Армагедонци

- Ядоха ли нещо? - попита главният Проверяващ.
- Не, много странно, повече от месец не са яли абсолютно нищо, а са все така жизнени, без нарушени основни функции и загуба на телесно тегло.
- Някакво недоволство от това, че сме ги затворили под карантина за изследвания?
- Абсолютно никакво, даже внесоха няколко предложения за подобрения на мерките за сигурност - така са се чувствали по-защитени.
- А в идео..логическо отношение... - продължи да отмята по списъка главният Проверяващ.
- Питат кога ще им дадем Спасителят, не знам какво имат впредвид, но настояват да ги „оправи” в рамките на един мандат. И мандат е нова непозната дума за нас, ще трябва да я проверим в Енциклопедията.
- Интелектуално ниво?
- На минимума поддържащ оцеляването им. - продължи с акуратните си отговори Наблюдателят проверяващ по неговият си списък.

Въпросите и отговорите продължиха още около десетина минути, след което затваряйки линията, главният Проверяващ се обърна към секретаря си с думите:
- Да обобщим. Записвай!


   Звездна дата 21.12.2425

 След пристигането ни в слънчева система от 4-ти звезден клас, на третата й планета са открити останки от разумен вид. Самата планета е с повишен радиоактивен фон.
 Разумният вид ( категория хомо-сапиенс) е концентриран основно в юго-източната част на единият от континентите й, наричан от местното население „Европа”. На останалите части от планетата, други подобни форми на живот не са открити.
 Туземците са с повишена жизнена устойчивост за сметка на понижена умствена, а може би и именно поради тази си аномалия са успели да уцелеят в условия, в които са изчезнали почти всички останали животински видове. От началото на наблюденията ни не са приемали каквато и да е храна.
 На въпроса ни кога се хранят, отговора им е „Когато дойдат пенсиите” , като последната дума е все още неизвестна за нас, предполагаме че става въпрос за явление от непознат характер.
 Чрез направените изследвания е установено, че не се хранят посредством фотосинтеза, така че все още е загадка пред нас откъде и как точно черпят жизнените си сили.

 Комуникативни, бързо адаптиращи се, на моменти дори и досадни с репликата си „Чакай да ти кажа аз, как се прави това!”.
 Емоционално податливи на внушения, готови да изпълнят всяко едно наше желание, ако им обещаем подходяща награда за това. След изпълняването му, те са забравили вече какво им е обещано. 

 Самоопределящи се като „българи” дума също неизвестна за нас.

 Опитите продължават. Предстои да открием отговора на въпроса, защо са единствените оцелели.

 Край на записа.

Орисия

 Всичко ново е просто добре забравеното старо.
Не бях хващал четка в ръка от... повече от 15 години насам, но явно мерака си е дремел в мен и кротичко си е чакал момента, в който да си избие навън в някоя нова "крастичка" с провокативният въпрос - "А защо не си го направиш сам?".
 Преди време бях обсебен от рисуването, рисувах във всеки един удобен момент, на всяко едно място, по всеки един възможен начин, ползвайки почти всичко, което ми попадне за целта под ръка, само и само за да запечатам явил се моментен образ, идея, видение призрачно и примамливо с формите и сенките си.
 Може и да имам талант, но проблемът с талантите е в това, че те трябва да се развиват усърдно с времето, за да излязат от сферата на аматьорската себеизява и да преминат към майсторското владеене на възможните изразни средства на конкретното изкуство. Едно е да имаш точно око и сигурна ръка, друго си е да научиш възможните начини, чрез които да можеш да ги използваш най-пълноценно.
 Но, странно нещо е живота! Гледайки назад към миналото неусетно стигам до извода, че пътят на художника, не е бил точно Пътят за мен. Кандидатствал съм по различно време на различни места, в които бих могъл да се науча да рисувам, но винаги на изпитите за тях съм се провалял с гръм и трясък. Може преди това да съм предизвикавал одобрението на учителите си и възхищението на колегите си, с нещата които съм правил, с лекотата и с точноста на рисунъка си, но точно на самият изпит, на самата проверка, винаги съм правил възможно най-грозните и недодялани неща, на които съм бил способен. Сякаш някакъв тайнствен неизвестен фактор "Х" се е намесвал в тоя момент на живота ми за да ме спре чрез собствените ми ръце?
 Не съжалявам за това, защото всичко това, което успях да изгубя като шанс, в един момент си идваше отново при мен, но вече като опит и знания придобити по друг път и по неочакван начин, различни от тези, които можех да придобия следвайки желанието наместо предопределението си.
 Неусетно кръгозорът ми се разшири и излезе извън сферата само на едно от изкуствата, а премина и към останалите.
 В един момент се усетих, как изкуствата взаимно се допълват и доразвиват едно с друго.
 Желанието ми да свиря на пиано ( обожавам този инструмент ) успя да развие гъвкавоста на ръцете ми, което съществено подобри качеството ми на рисуване.
 Умението да си изграждам предварителен образ на това, което искам да нарисувам, в един момент се оказа особено подходящо в сферата на писането, където ти трябва кристално ясна идея, чиято рамка да следваш в изграждането на сюжета на разказа.
 Музиката доведе след себе си Поезията, с мелодичност и хармония не по-малки от нейните. Може би немалко от вас чуват мелодия, четейки добър стих, аз я чувам винаги, четейки всеки стих.
 Някак си, неусетно за мен, отделните изкуства размиха границите помежду си, обединявайки се по допирните си точки и прерастващи в нещо ново за мен - в преклонение пред красивото и изящното, обожание водещо до желанието да ги търся постоянно в живота около мен. Научих се да гледам с нови очи на света, но това ме и направи по-откъснат от реалността  и асоциален донякъде тип.
 Защото трудно се живее разкрачен между два свята - този на невидимото и този на ежедневното.
 В един момент си казах, че е време да спра, да започна да се занимавам с това, с което имам бъдеще за мен. Започнах да работя в сфери далеч от тази на изкуствата, работих с години, доказах се като добър професионалист, но нещо в мен бе сякаш скъсано и празнотата му се усещаше. Не винаги, не по всяко едно време, но Празнотата си я имаше в мен.
 До скоро, когато мислейки си относно това, как искам да изглежда новото ми жилище, не реших да визуализирам идеите си пространствено и цветово. Започнах с опростено триизмерно моделиране на идеите си, преминах към по-конкретни интериорни проекти, като в един момент се отзовах в задънената улица - трябваше ми интересен аплик за коридора.
 Попаднах случайно на такъв с щамповано стъкло в ИКЕА, смутих се от грозотата му и някакъв глас отново изрече в мен - А защо тогава не си го направиш сам?
 Колко му е? Бои, четка, стъкло и въображение - останалото вече го имаш, забрави ли?
 И аз започнах отново, усещайки как с всеки един мах на четката, запълвам не само едно празно поле пред мен, но и едно пустеещо вътре в себе си. Което винаги е чакало Изкуството да се настани в него отново, на мястото което винаги е било предназначено за него.

 Орисия.

Пази Боже сляпо да прогледа!

 Случайно попаднах на венцехвалещи се автори, спечелили награди в поредният пишман литературен конкурс за фантастичен разказ, на името на Агоп Мелконян.
 Не знам, дали критериите на журито са били силно занижени или отново наградите са се раздавали на принципа "всеки участвал - награден", но толкова слаби разкази не бях чел.
 Слаби като постройка, стил, идея. Скучни, но за сметка на това натруфени с всякакви изразни средства, поставени не за да внесат живец и темпо в разказа, а просто да покажат, че автора им поназнайва някои и други думички и ловко може да жонглира с тях.
 Чудя се и недоумявам, тия хора някога изобщо дали са чели нещо от майсторите на късият фантастичен разказ от рода на Шиничи Хоши ( автор с невероятно сбит, но за сметка на това изключително майсторски стил ) или на Клифърд Саймък ( да си спомним "Всичко живо е трева") и стигам до извода, че именно тяхната неграмотност и невежество са им дали куража да се нарекат писатели.
 Да, вярно е, че в царството на слепите и едноокият е цар, но поне царете ни на словото да бяха само еднооки, а те даже са и късогледи, щом не могат да си фокусират мирогледа извън периметъра на собственият си нос.

