момент, не изгубим напълно чувството, че и самите ние сме част от нея. Че държавата - това всъщност сме ние и тя просто е един сумарен образ на всичките ни плюсове и кусури като хора.

 Защо ви написах всичко това ли?
По една много проста причина - преди да се оплакваме от държавата си, нека да погледнем към самите нас и да се запитаме - А аз, какво направих до тук през живота си, за да стане тя по-добра?

 Защото никой няма да поправи държавата ни, ако преди това не поправим себе си. Като мислене, като поведение, като отговорност към тези преди и след нас.

Приказка за Ламята

 Ламята живееше охолно в покрайнините на селото, в една закътана долчинка, дошла преди много, много време, надживяла няколко поколения и привикнала ги към присъствието си. Тя не бе никак проста, бе си ламя от сой и потекло, та като такава тя добре съзнаваше, че дори и да ги е страх селяните от нея, то ако започне да иска прекалено много от тях те ще се вдигнат вкупом срещу й, а тогава дори и на нея няма да й стигнат силите за да ги пребори.
 Докато бе наивна и млада правеше грешката да изяжда селските юнаци пратени срещу нея. С течение на времето тя постепенно помъдря и разбра, че е по-добре да направиш противниците си съюзници, отколкото да множиш броят им по пътя на откритото си им противопоставяне.

- На това село не са му нужни мъченици и герои, които то да следва - осъзна ламята и спря да прави герои от юнаците, та от приказка на приказка, с думи сладки и обещания за имане и облаги тя успя да привлече почти всички от дошлите срещу нея в охраната си. Двама-трима от по-несговорните се наложи да изяде, но с отвращение и в името на каузата, както каза на останалите сбрали се около нея. Да, наложи се и да раздели с тях част от това, което събираше от селяните като "Данък спокойствие" , но това бяха жалки трохи от всичко, което вече бе сбрала и скътала в пещерата си с времето.

  В един момент до селото долетя мълвата, че други села вече са прогонили ламите си, че живеят сговорно и свободно, без да се страхуват, без да робуват и са вече господари на труда и живота си. Сбраха се и седнаха да решат какво да правят - да гонят ли със сила ламята или... просто кротко да я помолят да ги напусне. Седнаха около една по-широчка маса в механата и започнаха да мъдруват. На масата седнаха и пазвантите на ламята, като хора, които я познават отблизо, хора вещи относно нея, с идеи как да я кандърдисат со кротце и со благо да си иде, защото никой от това село не искаше вече зорлем да става герой, а и да гинат в люта битка с нея докато останалите да си гледат рахатлъка просто не си струваше вече. Поспориха, помъдруваха и накрая решиха да отидат при ламята и да й кажат да си ходи, да я помолят... пък тя дано и да ги чуе. Че вече другите лами са си тръгнали вече, да иде и да ги последва, не върви сега това село ламя още да си чува.Времето е вече друго, така да се каже.
 Отидоха, но ламята вече я нямаше. Наместо нея от три места от земята се бяха показали три различни глави и всяка говореше против другите две:

- Оная там червената, тя ви ограби, тя ви взе всичко, накажете нея! - съскаше главата в синьо.

- Не слушайте синята, ще загубите всичко хубаво, което сте направили до момента! - изръмжа червената.
- Време е за нови права и свободи - прошепна третата - елате при мен и аз ще ви ги дам.
 Селяните започнаха да се чудят и да се маят, ха сега де, коя от тях по-напред да послушат, коя им казва истината за другите. Лека-полека селото първо се раздели в мненията си наполовина, после още веднъж и още веднъж, а от земята никнеха все нови и нови глави, които все повече ги объркваха с думите си. Но това не бе цялата беда. Наместо битка срещу ламята, селяните подеха битки помежду си. Битки политически и битки идейни. В името на Червената, Синята, Кафявата или Пембяната кауза, според това в чия глава първо тя бе родена. И за разлика от другите села, в които ламите бяха отдавна прогонени, в това село те се бият и до днес.
 А селото им от година на година ставаше все по-бедно и запустяло, с тръни и бурени на мястото на китните градини и овошки. Такова, каквото е и до днес, за разлика от Ламята, която още си е там, но просто достатъчно захитряла за да не се показва цялата, а само тази част от себе си, която селяните искат да видят и чуят.

