сряда, 30 декември 2009 г.

Щуровини :: Универсален човек









Да ви кажа, много съм добре!

С тоя напредък на технологиите в наши дни, как да не е добре човек ви питам!
Ей на, вчера влязоха в употреба биометричните чипове, а днес всеки един от нас си ги носи и им се радва, нали?
Кой като баркод на челото (ако си пада по татуировките), кой на китката, а някои ексхибиционистично настроени натури вече си носят чипчето с личните данни маскирано като пиърсинг.
Е, някои прекаляват наистина, защото съгласете се с мен, крайно нелюбезно е, когато полицай ти поиска документите за проверка да му се изплезиш насреща, за да ти ги прочете с четеца от езика. Това даже нищо не е, някои се изхитриха в знак на протест да ги слагат на такива места по себе си, че младите полицайки със сигурност се изчервават, когато обекта на проверка започне да се разкопчава.
То и те не закъсняха с ответната си реакция, монтирайки тестерите за алкохол на техни си скрити места. Превантивно, така се оправдаха. И има ефект да ви кажа, защото, когато те спрат и кажат 'Духай за проверка', малцина вече ще се решат да пият каквото и да е преди да шофират.
Ама много съм добре бе, ей колко съм добре!
Няма факс, няма телефони и компютри няма даже - всичко си ни е по нас, откак тръгна програмата 'Чипове за вграждане'.
Забравих какво е дистанционно, какво е клавиатура, какво е кабел - всичко ми е уайрлес в главата. Едно подкожно чипче на тила и вече с мисъл управлявам техниката в къщи.
Намигна на пералнята и ей ти на, пране без центрофугиране!
Кимна към микровълновата и обяда е вече готов, кухненският робот ми го носи учтиво на масата, пожелавайки ми на китайски приятен обяд.
Махна ли с ръка към банкомата и в същият миг точната сума се изсипва в ръката ми, под формата на разплащателни импулси. Чудо ей!
Щеше ми се и жените така да се задействат с поглед, ама за момента било невъзможно - честотният им обхват бил друг, та се налагало допълнителни доработки по софтуера, за да се внедри подобно дистанционно управление и при тях. Много бъгове давала системата, докато разчете правилно мозъчните им вълни, с това се оправдават от гилдията на Универсофт, ама не им вярвам много ще знаете!
Е, има си малки дребни неудобства кога човек е настинал и се разкиха, тогава техниката около него направо пощурява. Да не говорим какво става, ако по рождение си с някакви вредни тикове вродени, то и за това на подобни хора засега им отказват подобренията, та си карат временно по старому, докато ги отстранят.
Не проблемите, а хората създаващи проблеми.
Защото, единствено ние Здравите сме идеалното общество!
Подредено, дисциплинирано и дистанционно управляемо.

вторник, 22 декември 2009 г.

Коледа иде, бре хора!

-Ехе-е, Коледа иде! Коледа иде бре хора, Коледа! - тихичко си говореше на ум Спиридон, а му се искаше да го изкрещи, такава радост го бе обзела.
-Че това, хора... че това, това е най-големият празник в годината бре хора! - продължаваше да си мълви радостно Спиридон, а погледът му обхождаше омърлушените изкривени борчета, гротескно полегнали на едната си страна, набучени насила в кръстатите си стойки насред градинката пред хипермаркета.
От пресечените им стебла още се стичаше смола, като кръв из рана, а из въздухът се носеше опияняващият им боров аромат, примесен с бензиновите изпарения на тръгващите си коли.
- Коледа, Коледа иде и елха си трябва да се сложи в ъгъла на стаята, ама то... това елхи ли са бре джанъм, та това са недорасляци някакви борови !- гледаше със съжаление Спиридон изпонадяланите борчета, нахвърляни едно през друго.
Погледа ги, поцъка с език в яда си на тоз де ги бе сякъл за лудо, махна му една с ръка и тръгна да се прибира у дома си.
Без коледна елха.
А без коледна елха, коледата Коледа ли е?
Да, пак щяха да се сберат всички у дома край масата, но все някой щеше да подхвърли поглед към празното й място и после щеше да се подсмихне тъничко. Със съжаление към домакина, който се бе явно изцънцарил и не бе отделил за нея и лев от скромният си бюджет.
А на Коледа и най-големият сиромах охлабваше малко колана, все от тук - от там ще се завърти, ще донесе туй, ще измоли за онуй , от приятел пари на заем даже ще вземе, но къщата ще е пълна, че бива ли на празна къща Коледата да се посреща?
Не е на добро това, не е!
Една след друга картините се редяха в ума му и с всяка следваща лицето на Спиридон помръкваше все повече и повече.
- Ама една да е, една да е, ама да е Елхица - Царица! - зарече се Спиридон и как бе поел за дома, така и на първото кръстовище направи обратен завой и пое към Балкана.


А той, Балканът не бе много далеч.
Всяка сутрин и вечер го зърваше за малко в процепа, оставен му между скупчените блокове.
Величествен и недостижим.
А уж, ей го на - на една ръка разстояние, но колчем се заречеше да иде до него все нещо по-важно се случваше и само сетне, с болка и малка нотка на разкаяние в душата го гледаше от далеч през балкона.


Е, тази вечер щеше да иде при него. По тъмно, като крадец, но.. - Коледа е бре хора, а кой ти посреща Коледа без Елхица - Царица до него?


Не кара много дълго, за няма и час, час и нещо се изниза от града, остави първо шума, сетне дима, а накрая и светлините му зад себе си. Нейде долу в ниското, като разбунен кошер да се вълнува, кога пчелар го опуши, за да бръкне дълбоко в него.


Нямаше вече накъде по-нагоре. Дори и черният път се бе уплашил да влезе толкоз навътре в лоното му нощно, та само една крива пътека бягаше под нозете му към върха.


Върхът, който само той бе запазил част от гората окичвала нявга Балканът от единият до другият му край. Опитваха се шипковите храсти да го закачат за ръкава сякаш казващи - Спри човече градско, тук не е място за тебе! - но уплашени от огънят трескав в очите му, го пускаха и тихо се отдръпваха от него. Самата гора път неволно му правеше, стъписана от устремът и пламът, с който Спиридон бе навлязъл в нея.


А там, точно в центърът на самотна малка поляна бе... тя.
Царица-Елхица.
Извисила стройна снага към Луната, разперила клони над Земята, аха да я прегърне и тихо люлееща снага, хвърляща нежни сенки по нападалият сняг.
- Красавица - успя само да изхрипти той и усети как сърцето му спира. За кратък миг, миг в който да съхрани хармонията неземна стелеща се около него, без да я нарушава с ударите си.
Сенки разлюлени от зимният вятър. Лунна светлина огряла в магия клоните сипещи като из дланите си сняг.
Снегът проскърца под него и го извади внезапно от унесът му.
Присегна се да извади топорчето, което бе приготвил за да отсече елхата, но... усети как му се присвива в болка сърцето.
Неговото сърце, забравеното, което сякаш в този кратък миг се бе събудило отново за живот, разчупило оковите, в които го е стягал задушаващо Градът, плачещо за това, което той се канеше да свърши.