 Ужас, ужас ме обзема само от идеята, че някога бих кандидатствал в подобен конкурс.
 Мисълта да се видя сред наградените сред такова масово бездарие и нахалитет, ме кара да изтръпвам вътрешно. Може би и по тази причина, ако продължа да пиша, това ще е без всяка една претенция то да бъде издавано и натрапвано като образец на стил за подражание, а по-скоро ще си остана същият запален читател на истинските Автори.

 Тези, които наистина могат да пишат, без да имат нужда от ласкатели и нагласени конкурси.

По пътя на Словото

Литература ли е халтурата, поезия ли е стихоплеството са все неща, които изобщо не ме вълнуват напоследък. по простата причина, че болшинството от автори които чета, знаят как да се изразяват чрез Словото и не само го правят по един великолепен и майсторски начин, но ми отварят чрез творчеството си широко вратата към техният невероятен вътрешен  свят.
 Сега, дали тук има такива или няма е почти без значение, светът не се изчерпва с малка България и колкото  да ни се иска, дори и чисто статистически погледнато, няма как да бием целият свят по брой таланти на глава от населението. Едно че е безсмислено, второ че е ненужно.
 Проблемът не е в това дали тоя или оня има талант, а дали прави нещо за да го развие.
 Защото талант, без труд насреща, който да го развие е като зърно посято на камък - залинява и умира с времето.
 Да, ние може и да сме си талантливи, може да сме дори и  интелигентни, да проблясваме понякога с някоя запомняща се реплика или оригинална идея, но когато това е просто самоцел за да ни забележат, това не е белег на положителни качества, с които да се гордеем.
 Просто човек не трябва да го е страх да се учи.
 От по-добрите от него, признавайки си с ръка на сърце, че е под тяхното ниво, но и знаейки, че всеки си има свой собствен път който да измине, и ако го следва с воля и търпение няма как да не пожъне плодовете на труда си.
 А за да се учи човек от другите, трябва да има очи да види по какъв начин те правят нещата по-добре от него. Кое е това в стилът им, в подредбата, в начина на поднасяне на идеята, което кара техните творби да пленяват въображението, а неговите да водят до отегчение и прозявки.

  Да четеш през погледа на чирака, който се учи от майстора. Да завиждаш за постигнатото съвършенство, като тази завист да не те обезсърчава, а да те кара да полагаш все по-големи усилия над това което правиш, така че в един момент трудното да стане лесно, а невъзможното - присъщо. В това е истината за пишещите, които искат да се развият по пътя на Словото.

Кекс с ябълки, червени боровинки и стафиди

 Ако някой ми бе предсказал преди време, че ще започна да правя толкова хубав кекс, нямаше да му повярвам. Рецептата си е напълно традиционна, но леко ашладисана от моя страна - просто обичам да е свеж, ароматен и сладък. А така, както го правя, той става точно такъв!

Няма нищо сложно, прави се бързо, лесно и просто, стига да следвате златното сечение 1:2:3

Една част олио.
Две части захар.
Три части брашно.

Започваме с яйцата. Според големината им те могат да варират, но аз самият се убедих, че колкото повече - толкова по-добре. В случая слагам поне 5 едри яйца, които разбивам много добре, като добавям постепенно :
- Ванилия
- Есенция ( лимон или ром, а може даже и добър коняк! )
- Бакпулвер ( препоръчвам този на "Йоткер", нашенският ми е носил повече разочарования, отколкото успехи.
Постепенно се добавя захарта, която добре трябва да се разтвори, доколкото е възможно, а редом с брашното се долива и олиото, за да се получи една плътна смес, с консистенция близка до тази на еклеров пълнеж.

 Междувременно, за да не ви доскучее, хващате 2-3 ябълки и ги обелвате. ( Най-добре се получава с дивачките, ония малки, дребни ароматни селски ябълки, но и другите стават стига да не са прекалено воднисти ) Нарязва се една ябълка на 8 резена, а после всеки един резен се нярязва напречно на няколко парчета. Парченцата ябълка се поръсват с канела.

 Отделно, снабдяваме се и със стафиди. Най-добрите резултати съм получавал със светлите стафиди, имат по-сладък вкус и лек приятен аромат.
 Също така, ако ви попаднат пред очите канадски червени боровинки, не пропускайте да вземете и от тях за кекса - ефекта им е просто поразителен. Придават един леко кисел привкус, който дава лекота, свежест и един по-богат краен вкус.

 Така, дотук сме забъркали сместа, намерили сме си подходяща тавичка за кекс и...
естествено си я омасляваме с малко разтопено масълце, така че той да покрие цялата й работна повърхност, след което с малко брашно я поръсваме, за да не залепва кекса при печене във формата му.

 Изливаме малко от сместа, поръсваме с ябълки, орехи, стафиди, боровинки и така повтаряме докато слоевете станат поне 2-3 и смеската ни се изчерпи.

 Слага се в предварително затоплена фурна на 150'С и се пече около... 40 минути на слаб и спокоен огън, за да може хем да се изпече добре, ама и хем да не загори.

 Пробвайте!

 С поздрав най-сърдечен.... отивам да си отрежа още едно парче.

Жить стало лучше, товарищи. Жить стало веселее.

" ...тези неща се решават от жените, до тях трябва да достигнем с всякакви програми. Ако искате – през фризьорски салони, чрез брошури. Там отиват, там говорят, там най-много си приказват. И когато едната дойде и каже – аз вече плащам с 30% по-малко парно, у нас е топло, едвам работи радиаторът, понеже е добре импрегнирано, много съм доволна, другата отиде и каже – чакай сега, защо да не направя и аз така, само тя ли да е доволна – и аз да съм доволна. Тогава ще видите, че ще стане и модерно, и самите пък комплекси ще придобият друг вид, защото това автоматично означава отвън замазки, по-свеж, по-красив вид. Това трябва да стигне до населението”.

Автор: Владимир Дойчинов

 Не е страшно това, че Премиерът ни е невероятно тъп, страшното е в това, че е избран по демократичен път от още по-тъпи от него хора, които явно са мнозинство в държавата ни. 

 Ето, това вече е страшно!

Влизаме във времето на информационното разделение между хората, което ще гарантира класовото статукво

 Една от черните ми прогнози за развитието на Света, започна да се сбъдва тези дни.

 С подписването на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането - Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA), дефакто се установи една ясно определена граница между тези които ще имат достъп до ресурсите на Интернет и тези, които ще нямат.

 Вървим към епохата на идиокрацията, в която една много малка част от хората ще има статут на богове, а по-голямата част от човечеството на роби. При това роби, които ще са напълно доволни от робският си живот, защото няма да знаят какво са изгубили, докато предците им са си чешели езиците пред монитора, безпристрастно наблюдавали, как ги лишават и от последните им права.

 Защото постави ли се ценностна ни система в услуга на корпоративните печалби наместо в полза на световният обмен на знания и идеи, то ни чака да изживеем отново тъмната епоха на войнстващото невежество, упадък в културата, войни и пълна социална деградация. 

 Деградация, позволяваща да се гледа на едно убийство далеч по-благосклонно отколкото на споделяне на книга с приятел, на песен станала ни любима или на филм, променил живота ни с посланието носещ в себе си.

 Времето пред нас изтича.

