вторник, 31 юли 2012 г.

Дозиране на Истината

 Ако Истината бе толкова ценна за нас, бихме ли бягали постоянно от нея?
Хората ги е страх от Истината, защото единствено тя може да убие илюзиите им, които им помагат да живеят по-леко. Перефразирам леко Ницше, не защото съм несъгласен с него, а защото си мисля, че така мисълта му е по-разбираема за мен.
 Говорим за Истината, вярваме в Истината, а в крайна сметка не искаме да я възприемем за такава. Наместо нея, предпочитаме удобната Лъжа, която ни помага да живеем по-леко, да се примиряваме със случващото се и да гледаме ведро в бъдещето си напред.
 Причината за това е проста и е обяснена по-горе.
 Още с първите си стъпки в Речта попиваме неистини. Къде интуитивно, къде съзнателно с течение на времето започваме да ги разпознаваме, но дотолкова сме свикнали да живеем с тях, да мислим чрез тях, че някак си започваме да ги възприемаме като нещо напълно естествено, като фалша в поведението си, правилата за добрият тон, налагащи ти често да изричаш откровени неистини за да не нараниш отсрещната страна, а и най-вече да предпазиш себе си.
 Колцина от нас са запазили приятелите си, изричайки истинското си мнение за тях в лицето им? Колцина от нас са останали такива, чувайки я от отсрещната страна?
 Дори и образът, който сме си изградили за самите нас е дотолкова изпълнен с неистини, че в моменти на съдбовни обрати се чувстваме безпомощни да се приемем за такива, каквито реално сме.
 За какво ли ни е Истината в крайна сметка?
 За да ни направи свободни, както е в посланието от Библията?
 А някой питал ли ни е, дали наистина искаме да сме свободни?

Не, Човечеството в своята преобладаваща част не иска да е свободно, то иска да е Щастливо!
А щастието в повечето случаи е несъвместимо с истината. Тя е токсична за нашата съвест, за нашият социален живот, за близкото и далечното ни обкръжение. Просто все още нямаме изградена своята поносимост към нея.
 И може би, единственият изход пред нас за да сме хем щастливи, хем и истинни е да започнем да привикваме на малки дози с нея, както са привиквали френските крале към арсена.
 Да приемем, че не сме съвършенни, че идеализираният ни самообраз не е нашият истински, а наложен ни отвън като модел за подражание, целящ да ни направи безобидни за околните.
 Да допуснем, че можем да грешим и да разберем, че чрез грешките си също се развиваме, чрез поуките и опита, който може да извлечем от тях.
 Та дори и част от тях да са в казване на истината.
 На малки дози, като за начало.

сряда, 25 юли 2012 г.