Погледна ръката си с недоумение, а пръстите му сякаш сами се разтвориха изгубили силата си. Брадвичката падна с глух звук на земята и се изгуби в наветият сняг.
А пред него, пред него Елхатата сякаш в този миг се събуди за живот и посегна с клоните си да го прегърне.
-Бодеш ми - закачливо й рече той и се пресети, как така му говореха смеейки се децата, когато ги прегръщаше в скута си и отъркваше наболата си брада неволно в тях.
-Бодеш ми, но нека! - рече той и нежно на свой ред я прегърна.
Стояха така, прегърнати двама. Мълчейки, дишащи заедно. Той с ударите на сърцето си, а тя с повеите на вятъра.
Час, два или нощ - никой не разбра.


На раздяла я погали нежно с длан по стъблото, прокара пръсти през игличките на клоните и, даже и я разроши закачливо.
-Е, аз да тръгвам мила моя Царице-Елхице! - прошепна и той, пое дълбоко дъх, помилва я за последно и пое надолу.
Обратно към града. Към светлините, дима и шума стелещи се в ниското.


С блеснали от лунната светлина очи и една странна усмивка на уста, която караше хората около него да се обръщат и да си казват - Коледа, Коледа иде!


Коледа иде, бре хора!

неделя, 6 декември 2009 г.

Правото да четеш

от Ричард Столман

Тази статия се публикува за първи път във февруарския брой от 1997 г. на списанието Communications of the ACM (том 40, брой 2).

От Пътят към Тихо1 — сборник статии за причините за Лунарната революция, публикуван в град Луна през 2096 г.

За Дан Халбърт пътят към Тихо започна в университета, когато Лиса Ленц го помоли да ѝ услужи с компютъра си. Нейният се бе счупил и ако не заемеше друг, щеше да се провали с проекта си за семестъра. Нямаше никой друг освен Дан, който тя да се осмели да помоли за това.

Това постави Дан пред голяма дилема. Той трябваше да ѝ помогне, но ако ѝ дадеше компютъра, тя можеше да прочете книгите му. Да оставим настрана факта, че да оставиш някой да ти чете книгите значеше, че можеха да те вкарат в затвора за дълги години — самата идея да ѝ услужи отначало го шокира. Както на всички други и на него му бяха повтаряли още от началното училище, че да споделяш книги е нещо отвратително и лошо — нещо, което само пиратите правят.

Нямаше и голям шанс да не бъде хванат от АПС — Агенцията за протекции на софтуера. В лекциите по програмиране Дан научи, че всяка книга има датчик, който докладва на Учреждението за централно лицензиране от кого, кога и къде е била четена. (От Учреждението използваха тази информация, за да хващат пиратите, които четат, но и също така извличаха данни за личните интереси на хората и ги продаваха на търговците). Следващия път като влезеше в мрежата, Централното лицензиране щеше да разбере, а той — като собственик на компютъра, щеше да получи най-тежкото наказание, че не е направил всичко по силите си да предотврати престъплението.

Естествено, не беше сигурно, че Лиса щеше да чете от книгите му. Тя можеше просто да иска компютъра, за да си напише проекта. Дан обаче знаеше, че тя идваше от семейство от средната класа и едва съумяваше да си плати училищните такси, да не говорим за вноските за четене. Да чете от неговите книги може би беше единствения начин да завърши. Той много добре разбираше положението ѝ — на него му се бе наложило да вземе кредит, за да може да плати за всички научни статии, които четеше. (Десет процента от таксите за тях отиваха за изследователите, които пишеха статиите. Понеже Дан също се стремеше към академична кариера, той се надяваше неговите собствени изследвания да бъдат често цитирани и така евентуално да съумее да изплати заема си.)

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да отиде в библиотека и да чете статии от научни журнали и даже книги, без да му се налага да плаща. Имало е независими учени, които са чели хиляди страници, без да им се е налагало да имат държавни субсидии. Но през 90-те години на 20 век както търговските, така и нестопанските издатели на журнали започнаха да изискват такси за достъп до изданията. През 2047 г. библиотеките, които предоставят свободен, публичен достъп до научната литература се бяха превърнали в далечен спомен.

Естествено имаше начини да заобиколиш АПС и Централното лицензиране, но те бяха незаконни. Дан имаше състудент в лекциите по програмиране — Франк Мартучи, който се бе сдобил с незаконен инструмент за изчистване на грешки — дебъгер и го използваше да изключва кода за следене на авторските права, когато четеше. Той беше казал на прекалено много приятели за това и един от тях го предаде на АПС за награда (студентите, които са затънали в дългове, лесно се изкушават да станат предатели). През 2047 г. Франк бе в затвора не заради пиратско четене, а заради притежанието на дебъгер.

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да притежава инструменти за изчистване на грешки. Дори е имало такива свободни инструменти, които са били достъпни на CD или за изтегляне по мрежата. Някои от обикновените потребители били започнали да ги използват, за да деактивират кода за наблюдение на авторски права и най-накрая един съдия решил, че това на практика била основната им употреба. Това означавало, че дебъгерите били незаконни, а разработчиците им били пратени в затвора.

Програмистите продължавали да се нуждаят от инструменти за изчистване на грешки, което било в реда на нещата, но производителите на дебъгери през 2047 г. разпространявали ограничен брой копия, всяко с идентификационен номер и то само на официално лицензираните и официално заклети програмисти. Дебъгерът, който използваха в часовете на Дан, бе поставен зад специална защитна стена, за да бъде използван единствено и само за упражненията в университета.

Човек можеше да заобиколи датчиците за авторски права като инсталира модифицирано ядро на операционната си система. Един ден Дан щеше да узнае за съществуването на свободни ядра, дори цели операционни системи, които са съществували в началото на века. Но те не само бяха незаконни — както дебъгерите, но и беше напълно невъзможно да инсталираш такава операционна система на компютъра си, ако не знаеш неговата най-важна парола. А нито ФБР, нито „Майкрософт“ щяха да ти я дадат.

Дан реши, че не може просто да даде компютъра си на Лиса, но той не можеше и да ѝ откаже, защото я обичаше. Всяка възможност да говори с нея го изпълваше с наслада. А това, че тя се реши да го помоли за помощ — това значеше, че и тя го обича.

Дан реши проблема като направи нещо още по-немислимо — той ѝ даде компютъра си и ѝ каза своята парола. По този начин, дори Лиса да му четеше от книгите, Централното лицензиране щеше да си мисли, че всъщност ги чете той. Пак си беше престъпление, но АПС нямаше да научи автоматично за това. Единственият начин да узнаят беше, ако Лиса докладва за него.

Естествено, ако университетът някога разбереше, че е дал на Лиса паролата си, това щеше да е краят и за двамата като студенти — независимо за какво тя използваше паролата му. Училищната политика беше, че всяко пречене на средствата за наблюдение на студентите бе основание за дисциплинарни мерки. Нямаше значение дали си направил нещо лошо — нарушението всъщност беше, че затрудняваш администраторите да те наблюдават. Те просто приемаха, че в такъв случай човек се занимава с нещо забранено и нямаше нужда да разбират какво точно е.