Новата евробанкнота ще изглежда ето така

Интериорни мъки и попадения :)

  Не съм и предполагал, че сред многобройните знания, които ще ми се налага да усвоявам е това и на интериорният дизайн, но... изправен пред переспективата да наемам скъпоструващ дизайнер и това, аз донякъде да се превърна в такъв, везните натежаха в полза на второто.
 Реално погледнато съществуват немалко безплатни програми за интериорен дизайн, които може да са в полза на всеки един като мен, изправен пред подобна дилема, търсейки начин да направи от жилището си една приятна среда за обитание, която да нарече свой дом и с желание да се завръща в него.
 В скоби - може би тук оказва

 известно влияние и асцендента ми, който е под зодията на Рак, демек човек домошар, обичащ домашният уют, прагматичността на Дева, която се стреми да оптимизира всичко и да получи максимума на практична цена или артистичността на Везни, която търси ония малък ненатрапващ се на очи елемент, който ще внесе една лека цветна нотка, която да гали окото.

 Каквато и да е причината, за това мое увлечение, все пак това се оказа задача далеч не толкова лесна, колкото я мислех в началото й.Най-трудното е човек да започне отнякъде с нещо конкретно, съобразено с неговите нужди и предпочитания. В момента Интернет предлага такова изобилие от цветове и интериорни идеи, че направо започваш да се усещаш как напълно блокираш от към собствени.
 Може би и затова е удачно да се почне с нещо просто, да речем с разчертаването на проект на жилището, който една програмка за триизмерно моделиране от рода на простичката "Sweet Home 3D", може да свърши добре. Едва след това, може да отпаднат някои налудничави идеи от това да се вземат мебели, които няма да се вместят добре в наличното пространство и постоянно ще водят битка между тях и обитателите му, на кой да му е по-добре в него. Така и аз самият в един момент се отказах от идеята за кухненски остров, който щеше да стои като Титаник насред хола, както и от идеята да го затапвам с тежка мебел.
 Едно е да си чертаеш на лист хартия и да си викаш на ум "Я, то и това ще го събера!", друго си е да го наложиш в един 3D проект и да се разходиш сред "гениалните" си прозрения. Моментално отпадат поне 2/3 от първоначално осенилите те идеи. Единственият проблем на горната програмка е в недотам доброто й качество на визуализация като графика и още по-оскъдната библиотека с модули на мебели и обзавеждане. Което от своя страна кара човек да търси други, по-добри програми и да навлиза все повече в идейният си свят, без да си дава сметка в един момент, че е застрашен да живее изцяло виртуално, лутайки се между всевъзможните идеи и решения.

Зебрано Сахара, Венге, Стъкломозайка и Морска Трева

 И точно за това, в един момент, трябва да се тръгне от един основен цвят, от една основна шарка. Дали ще се върви от копчето към балтона или обратно, в случая е напълно без значение, стига да се тръгне от някъде. А аз успях да отлепя, едва след като си избрах ламината за пода с шарка "Seegras" (Морска трева), която се оказа достатъчно семпла, за да задоволи претенциите ми и също така в сбор от тоналности позволяващи съчетаването и в широки цветови гами.
 Както се казва - Копчето е избрано, а сега да ушием балтона! Фактът, че Готвачът в къщата съм аз, значително облекчи задачата ми в проектирането на кухненският модул. Просто си проиграх като посока и последователност целият процес, така че мебелировката да следва процесът на готвене, а не готвачът да се лута из мебелировката като муха без глава.
 С две думи, процесът на обмисляне отне много повече време от предвиденото, но все пак, като си даде сметка човек, че това което ще направи ще е за негова полза не с дни, седмици или с месеци, а с години – то вече има наистина ползва от това да се обмислят нещата и в най-дребни детайли.
 Както и да е, нещата започнаха да си идват вече на мястото и в близките месеци минавам от сферата на идеите в полето на изпълнението им.
 А пък кой знае, може би добрите ми попадения ще ги изброя като съвети към начинаещите като мен, а лошите под сборник „Не правете като мен!” ?

Ще има ли атентат на Хизбула в София?

 Съзнавам, че е непрепоръчително да се пише на подобна тема, във връзка с паниката, която може да възникне по този въпрос, но една интересна новина за пореден път ме накара да се замисля над мерките за сигурност, които би следвало да гарантират сигурноста ни.

 Преди няколко години, десетина може би, един пиян руснак бе решил да догони излитащият си самолет с личната си кола и се оказа, че няма какво да го спре да го направи. Отзова се човека чак на пистата с колата си и едва след този инцидент сложиха пропусквателни бариери и започнаха да изискват пропуски на влизащи в карго-зоната на летище София. А до този момент, тя си бе просто един напълно разграден двор, в който всяко едно външно лице можеше да си влезе и с малко повечко находчивост от негова страна да свърши недотам добри неща.

 Ако се опитам да разсъждавам като терорист, бих открил немалко пропуски в системата за сигурност, от които да се възползвам.

 Неохраняван паркинг лишен от системи за видео-наблюдение, безконтролен достъп до зоните за пътници, липса на скенери ( а когато ги има - тоталното им заобикаляне ) за оръжие и взривни вещества - направо да се чуди човек,- Какво ли ни е опазило досега, та не са ни гръмнали летището по подобие на Московското?

 Някой ще рече, че не сме примамлива цел за терористите, поради отколешната ни братска любов към арабският свят, но аз бих се запитал - А защо му е на един терорист да атакува силно охраняеми обекти, когато би постигнал целта си на по-лесни за достъп места? В крайна сметка, ако целта наистина е да се убият пристигащи и заминаващи граждани на Израел, какво по-лесно от това то да се направи у нас, където мерките за сигурност са много по-ниски и далеч по-лесно преодолими, отколкото тези в Тел Авив да речем?

 Да, някой ще каже - Ама те терористите се знаят, има им физиономиите и паспорният контрол ще ги спре!

 Едва ли, при положение, че за граждани на ЕС тази бариера я няма, а терористи имаше сред гражданите на Великобритания и други членки на ЕС. Какво пречи на един симпатизант гражданин на подобна държава да дойде безпроблемно у нас?

 Друг ще каже, че има сериозен контрол по границите ни над влизащите товари, ангажимент, който съвестно изпълняваме за членството си в Шенген.

 Аз бих запитал - На колко от външните ни митници, има монтирани детектори за взривни вещества и какво пречи на този, който подкупва митничаря да му вкара един-два или десет камиона без контрол, да вкара в тях и нужните му материали?

 Подкупността е всенародно известна ( не говоря за тези митничари на вътрешните ни митници, а за граничните, където има най-добри условия за това).

 Ето че и човекът, ето че и нужните му за целта средства са вече у нас.

 Какво ще ги спре?

 Молитвите и упованието ни във "факта", че Бог е българин и бди над нас ли?

 А е казано - Помогни си, за да мога и аз да ти помогна!

 Дали трябва да дочакаме момента на една голяма трагедия или ще можем да реагираме преди нея?

 Времето единствено ще отговори на този въпрос, защото аз поне за себе си отговор на въпроса - Защитени ли са от терористичен акт пасажерите на Летище София? - не намерих.

За Овчите глави в сайта на blog.bg , а и не само там.

 За да се коментира един силен блогър от рода на Любомир Чолаков, на първо място човек трябва да може да чете, на второ да разсъждава въз основа на натрупаните си знания и опит, и не на последно място да има желание да усвоява нови знания, дори и те да влизат в конфликт със считаните за верни от него.

 Нито едно от трите качества не е присъщо на писалите с цел да го осмеят и да принизят написаното от него до нивото на всеобщата ментална недостатъчност и посредственост на сайта.

  Какво се случва в действителност?