Справедливост

Фейсбук е една добра платформа за дискусии, място в което може да споделиш идеи и съответно да провериш тяхната приложимост. Напоследък, покрай гюрултията на протестите основната дискусия там се води около това, каква трябва да бъде държавата ни, кой е националният ни идеал и може ли изобщо да се формулира такъв, както и от кое най-много се нуждаем като нация, за да осъществим Промяната, от която така силно се нуждаем.
Мисля си, че най-много всички ние се нуждаем от справедливост, защото именно това загубихме като усещане за годините на "Прехода".
А справедливостта има много измерения във всяка една сфера на живота ни.
В политиката, от гледна точка на очаквано, обещано и реализирано.
В правосъдието, като съотношение между престъпление и наказание.
В обществото ни, като оценка на първоначалното натрупване на капитала.
В образованието, като съотношение на възможности спрямо диплома.
В здравеопазването, като отношение дадено - получено.
В социалната сфера, като поети обществени ангажименти срещу предоставена държавна помощ.
В пенсионната ни система, като пряка зависимост от положения труд и съответстващите му достойни старини.

И къде ли още не!

Защото няма ли я Справедливостта в отношенията помежду ни, в отношенията общество-държава, къде тогава ще са и останалите неща, които искаме да постигнем.
Къде ще е доверието помежду ни, доверието ни към държавата, към политици и управляващи? Къде ще сме самите ние, ако не я приемем за основна своя добродетел, от която да се водим в живота си? Защото справедливоста изисква не само да искаш от своята държава, но и да допринасяш за нея. С труда си, с честността си, с отношението си към случващото се, та дори и с личната ти непримиримост към всичко несправедливо, с което се сблъскваш в ежедневието си.
Именно това изгубихме и именно това на първо време трябва да си върнем.
Защото без Справедливост няма път напред.

Новите кооперативи

 Поредна година земеделските производители протестират срещу ниските изкупни цени.
Поредна година се убеждавам, че в тая държава няма мислещи и разумни хора!
Ако такива имаше в редиците на Производителите, те просто си биха задали въпроса - Как моята продукция може да стигне до крайният си клиент на възможно най-добра за мен цена? - наместо да правят безсмислени протести и да викат Неволята в лицето на държавата.
 Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се - банална до болка истина, която трябва да се осъзнае от всички призоваващи Държавата да мисли и действа наместо тях!
 И наместо всяка една година една и съща до болка позната история да се повтаря не е ли вече време земеделците да се замислят за връщането на кооперативите?
 В онзи им вид познат от преди 9-ти Септември, когато именно благодарение на кооперативните магазини стоката от селата е била директно продавана в градовете? На цена справедлива и за производители, и за купувачи.
 Без от нея да се облагодетелстват редиците от прекупвачи, които не създават никакъв полезен продукт от себе си, а единствено вредят и на двете страни - на тези, които искат качествени български плодове и зеленчуци на трапезата си, и на тези, които могат да ги произведат.
 Какво пречи това да се постигне освен прословутата българска умствена ленност изразяваща се в това, да търсим държавата там, където сами може да се справим по-добре?

 Така че, време е да се помисли в посока на възраждане на кооперативите в селското ни стопанство, като единствено възможен за момента инструмент то да се възроди и да излезе от пепелищата на "Демокрацията"!

Лишен от съдържание

Чувствам се... лишен от съдържание.
Странно и ново усещане за мен, може би защото една голяма част от това, което насищаше живота ми със съдържание, вече го няма. Отиде си. А неговото място сега е празно и тихо.
 И някак си, лишавайки се от една голяма част от съдържанието на живота си с неговата загуба, сега се оглеждам около себе си и се чудя, с какво и как точно да го запълня.
 Нещата примамвали ме преди сега са безинтересни и скучни, няма цел, няма посока, просто изчакване да се появи този неочакван тласък, който да ме накара да закрача отново напред.
 Дори и не ми се живее към този момент, но знам че искам или не ще продължа да го правя поне още 60 години занапред, така че освен да намеря отново собственият си център на равновесие, в който се чувствам устойчив спрямо съдбата си, нищо друго не ми остава като избор.
 И ще го търся, та дори и заради това да се налага отново да живея в спомените си, които се трупат, за да помагат в моменти като този.
 Момент в който се чувстваш изцяло лишен от съдържание, един почистен от думи лист, на който ще изпишеш новият ред от живота си.
 Дори и под формата на монолог със самият себе си.

R.I.P

Мишката е вече в един по-добър и спокоен свят.

Живяхме щастливо. 

 Това е достатъчно. 

 Какво повече може да иска човек от живота, освен това да сподели щастливите си мигове с приятелите си, от които винаги остава част в него, тази част, която го е направила по-добър. 
 Благодарен съм, на него и на другите преди него, с които дори и сега да сме разделени един ден ще се срещнем отново. 

 В един по-добър свят, свят в които понякога за кратко сме в сънищата си.

Почивай в мир Приятелю и благодаря, че те имаше в живота ми.
Без теб, той щеше да е далеч по-сив и скучен.
Благодаря ти!