Обикновено студентите не бяха изключвани за това, поне не директно. Вместо това им отказваха достъп до училищните компютърни системи, а тогава учащите неизменно се проваляха по всички предмети.

По-късно Дан щеше да научи, че тази политика в университетите се е появила чак през 80-те години на 20 век, когато студентите са ползвали много често компютрите. Преди това университетите са се отнасяли различно към дисциплината на учащите и са наказвали само действията, които са били вредни, а не просто тези, които предизвикват съмнение.

Лиса не докладва Дан на АПС. Неговото решение да ѝ помогне доведе до брака им. То ги накара да преосмислят и да се усъмнят в това, което бяха ги учили за пиратството като деца. Двамата започнаха да четат за историята на авторските права, за Съветския съюз и ограниченията върху копирането2 и дори първоначалната Конституция на САЩ3. Те се преместиха на Луна, където откриха и други хора, които се мъчеха да се отскубнат от дългата ръка на АПС. Когато през 2062 г. се вдигна бунта на Тихо, всеобщото право да четеш скоро се превърна в една от основните му цели.

Бележка на автора

Тази бележка бе обновена през 2007 г.

Правото да четеш е битка, която се води днес4. Въпреки, че може да отнеме 50 години, за да потъне днешният начин на живот в забвение, повечето от описаните по-горе действия и закони вече са предложени. Много от тях вече са приети и реално действат в САЩ и други страни. През 1998 г. Законът за авторските права в цифровото хилядолетие (Digital Millenium Copyright Act — DMCA) установи законовата рамка в САЩ за ограничаването на четенето и даването назаем на книгите в електронен вид (както и на други данни). Европейският съюз въведе подобни ограничения с директива през 2001 г. Във Франция, по силата на закона „DADVSI“, приет през 2006 г., самото притежание на копие на DeCSS (свободната програма за дешифриране на видео на DVD), е престъпление.

През 2001 г. сенатор Холингс, който е спонсориран от компанията „Дисни“, предложи закон, наречен SSSCA, който изисква всеки нов компютър да е снабден с инфраструктура, която да предотвратява копирането и която да не може да бъде заобиколена от потребителите. Това показва една дълготрайна тенденция — започвайки още с чипа Clipper5 и други подобни предложения за предоставяне на ключовете на американското правителство: компютърните системи биват създавани по начин, който дава възможност на трети лица неприсъствено да контролират хората, които всъщност използват компютърните системи. Законът SSSCA е преименуван на CBDTPA (можете да мислите за него като закона „Consume But Don't Try Programming Act“ — Законът „Консумирай, но не се пробвай да програмираш“).

Скоро след това републиканците поеха контрола над Сената в САЩ. Те са по-малко обвързани с Холивуд в сравнение с демократите, така че не наложиха прокарването на тези предложения. Сега, след като демократите се върнаха на власт, опасността отново е висока.

През 2001 г. САЩ започнаха да използват Американската зона за свободна търговия (Free Trade Area of the Americas — FTAA), за да налагат същите правила във всички държави от западното полукълбо. FTAA е едно от т. нар. споразумения за „свободна търговия“, което всъщност е създадено, за да даде на бизнеса по-голям контрол над демократичните правителства. Налагането на закони като DMCA (ЗАПЦХ) е типично в този дух. FTAA бе ефективно отблъсната от Лула, президентът на Бразилия, който отхвърли изискването за ЗАПЦХ и други.

Оттогава, САЩ са наложили подобни изисквания на страни като Австралия и Мексико чрез двустранни споразумения за „свободна търговия“, и на страни като Коста Рика чрез друг договор — CAFTA. Президентът на Еквадор Кореа отказа да подпише споразумение за „свободна търговия“ със САЩ, но чух, че Еквадор е приел нещо като ЗАПЦХ през 2003 г.

Идеята, че ФБР и „Майкрософт“ ще държат най-важните пароли на персоналните компютри и няма да ви ги дават, не бе предложена до 2002 г.

Защитниците на тази схема са ѝ дали имена като „доверено ползване на компютри“6 (trusted computing) и „Palladium“. Ние я наричаме „предателско ползване на компютри“, защото същината е да се накара компютъра ви да се подчинява на компании вместо на вас. Това бе реализирано през 2007 г. като част от Уиндоус Виста — очакваме и „Епъл“ да направят нещо подобно. В тази схема, производителят пази тайния код, но ФБР не биха имали проблем да се доберат до него.

Това, което „Майкрософт“ пазят, не е точно парола в традиционния смисъл на думата — нито един потребител не я пише директно в терминал. По-скоро това е подпис и ключ за шифриране, който съответства на втори ключ, съхраняван във вашия компютър. Това предоставя на „Майкрософт“, и възможно всички уеб сайтове, които си кооперират с тях, неограничен контрол върху това какво потребителя може да прави със собствения си компютър.

„Виста“ предоставя на „Майкрософт“ и допълнителна власт. Например, „Майкрософт“ насилствено може да инсталират актуализации на системата, и могат да наредят на всички машини с инсталирана „Виста“ да откажат да заредят определен драйвер за някакво устройство. Основната цел на множеството ограничения на „Виста“ е да наложи DRM („Цифрово управление на ограниченията“), което потребителите да не могат да избегнат. Заплахата от DRM е причината, поради която започнахме кампанията DefectiveByDesign.org.

Когато тази история беше написана, АПС заплашваше малките доставчици на Интернет, че те трябва да предоставят възможност на АПС да наблюдава всички потребители. Повечето доставчици се предават, когато бъдат заплашени, защото не могат да си позволят да се защитават в съда. Един доставчик — Community ConneXion в Оуклънд, Калифорния отказа да се поддаде на исканията и е бил съден. По-късно АПС преустанови делото, но получи закона DMCA, който им даваше властта, която искаха.

АПС всъщност е Асоциация на публикуващите софтуер. Тя е изместена в полицейската си роля от Съюза на издателите на бизнес софтуер (Business Software Alliance — BSA). Днес BSA не са официално полицейско подразделение, но неофициално действат като такова. Като използват методи, които напомнят за някогашния Съветски съюз, те насърчават хората да предават колегите и приятелите си. Кампания на BSA, целяща да всее страх и проведена в Аржентина през 2001 г., отправяше завоалирни заплахи, че хората, които споделят софтуер, ще бъдат изнасилвани в затворите7.

Описаната по-горе политика за сигурност на университета не е измислена. Например, компютър в един от университетите в района край Чикаго показва следното съобщение при свързване:

„Тази система трябва да се използва само от упълномощени потребители. Действията на хора, които използват този компютър без необходимото упълномощаване или с надвишаване на упълномощаването си, ще бъдат наблюдавани и записвани от персонала на системата. В течение на наблюдението на потребители, които използват системата неправилно, или по време на поддръжка на системата действията и на упълномощените потребители могат да бъдат наблюдавани. Всеки, който използва системата, изрично се съгласява с такова наблюдение и е информиран, че ако това наблюдение открие улики за възможна незаконна дейност или нарушаване на правилата на Университета, персоналът, обслужващ системата, може да предостави данните от наблюденията на администрацията на Университета и/или правоприлагащите органи.“

Това е интересен подход към Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ8: притискай повечето хора предварително да се откажат от правата си по нея.