 Наместо да опонират, чрез някаква реална антитеза основаваща се на логически умозаключения, овчите глави слънчасали извадиха на показ своите предрасъдъци, мисловни клишета здраво набити от старата комунистическа и новата "демократическа" пропаганда. Изреваха вкупом, че написаното е твърде дълго и обременително за закърнелите им мозъчета, като наместо да го прочетат и да се замислят над прочетеното, предпочетоха по един махленско-кръчмарски почин да се изплюят над него с репликата "А бе, точно Тоя ли ще ми дава акъл на мене?"
 И то го направиха все хора, които до момента нямат нито един стойностен постинг в блога си, нито един опит за размишление, а основно паразитиращи като блогъри.
 Паразитиращи в смисъл на това, че аз разбирам "Блогър" в посока на човек, който е способен на самостоятелна мисъл и разсъждение, а не човек, основно занимаващ се с това да следва новините, да дебне като лешояд за поредната лоша новина, чрез която да изрази "будната" си гражданска позиция в социалните мрежи.
 Истинският блогър не следва новините - той ги твори!
 А такива у нас се броят наистина на пръсти в цялата ни държава.
 Защото, малцина наистина са разбрали, че Интернет е не само сила, с чийто помощ можеш да разпространиш идеите си и да намериш съмишленици за тях, но и капан за много нови идеи, останали в сферата на безцелното дървено философстване над тях и безполезната "социална" ангажираност изразяваща се  чрез символичната виртуална подкрепа от рода на едно палче "Харесва ми" в страниците на Фейсбук или друга социална мрежа.

 За да можем да променим условията в които живеем, ние първо трябва да разберем причините поради които те са точно такива.
Да открием мотивите, на тези които се стремят да ги поддържат такива и съответно да намерим адекватен начин за противодействие.
 А това няма как да се случи, ако не сме способни да възприемаме чуждите идеи, да изслушваме събеседника си насреща, без да бързаме да го отричаме, в желанието си да се себеизтъкнем чрез "умните" си коментари.

 За да има човек правото на бъдеще, той трябва да го заслужи с готовността си да се променя, съгласно новоусвоените за него знания.
 За да усвоява нови знания, човек не трябва да приема нищо за безспорна истина, да не изпада в плен на догмите, пропагандата и клишетата, а да търси своят път към отговорите на въпроси, които го вълнуват.
 Да може да ревизира досегашните си схващания, да упорства в търсенето на нови знания, до немалко от които може да стигне и с помощта на Интернет.

 Да знаеш какво ти предстои, в това всъщност е силата да го променяш. И то да го промениш, чрез знанието си за него - да се адаптираш към промените, още преди те да са настъпили, да си готов да използваш всичко от тях, което може да ти помогне да продължиш в желаната от теб посока.

 Заравяйки главата си в подвижните пясъци на безхаберието, ние сами се отричаме от малкото лична свобода, с която разполагаме.
 От възможността ние самите да сме източника на промяната.
 А това не е малко според мен и е реално достижимо.
 Та дори и чрез подобни методи на общуване, които все пак дават известна възможност за достигане на една аудитория, немислима по мащаб преди епохата на Интернет.

Ще изяде ли мишката книжката?

 Преди няколко години, това бе въпросът измъчил кандидат-студентите потящи се над изпита по журналистика, а днес той има своят отговор за всеки един изправящ се пред избора да даде ли 15-20 лв за нова книга или да я потърси в Интернет, където тя е достъпна безплатно.

 Няма да забравя удивлението на един от щандовете на водещо наше издателство, предизвикано от репликата ми, че тая тяхна "нова" книга съм я чел още преди година и съвсем не е нова за мен. А и как ли щеше да е, когато съгласете се, не е прилично да чакаш превода на твой любим автор повече от три години след издаването на книгата му, когато само след година - максимум две, тя вече е напълно достъпна за безплатен прочит в Интернет!

 Няма да скрия радостта си при откриването за мен на сайта "Моята библиотека" ( chitanka.info ), където към момента има качени за прочит близо 4000 заглавия, сред които и немалко на автори четени с интерес от мен, но няма да скрия и разочарованието си, когато влизайки в чуждоезични сайтове, видях че там заглавията са десетократно в повече, предлагащи далеч по-голям избор на аудиторията си. Автори издавани у нас едва с 4-5 от книгите си, там са в пълният си блясък с цялата им библиография, а автори за които дори и не съм чувал, че съществуват ( непреведени у нас ), там само чакат да ги откриеш.

 Е, как тогава според вас приключва дилемата по въпроса - Да дам ли 15 лв. за нова книга, която изглежда примамливо само на външен вид или да си я изтегля от Интернет след 2 години, срок в който най-късно те стават достъпни в нета?

 За една добра книга времето винаги е било без значение, тя запазва силата си независимо от датата й на издаване, като само жълтите преследващи сензация губят от това. Добрите автори са като доброто вино, времето им помага да изпъкнат на фона на останалите, подчертавайки само силните им страни на фона на общата посредственост.

 Съмнявате се в това?

Ами запитайте се тогава - Актуални ли са днес Алеко и Чудомир, след като героите им все още бродят сред нас? Актуален ли е Марк Твен, Стайнбек, Ремарк и ако са актуални, то защо са такива, след като историите им касаят едно време напълно различно от нашето?

 Обичам да чета.

 Това е едно от малкото удоволствия, което мога да си позволя всеки един ден, без то да се превърне в мой порок. Удоволствие преминаващо в глад за нови книги, нови автори.

 И точно тук книжните книги губят битката пред електронните. Една книжна книга не можеш да я прецениш само с едно бегло разгръщане на страниците й, изправен пред лавицата в избора си - Тя или някоя друга?  Защото изборът ти е крайно ограничен от към финансова гледна точка, колкото й да ти се иска, не можеш да изкупиш цялата лавица от нови за теб книги, докато попаднеш на това, което търсиш, докато при електронните виртуални библиотеки това е вече напълно възможно. Да изтеглиш всичко издадено от определен автор и ако нещо не ти допада, да продължиш със следващата книга от следващият поред автор.

 Да, някой би ревнал за авторските права и за това, как литераторите ще умрат от глад благодарение на такива безочливи пирати като мен, посегнали в безочието си на хляба им.

 Тук само бих контрирал с репликата, че в Интернет книгите се появяват с известно закъснение от 2-3 години, а и самият Закон за Авторските права не ги защитава вечно, а само за определен срок от време. Бих допълнил и с размишления за изкуството и дали то продължава да е такова, ако комерсиалното надделее над творческото начало, но това си е тема за съвсем друг разговор.

 А нашата тема бе "Ще изяде ли мишката книжката?", тема на която поне аз вече отдавна съм намерил отговора й за себе си. Стигайки до извода, че след като има сайтове от рода на Моята библиотека (chitanka.info) с над 3600 заглавия до момента и чуждоезични от рода на Электронная Библиотека (http://www.fb2book.com) съответно с над 41000 заглавия , не виждам защо да давам пари на тези нечестно печелещи от техният труд, превръщайки книгата от необходимост в луксозна стока.

 А аз не мисля, че книгата трябва да се превръща в луксозна стока достъпна единствено на малцина, защото това обезмисля изцяло труда на авторът търсещ своите читатели. Читатели готови да го намерят дори и по пътят на престъплението, ако желанието ти да ги четеш, може да бъде счетено за такова.

 Не отричам книжната книга, но виждам как тя все повече се отдалечава от нас, превръщайки се в лукс, в изключение на фона на достъпността й преди време. 

 Да, бих си купил отново такава след време, но по-скоро заради удоволствието от това да разгръщам страниците й и да усещам аромата на мастило, отколкото да прочета нещо, което вече съм чел.