Смисълът на безсмислицата

За мен протеста е безсмислен, няма просто мисъл в него.
Действие има, екшън има, гюрултия голяма си има, но мисъл зад всичкото това - няма.
И липсата на мисъл си личи най-вече, когато попиташ който и да е протестиращ - Как?
Да, недоволен си, да имаш правото да си такъв, но след като искаш да промениш статуквото, как точно ще да стане това?
И точно тук изплува безидейността на протеста, неговата разпиляна стихийност отразяваща основното качество в манталитета на българите - всички са големи разбирачи, но нито един... реален Оправяч!
Това се вижда в противоречащите едно на друго искания, които трябва да се приемат под диктата на протеста.
Да национализираме ЕРП-тата, да приватизираме Топлофикация!
Да се махнат депутатите, ама да работи парламента.
Да има ново правителство, но да няма временно до изборите.
И т.н. и т.н. все абсурдни неща, в страната Абсурдистан.
Моите очаквания не са свързани с реална промяна в политическият живот, защото в крайна сметка, тоя филм съм го гледал вече няколко пъти и финалът му е предизвестен.
Но, въпреки всички абсурди, въпреки това, че към момента нищо няма реално да се промени, все пак откривам и ползата от цялата безсмислица - хората ще започнат и да мислят.
Не само да гласуват, не само да викат "Разпни го" за този, който са приели с Осанна, но и да мислят. За личната си отговорност спрямо бъдещето, за това, че там където няма съпротива се ражда тиранията.
И в един момент, след поколение - две, може и да се гордеем със страната и достиженията си. Плод на нашите лични усилия и колективно развитие.
За да се премине от тълпа към народ.



ПП Апропо, в Реалността първо се ражда една идея.
С течение на времето, тя намира съмишленици.
В един момент, с тяхното натрупване, тя става реалност.
Урок от историята на човечеството.

Тук се опитваме по обратен начин да направим нещата - първо да изкараме хората на улицата, а после да мислим защо сме ги изкарали там. :)

"Новата" година.

Новата година дойде.

С поредното преяждане, препиване, шумотевица, махмурлук и безметежна ленност пред синята кутия, за пореден път поднасяща ни вкиснати бози за масова употреба.

В крайна сметка, освен висенето до ранни зори, денят не е нищо особено. Поредна смяна на дата в календара, съпроводена с напълно излишен патос и моментно опиянения от илюзията, че нещо в живота ни съществено се е променило.

За един ден да променим това, в което не сме успели цяла една година, това е доста по-нелепо от вярата в дебелака сипещ подаръци през комина, но след като един човек изпадне в плен на илюзиите си, е малко неетично да му ги разбиваш чрез фактите на реалността, нали?

А реалността няма да ни закъснее да ни напомни за себе си.

С болката от изтрезняването и с проглеждането че, не направим ли сами това, което се иска от нас, няма да се случи Чудо, което да го свърши.

Чудото ни дадено в мига на раждането ни, чудо наречено Живот, което така пренебрегваме в страха си да не се минем, да консумираме всички изкушения които ни се предлагат, че просто забравяме за него до момента, в който сме реално застрашени от отнемането му.

А животът просто си продължава нехаещ за погледа ни към календара, за това как делим времето на отминали и идващи дни, на разочарования и надежди.

Безпределно прост в същността си, следващ основният си замисъл, който просто се изразява в това, че смисълът на живота е основно в това, което преживяваме през него.

В начина, по който успяваме да се променим. В това, да съумеем с всяко едно наше събуждане да се раждаме отново и с всяко едно заспиване, да сме готови да се сбогуваме с високо вдигната глава със света около нас.

Независимо от датата в календара, независимо от навъртяните зад нас дни, месеци, години. просто останали верни на себе си, вървящи без страх по пътят, който ни е отреден.

За да можем да сме.

Над време, над илюзии, над внушенията за това, какви следва да сме.

Просто себе си.

Овчи хроники

В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя .
И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.
Овчарят се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде?!
Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! - а след нея забляха и останалите, обявявайки я за дисидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие на по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна.
Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?
Заблееха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си, ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.
И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе изцяло вълчи.
И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта, из под копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.
С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те, от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство.
Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почувства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи.
Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер...
Дори и малкото, което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие.
Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата, а кучетата са им били верни другари в игрите.
И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.
Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.
Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.












ПП Писано е преди много време (07.01.2009), за съжаление, ако трябваше да го напиша днес, едва ли нещо в него щях да променя.

Изкуството да мечтаеш

Не е грешно да мечтаеш, грях е да не следваш мечтите си.
Да ги изоставиш зад гърба си, като безцелни и недостижими.
А, за да не се случва това, едно от важните неща, които човек трябва да научи през живота си е, как да мечтае правилно.