Препратки

  • Бялата книга на администрацията: Екип за информационната инфраструктура, интелектуалната собственост и националната информационна инфраструктура: Доклад на работната група за правата на интелектуална собственост (1995).
  • Обяснение на бялата книга: разграбването на авторските права, Памела Самуелсън, сп. Wired, януари 1996 г.
  • Продадено, Джеймс Бойл, в. „Ню Йорк Таймс“, 31 март 1996 г.
  • Обществени данни или частни данни, в. „Вашингтон пост“, 4 ноември 1996 г. След като от вестника решиха да таксуват потребителите, които искат да четат статии по Интернет, махнахме хипервръзката към този източник.
  • Обединение за обществено достояние9 — организация, която се противопоставя и се опитва да намали прекомерното увеличаване на властта на авторското право и патентите.

Това есе е публикувано в книгата Свободен софтуер, свободно общество: избрани есета от Ричард М. Столман.

Други текстове за четене

В авторовата бележка се разказва за борбата за правото да четеш, както и електронното наблюдение. Борбата започва сега, а ето и връзки към две статии, за технологии, които се разработват в момента, за да ви отнемат правото да четете.

  • Електронното публикуване: Статия за разпространението на книгите в електронен формат и проблемите с авторските права, които засягат правото да се чете копие.
  • Книги в компютрите: Софтуер за контрола кой може да чете книги и документи на един персонален компютър.
Бележки на преводача:
  1. Тихо: голям кратер на Луната.
  2. Такива ограничения имаше и в България преди 1989 г. — достъпът до копирните машини се контролираше.
  3. В Конституцията на САЩ се казва, че за да насърчи развитието на науката и полезните изкуства, Конгресът на САЩ може да въвежда за ограничено време изключителни права върху произведения и открития (раздел 8). Идеята на Столман е, че конституцията на САЩ по това време вече е изцяло променена.
  4. Тази битка се води и в България. През 2006 г. КК „Труд“ атакува българските Интернет библиотеки, които съдържат произведения на български класици като Елин Пелин. Една от първите библиотеки, които пострадват е тази на слепите потребители: bezmonitor.com. Библиотекарят е бил повикан в НСБОП за предупреждаване.
  5. Clipper: чип, който трябваше да се използва в устройствата за шифроване на глас. Част от дизайна му е предаването на ключа за шифроване на държавни агенции в САЩ, за да могат да подслушват разговорите.
  6. В днешно време авторът на есето, Ричард Столман, използва термина „предателско ползване на компютри“ (treacherous computing). Причината за това е, че между притежателя/ползващия компютъра и самата машина няма доверие. Компютърът не се доверява на собственика си и не изпълнява команда зададена от него -— например „Копирай този файл“, а ползващият машината няма начин да се довери на системата, че тя ще изпълни неговата команда -— всъщност тя го предава.
  7. В България една от кампаниите на BSA бе придружена с реклами: „Използването на нелицензиран софтуер върви в комплект с този хардуер“. Хардуерът представляваше комплект белезници.
  8. Четвъртата поправка на конституцията на САЩ защитава срещу претърсвания, арести и задържане на имущество без изрично съдебно разпореждане или основателна причина да се предполага извършването на престъпление.
  9. Обществено достояние (public domain) са творбите, чийто срок на покритие от авторски права е изтекъл. Такива са и творбите, чиито автори изрично са се отказали от авторските си права.

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

dnes.dir.bg - Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

Австралийски учени ще отглеждат овце, които се оригват по-малко. Причината е, че 10% от емисиите на парникови газове в Австралия идват от метан, произведени от овце и говеда, съобщава испанският сайт minutodigital.
По този начин учените обясняват проблема с производството на CO2. По-конкретно, Би Би Си съобщи, че оригването на добитъка е "сериозен проблем" в борбата с изменението на климата, тъй като метанът, който отделят, е един от основните газове, причиняващи глобалното затопляне.
В Австралия има около 80 милиона овце и учените смятат, че намаляването на метана, който животните произвеждат като се оригват, може да окаже значително влияние върху глобалното затопляне.
Това не е първият път, когато научната общност показва стремежа си за намаляване на емисиите на метан при едрия рогат добитък. Изследователи в Канада вече са правили опити с крави.

сряда, 25 ноември 2009 г.

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

10 милиона лева да бъдат отпуснати от централния бюджет за изпълнение на националната програма за подобряване на жилищните условия на ромите в България. Това е предложение на партия "Евророма" и е внесено в деловодството на Народното събрание от депутата от Коалиция за България Милена Христова. Предлага се парите да се изразходят за изграждане на социални жилища за нуждаещите се ромски семейства.

петък, 13 ноември 2009 г.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

сряда, 11 ноември 2009 г.

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg


Здравейте, (ново)

Моля да преустановите с нарушаването на Условията за ползване на Blog.bg, а именно да публикувате материали, които са насочени срещу честта, достойнството и доброто име на друг потребител или собствениците на сайта.

Екип на Blog.bg


Чест, достойство, добро име.

Да ги разгледаме едно по едно.
Чест
Има ли чест човек, който постъпва по безчестен начин?
Честно или нечестно е да прилагаш двоен стандарт в преценката си, кое подлежи на санкциониране и кое не?
Честно или нечестно е, към едни безчестни постъпки да се отнасяш все едно, че ги няма и да си затваряш целенасочено очите пред тях, само и само да провокираш напрежение между потребителите на сайта, почувствали се засегнати и ощетени от една подобна несправедливост?

Имат ли чест тези, които днес обещават едно, а утре се отмятат от думите си ни лук яли-ни лук мирисали?

Не мисля.
Достойнство. Достойно ли е, да сложиш в класацията за най-четени едни от най-бездарните и най-крадливите потребители на сайта?
Достойно ли е да манипулираш аудиторията на сайта, препоръчвайки произведения провокиращи най-пошлите и мерзки качества в човека?
Достойно ли е, по изкуствен път, на ръка да променяш брой прочити и гласове за даден блог, като по този начин го представяш в невярна светлина пред аудиторията му?
Достойно ли е, възползвайки се от позицията на по-силният да преследваш и цезурираш всяко едно мнение, което посочва грешките ти?

Не мисля.

Добро име.
Добро ли ще е името на този, който е назначил на работа хора без чест и достойнство, хора целенасочено подронващо авторитетът му с нечестните си и користни постъпки? Хора, доказани непрофесионалисти, изживяващи се като богове единствено поради мнимата власт, която им е поверена в ръцете.

Хора, които наместо да се стремят да подобрят средата на сайта и да привлекат добри автори в него, всячески стараещи се да ги прогонят, чрез съзнателно уронване на авторските им права и тролски атаки срещу тях?