 Сега, благодарение на Мишката, която изяде книжката имам над 500 заглавия качени на таблета си, библиотека тежаща наместо тон се побира в в един чип с тегло няколко милиграма. Библиотека, която е навсякъде с мен и по всяко едно време. Достъпна и предизвикваща ме да съм все по-добър с посланията, които носят със себе си, книгите които винаги са с мен.    Послания, които издателите няма как да спрат, независимо от страха, с който гледат към залеза на доходният си бизнес.

Аз Пенсионерът

Никой не вярваше в това, но ето, доживях заветният миг да се видя и аз пенсионер. Събрал нужният стаж, години, точки, разписки за внасяни осигуровки, всичко как си му е реда точка по точка, ето ме и мен пред вратите на пенсионното.

 Открехвам лекичко вратата за да вляза, а тя издава едно дълго протяжно скърцане, клеясали са й пантичките явно?

  Отвътре, зад гишето ме поглежда изненадано една леко мургава служителка.

-Ай, ти за какво си тука бе батей!

-Ами, аз... таковата, за изчисление на пенсията - смотолевям с половин уста, не вярвайки на очите си кой ще ме обслужва. Интеграция, интеграция, ама поне родният ми език да бяха понаучили малко, че с това ми ти баткосване неудобно взех да се чувствам някак си. 

   По-млад, а в наши дни, ако си млад - пенсия йок!

- Да видим, да видим какво ще покажат картите - взе да си бае под носа служителката вадейки тесте карти Таро.

-Ама моля ви се, какви са тия карти, вижте в компютъра пред вас, там всичко трябва да си е написано - подскачам нервно аз, подавайки през тесният процеп на гишето картончето с осигурителният си номер.

 Видимо недоволна от прекъсването на сеанса й, служителката пое картончето, начука ядосано номерът му на клавиатурата и почна да сумти пред монитора. Точно в този момент писна и някаква дивашка аларма, светнаха едни ми ти светлини, едни прожектори ми блеснаха в лицето, и дорде си успокоя нервите от шока, залата около мен изведнъж се изпълни с народ. Дори и телевизионен екип довтаса - а бе тия, от къде ли пък се взеха?

- Ето, имаме спечелил в играта "Стани пенсионер"! - с приповдигнат патос запристъпва една млада репортерка към мен, опитвайки се да ми натика микрофона в лицето. - Кажете, как успяхте да надживеете трите пенсионни реформи и вдигането на възрастта за пенсиониране след тях? - продължи да ми го навира тя, карайки ме да отстъпвам с всяка една нейна крачка, дорде усетих, че вече няма място за отстъпление от острият ръб впил се в гърба ми.

- Ами.. спрях цигарите, откак една кутия цигари заради акциза стана по-скъпа от храната ми за цяла една седмица - започнах аз.

- Браво, браво! Казах ли ви аз колеги, че това с повишаването на акциза бе правилна стъпка? - се провикна някой в тълпата отзад.

- И ходя много повече, откак поскъпна бензина - нови възгласи "браво" подкрепиха репликата ми.

- А може би, освен здравословният начин на живот вие и спортувате на тази преклонна възраст? - с див ентусиазъм продължи да ме напада репортерката.

- Да, качвам редовно стълбите на входа. Аз знаете ли... живея на десетият етаж, а откак вдигнаха цената на тока, то пари за осветление и асансьор вече няма, та се налага...

-Чудесно, чудесно! - чу се да изрича бравосващият ме глас.

-А на лекар, на лекар ходите ли редовно? - продължи да ме пита младото диваненце, подавайки ми въпрос след въпрос като картечен откос.

-То, джи-пито ми се спомина доста преди да се пенсионира, а ново не са намерили още, чакали да се завърне някой от емигриралите навън. Ама междувременно да ви кажа, то и зрението ми се подобри. Нали спряха тока заради неплатени сметки, та вече съм почнал да виждам не само на светло но и на тъмно като котка, че то по тия стълби до десетият етаж... веднъж се пада.

-Ето, виждате ли колеги, как всички наши реформи са дали изненадващо добър резултат? - се провикна възторженият шишко от задният ред, де ме бравосваше допреди малко.

-А вие кой сте господине? - на свой ред попитах и аз.

-Е, как да не знаете кой съм, аз съм новият ви финансов министър! - припряно ми отвърна той и продължи:

- Именно благодарение на строгата фискална дисциплина и структурни реформи провеждани от моето министерство редом с това на социалните грижи, днес пенсионерите са здрави и жизнени дори и на възраст като вашата. А вие, сигурен ли сте, че имате навършени 125 биологични години и 100 години осигурителен стаж? Да не сте измамник някакъв, решил да си прави шега с пенсионната ни реформа? Да знаете, че още на втората реформа това го инкриминирахме и ако нещо... -

За миг изстинах, но после без да ми трепне ръката протегнах към него личните си документи, в които всичко потвърждаваше претенциите ми за пенсия.

- Странно, много странно - озадачено взе да си мърмори той, въртейки ги недоверчиво в ръцете си, докато ги оглеждаше от всички страни. - Май по-добре щеше да е, ако бяхме опитали и с цианкалий.

.

Какво е искал да каже Авторът?

" Какво е искал да каже Авторът в творбата си ... ? " - признавам, това бе най-безумният въпрос, който някога са ми задавали в ученическите ми години.
Той не знае, какво е искал да каже, а ти трябва да отгатнеш наместо него - е това, не е ли безумно вече? Безумно ми се виждаше тогава, без да подозирам, че един ден и аз може да се наредя в редиците на авторите, а още по-безумно ми се вижда сега, когато препрочитам любимите си неща и се питам, - А бе, какво съм искал да кажа с това?
Нищо! Нищо не съм искал да кажа.
- Е как така, как може да напишеш нещо и нищо да не искаш да кажеш с него на читателя си? - това е въпросът, който не само вие бихте задали, но който и аз си задавам гледайки от дистанция към себе си.
За да мога да си отговоря на него, просто се връщам в моментите, в които наистина съм творял. Които са малко на брой и твърде отдалечени един от друг във времето, може би по причина, че те не идват от собственото ти желание. Не може в един момент да седнеш и да си речеш - днес ще творя, сега ще седна и ще напиша нещо хубаво - не става така, както при концерт по желание. Получава се нещо като форма на обсебване, прихващаш образ, звук, картина от някакъв свят, в който хем си, хем и не си. Виждаш през очите на героите си, усещаш океанът от чувства и страст, който бушува в тях, страдаш и се радваш редом с изпитанията през които минават, но някак си всичко е като насън - знаеш, че във всеки един момент може да се събудиш и да изтървеш този невероятен шанс, в който си за малко в един странен, причудлив и незабравим свят.
Бързаш да запишеш видяното, дори и това да е с цената на правописни грешки в текста, тавтология и прочие бъгове, за които си казваш, че ще оправиш после на спокойствие. Едва насмогваш да следваш темпото, което налагат събитията разиграващи се пред очите си. Казваш си - Още малко, още съвсем малко, ето краят му вече се види.- и в този момент те търпят такъв неочакван обрат, който те изненадва напълно, не по-малко от читателят ти.
Какво можеш да кажеш в такъв момент?
Аз искам да ви развълнувам!??
Не, ти просто си предал собственото си вълнение от видяното в съзнанието ти. от доловеното вълшебство на слизащият от неведомият свят разказ за една история, която си съпреживял с героите от нея. Като само може да се ядосваш на себе си, че не намираш онези думи, с които най-точно може да описваш случващото се пред теб и в теб, докато тя се разиграва.
Изпитвайки огромно облекчение от простичкият факт, че си и помогнал да слезе в царството на сенките, което обитаваме. Даваща му малко повече цвят и възможност да мечтае. За денят, в който отново ще се срещнат двата ни свята - този, в който всичко следва естествения ход на логиката и този, в който всичко е възможно.
Дори и това, да се пренесеш изцяло там, та дори и за кратко през образите на героите, в който обличаш себе си.
Та какво е искал да каже Авторът, когато просто е стоял безмълвен пред красотата и величието на един свят, до който единствено истинският процес на творчество може да го отведе?
Нищо, абсолютно нищо.
Пред този свят, всеки е безмълвен.

