сряда, 19 януари 2011 г.

С надеждата да оцелеем

Почти месец измина, откак за последно съм писал тук. Влизам, поглеждам, прочитам изписаното до тук и ищаха да пиша ми се изпарява.
 Не, че няма за какво - злободневни теми бол, но... защо трябва да се реагира първосигнално на всяка една медийна "новина", ей това не знам!
 Да, скандали има всекидневно, хляб може и да няма, но зрелища ни осигуряват предостатъчно - политически боричкания, компроматни войни тресат държавата ни, само и само да се отвлече общественото внимание от истински важните за оцеляването ни въпроси.
 А те не са никак малко, като се почне от проблемите в образованието, мине се през опитите да се унищожи научната мисъл у нас и се стигне до чисто откровенната политика на масов геноцид, прикрита зад "реформите" в здравеопазването и социалната ни политика.
 Вече нещата си преминаха в плоскостта , в която всеки се спасява сам както той си може - държава ни вече я няма. Индивидуално оцеляване и спасение, което така добре сме изучили като методи и похват в годините на робство. Снишавайки се, изчаквайки примирено, та Зло да ни подмине. Все по-безразлични и безхаберни към съдбата на другите, защото когато е застрашено твоето оцеляване, цялото лустро наречено възпитание, морал и мироглед се отмива. Остава първичният страх, така добре поддържан през последните две десетилетия на "преход", който да ни вмени, че от нас нищо не зависи и наместо да се опитваме да променим статуквото е по-добре да го приемем за неотменна даденост.
 Честно казано, уморих се да бъда черният вестител пророкуващ за идните времена на мрак и страдание. Уморих се да бъда зрящ сред слепи и да се опитвам да ги отклоня от ръба на пропаста към която са поели. Разбирам Касандра, но ... не считам, че това е моята роля в този ми живот. Наместо това, се опитвам да спася моята малка вселена населявана от хората които обичам и приятелите си на които държа.
 С надеждата да оцелеем.