петък, 30 декември 2011 г.

Ще изяде ли мишката книжката?


 Преди няколко години, това бе въпросът измъчил кандидат-студентите потящи се над изпита по журналистика, а днес той има своят отговор за всеки един изправящ се пред избора да даде ли 15-20 лв за нова книга или да я потърси в Интернет, където тя е достъпна безплатно.
 Няма да забравя удивлението на един от щандовете на водещо наше издателство, предизвикано от репликата ми, че тая тяхна "нова" книга съм я чел още преди година и съвсем не е нова за мен. А и как ли щеше да е, когато съгласете се, не е прилично да чакаш превода на твой любим автор повече от три години след издаването на книгата му, когато само след година - максимум две, тя вече е напълно достъпна за безплатен прочит в Интернет!
 Няма да скрия радостта си при откриването за мен на сайта "Моята библиотека" ( chitanka.info ), където към момента има качени за прочит близо 4000 заглавия, сред които и немалко на автори четени с интерес от мен, но няма да скрия и разочарованието си, когато влизайки в чуждоезични сайтове, видях че там заглавията са десетократно в повече, предлагащи далеч по-голям избор на аудиторията си. Автори издавани у нас едва с 4-5 от книгите си, там са в пълният си блясък с цялата им библиография, а автори за които дори и не съм чувал, че съществуват ( непреведени у нас ), там само чакат да ги откриеш.
 Е, как тогава според вас приключва дилемата по въпроса - Да дам ли 15 лв. за нова книга, която изглежда примамливо само на външен вид или да си я изтегля от Интернет след 2 години, срок в който най-късно те стават достъпни в нета?
 За една добра книга времето винаги е било без значение, тя запазва силата си независимо от датата й на издаване, като само жълтите преследващи сензация губят от това. Добрите автори са като доброто вино, времето им помага да изпъкнат на фона на останалите, подчертавайки само силните им страни на фона на общата посредственост.
 Съмнявате се в това?
Ами запитайте се тогава - Актуални ли са днес Алеко и Чудомир, след като героите им все още бродят сред нас? Актуален ли е Марк Твен, Стайнбек, Ремарк и ако са актуални, то защо са такива, след като историите им касаят едно време напълно различно от нашето?
 Обичам да чета.
 Това е едно от малкото удоволствия, което мога да си позволя всеки един ден, без то да се превърне в мой порок. Удоволствие преминаващо в глад за нови книги, нови автори.
 И точно тук книжните книги губят битката пред електронните. Една книжна книга не можеш да я прецениш само с едно бегло разгръщане на страниците й, изправен пред лавицата в избора си - Тя или някоя друга?  Защото изборът ти е крайно ограничен от към финансова гледна точка, колкото й да ти се иска, не можеш да изкупиш цялата лавица от нови за теб книги, докато попаднеш на това, което търсиш, докато при електронните виртуални библиотеки това е вече напълно възможно. Да изтеглиш всичко издадено от определен автор и ако нещо не ти допада, да продължиш със следващата книга от следващият поред автор.
 Да, някой би ревнал за авторските права и за това, как литераторите ще умрат от глад благодарение на такива безочливи пирати като мен, посегнали в безочието си на хляба им.
 Тук само бих контрирал с репликата, че в Интернет книгите се появяват с известно закъснение от 2-3 години, а и самият Закон за Авторските права не ги защитава вечно, а само за определен срок от време. Бих допълнил и с размишления за изкуството и дали то продължава да е такова, ако комерсиалното надделее над творческото начало, но това си е тема за съвсем друг разговор.
 А нашата тема бе "Ще изяде ли мишката книжката?", тема на която поне аз вече отдавна съм намерил отговора й за себе си. Стигайки до извода, че след като има сайтове от рода на Моята библиотека (chitanka.info) с над 3600 заглавия до момента и чуждоезични от рода на Электронная Библиотека (http://www.fb2book.com) съответно с над 41000 заглавия , не виждам защо да давам пари на тези нечестно печелещи от техният труд, превръщайки книгата от необходимост в луксозна стока.
 А аз не мисля, че книгата трябва да се превръща в луксозна стока достъпна единствено на малцина, защото това обезмисля изцяло труда на авторът търсещ своите читатели. Читатели готови да го намерят дори и по пътят на престъплението, ако желанието ти да ги четеш, може да бъде счетено за такова.
 Не отричам книжната книга, но виждам как тя все повече се отдалечава от нас, превръщайки се в лукс, в изключение на фона на достъпността й преди време. 
 Да, бих си купил отново такава след време, но по-скоро заради удоволствието от това да разгръщам страниците й и да усещам аромата на мастило, отколкото да прочета нещо, което вече съм чел.
 Сега, благодарение на Мишката, която изяде книжката имам над 500 заглавия качени на таблета си, библиотека тежаща наместо тон се побира в в един чип с тегло няколко милиграма. Библиотека, която е навсякъде с мен и по всяко едно време. Достъпна и предизвикваща ме да съм все по-добър с посланията, които носят със себе си, книгите които винаги са с мен.    Послания, които издателите няма как да спрат, независимо от страха, с който гледат към залеза на доходният си бизнес.