Звезден прах

  Погледна я закачливо, прегърна я през раменете и с леко насмешлив тон й каза:
- И сега, май иде време да ти свалям звезди от небето, за да те убедя, че ти си единствената жена за мен, тази която наистина обичам и за която съм готов на всичко?
- А защо пък не, бъди кавалер! - през смях му отвърна тя и посочи с пръст към звездното небе - Ето тази там, най-ярката. Нея искам да ми я свалиш. Ама да не забравиш, защото ви знам аз, какви сте мъжете! Днеска обещавате, а утре вече всичко сте забравили.
- Че какви да сме? Съвестни - с уморена усмивка й отговори той. - Каквото сме обещали все някога сме го направили, та дори и това да е водило след себе си до непредвидими обрати.
- Оправдавай ми се сега, оправдавай се! - чу в отговор изречено през смях, с онова леко потрепване на раменете издаващо трепет примесен с нощен хлад.
 Свали протритото на лактите си яке и я наметна нежно с него. Притисна я още по-силно до себе си и продължиха с разходката си по лунната алея. Смеейки се, с поглед вдигнат към звездите.
  А зад тях, високо в небосклона една звезда припламна ярко и ... спря да свети. Най-ярката. На нейно място остана единствено звезден мрак, с леко остатъчно сияние показващо само къде е била.
- Знаеш ли, очите ти блестят някак си странно? Сякаш виждам звездите в тях? - тихо промълви тя, сгушвайки се в него.
- Знам.- тихо отвърна й той, пожелавайки си да пали звезди, а не да ги сваля. - Тази нощ, може би ще запалим една?

Профсъюзно

     Профсъюзи в България дефакто няма.
 Това се знае от всички, но никой не иска да го коментира. Защо ли?
 Защото, професионален съюз се прави между работещи в дадена фирма, бранш, сектор най-вече за да защитава техните интереси за по-добри условия на труд, по-добро заплащане и допълнителни социални придобивки, които на първо място са по възможностите на техният работодател, а когато той се явява самата държава и те са държавни служители - на държавата като такъв.
 За да могат работещите, да имат възможността да отстояват своите искания чрез натиска на стачката ( временно прекратяване на работа за определен период от време ) те трябва да имат вече набрани средства в техният профсъюзен стачен фонд, който да ги компенсира финансово за пропуснатите ползи от нея!
 Такива се набират, чрез членският внос, който всеки един член на профсъюз внася и по-голямата част от него отива в стачният им фонд, съгласно чийто текущ размер се определя разумната продължителност на стачните действия, както и изборът на нейният вид - ефективна или симулативна стачка.
 Стачката е крайното решение, решение до което се прибягва единствено когато всички възможности за диалог с работодателят са вече изчерпани, като той е воден с вещина и познания за неговите възможности от профсъюзните лидери.
   

  За всичко по-горе може да се досети всеки един, без да е бил профсъюзен лидер - просто той трябва да измине пътя на логиката, за да си отговори на въпроса - С каква цел се създават профсъюзите по света и какво е тяхното основно предназначение, за което те се създават!
 Започнем ли да виждаме профсъюзните си лидери по-често на екрана, отколкото на срещи с работодателите си, то това означава само едно, а именно че те са едни подставени личности, от които нищо добро не може да се очаква.
 Точно по тази причина завърши и с пълно фиаско стачката на учителите, която не само че с нищо не задоволи отправените от тях искания, но и много сериозно влоши материалното им положение с необмислената й продължителност, принуждавайки мнозина от тях да теглят кредити, за да оцеляят.
 По същият начин и сега е напълно безсмислена стачката на железничарите - един умен професионалист наместо да иска от един умрял кон да възкръсне ( както в случаят с агонизиращата финансово БДЖ ) би се борил за това, оставащите след реформите в нея да имат наистина по-добри условия за труд , по-добра възможност за постигане на висока професионална квалификация ( която ще ги направи още по-конкурентни ) и най-вече - едно много по-добро заплащане съответстващо на постигнатите от тях резултати.
 Отново се вижда, че целта на профсъюзните "лидери" у нас не е благото на членуващите във водените от тях профсъюзи ( изгубили отдавна целите си в името на масовостта), а най-вече лично облагодетелстване чрез позициите които заемат и възможностите за политически шантаж, който добре се отплаща!
 В крайна сметка, стачкуващите за пореден път ще бъдат излъгани от своите "профсъюзни" лидери. Ще бъдат излъгани не заради друго, а заради това, че исканията поставени от тях пред държавата са основно политически и необосновани икономически ( неизпълними! ) на фона на настоящето положение на БДЖ.
 Ако стачниците имаха наистина своят професионален съюз, то той решително би се намесил още преди много години, когато започна разграбването на материалната база на българските държавни железници - явление наблюдавано безучастно от работещите в тях!
 Защо тогава гледаха безучастно, а днес реват че остават без работа?
 Нима, ако всеки един ден крадеш по една тухла от сградата в която работиш един ден покривът й няма да се срути на главата ти, независимо от твоето справедливо възмущение, че другите са крали в повече? Самите работещи в БДЖ имат немалка вина за случилото се с БДЖ, но далеч по-голяма имат техните профсъюзни лидери, позволили сериозно накърняване на интересите на своите членове.
 За да има смисъл от който и да е профсъюз, то той трябва да обединява по воля и интререс членуващите в него и те да се пълно мнозинство в средата, в която работят.
 За да има успех от една стачка на първо място тя трябва да се провежда навреме ( преди, а не след събитията ), както и да поставя искания, които са най-вече изпълними! Поставянето на неизпълними искания, както е в този момент, означава само едно - реално профсъюзи в България дефакто няма.
 Ако искаме тях да ги има, то трябва да си ги създадем самите ние!
 Започвайки със своите колеги, обединявайки се в името на нашите общи интереси.
 За да се сбогуваме с наследените си от тоталитаризма профсъюзни мастодонти и да преминем към реално действащи професионални съюзи, които наистина могат да ни защитят.
 

 Нека да приключим веднъж завинаги с епохата на дивият ориенталски капитализъм в който сме и да преминем към откриването на топлата вода, която останалият свят ползва успешно повече от сто години!

Панелките - Саниране или смърт!

 Бях преди месеци на една среща организиране между Слатинската община, министерски чиновници отговорни по проекта за санирането на сградите и домоуправителите на сградите в района - честно казано мина далеч под очакванията на тези, които се бяха събрали да получат повече яснота .
 Целият проект, е всъщност една хранилка за бюрокрацията и строителната мафия.
 Защо мисля така ли? Ето защо:

1. За финансиране може да участва единствено сдружение на всички собственици в цялата сграда, а не само такова за един отделен вход. Знаете, колко е трудно всички живущи в един вход да се обединят около една обща идея, а сега си представете цял един блок с 5-6 входа накуп как го прави. Естествено е тези, които са си дали парите за външна изолация и подмяна на дограмата, да не искат да дават отново. Както и да не искат, тези които нямат доходи за това.

2. Задължителна вноска от около 500-600 лв на апартамент, само за да кандидатстваш по проекта, без гаранция, че ще го одобрят. Така наречената вноска - ангажимент за сериозни намерения.
В смисъл че, ако ти пратят екип за обследване и той ти препоръча мерки, които не искаш да изпълниш, автоматично отпадаш като кандидат и второ, ако има нанесени конструктивни изменения по сградата, застрашаващи сигурността й ( съборени носещи стени и колони, усвоени тераси ) - пак отпадаш.
Да, ама тия пари си ги вече дал и ти ги взима държавата, нали? Нищо, че после финансиране за саниране ще видиш през крив макарон! При това, все ощя няма никаква яснота за това дали банките въпросното финансиране ще го правят под формата на ипотека и какво се случва с тези, които няма да могат да върнат парите на банките?!!