Пишман майсторът

 Когато човек стои и наблюдава някой друг, как работи колкото да си отбие номера, без да мисли и през пръсти, няма как да не си рече поне на ум - Това мога да го направя по-добре!
 От няколко месеца насам, наместо да си вися в блога в размисъл над това, какво ново и гениално мога да кажа на Света, съм се потопил в битието на човек, който от едни голи тухли иска да направи едно завършено жилище по негов си вкус.
 Та нали в крайна сметка, от комфорта на обитание, който сам можеш да си осигуриш зависи и цялостното ти емоционално и психическо състояние.
 Далеч съм от мисълта да превръщам своят дом в своя крепост, но ми се иска да се прибирам с желание в него и да мога да си релаксирам след тежкият ден в една приятна за окото обстановка, с тези нотки на комфорт, които биха ме накарали да забравя за простотията на всекидневието и поне за малко да възстановя силите си.
 А мелодията на комфорта звучи от дребните детайли в дома, не от едрите. Тя се вижда именно във финалният щрих, в това дали нещо е правено с желание и мерак или просто през пръсти, колкото да се отбие номера и да се сложи табелката "Завършено".
 И така, по неволя първоначално бях архитект.
 Виждайки безумията в проекта ( на етап, в който вътрешните стени не бяха все още иззидани ), не се сдържах и направих корекции в него. Категорично се противопоставих на идеята от коридор да се влиза в коридор ( все пак нито аз съм Тезей, нито ще живея с Минотавъра, че да имам нужда от подобна версия на Лабиринта). На мястото на единият къс коридор, се отвори място за мокро помещение, а входната врата просто я изместих в другият край на дългият коридор в близост до асансьора.
 На въпроса ми към архитекта, защо е това глупаво първоначално разпределение, отговора ме изуми с абсурдността си - вратата на хола трябва да е близо до входната врата.
 Да, ама не! След като може с едно лесно решение да се разшири полезната площ, какво значение има това, че влизащите ще изминават с 4 метра в повече до хола? Абсолютно никакво, още повече че това ми дава пространство, което инак е изгубено.
 Премествайки входа, отново се убедих в това, че архитектите не мислят за хората, когато проектират жилищата им. Точно срещу прага на вратата се оказа един стърчащ ръб на стена. Ръб, който не само те дразни визуално, но и чисто физически те пресира, заплашвайки те да се наденеш фронтално в него, ако направиш една излишна крачка напред.
 Премахнах и него, за изумление на архитекта с линия успоредна на него - от досаден ръб, се получи комфортно предверие, напълно достатъчни за масовото бутане и гъзене, когато приемаш и изпращаш групи от гости в дома си.
 Да, аз не съм архитект, но нямаше как да не видя грубите грешки в проекта и да не поискам те да се поправят. Също така не съм и ел.техник, но това не ми попречи да видя, че осветлението на общата ми тераса с комшията се включва от два ключа - един при мен и един при него. Грешка отново родена от факта, че да се мисли е уморително и ненужно за тези, които проектират и строят.
 Не спрях до тук.
 Наместо да се чудя как да крия грозните ревизионни отвори в баните, било с пластмасов капак или плочка залепена на клик-клак отвор, то реших да разширя проблема, за да го разреша.
 Изместих линията на водомерите, спирателните кранове и ревизиите на височина метър и нещо нагоре, а тях самите ги скрих с плъзгащи се вратички. Вратички, които наместо на лицето се плъзгат на гърба на шкаф, който вградих в гипсовата стена на баните и така, хем имам лесен достъп до ревизиите, хем и дискомфорта от грозните ревизии е отстранен.
 Много неща промених, много и добавих, но не съм и предполагал, че ще минавам след майстор и ще преправям и довършвам това, което е оставил след себе си.
 Да, попаднах на великолепно подготвени за работата си хора, но... попаднах и на такива, които не знаеха за какво са там.
 Конкретно - поставям две висящи тоалетни чинии, с вградени структури и пневматични бутони за пускане на водата. За да не се загрозява чинията с висящи кошнички с почистващи я сапунчета ( тия де правят водата синя и ароматна ) , реших почистващите таблетки да се поставят директно в резервоара на казанчето, чрез една от новите модификации на бутоните, тези с отваряеми на панти челни панели.
 Да, ама майсторът, нали си е майстор, реши изобщо да не погледне упътването за монтаж. Че за какво му е то, та нали той си отбира от всичко? И взе че закова героя с по две види всеки един капак директно. Иди и после го отваряй, ще го отвориш, ама нъцки! Пада си панелът в ръцете ти и ти се чудиш какво става.
 Погледаш, поцъкаш с език, теглиш една майна на простотията селска, та вземеш една отверка, развиеш си видата и си монтираш панела, както си трябва. Пак без да си чел упътването изхвърлено от майстора като ненужно на боклука, ама поне с малко повече мисъл на тема - Това защо е направено така, с каква цел и за какво служи?
 Оправих тоя гаф, оправих и следващия на ВиК гениите влезли да майсторят.
 Зарязали милите транспортните предпазни капачки вътре в структурата, без да ги свалят при монтажа. А с тях, вода се пуска колкото за едно късо кафе, но не и за да се измие тоалетната от плодовете на глада ни.
 Тая тоалетна драги не съм я взел за декорация на стена, а с цел изцяло функционална - по предназначение така да се каже!
 Не разбираш от подобни? Ами да търся друг тогава?
 И изведнъж, проблема бе открит и отстранен?!!
Което ме накара да си спомня един позабравен наш филм с реплика от него " А бе аз ще ти туря капата!" Дали са се пробвали да ми "турят капата" или не, не разбрах, но разбрах, че трябва като цербер да вървя неотклонно по петите на "майсторите" и да проверявам всеки един детайл от свършеното от тях. Проверявайки, се оказа че вода вече се пуска достатъчно, но не се пълни в резервоара. Причината? Причината бе проста - пуснат на дъното на резервоара поплавък, без да се закачи на стойката за него - от мързел, нежелание или незнание как да се регулира нивото на водата в него.
 Отворих, разглобих, поправих, сглобих.
 Мислене - 30 минути. Работа - 5 минути.
На другият ден, най-добронамерено си му казвам - Човек, явно тези структури за вграждане не са ти от силните страни, проблема си го отсраних сам, ела да ти покажа, кое е в нея за какво служи и как се монтира, на което отговора насреща направо ме отнесе из основи - Мен тия работи не ме интересуват! ??
 А бе, като не те интересува, ти къв ми дириш тука?