Добро ли ще е името на фирма, чиито служители го петнят с действията си?

Не мисля.

Та, ето и моят отговор на писмото получено по-горе.
Не мисля, че с моите действия в блога уронвам нечии чест, достойнство и добро име, защото за да стане това от моя страна, то първо тях трябва да ги има.

Към настоящият момент, никой от модераторският екип не е показал частиза чест и достойнство за да излезе на светло и да застане отговорно като личност зад действията си - постъпка, единствено която би създала добро име на сайта, а от там и на неговият собственик.

Целенасочената липса на прозрачност в управлението на сайта говори много лоши неща за хората които седят зад него, а от там и за хората които са ги наели да вършат това.

С уважение към тези, които ще ме разберат и с неуважение към тези, които си мислят, че ще ме накарат да замълча и да преклоня глава пред неистините тук.

вторник, 10 ноември 2009 г.

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива…

Онлайн списание за мъже:

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красивa пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк. Така че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо.

Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в Трибека /друг скъп квартал/, а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите – аз честно и почтено питам.

Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях – като външен вид, култура, любов и умения в домакинството.

***************************************
Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:
Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии: печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка.

Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна – ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо – твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми – не. Всъщност даже, много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш.

Така че, икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо

Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго /което ти всъщност предлагаш/, а по-скоро да те ползвам за кратко и да те продам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното – ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто е: както ти поставяш условията – има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.

Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб – интелигентна, стилна и изключително красива – не е успяла да си намери-чичко паричко досега? Трудно ми е да повярвам, че, ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва?! Надявам се, че съм ти помогнал. А, ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг – обади се.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/

"Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/"

Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Мислите стават неща! :: Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Жива да не бях!

Преглеждам си чат-пат обявите в сайтовете, проследявайки пукането на балона, но една от тях искрено ме изуми с наглоста си, а именно :
НАЙ - СИГУРНАТА СГРАДА!!! Апартамента се намира в експериментален блок строен от сеизмологичният институт и тестван за сеизмична устойчивост - това е най-сигурната сграда в България от сеизмологична гледна точка.


А бе, а нека някой да ми обясни, как се тества сграда на земетресение?
Почваш да я буташ, дорде се залюлее или залагаш в основите й взрив, след който ако не падне я обявяваш за най-сигурната??!

сряда, 4 ноември 2009 г.

Айде, сбогом!


И това ми било приятели?
Наместо да ме попитат добре ли съм, чай да ми донесат, да ми зададат по приятелски и въпросът - искам ли бисквитки към чая в леглото, - те.. на долна свиня ще ме обиждат!
И какво долно има в това да вдигнеш температура, да кихнеш два пъти и да се поглезиш малко?
Оквичал съм им бил на главите с непрекъснатите си оплаквания? Да им съм се махнел, че съм бил заразен?!! А кога дойде Коледа, всеки за мене пита, нали?
Ами вирус е това бре, как няма да се оплаквам - то глава те боли, гръб те боли, гъз те боли, всичко боли бре? Те като ми се оплакват, аз оплакал ли съм се от тях? Не, дори и напротив - винаги съм до тях, а сега квичал съм им?!
Ами квича, ей мъ на - квича си! Да ви..
Треснала ги е някаква фобия, всичките са почнали покрай нея да странят от мене.
Медиите са виновни да знаете. Свинете за това виновни , свинете за онова виновни, а че е свински станал животът на всички ни и цял живот сме натискани в калта без право да излезем от нея, за това що никой не ще да пише из медиите, а?
Дай им ти там, едната свинска истерия и вече кой е враг номер едно, а? Свинята, най-добрият приятел на човека!
Да не ти се случи да кихнеш и вече всички наоколо почват да те гледат накриво и да странят от тебе, сякаш не виждат в тебе най-добрият си довчерашен приятел, а самата смърт дошла с косата да ги вземе.
Писна ми от тия масови истерии!
Ще се махна, пък да видим сетне, на кой ще викат, че бил свиня и им е писнало от оплакванията му!
И ще видите после вие една ми ти Коледа, ще я видите, ама през крив макарон ще я видите!
Ще си седите тъжни около коледната трапеза и ще си мислите с мъка за мене.
А коремите ви ще къркорят на гладно. Коледа без мене? Как ли пък не?!
Ще страдате, ама мен ще ме няма, пък на!
Отивам си далеч от всички вас, неблагодарници такива!
Долна свиня съм бил - ха ма ха!
Айде, сбогом!

вторник, 3 ноември 2009 г.

Едно ми е свинско...

Blog.bg - Твоята гледна точка. Български безплатен блог хостинг и блог портал.: "Бре-е-е, че студ!
За сто метра ходене под бръснещият вятър с прехвърчащи скрежинки между клоните на дърветата и ми окапаха ушите!
А е само началото на Ноември.
Златна есен с морави носове, сега човек да си е нейде на топличко и в никакъв случай да не излиза навън - не е за хора.
Свинско време си е, свинско и винско!
Да наточиш от онуй червено винце, с индигов нюанс на червеното, гъсто като кръв, плътно на вкус и с богат послевкус сбрал в себе си целият аромат и зноен пек на лятото.
Да замезиш, да отпиеш бавна глътка, да я задържиш за кратко в устата си, за да се наслади небцето ти на богатият й вкус, да примижиш от удоволствие и все така премрежил очи, да отпиеш бавно следващата.
А пред теб да вдига пара капамата в глинено гърненце, гъделичкащо обонянието ти с парата, която се извива от него, караща те да примлясваш в нетърпение и да човъркнеш с виличка измежду изобилието от мръвки, избирайки си най-сочната, най-вкусната и най-апетитната.
Да олабиш колана, да се отпуснеш назад и да се не притесняваш от растежа на обиколката си в талията!
Иде зима, да я почетем достойно и подобаващо!"