сряда, 21 декември 2011 г.

Аз Пенсионерът

Никой не вярваше в това, но ето, доживях заветният миг да се видя и аз пенсионер. Събрал нужният стаж, години, точки, разписки за внасяни осигуровки, всичко как си му е реда точка по точка, ето ме и мен пред вратите на пенсионното.
 Открехвам лекичко вратата за да вляза, а тя издава едно дълго протяжно скърцане, клеясали са й пантичките явно?
  Отвътре, зад гишето ме поглежда изненадано една леко мургава служителка.
-Ай, ти за какво си тука бе батей!
-Ами, аз... таковата, за изчисление на пенсията - смотолевям с половин уста, не вярвайки на очите си кой ще ме обслужва. Интеграция, интеграция, ама поне родният ми език да бяха понаучили малко, че с това ми ти баткосване неудобно взех да се чувствам някак си. 
   По-млад, а в наши дни, ако си млад - пенсия йок!
- Да видим, да видим какво ще покажат картите - взе да си бае под носа служителката вадейки тесте карти Таро.
-Ама моля ви се, какви са тия карти, вижте в компютъра пред вас, там всичко трябва да си е написано - подскачам нервно аз, подавайки през тесният процеп на гишето картончето с осигурителният си номер.
 Видимо недоволна от прекъсването на сеанса й, служителката пое картончето, начука ядосано номерът му на клавиатурата и почна да сумти пред монитора. Точно в този момент писна и някаква дивашка аларма, светнаха едни ми ти светлини, едни прожектори ми блеснаха в лицето, и дорде си успокоя нервите от шока, залата около мен изведнъж се изпълни с народ. Дори и телевизионен екип довтаса - а бе тия, от къде ли пък се взеха?
- Ето, имаме спечелил в играта "Стани пенсионер"! - с приповдигнат патос запристъпва една млада репортерка към мен, опитвайки се да ми натика микрофона в лицето. - Кажете, как успяхте да надживеете трите пенсионни реформи и вдигането на възрастта за пенсиониране след тях? - продължи да ми го навира тя, карайки ме да отстъпвам с всяка една нейна крачка, дорде усетих, че вече няма място за отстъпление от острият ръб впил се в гърба ми.
- Ами.. спрях цигарите, откак една кутия цигари заради акциза стана по-скъпа от храната ми за цяла една седмица - започнах аз.
- Браво, браво! Казах ли ви аз колеги, че това с повишаването на акциза бе правилна стъпка? - се провикна някой в тълпата отзад.
- И ходя много повече, откак поскъпна бензина - нови възгласи "браво" подкрепиха репликата ми.
- А може би, освен здравословният начин на живот вие и спортувате на тази преклонна възраст? - с див ентусиазъм продължи да ме напада репортерката.
- Да, качвам редовно стълбите на входа. Аз знаете ли... живея на десетият етаж, а откак вдигнаха цената на тока, то пари за осветление и асансьор вече няма, та се налага...
-Чудесно, чудесно! - чу се да изрича бравосващият ме глас.
-А на лекар, на лекар ходите ли редовно? - продължи да ме пита младото диваненце, подавайки ми въпрос след въпрос като картечен откос.
-То, джи-пито ми се спомина доста преди да се пенсионира, а ново не са намерили още, чакали да се завърне някой от емигриралите навън. Ама междувременно да ви кажа, то и зрението ми се подобри. Нали спряха тока заради неплатени сметки, та вече съм почнал да виждам не само на светло но и на тъмно като котка, че то по тия стълби до десетият етаж... веднъж се пада.
-Ето, виждате ли колеги, как всички наши реформи са дали изненадващо добър резултат? - се провикна възторженият шишко от задният ред, де ме бравосваше допреди малко.
-А вие кой сте господине? - на свой ред попитах и аз.
-Е, как да не знаете кой съм, аз съм новият ви финансов министър! - припряно ми отвърна той и продължи:
- Именно благодарение на строгата фискална дисциплина и структурни реформи провеждани от моето министерство редом с това на социалните грижи, днес пенсионерите са здрави и жизнени дори и на възраст като вашата. А вие, сигурен ли сте, че имате навършени 125 биологични години и 100 години осигурителен стаж? Да не сте измамник някакъв, решил да си прави шега с пенсионната ни реформа? Да знаете, че още на втората реформа това го инкриминирахме и ако нещо... -
За миг изстинах, но после без да ми трепне ръката протегнах към него личните си документи, в които всичко потвърждаваше претенциите ми за пенсия.
- Странно, много странно - озадачено взе да си мърмори той, въртейки ги недоверчиво в ръцете си, докато ги оглеждаше от всички страни. - Май по-добре щеше да е, ако бяхме опитали и с цианкалий.