 Едно от трудните неща е да разделим мечите си на две категории.
В едната да бъдат "нещата, от които се нуждаем", а във втората "нещата, без които можем". От там насетне, е далеч по-лесно човек правилно да позиционира мечтите си, така че те да се сбъдват. Защото, както си е казано "Поискай и ще ти се даде", а за да ти се даде, то ти наистина трябва да се нуждаеш, от това което искаш.

 Слава, пари, богатство, са все неща, които привидно ни привличат, но... дали точно те са нещата, от които наистина се нуждаем.
 Незабележимият човек мечтае за слава. А защо му е тя, ако не да тушира комплекса му за малоценност? Не е ли по-добре, да поиска конкретно умение, знание и съответен опит, които да го правят наистина различим на фона на околните. А всичко това е далеч по-достижимо от едно абстрактно понятие като слава. Защото човек може да се прочуе и в криминалните хроники, а това определено няма да е един от приятните аспекти, в който може да се реализира желанието.
 Мързеливият човек мечтае за богатство, което да му позволи да си остане такъв.
А дали ще е богат или беден, то мързела не прави разлика, спохожда всички предраположени към него, досущ като грипа дебнещ слаб имунитет.

 Една от стъпките za да започнат а се сбъдват мечтите ни, е да бъдем готови за момента на реализирането им. Да вярваме в тях и да правим нужното, с което да подпомогнем раждането им. С вяра, с търпение, с воля, та дори и на  инат да побутваме себе си по пътя към осъществяването им. Защото всяка една мечта без горната подкрепа си остава несбъдващ се блян, който ни прави меланхолични и оставя в дълбока депресия, разочаровани от себе си, търсейки причините извън нас самите, където сами сме ги посяли.

 Готови ли сте да сбъднете мечтите си?
 Имате ли силата да ги изживеете?

 Или просто мечтаете, за да се откъснете за миг от скучното си и сиво ежедневие?

 Това са въпроси, на които всеки един Мечтател трябва да си отговори сам.
 Защото няма мечта, която да не може да се сбъдне.
 Има единствено неправилно избран момент за реализацията й.

 Така че, искайте според това, което сте способни да понесете.
 Искайте това, от което наистина имате нужда.
 Искайте, да бъдете себе си.

 Такъв, какъвто ви правят мечтите.




 ПП Всички мои мечти се сбъдват. Да, не винаги във вида, в който съм си мислел, че ще се сбъднат, но за моя орис и късмет - всички. Така че, внимавайте какво точно си пожелавате и ако нещо след време не ви хареса, то се сърдете изцяло на себе си!

На вторият ден

На вторият ден, сътворих... Кокошката.

Първо си бе голичка пущината, просто един прозрачен кристал.

Викам си - А бе, що да не взема и да си я оцветя?
И си я извапцах, с боичките за стъкло, играх си, оклепах се, но си я извапцах!

Поизмъчи ме пущината, голяма играчка си беше дорде стане, но съм доволен.

ПП. Ако това под нея ви прилича на марихуана, вината не е моя!

Холна маса с повдигащ механизъм

 Преди година и кусур, случайно видях маса на Ozzio Design, която силно ме впечатли с функционалността си. Маса с променлива височина и разгъващ се плот, която в едното си положение изпълнява функцията на холна маса, а в другото на трапезна.
 Което изцяло съвпада с желанието ми, мебелите да са не само функционални, практични и естетично, но по възможност и с повече от едно предназначение.

 Започнах да се ровя в Интернет, търсейки начин да си я купя , но в момента, в който видях цената й мерака ми рязко се поохлади.
 "Добре де, няма начин някой у нас да не е краднал поне идеята за дизайна й" - рекох си аз и почнах да търся, някакъв приличен като идея аналог на родният пазар.

 Оказа се, че е краден не точно този модел, а един друг, който като идея на Ozzio също  не е никак зле.
 Да, ама дори и за да откраднеш нещо, пак се иска малко мисъл и малко идея, нали?
Крали са наш'те, ама са крали доста нескопосано. Наместо нещо елегантно им се е получило нещо доста ръбато и тромаво (може да ги видите в магазините на Стемар и на Лабиринт )

 -Добре де, ама как може такъв кютюк да родят родните ни мебелисти? Поне, малко от малко не се ли замислят, че покрай тая маса ще се седи и де ще си денеш краката от тия плоскости насреща? Ръбата, чепата... - седя, гледам я, ами... не ми харесва и това си е!
 Има си нещо недовършено в нея, нещо отървано, още повече пък през погледа на човек, който вече е видял оригиналната идея  и му се иска да я има пресътворена насреща си.
 Чудя се и колкото повече се чудя, толкова повече стигам до идеята, че това ще е решение само за краен случай. Не ми харесва основата й и това си е!