Теглих една майна и започнах да си довършвам всичко сам.
С много мислене, с пот, та дори и с кръв на моменти ( от леки сакатлъци ), лека-полека започнах сам да си правя това, за което бих викал майстор в къщи. И се убедих, че няма нещо, което да не мога да направя! Има само неща, които не знам още как се вършат, но мога да се науча!
 Та дори и по неволя, да стана един пишман майстор, аз си знам, че това което се прави с желание, то си става на майсторлък!

вторник, 17 юли 2012 г.

Книгите са опасни за вашето здраве!

Замисляли ли сте се, колко тежи една книга?
А, десет? А, един сак пълен с книги? А, десет сака?

Хора, не си купувайте книги - един ден ще ви се наложи да ги пренасяте от едно жилище в друго! Тогава ще разберете на собствен гръб, колко вредни и опасни може да са книгите за вашето здраве.

Половината от книгите съм ги раздал, половината сега трябва да пренеса в новото си жилище. Коридора продължава да се пълни със сакове натъпкани с книги, които те карат да се оцъклиш като пекинез, в момента в който се опиташ да ги вдигнеш.
А още не съм стигнал и до половината!

Кой идиот ме научи да чета?
Кой дявол ме накара да си купя толкова много книги?

Сега ще си плашам за грешното си увлечение по тях с лихвите.
И със здравето.

Книгите са опасни за вашето здраве.
Един ден ще го разберете на собствен гръб.
И ще се се сетите за моето предупреждение.

понеделник, 2 юли 2012 г.

Жега е




   И както при всяка една екстремна жега, от рода на тази, в която усещаш как мозъкът ти се разтапя и в него спира да протича каквато и да е мисъл, ти остава едно единствено спасение - да избягаш на колкото се може по-висока надморска височина.
 Така и сторих през уикенда, откривайки си едно страхотно място за палатка на около 1450м. н.м. близо до Боровец.
 Висока борова гора, поляни от диви ягоди, хладинка и един щастлив котарак, носещ се като див вигрогон на воля из тях.
 А вечерите там са тихи.
 И студени.
 Дотолкова, че по някое време на разсъмване чуваш едно тихо църкане, с което те молят да намериш място под спалният чувал за още една гадинка, която да се сгуши на топло.
 А сутрин, сутрин те събужда песента на птиците. Караща те да гледаш доста по-ведро и отпочинало на нещата. На едрите и на дребните. Високо в планината мащабът им някак си се губи. Дребните неща, маловажните ги виждаш като истински значими, а тези които не са ти давали мир и спокойствие, като преходни и маловажни.
  За да се запиташ философски за смисълът на живота и да го видиш трептящ навсякъде около теб. Такъв какъвто винаги е бил и какъвто ще бъде.

 Истински.