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Щуровини :: Свят на смърта

Щуровини :: Свят на смърта: "Не го мисли, а просто пиши!
Черновата се пише със сърцето, а беловата с ума. Думички изречени от Шон Конъри, които ме накараха да се позамисля малко над казаното и да си река - Да, така си е!
Колкото повече се замисляш върху това, което има да кажеш, то толкова по-неестествено и лицемерно си звучи то.
Студено е.
Но не студът навън ме смразява, а студът вътре в нас, от ден на ден с все по-голяма лекота преживяваме трагичното около нас, претръпваме и закоравяваме вътрешно от пренасищането си с негативени новини от медиите.
Убити, пребити, ранени, премазани... това се случва някъде далеч от нас, с нечии виртуални съдби, нещастия които не ни засягат пряко, а ни карат дори и напротив да се чувстваме по-добре от факта, че не се е случило на нас, че тоя път съдбата ни е подминала и се е смилила над нас.
С усещането, че сме безсмъртни и ненараними преминаваме мимоходом през черната статистика, а насред нея се набива една наистина тревожна новина - 15 000 убийци излизат на пътя - това са онези с купените книжки за управление на МПС.
Тия същите, които кога трябва да сменят скоростите гледат към скоростният лост и навлизат слепешката в насрещното платно, джигитите на които мама и тати покрай новата мощна кола са им подарили и шофьорска книжка 'скрита' в жабката.
Защо да се мъчи детето да ходи по разни курсове и зли инструктори да го овикват там като пълен некадърник, когато всички може да се купи с пари?
И му купуват, фалшива доза увереност и прекомерна доза самочувствие.
Такова, що го прави в камикадзе на пътя за ужас и скръб на всички, които не подозират за това.
Колко пъти ми се е случвало да изтръпам на пътя от подобни 'шофьори' не е истина направо и все си викам, то за такива като тях КАТ няма да помогне, защото катаджиите са долни и подкупни, не - за такива като тях има мантинели и крайпътни дървета.
Лошото е само в това, че ... умират и невинни.
Невинни, които в наивността си до сега са си затваряли очите пред корумпираноста на КАТ, пред начините по които се взима свидетелство за правоуправление и всички ония неща, за които всички си знаем, но някак си ги приемаме в рамките на нормалното, за държавата в която си живеем.
Живеем до онзи трагичен момент, в който невинноста ни не се прекърши от злото, на което сме дали път с безхаберието и безразличието си.
Убиват нас, близките ни, приятелите ни.
Убиват ги тези, с които сме се примирили, че имат правото да играят по други правила, правилата на наглеците плащащи си за правото да ни избиват.
И няма да се оправят нещата.
Не може и да се оправят, докато ние не се променим вътрешно и не спрем да се самозалъгваме, че случващото се около нас, не зависи от нас самите.
А до тогава, до тогава не ни остава нищо друго освен да се молим, когато сме на пътя съдбата да ни пожали за пореден път.
От нас самите и от глупостта родила безхаберието ни към света, в който сме обречени да живеем - свят на смърта."

събота, 17 октомври 2009 г.

Денят, за който никой не разбра.

Корабът им бе в далечна орбита около Земята, скрит зад сянката на Луната.
Всичко за денят на инвазията бе готово, последните проверки на оръжейните системи течаха, десантчиците бяха заели местата си в глайдерите, с които щяха да атакуват нищо неподозиращото земно население.
Рутинна задача - поредната планета, в поредната затънтена слънчева система на майната си периферна по ръба на галактиката. Кой ли щеше да разбере, а и кой ли щеше да обърне внимание на подобно дребно и незначително колониално завоевание?
А планетата изглеждаше обещаваща, изкушаващо мамеща с приятният си син цвят.
С все още запазен озонов слой, сравнително добра за дишане кислородна среда, не дотам изчерпани ресурси и най-важното - огромни количества от работни ръце.
Ръце силно казано, защото жителите на Земята бяха ощетени. Проектанта им бе заложил само две ръце наместо наложилият се стандарт за четири, доказал практичността си в останалата част от галактиката.
И всъщност, именно отсъствието на Създателя на този свят провокира интересът им към него. Повечето планети си имаха Стопани, който нерядко успешно се противопоставяха на намеренията им да бъдат завладени, а в някой случаи дори и им нанасяха сериозни поражения, които се помнеха с поколения наред. Именно това ги бе направило и предпазливи с течение на еоните от време, в които се развиваше империята им.
Е, този случай за щастие не бе такъв, планетата изглеждаше напълно беззащитна, просто се искаше само да протегнеш ръка и да си я вземеш.
Чудно, как никой досега не я бе окупирал преди тях, си мислеше Командор Фаерлют преди да натисне бутона, с който щеше да подаде сигнал за всеобща атака. Какъв късмет, какъв късмет!
Лека хищна усмивка се плъзна по лицето му и една от незаетите му с друго ръце се пресегна към таблото...
- Спрете, моля ви сър, спрете веднага ! - го сепна гласът на влетелият изневиделица през вратата му адютант.
Главно-командващият се извърна сепнато и погледна изненадано натрапника , повдигайки вежди по оня си начин, след който обикновено следваше заповедта му за окончателно терминиране на провинилият се.
- Сър, на път сме да се сблъскаме с неподозирана заплаха! Цялата ни атака е под съмнение за провал, ето последните данни на разузнаването ни.. - почти прегърбен надве в поклон, адютанта му подаде таблета със сводката на разузнаването.

Часове преди това, малък разузнавателен глайдер, бе навлязъл в ниска орбита около планетата, за да получи нужната информация за отбранителните сили на тези, които щяха да бъдат покорени.
Напълно невидим за всякакви радарни системи, се бе прикачил към един стар и очукан от звезден прах комуникационен спътник и бе копирал тайните носещи се из ефира на Земята.

- Странно, това до сега го нямахме, какво ли пък ще е това??! - озадачено се запита Властелинът на Ужаса, командор Фаерлют, преглеждайки образите насипващи се по екрана.
А там, едно странно и чудато синьо създание, бе застанало до една заключена врата. Държащо източен предмет с непозната форма в ръцете си и усмихващо се към екрана. Постоя за миг, а сетне се втечни, промени изцяло плътността и формата си, като по този начин премина през микроскопичният процеп под вратата, след което по обратният път се само-възстанови, доволно размахвайки дългият странен предмет, правейки с него замитащи движения по земята.
- Нано технологии?! На по-високо ниво от нашите?! Какво ли още имат? - запита се командорът и трескаво започна да прехвърля останалите записи.
На следващият запис, цяла една планета с милиарди зелени амебо-същества подобни на народът му, бе унищожена за миг от кораб преминал за миг и облял всичко със странна синя течност-светлина.
Гледка несравнима дори и с тези видени до черните слънца, лакомо погълнали и изяли планети си.
Всеки следващ запис бе един от друг по-плашещ и по-страшен, с апокалиптични картини надхвърлящи по разрушителна сила и мощ, всичко познато от историята им.
Време, пространство, материя - всички тайни на галактиката явно бяха станали достъпни за жителите на тази планета, единствено за да бъдат създадени чрез тях най-мощните и разрушителни оръжия виждани някога в Обединените Галактики. Никой, никога не бе срещал подобна сила и злост.
Същества появяващи се от нищото и само с щракване на пръсти... променящи сътворението.
Усмихващи се постоянно към екрана, садистично демонстрирайки сили и способности непознати в познатата част от вселената.
Дори и за ветеран като него, кален в не една междугалактическа битка, видяното бе много над прага на психическата му поносимост.
- Отменете атаката! Прибираме се и нека заедно да се помолим, никое от тези зли създания да не е разбрало, че сме били тук, защото нямаме шансове да се борим с подобни същества! - изстена командора захвърляйки ужасен таблета, неспособен да гледа повече страховитите гледки на него.
Десантните глайдери бяха прибрани обратно в корабът майка, на войската й бе разяснено, че всичко е било само Учение, изказани бяха благодарности, раздадени бяха даже и поредните медали и награди, но всичко това - едва на няколко светлинни години от Прокълнатата слънчева система с демоничните й същества.
А в каютата на командора, таблета си лежеше счупен и захвърлен на една страна на пода, като само едно странно съобщение се повтаряше на екранът му отново и отново... "Рекламна пауза"

петък, 5 юни 2009 г.