 Започнах да обмислям всякакви варианти, в това число и за преправянето й, докато в един момент случайно не разбрах, че "Балкан Юг" продават механизма за нея. А именно механизма е това, което позволява една идея за движение, да стане реалност.
 Отидох на място и си го купих. В сравнение с цената на завършената маса в магазина бе около половина, някъде около ... 120лв, което никак не е малко за няколко парчета желязо, пружини и два щифта. Явно китайски, защото никъде на него няма ни производител, ни номер, ни нищо, но както и да е, все пак механизъм ми трябва, ноу-хау така да се каже!

 Взех си механизма и звъннах на Павката (шурея), който работи в мебелна фирма. Таман по него време човека бе започнал да ми работи по кухнята (пак по мой си проект) , та разговора си бе съвсем навреме. Обясних му, каква ми е идеята, но подобни идеи трудно се разясняват по телефона. Но, нали вече се бях амбицирал, та стигнах и до там, да си сваля програма за проектиране на мебели, да си направя нещо като проект, та да онагледя идеята си. (Какъв зор видях, докато "проектирам" това , не е истина направо, но както и да е - разбра ме човека).
 Целия проблем си идва от това, че механизма си изисква едно минимално пространство за монтаж, та каквото и да правиш по проекта, трябва да се съобразиш с него.
 Да, ама... а бе нещо не се получава и не се получава долната й част. Както и да въртя плоскостите, както и да ги изрежа, в най-добрият случай става нещо като пирамида и това е.
 А точно от чепато-четвъртитият дизайн ми се щеше да избягам.
 За късмет, се сетих да попитам един друг мебелист ( фирма Bora ), който ми прави една друга маса (пак за хола) дали не може да помогне с идея за крачета. Обясних, че търся въздух под масата, че търся елегантност, както и съвместимост по идея с другата маса, за да не се бият поможду си двата дизайна един до друг. Разгеле, справи се човека, при това се справи много добре.
 В крайна сметка се получи именно масата, която ми бе нужна.
 Маса с променлива височина.

Маса, в един момент холна, а в следващият трапезна.

 Която, честно казано ми харесва дори повече, от тази на Ozzio Design, в която вече виждам нещо тромаво и нещо недовършено.
 Какво да се прави, та нали човек като си измайстори нещо, още повече след толкова много усилия да си го докара по негов си вкус и идея трябва да си го и хареса?!!

Един странник на 44

 Животът е странно нещо - превежда те през събития и места, за които дори и не си предполагал, че може да ги преживееш, товари на плещите ти всичко, което би понесъл от него на гърба си, като оставя един странен послевкус, водещ до пристрастяване към неочакваното.

 Какъв е смисълът на живота, ако не възможността ни дадена от него да го изживеем по своят си уникален начин, по който единствено ние самите можем да го направим?
 И всяка една поредна година носи един ден в себе си, в който човек се връща назад в спомените си, прави опит да осмисли преживяният си опит, поглежда се за миг в огледалото и въздъхва " Е, още една година живот остана зад гърба ми".
 Донякъде със страх, а донякъде и с облекчение от преживяните тревоги.
 С надеждата, да има нужната сила, воля и разум, за да преодолее следващите изпитания очакващи го по пътят му напред, изпитания които в крайна сметка го правят човека, който е.

 С всяко едно събуждане се раждам за нов живот, с всяко едно заспиване умирам.
 И точно по този начин пребивавам в два свята единият колкото  реален, а другият толкова въображаем.
Но, странно защо границата между тях е толкова тънка и незабележима, че понякога и аз самият не знам точно в кой се намирам. В този, в който си мисля че съм жив и броя годините зад гърба си или този в който съм изначален и вечен, като това което единствено се променя в мен е натрупване на преживяното, водещо до нов опит и светоглед.

 Странствам между два свята, като всеки от тях ми е скъп и всеки един напускам с тъга за да се потопя в другият след него. Един съм денем, а друг съм нощем.

 Странник по пътя на Живота.

Яребици под балкона

 Някои знаят, а други не, че смених жилището си. В което няма нищо важно и особенно като информация, освен един много любопитен факт - имам си яребици под балкона.

Забелязах ги съвсем случайно, защото окраската им буквално ги прави невидими и ако те не се раздвижат щансът ти да ги отличиш на фона на земята, с чийто цвят се слива оперението им е почти нищожен.

Вина за това имат любопитните и нагли свраки, които ходят да се закачат с тях и благодарение именно на тях, успях да видя новите си съседи.