3. Оказа се, че тия които сами са си санирали фасадата с топлоизолация ще санират отново, защото масово се е санирало с термоизолационни панели с дебелина 6см, а стандарта бил с по-дебелите от 10см. Така че и те ще плащат отново, за още един ред изолация.

4. Никой не пое отговорност, за това, как ще се укрепят самите сгради на местата за свръзка между панелите! Което вълнува най-много живущите в тях, гадаещи дали те са корозирали и ако са, как ще се подменят. Единственото, което казаха е, че ще се обследват със специална апаратура, с която няма да се налага къртене на местата на сглобките.

5. Минава си обследващата комисия ( за София екипите се броят на пръсти, т.е. за обследването на всички сгради ще са нужни поне 10 години ), след което те ще ти класифицират сградата като ниво на енергийна ефективност и ти дават предписания да я повишиш, без да ги интересува искаш или не да сменяш дограмата на целият вход, щранговете за водата или котелното в мазето. По какъв ред ще се изършва ремонта на сглобките между панелите и заменянето им с нови, отказаха да уточнят. Практиката в Източна Германия е била, целите блокове да се изнасят на квартира, докато тече пълното саниране, но за това не стана изобщо реч, т.е. цели се само фасадна козметика, без укрепване на сградите.

6. Държавата ти избира Фирмата, която ще проведе санирането, т.е. дори и ти да си намериш такава работеща на половин цена, ще си плащаш като поп, на тази която са ти избрали честните и некорумпирани държавни чиновници. Да, ЕС те финансира на 50% безвъзмездно, но ако цената на труда и материалите спекулативно е качена двойно и тройно от фирмите участващи в проекта, какво излиза в крайна сметка? Че ще платиш много повече, отколкото ако минеш без държавната помощ и намеса.

7. Цялото финансиране по проекта е напълно недостатъчно, за да се финансират едновременно всички кандидатстващи и нуждаещи се от обновяване сгради. Конкретно за София парите от проекта ще стигнат за около десетина блока, а нуждаещите от такова са стотици.
Как те ще се избират и дали няма да иде реч за нови корупционни схеми, никой не иска да каже! Засега върви партенката, че първият кандидатствал ще е първият одобрен, но... някой ще се върже ли на нея?

8. Държавата открива нов щат в бюрократичният си апарат - финансов консултант. който ще трябва да "помага" на кандидатствалите по проекта - нова хранилка за роднини.

Всичко по-горе на мен си ми говори основно едно и то е, че държавата не иска да спаси панелните сгради и да удължи животът им, редом с повишаване на комфорта в тях, а просто да вземе едни пари от европейските фондове ( 50%) и други от живущите в тях (50%), които да раздаде на правилните хора, които са си платили вече за това ( строителни фирми приближени на власта ).

Панбългаризмът, Пантракизмът и Панглупоста

 Не знам дали със сигурност сме народът с най-древна История, но със сигурност сме сред народите с най-силни комплекси на тема национално самочувствие, които се опитваме да избием с история, а при липсата на такава - с псевдоистория.
 Чудя се, за какво ли ще ни е нужна тя, при положение че самите ние не познаваме добре историята си. Реалната, а не измислената с цел да ни манипулира чрез мания за величие.
  От псевдоистория са се нуждаели и се нуждаят основно хора, които са искали да оправдаят претенциите си към съседни народи, с цел да получат придобивки и да оправдаят исканията си за тях.
 Добре, чисто исторически погледнато ( да оставим настрана митовете и легендите ) ние като народ си имаме над две хилядолетна история. История подкрепена с исторически източници, история за която можем по научному да претендираме, че е вярна и правдива,
 Тръгвайки от древна Булхара, преминавайки през  пътят си на запад, оставяйки следите си в северна Индия, Кавказ, Поволжието, Бесарабия, унгарските степи, албанските гори, та дори и чак в Алпите на северна Италия.
 За какво ни е тогава, след като сме оставили такава широка диря след себе си, да ламтим за нечия чужда история?
 За тази на древен Китай, която според някои "историци" е положена от българин, явяващ се митничният Жълт император, дал основите на астрономията, математиката, мелиорацията и металургията на своят народ или пък за тази на Японската империя, чиито аристократични родове ( поставили основата на Шогуната ) произлизата от български боляри, мигрирали там през Корейският полуостров?
 За какво ни е цялата тази псевдоистория, която иска да отрече съществуването на други древни цивилизации по света, намесвайки във всяка една пръста божий с неоновата татуировка на него "Аз съм българин"?
 Та ние като нация в по-голямата си част не познаваме собствената си история, защо тогава ламтим за чуждата? За Елинската, за Китайската и за тази на останалите народи, с които сме влизали в контакт през времето?
 А историята ни е преди всичко сбор от уроците, които са ни завещали предците ни през времето.
 Знания за победи и поражения, за върхове и разгроми, през които сме минали като племе през вековете от време.
 Знания, които биха били напълно безполезни, ако никой не пожелае да извлече поука от тях, безпредметни, ако няма кой да ги помни и безцелни, ако ги имаме единствено за да оправдаем настоящата си слабост като народ и държава.
 Ако човек познава историята ни, би трябвало да изпитва не гордост, а срам.
 Срам от това, че е наследник на тези оставили такъв голям отпечатък, върху картата на света и съдбините на немалко народи, наследник, който се е провалил в очакванията им да продължи достойно делото им.
 Защото, за да знаеш какво се иска от теб като дълг, то на първо време ти трябва да знаеш какво са ти завещали като наследство всички тези живяли преди теб.
 А наследството ни, не се измерва с останки от крепости и сгради, не се крие  сред чирепите на начупените грънци и потъмнелите от времето монети.
 Наследството ни е в Духът, който дреме дълбоко приспан в нас, под собственото ни невежество и нежелание, да прогледем истината за себе си.

 Всеки един народ е точно толкова велик, колкото са велики и мечтите на тези, които го съставляват.

 А за какво мечтаем ние?

 За Оцеляване.
 Това ли е мечтата, която може да има един свободен и велик народ?
 Оправдаващ жалкото си съществувание с това, че е богоизбран.,
 Ако Бог е садист, то ние със сигурност сме неговите избранници - по-голямо раболепие, овчедушие и търпимост към несгоди, едва ли би срещнал в други народи по света. - 