Воаяж

Тревожно е.
От долната палуба вече се чуват писъци.
Някой тихо каза, че вече е пълна с вода до половината.
Тихичко.
За да не го чуе Капитанът, който ни увещава ведро по интеркома, как кораба държи правилният курс, пробойни няма, а спасителният бряг е близо.
То, пробойни може и да няма, ама и спасителни лодки няма.
Боцманът ги продаде на предното пристанище.
За да заредял корабът с гориво.
За какво са ни били спасителни лодки, та корабът ни е непотопим!
Важното е сега, да не се всява смут, защото всеки един слух кара пасажерите да бягат от ляво на дясно на палубата и обратно, а това люлеело опасно кораба.
Пак се дочува тих гласец. Казващ, че сме заседнали в тинята.
Поглеждам през илюминатора - всичко надолу е мътно и непрогледно. И хоризонта е мътен.
Притулен зад черни буреносни облаци.
 От интеркома отново долита приповдигнатият глас на капитана, увещаващ ни да чакаме разхладителен дъждец. Щял да сбъдне още една наша мечта.
 Коя?,- не казва.
 Мирише на лошо. Предполагаме, че е от труповете на долната палуба, но никой не смее да се оплаче на глас. За да не се заклати кораба.
 Дочува се музика и стъпки на танцуващи крачета. От лукс класата. Непотопяемата.
 Чуват се вече и апели да сме сменяли Капитанът. И на негово място да сме изберяли Боцманът. Даже  и ни плашат, че ако не го изберем, корабът ни щял окончателно да потъне.
 Не че, нещо му имало сега, опазил ни Бог да разклатим палубата!
 Стоим тихичко и не смеем да гъкнем. Вонята е нетърпима, някои са се надвесили вече наполовина навънка за глътка въздух.
 Отгоре, някой им крещи да не дезертират, точно сега корабът се нуждаел от усилията на всички ни, за да продължи напред.
 Спрели ли сме? А тътена, който се чува постоянно, тогава от какво е?
 Под прага на каютата, започна да навлиза вода. Крещим и викаме за помощ, а от горната палуба ни укоряват, да не разпространяваме слухове и да не клатим кораба.
 При тях вода нямало.На кораба всичко е спокойно.
 Той продължава смело напред.

вторник, 2 юни 2009 г.

Още ли се чувствате оптимисти, относно бъдещето си?

Ако искаш да направиш една държава зависима, потопи я в неизплатими външни дългове.
Ако искаш да е предана на политиката на САЩ - вкарай я под робството на МВФ.

Два постулата, на които до скоро гледах със съмнение, така както и гледам на световните конспиративни теории, докато търсех за себе си отговор на въпроса - Кой и с каква цел създаде ипотечната криза у нас?

Българина от край време си е създание аполитично и не му дреме кой го управлява, стига да има какво да яде, какво да пие и покрив над главата си.

Световната икономическа криза ще намали ищаха му към първите две, но как да вземеш имота на българите, които на глава от населението са с най-голям дял жилищна собственост в света ( около 96% ) ?

И ето, как се роди един наистина хитроумен план за решаването и на този проблем..

Хитроумен, защото в рамките на изтеклите 3-4 години, когато бе в ход медийната истерия платена от банките, за ипотечно и кредитно заробване на населението, никой не си даваше сметка, за това че бъдещето ни няма да е постлано само с цветя и рози от нарастващият ни БВП с темпове изпреварващ този и на азиатските тигри.

Така, както и почти никой не си даде сметка , че нарастването на брутният ни продукт и чуждестранните инвестиции бяха рожба изцяло на "инвестиции" в сферата на имотната пирамида.
А всеки един балон, както се надува - така се и пука, и си иде времето за разплата и горчива равносметка.
Колцина от теглилите ипотечен кредит са чели абзаца с дребни букви на финала на договора си с банката, че банката има право да изисква допълнително обезпечение ( втори имот) , както и да превалутира кредита в друга валута.

В превод?
Какво имаме в момента?

Една тотална обезценка на недвижимите имоти на фона на цените им от лятото на 2008-а година, на места надхвърляща 50%.

Един български лев, които мнозина експери считата за многократно надценен, а родни износители приемат, като основната пречка пред износ ( отбелязъл спад с повече от 75% по техни данни, а по тези на статистиката с над 30% на фона на миналата година)
( По данни на Георги Чалъков - председател на новосформиралата се пред 10 дни Асоциация на пострадалите от кризата - наблюдава се спад на износа със 75 %, има увеличаване на безработицата до 20%, фалит на малки и средни предприятия с ръст 40%, спад на чуждите инвестиции също с 40 % )

Една икономика, която продава на чуждите пазари не заради високотехнологично или конкурентно производство, а най-вече поради мизерно ниското заплащане на труда у нас, в съчетание с все още евтини енергоносители.
Цената на енергоносителите си расте, на много места заплащането е намалено, но въпреки това, спада си е налице.

Другият интересен момент е масовата практика във всички банки да притискат кредитополучателите си в лева, да превалутират кредитите си в евро, примамвайки ги чрез по-ниските си лихви. ( И да ви питам вече превалутиралите - След като борда падне и едно евро придобие стойност между 3.50 и 5.00 лева, как ще го плащате кредита със заплата в лева ?)

Вие все още сте спокойни, имате депозит в банка?

Не се радвайте чак толкоз, ами вземете и прочетете чл.23 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, където черно на бяло си е написано следното "при влог в чуждестранна валута на вложителя се изплаща левовата равностойност на гарантирания размер на влога по курса на БНБ в началния ден на изплащане на гаранцията по влоговете". Казано направо, всички валутни влогове ще бъдат изплащани в обезценени левове, ако междувременно бъде провален валутният борд.

Още ли се чувствате оптимисти относно бъдещето си?

Имаме валутни резерви?
Вижте колко са към момента, как всеки месец казваме сбогом на поредният милиард, а задлъжнялостта ни расте ли расте с всеки ден.
Имаме шанс за експерно правителство?
И какво ще управлява то , след като за 2010 май няма вече смисъл да се прави проекто-бюджет, защото държавата ни по него време ще е обявила банкрут.

За да дойдат акулите.
Тези, които поръчаха музиката, на която ние подскачахме и скачахме щракайски с пръсти - Са Са !

А сега?

четвъртък, 7 май 2009 г.

Че така

От няколко дена насам, все нещо ми мерджелее пред очите.
Преумора от взирането в монитора ! - реших си аз, и започнах да пренебрегвам образът, който ми се натрапваше все по-силно от ден на ден.
Едно бежаво парцалче таковата, плат промазан от типа на тия дето шият шлиферите от тях.
С финна изработка, качествено... ама все ми е пред очите.
Ден, два, три.. накрая вече ми писна и взех че го дръпнаха с ръка , да не ми пречи на хоризонта .
- Кой ме дърпа за шлифера ? - чу се глас изотгоре.
Един такъв басов, тътнеш, с привкус на величие и ... огромна самота.
- Шлифер ли ? Какъв ти шлифер бре ? Аз тук, само парцал някакъв дръпнах, да ми се избистри малко картината пред очите... Ти кой си, дето хем ми говориш, ама и хем те не виждам ?
И гласът ти един такъв странен, сякаш долита отвътре в главата ми... ? - подкарах въпрос след въпрос, в надеждата си отговор да не чуя, защото инак страшно ! Психолози, кушетки, психиатри и едни такива шарени хапченца от които накрая вече не знаеш кой - кой е ? Ти си Наполеон или Наполеон се прави на тебе ??!