 Изкушавам се да си взема въздушната пушка, но всеки път когато ме обхване изкушението си викам - Добре де, а какво лошо са ти направили те, че да ги стреляш? Не е ли по-добре да си имаш една рядка и екзотична за София гледка, наместо да скубеш перушина за една супичка, пък било то и от яребици?

 Кой знае, някой ден може да се окаже, че в полянката пред мен има не само яребици, но и зайци? А за тях вече сериозно може да размисля!

Цената на живота

В Неделя вечер Котьо направи криза. И то не каква да е, а такава която от всекидневието ни е позната като инфарктна. Парализа на крайник, затруднено дишане, учестен пулс - с две думи, за малко да умре.
 Нямаше какво много да се мисли. За около минута-две след като видяхме състоянието му единодушно се взе решението да се води спешно на ветеринарен лекар. 
 Една бърза справка за денонощен ветеринарен кабинет и бегом до този на "Анима" в "Младост-1" до "Билла". Уви, това което пише в Интернет не винаги е вярно и не винаги може да се разчита на него! Наместо лекар ни посрещна табелка, че... работното време е изтекло с препоръката да се обърнем към ветеринарната клиника до Зоопарка.
 Добре е, че поне бяха оставили спешните й телефони, че инак само по единият гол адрес на табелката, едва ли щях да я открия с тази скорост, от която бързо-влошаващото се състояние на котарака ми се нуждаеше.
 Просто го усещах как почва да бере душа и аха-аха... - не исках да мисля за това.
 Обадихме се, описахме моментното му състояния, а насреща в подтекст - Ами, като искате, доведете го!
 Един вид - Е, чак пък толкоз за една котка ли? Тя ще мре, но след като сте решили да я спасявате..
 Почти със скоростта на линейка прелетяхме до там.
 И наместо да започне спешно лечение, започнаха да ни четат ценоразписа, да не би по погрешка да сме попаднали там??!
 Добре де, а аз за какво съм отишъл тогава?
 Да, ценоразписът си е наистина солен, почти като тоя да вкараш сърдечно-болен в Чирковата болница, но ако не там, то къде другаде бих намерил толкова много специалисти и оборудване, които биха спасили живота на това същество, което с течение на годините ми е станало повече от другар и приятел?
 Може ли придобивката на един телевизор или нов айфон да се сравнява с цената на един живот? Дори  и той да е просто на една котка?  Какво значение има в случая за чий живот говорим, щом ще се измерва той в пари? Не е ли по-важното да направиш всичко което можеш и трябва, а оттам насетне да си става каквото си ще или както си е писано?
 Точно това ме изуми.
 Да, знам че в лекарската професия в един момент се получава така нареченото "професионално изгаряне" след което тя вече престава да бъде смисълът на живота ти, това което си искал да си, а се превръща в досадна рутина и всекидневие, но все пак... не мога, не мога да го разбера това разделение на живота от смърта според парите, които си готов да жертваш?
 Да, скоро няма да си купя голям и нов телевизор. Може и на колата да не й направя плануваният ремонт, дори и на почивка скоро да не отида.
 Но биха ли имали смисъл те за мен, ако цената им бе един живот?
 Живот на нещо повече от приятел.

Може да съм сантиментален, може дори и романтик, но не мога да спра да се питам - А, колко точно струва един живот?

 Не знам, котето има вече голям шанс да оцелее и почти напълно да се възстанови. Стискам му палци, ходя му на свиждане, говоря си с лекарите му... но колкото и да му остава да бъде заедно с мен на тоя свят, не искам да живея след време с мисълта, че съм го заменил за нещо, от което винаги мога да се лиша.

 Просто, някои неща нямат цена, дори и да има ценоразписи за тях.

Дозиране на Истината

 Ако Истината бе толкова ценна за нас, бихме ли бягали постоянно от нея?
Хората ги е страх от Истината, защото единствено тя може да убие илюзиите им, които им помагат да живеят по-леко. Перефразирам леко Ницше, не защото съм несъгласен с него, а защото си мисля, че така мисълта му е по-разбираема за мен.
 Говорим за Истината, вярваме в Истината, а в крайна сметка не искаме да я възприемем за такава. Наместо нея, предпочитаме удобната Лъжа, която ни помага да живеем по-леко, да се примиряваме със случващото се и да гледаме ведро в бъдещето си напред.
 Причината за това е проста и е обяснена по-горе.
 Още с първите си стъпки в Речта попиваме неистини. Къде интуитивно, къде съзнателно с течение на времето започваме да ги разпознаваме, но дотолкова сме свикнали да живеем с тях, да мислим чрез тях, че някак си започваме да ги възприемаме като нещо напълно естествено, като фалша в поведението си, правилата за добрият тон, налагащи ти често да изричаш откровени неистини за да не нараниш отсрещната страна, а и най-вече да предпазиш себе си.
 Колцина от нас са запазили приятелите си, изричайки истинското си мнение за тях в лицето им? Колцина от нас са останали такива, чувайки я от отсрещната страна?
 Дори и образът, който сме си изградили за самите нас е дотолкова изпълнен с неистини, че в моменти на съдбовни обрати се чувстваме безпомощни да се приемем за такива, каквито реално сме.
 За какво ли ни е Истината в крайна сметка?
 За да ни направи свободни, както е в посланието от Библията?
 А някой питал ли ни е, дали наистина искаме да сме свободни?