Кауза

Неведнъж съм се питал,  а заедно с мен и читателите на блогът ми - Каква може да е каузата, която да ни сплоти като нация?
 До този момент, аз нямах отговор на въпроса, може би поради причината, че не можех точно да посоча най-страшният проблем пред който сме изправени като нация и покрай чието решаване ние трябва да се сплотим.
 А най-страшният проблем не е безработицата, не е демагогията в политиката ни, не е дори и пародията на демокрация, в която живеем, а чистото ни физическо изчезване като народ или казано по друг начин демографският Проблем.
 За по-малко от 20 години нацията ни загуби повече от населението си, отколкото за всичките войни водени от 600 години насам - близо 1/3. Българите, които са коренното население на тази изстрадала държава изчезват с такива темпове, каквито не е имало нито по време на война, нито по време на страшни бедствия и епидемии.
 Но, някак си всичко това остава встрани от нас - незабелязано.
 Неотразявано в медиите, изкуствено държано встрани от полезрението, следващо може би някакъв пъклен план имащ за основна цел заличаването ни като нация с история сред най-древните в целият свят.
 Защо изчезваме, защо се топим?
 Причините са няколко, на пръв поглед лесни за посочване.
 Унищожена здравна и социална система, чиято липса спомага за по-бързото измиране на тези зависещи от тях.
 Унищожена и неконкурентна образователна система, лишаваща от бъдеще възпитаниците на училища и университети. Изостанала безвъзвратно от времето си, с демотивирани от ниското заплащане преподаватели, останали в сферата на занаятчиите опитващи се да оцелеят физически, наместо да са в редиците на будителите на обществото.
 Съсипана пенсионно-осигурителна система, гарантираща единствено това, че ще ти вземе от малкото което получаваш, но не и че ще ти се отблагодари за труда, който си полагал цял живот, обричайки те на пълна мизерия в последните години от живота ти.
 Политически поддържани расизъм и дискриминация срещу българите, за сметка на облагодетелстваните от държавни и социални помощи малцинства.
 Пълна несигурност в утрешният ден, непоследователна и хаотична държавна политика, неработещи закони, полиция, правосъдие - още колко да изброявам, за да се види защо всички са обезверени и отчаяни в тази държава?
 А човек без вяра в бъдещето си, няма и желание за живот.
 Още по-малко пък да създава на свой ред следващите клетници, които да изпитат на свой ред страданията от това да живееш в държава, в която нямаш бъдеще.
 Измираме, топим се с всеки един ден като народ, като нация.
 След по-малко от век ще сме малцинство в собствената си държава, чиито корени са хилядолетия назад във времето. Държава мерила достойно снага с най-големите империи - Византийската и Франкската, племе имало 4 държави за над двехилядолетна история. Просто ще останем в историята, ако тя счете достойно да запомни народ, умрял поради овчето си раболепие и безхаберие към съдбините си.
 Страшно е, дори и да си помисли човек, че по тези земи, които с кръв са взети и с кръв са отстоявани няма да остани дори и един потомък, на тези които са давали живота си за тях. Страшна е истината, когато я погледнем в очите, но тя е точно такава - ние сме най-бързо измиращата нация в Европа и на едно от първите места в света.

 Можем да го спрем.
 Можем, ако отворим очите си навреме за случващото се и поискаме да премахнем причните за него.
 Можем!

Дийна Страйкър - Защо Исландия трябва да е в новините, но не е?

  Италианска радиопрограма относно течащата в момента революция в Исландия е шокиращ пример за това колко малко нашите медии ни казват за останалия свят. Може би американците помнят, че в началото на финансовата криза от 2008 Исландия банкрутира. Причините бяха споменати бегло, но след това този малко познат член на ЕС остана на заден план.
 Докато една след друга европейските страни се провалят или рискуват провал, заплашвайки еврото, с въздействие върху целия свят, последното нещо, което биха искали властите, е Исландия да стане пример за това. Ето няколко причини:

 Пет години неолиберален режим направи Исландия (320 хиляди души население, без армия) една от най-богатите страни в света. През 2003 всички банки в страната бяха приватизирани, и в усилията си да привлекат чуждестранни инвеститори предложиха онлайн банкиране, чиято минимална цена им позволи да предложат относително висока възвръщаемост. Сметките, наречени АйсСейв, привлякоха много английски и холандски малки инвеститори. Но с увеличаването на инвестициите се увеличи и външният дълг на банките.
 През 2003 дългът на Исландия беше равен на 200 пъти стойността на техния БВП, но през 2007 беше 900%. Световната финансова криза от 2008 нанесе финалния удар. Трите главни исландски банки – Ландбанки, Кауптинг и Глитнир, се срутиха и бяха национализирани, докато кроната изгуби 85% от стойността си спрямо еврото. В края на годината Исландия обяви банкрут.

 Обратно на очакваното, кризата доведе до това исландците да възстановят суверенните си права чрез директна демокрация на участието, която в последствие доведе до нова конституция. Но това се случи след много усилия.

 Геир Хаарде, министър-председателя на коалиционното правителство на социалдемократите, издейства заем от 2,1 милиона долара, към който скандинавските страни прибавиха още 2,5 милиона. Но Исландия беше принудена да приеме драстични мерки. МВФ и ЕС искаха да поемат дълга и, твърдейки, че това е единствения начин страната да се разплати с Холандия и Великобритания, които бяха обещали да обезщетят гражданите си.

Протестите и демонстрациите продължиха докато правителството не подаде оставка. Изборите се проведоха през април 2009, довеждайки до лява коалиция, която отрече неолибералната икономическа система, но веднага се съгласи с изискванията и Исландия да изплати 3,5 милиона евро. Това изисква всеки Исландски гражданин да плаща 100 евро на месец (или около 130 долара) за 15 години, с лихви 5,5%, за да изплати дълг на частни компании, причинен от други частни компании. Това беше камъчето, което преобърна колата.

  Случилото се след това беше необикновено. Идеята гражданите да плащат за грешките на финансовите монополисти, цяла нация да бъде обременена да плаща частни дългове, беше разбита, променяйки връзката между гражданите и техните политически водачи и в последствие обръщайки водачите на Исландия на страната на избирателите им. Държавният глава Олафур Рагнар Гримсон отказа да ратифицира закона, който би направил гражданите на Исландия отговорни за дълговете на банкерите си, и прие призивите за референдум.

 Разбира се, международното общество увеличи натиска върху Исландия. Великобритания и Холандия заплашиха с ужасни репресии, които биха изолирали страната. Когато исландците отидоха да гласуват, чуждестранните банки заплашиха да спрат всяка помощ от МВФ. Британското правителство заплаши да замрази исландските спестявания и банкови сметки. По думите на Гримсон „Казаха ни, че ако откажем условията на международното общество, ще се превърнем в Куба на Севера. Но ако бяхме приели, щяхме да се превърнем в Хаити на Севера.” (Писала съм много пъти, че когато кубинците виждат ужасното състояние на съседите си от Хаити, считат себе си за късметлии.)

 На референдума от март 2010, 93% гласуваха срещу изплащане на дълга. МВФ веднага замрази заема си. Но революцията (макар и да не беше излъчена в Щатите) продължи своя ход. С подкрепата на едно гневно гражданско общество, правителството разследва отговорните за финансовата криза. Интерпол издаде интернационална заповед за арестуването на бившия президент на Кауптинг, Сигурдур Еинарсон, докато останалите виновни банкери избягаха от страната.

 Но исландците не спряха там: те решиха да издадат нова конституция, която да освободи страната от пресилената власт на интернационалните финанси и виртуалните пари. (Тогавашната конституция е била написана през 1918, когато Исландия извоюва независимост от Дания, като единствената разлика с датската конституция бе в думата „президент” вместо „крал”.)

За да напишат новата конституция, исландците избраха 25 от 522 партийно независими, но препоръчани от поне 30 души граждани. Този документ не беше дело на шепа политици, а беше написан в интернет. Срещите на авторите бяха излъчени онлайн и гражданите можеха да изпращат предложения и коментари, ставайки свидетели на раждането на документа. Въпросната конституция ще бъде предложена за одобрение на следващите избори.

Някои читатели може би помнят, че земеделският колапс на Исландия от 9 век е описан в едноименната книга на Джаред Даймънд. Днес тази страна се възстановява от финансовата си криза по начин, точно обратен на смятаните за неизбежни мерки, както вчера новия глава на МВФ, Кристине Лагарде подвърди. На гръцкия народ беше казано, че приватизацията на обществения им сектор е единственото решение. Тези на Италия, Испания и Португалия са заплашени от същото нещо.

Те трябва да забележат Исландия. Отказвайки да се подчинява на чужди интерези, тази малка страна заяви силно и ясно, че хората са независими.

Затова Исландия вече не е в новините.

 

Автор: Дийна Страйкър

Превод: Мая Лилова

Източник: 

Окупираме България Occupy Bulgaria