Жега е

   И както при всяка една екстремна жега, от рода на тази, в която усещаш как мозъкът ти се разтапя и в него спира да протича каквато и да е мисъл, ти остава едно единствено спасение - да избягаш на колкото се може по-висока надморска височина.
 Така и сторих през уикенда, откривайки си едно страхотно място за палатка на около 1450м. н.м. близо до Боровец.
 Висока борова гора, поляни от диви ягоди, хладинка и един щастлив котарак, носещ се като див вигрогон на воля из тях.
 А вечерите там са тихи.
 И студени.
 Дотолкова, че по някое време на разсъмване чуваш едно тихо църкане, с което те молят да намериш място под спалният чувал за още една гадинка, която да се сгуши на топло.
 А сутрин, сутрин те събужда песента на птиците. Караща те да гледаш доста по-ведро и отпочинало на нещата. На едрите и на дребните. Високо в планината мащабът им някак си се губи. Дребните неща, маловажните ги виждаш като истински значими, а тези които не са ти давали мир и спокойствие, като преходни и маловажни.
  За да се запиташ философски за смисълът на живота и да го видиш трептящ навсякъде около теб. Такъв какъвто винаги е бил и какъвто ще бъде.

 Истински.