.

петък, 16 декември 2011 г.

Какво е искал да каже Авторът?

" Какво е искал да каже Авторът в творбата си ... ? " - признавам, това бе най-безумният въпрос, който някога са ми задавали в ученическите ми години.
Той не знае, какво е искал да каже, а ти трябва да отгатнеш наместо него - е това, не е ли безумно вече? Безумно ми се виждаше тогава, без да подозирам, че един ден и аз може да се наредя в редиците на авторите, а още по-безумно ми се вижда сега, когато препрочитам любимите си неща и се питам, - А бе, какво съм искал да кажа с това?
Нищо! Нищо не съм искал да кажа.
- Е как така, как може да напишеш нещо и нищо да не искаш да кажеш с него на читателя си? - това е въпросът, който не само вие бихте задали, но който и аз си задавам гледайки от дистанция към себе си.
За да мога да си отговоря на него, просто се връщам в моментите, в които наистина съм творял. Които са малко на брой и твърде отдалечени един от друг във времето, може би по причина, че те не идват от собственото ти желание. Не може в един момент да седнеш и да си речеш - днес ще творя, сега ще седна и ще напиша нещо хубаво - не става така, както при концерт по желание. Получава се нещо като форма на обсебване, прихващаш образ, звук, картина от някакъв свят, в който хем си, хем и не си. Виждаш през очите на героите си, усещаш океанът от чувства и страст, който бушува в тях, страдаш и се радваш редом с изпитанията през които минават, но някак си всичко е като насън - знаеш, че във всеки един момент може да се събудиш и да изтървеш този невероятен шанс, в който си за малко в един странен, причудлив и незабравим свят.
Бързаш да запишеш видяното, дори и това да е с цената на правописни грешки в текста, тавтология и прочие бъгове, за които си казваш, че ще оправиш после на спокойствие. Едва насмогваш да следваш темпото, което налагат събитията разиграващи се пред очите си. Казваш си - Още малко, още съвсем малко, ето краят му вече се види.- и в този момент те търпят такъв неочакван обрат, който те изненадва напълно, не по-малко от читателят ти.
Какво можеш да кажеш в такъв момент?
Аз искам да ви развълнувам!??
Не, ти просто си предал собственото си вълнение от видяното в съзнанието ти. от доловеното вълшебство на слизащият от неведомият свят разказ за една история, която си съпреживял с героите от нея. Като само може да се ядосваш на себе си, че не намираш онези думи, с които най-точно може да описваш случващото се пред теб и в теб, докато тя се разиграва.
Изпитвайки огромно облекчение от простичкият факт, че си и помогнал да слезе в царството на сенките, което обитаваме. Даваща му малко повече цвят и възможност да мечтае. За денят, в който отново ще се срещнат двата ни свята - този, в който всичко следва естествения ход на логиката и този, в който всичко е възможно.
Дори и това, да се пренесеш изцяло там, та дори и за кратко през образите на героите, в който обличаш себе си.
Та какво е искал да каже Авторът, когато просто е стоял безмълвен пред красотата и величието на един свят, до който единствено истинският процес на творчество може да го отведе?
Нищо, абсолютно нищо.
Пред този свят, всеки е безмълвен.

понеделник, 12 декември 2011 г.

Звезден прах


  Погледна я закачливо, прегърна я през раменете и с леко насмешлив тон й каза:
- И сега, май иде време да ти свалям звезди от небето, за да те убедя, че ти си единствената жена за мен, тази която наистина обичам и за която съм готов на всичко?
- А защо пък не, бъди кавалер! - през смях му отвърна тя и посочи с пръст към звездното небе - Ето тази там, най-ярката. Нея искам да ми я свалиш. Ама да не забравиш, защото ви знам аз, какви сте мъжете! Днеска обещавате, а утре вече всичко сте забравили.
- Че какви да сме? Съвестни - с уморена усмивка й отговори той. - Каквото сме обещали все някога сме го направили, та дори и това да е водило след себе си до непредвидими обрати.
- Оправдавай ми се сега, оправдавай се! - чу в отговор изречено през смях, с онова леко потрепване на раменете издаващо трепет примесен с нощен хлад.
 Свали протритото на лактите си яке и я наметна нежно с него. Притисна я още по-силно до себе си и продължиха с разходката си по лунната алея. Смеейки се, с поглед вдигнат към звездите.
  А зад тях, високо в небосклона една звезда припламна ярко и ... спря да свети. Най-ярката. На нейно място остана единствено звезден мрак, с леко остатъчно сияние показващо само къде е била.
- Знаеш ли, очите ти блестят някак си странно? Сякаш виждам звездите в тях? - тихо промълви тя, сгушвайки се в него.
- Знам.- тихо отвърна й той, пожелавайки си да пали звезди, а не да ги сваля. - Тази нощ, може би ще запалим една?