Не, Човечеството в своята преобладаваща част не иска да е свободно, то иска да е Щастливо!
А щастието в повечето случаи е несъвместимо с истината. Тя е токсична за нашата съвест, за нашият социален живот, за близкото и далечното ни обкръжение. Просто все още нямаме изградена своята поносимост към нея.
 И може би, единственият изход пред нас за да сме хем щастливи, хем и истинни е да започнем да привикваме на малки дози с нея, както са привиквали френските крале към арсена.
 Да приемем, че не сме съвършенни, че идеализираният ни самообраз не е нашият истински, а наложен ни отвън като модел за подражание, целящ да ни направи безобидни за околните.
 Да допуснем, че можем да грешим и да разберем, че чрез грешките си също се развиваме, чрез поуките и опита, който може да извлечем от тях.
 Та дори и част от тях да са в казване на истината.
 На малки дози, като за начало.

Пишман майсторът

 Когато човек стои и наблюдава някой друг, как работи колкото да си отбие номера, без да мисли и през пръсти, няма как да не си рече поне на ум - Това мога да го направя по-добре!
 От няколко месеца насам, наместо да си вися в блога в размисъл над това, какво ново и гениално мога да кажа на Света, съм се потопил в битието на човек, който от едни голи тухли иска да направи едно завършено жилище по негов си вкус.
 Та нали в крайна сметка, от комфорта на обитание, който сам можеш да си осигуриш зависи и цялостното ти емоционално и психическо състояние.
 Далеч съм от мисълта да превръщам своят дом в своя крепост, но ми се иска да се прибирам с желание в него и да мога да си релаксирам след тежкият ден в една приятна за окото обстановка, с тези нотки на комфорт, които биха ме накарали да забравя за простотията на всекидневието и поне за малко да възстановя силите си.
 А мелодията на комфорта звучи от дребните детайли в дома, не от едрите. Тя се вижда именно във финалният щрих, в това дали нещо е правено с желание и мерак или просто през пръсти, колкото да се отбие номера и да се сложи табелката "Завършено".
 И така, по неволя първоначално бях архитект.
 Виждайки безумията в проекта ( на етап, в който вътрешните стени не бяха все още иззидани ), не се сдържах и направих корекции в него. Категорично се противопоставих на идеята от коридор да се влиза в коридор ( все пак нито аз съм Тезей, нито ще живея с Минотавъра, че да имам нужда от подобна версия на Лабиринта). На мястото на единият къс коридор, се отвори място за мокро помещение, а входната врата просто я изместих в другият край на дългият коридор в близост до асансьора.
 На въпроса ми към архитекта, защо е това глупаво първоначално разпределение, отговора ме изуми с абсурдността си - вратата на хола трябва да е близо до входната врата.
 Да, ама не! След като може с едно лесно решение да се разшири полезната площ, какво значение има това, че влизащите ще изминават с 4 метра в повече до хола? Абсолютно никакво, още повече че това ми дава пространство, което инак е изгубено.
 Премествайки входа, отново се убедих в това, че архитектите не мислят за хората, когато проектират жилищата им. Точно срещу прага на вратата се оказа един стърчащ ръб на стена. Ръб, който не само те дразни визуално, но и чисто физически те пресира, заплашвайки те да се наденеш фронтално в него, ако направиш една излишна крачка напред.
 Премахнах и него, за изумление на архитекта с линия успоредна на него - от досаден ръб, се получи комфортно предверие, напълно достатъчни за масовото бутане и гъзене, когато приемаш и изпращаш групи от гости в дома си.
 Да, аз не съм архитект, но нямаше как да не видя грубите грешки в проекта и да не поискам те да се поправят. Също така не съм и ел.техник, но това не ми попречи да видя, че осветлението на общата ми тераса с комшията се включва от два ключа - един при мен и един при него. Грешка отново родена от факта, че да се мисли е уморително и ненужно за тези, които проектират и строят.
 Не спрях до тук.
 Наместо да се чудя как да крия грозните ревизионни отвори в баните, било с пластмасов капак или плочка залепена на клик-клак отвор, то реших да разширя проблема, за да го разреша.
 Изместих линията на водомерите, спирателните кранове и ревизиите на височина метър и нещо нагоре, а тях самите ги скрих с плъзгащи се вратички. Вратички, които наместо на лицето се плъзгат на гърба на шкаф, който вградих в гипсовата стена на баните и така, хем имам лесен достъп до ревизиите, хем и дискомфорта от грозните ревизии е отстранен.
 Много неща промених, много и добавих, но не съм и предполагал, че ще минавам след майстор и ще преправям и довършвам това, което е оставил след себе си.
 Да, попаднах на великолепно подготвени за работата си хора, но... попаднах и на такива, които не знаеха за какво са там.
 Конкретно - поставям две висящи тоалетни чинии, с вградени структури и пневматични бутони за пускане на водата. За да не се загрозява чинията с висящи кошнички с почистващи я сапунчета ( тия де правят водата синя и ароматна ) , реших почистващите таблетки да се поставят директно в резервоара на казанчето, чрез една от новите модификации на бутоните, тези с отваряеми на панти челни панели.
 Да, ама майсторът, нали си е майстор, реши изобщо да не погледне упътването за монтаж. Че за какво му е то, та нали той си отбира от всичко? И взе че закова героя с по две види всеки един капак директно. Иди и после го отваряй, ще го отвориш, ама нъцки! Пада си панелът в ръцете ти и ти се чудиш какво става.
 Погледаш, поцъкаш с език, теглиш една майна на простотията селска, та вземеш една отверка, развиеш си видата и си монтираш панела, както си трябва. Пак без да си чел упътването изхвърлено от майстора като ненужно на боклука, ама поне с малко повече мисъл на тема - Това защо е направено така, с каква цел и за какво служи?
 Оправих тоя гаф, оправих и следващия на ВиК гениите влезли да майсторят.
 Зарязали милите транспортните предпазни капачки вътре в структурата, без да ги свалят при монтажа. А с тях, вода се пуска колкото за едно късо кафе, но не и за да се измие тоалетната от плодовете на глада ни.
 Тая тоалетна драги не съм я взел за декорация на стена, а с цел изцяло функционална - по предназначение така да се каже!
 Не разбираш от подобни? Ами да търся друг тогава?
 И изведнъж, проблема бе открит и отстранен?!!
Което ме накара да си спомня един позабравен наш филм с реплика от него " А бе аз ще ти туря капата!" Дали са се пробвали да ми "турят капата" или не, не разбрах, но разбрах, че трябва като цербер да вървя неотклонно по петите на "майсторите" и да проверявам всеки един детайл от свършеното от тях. Проверявайки, се оказа че вода вече се пуска достатъчно, но не се пълни в резервоара. Причината? Причината бе проста - пуснат на дъното на резервоара поплавък, без да се закачи на стойката за него - от мързел, нежелание или незнание как да се регулира нивото на водата в него.
 Отворих, разглобих, поправих, сглобих.
 Мислене - 30 минути. Работа - 5 минути.
На другият ден, най-добронамерено си му казвам - Човек, явно тези структури за вграждане не са ти от силните страни, проблема си го отсраних сам, ела да ти покажа, кое е в нея за какво служи и как се монтира, на което отговора насреща направо ме отнесе из основи - Мен тия работи не ме интересуват! ??
 А бе, като не те интересува, ти къв ми дириш тука?

Теглих една майна и започнах да си довършвам всичко сам.
С много мислене, с пот, та дори и с кръв на моменти ( от леки сакатлъци ), лека-полека започнах сам да си правя това, за което бих викал майстор в къщи. И се убедих, че няма нещо, което да не мога да направя! Има само неща, които не знам още как се вършат, но мога да се науча!
 Та дори и по неволя, да стана един пишман майстор, аз си знам, че това което се прави с желание, то си става на майсторлък!

Книгите са опасни за вашето здраве!

Замисляли ли сте се, колко тежи една книга?
А, десет? А, един сак пълен с книги? А, десет сака?

Хора, не си купувайте книги - един ден ще ви се наложи да ги пренасяте от едно жилище в друго! Тогава ще разберете на собствен гръб, колко вредни и опасни може да са книгите за вашето здраве.

Половината от книгите съм ги раздал, половината сега трябва да пренеса в новото си жилище. Коридора продължава да се пълни със сакове натъпкани с книги, които те карат да се оцъклиш като пекинез, в момента в който се опиташ да ги вдигнеш.
А още не съм стигнал и до половината!

Кой идиот ме научи да чета?
Кой дявол ме накара да си купя толкова много книги?

Сега ще си плашам за грешното си увлечение по тях с лихвите.
И със здравето.

Книгите са опасни за вашето здраве.
Един ден ще го разберете на собствен гръб.
И ще се се сетите за моето предупреждение.