- Е как , кой съм бре ?! Аз съм Бог твой Единствен. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството... - затътна гласът му ...
- Е, сега вече стана страшно ! - то си е казано от умните хора, когато човек говори на Бога му се казва молитва, ама кога и той почне да си му отговаря, това си е чиста проба шизофрения батка.
А така-а-а-а, вапцахме я с това ми ти развинтено авторско въображение !
Като ми казваха на времето, че имам болезнено развита фантазия, аз наместо да хвана я мотика, я лопата, че да я закопая с пот и труд в полето на физическият свят, за какво ли си я оставих да ме пита сега човек ?!
Ама, на - то се е видяло, че полудявам, ама дай поне да я разнищим тая работа с парцала, за алиби пред докторите един вид.

- И за какво си го провесил тоя шлифер пред очите ми ?

- Е как за какво, да ме хванеш за него естествено ! То, днес всеки иска да хване бог за шлифера и аз какво да правя - купих си шлифер ! Какво инак да им подам да ми хванат ? Нелюбезно е някак си, а то така - шлифер ! Имаш ли шлифер има и за какво да те хванат. Официално.
Ти сега стига си ми задавал тъпи въпроси, ами кажи какво искаш ! Всеки драпа да ме хване за шлифера, всеки мрънкоти и хленчи за нещо си, айде измрънквяй си желанието, че има и други на опашката ! - отсече той , с нотка на нетърпение и лек укор към неверието ми.

- Че какво да искам ?
Аз , така като гледам... май всичко си имам ?

- Не е възможно ! Ти ще си Първият ! Не е възможно ! - започна от радост да подскача Богът над мене, а под палавите му дюстабанлийски краченца се чуваха тътнежи, като от облаци дъждовни.

- И защо да е невъзможно ? Та, нали си ме направил по свой образ и подобие ?
Демек, каквото имаш ти, имам го и аз ?!! Тогава, за какво ми е изобщо да те гоня и да те ловя за шлифера, щом не можеш да ми дадеш нищо повече от това което имам ?!

Тук Бог се умълча, въздъхна тежко и издърпа разочаровано пеша на шлифера си, висящ пред лицето ми.
Настана неловко мълчание и само от време на време се отронваше по една тежка въздишка от негова страна.

- Да взема да ти подаря един шлифер като моя ли ? - запита ме с плаха надежда той.
Да има, аз поне за какво да се хвана, кога ми стане тъжно на душата ?
Да те подръпна леко за пеша, ти да се поспреш за малко и просто ей така да си поговорим ?
За малко, за раздумка и разтуха.
Става ли ?
Какво ще кажеш - съгласен ?!


Сега и двамата сме с шлифери.

Досущ като детективи от черно-бял филм.
Седим един до друг, подръпваме се лекичко за пешовете и се подхилкваме през рамо.
И се чува единствено звънът на хaлбите с бира, чрез които се докосваме.
За мое и за негово здраве.

И за недежда на тия, що цял живот се стремят да хванат бога за шлифера.
Пък, кой знае - може и да го хванат някога.
Я неговият - я моят.

Знае ли някой ?!

сряда, 29 април 2009 г.

Персонален Бог

Предложиха ми бог.

- Да, да - ще ви служи верно и ще изпълни всяко едно ваше желание, стига да му се кланяте редовно, да произнасяте името му поне по три пъти на ден, и да принасяте жертви пред олтара му !
- А това, с трите пъти дневно пък защо ? - запитах леко озадачен. - Един път не може ли ?
- Вижте, услугата "личен Бог" е промоционална, така де... малко е в бета версия и е възможно да се появят бъгове по трасето, смущения във връзката, ако може така да се изразим правилно. Затова и се налага повторно пренабиране. Понякога.

Тук замълчах и се замислих за малко, преди да изстрелям следващият си въпрос - А името, името как ще му е, как да му викам на галено, Боги може ли ?!
- Не, не може ! Следва да се спазва протокола - в случай на извънредно обръщение може да е "О, Боже ! " , ако ви е налегнала болка някаква следва да е на "Божке-е-е-е лее-е ! " , но най - добре ще е ако се обръщате към него с фразата "Прости ми Господи ! "
- Че за какво да ми прощава ? Аз още връзка не съм осъществил с него, непознати сме си някак си, а той тръгнал опрощения да ми раздава ??! За какво ?
- Е как за какво ? Нима не знаете ? Вие сте грешни по природа !
- Искате да кажете, че и Бог ни е създал с грешка в софтуера, а сега наместо него да корим, трябва всекидневно да му се извиняваме за неговата нескопосаност ??! - започнах леко да повишавам тон, гледайки с все по-голямо недоверие на промоционалният пакет.
- Ама, моля ви се... ама недейте така, вижте той нашият Бог е съвършен и не можем да носим грешки за дейността на подизпълнителя му, грешка след чиято констатация, договора с него бе разтрогнат и той бе изгонен , от божиите селения.
- Хм и кой е тоя ваш подизпълнител , да му... - тук се самоцензурирах, защото все пак..
- За Падналият Ангел чували ли сте ?!
- Мда-а-а, чувал съм ! - тук разговора взе да забива в прекалено теологична насоченост и отегчен от безсмислените обяснения и лакърдии на промоутъра, започнах да чопля опаковката.
Лъскава, присвяткваща в божественото си сияние с ярък етикет, на който с лазурно синьо бе изписано " Личен Персонален Бог 1 "
Едно малко ъгълче в нея се бе разкъсало, а под него се подаваше една малка книжка, досущ с размер на микроскопично тефтерче, имащо място колкото да запишеш телефонен номер и име в него.
С едно единствено изречение в него, изписано с дребен шрифт - " В случай на експлотационни затруднения при употребата на продукта, стартирайте вътрешната си програма - Стани Бог ! "

Продавача си замина, така и така не си закупих персонален бог , а сега си седя и се чудя.
Добре де, ако наистина съм един спящ, непробуден бог, който чака своята Голгота за да се пробуди, какъв ли бог ще бъда ?!
Такъв, който иска да му произнасят името три пъти дневно и да принасят децата си в жертва пред него или просто... малко по-човечен ?!

Тексаски покер

Тексаският покер е игра увлекателна и поучителна, игра в която човек може да се научи не само как да печели, но и на по-важното , как да губи с достойнство.
С последният си долар да почерпи опонента за добрият му ход и да чака пак късмета.
Ако има такъв.
А в покера, късмета го търсят само начинаещите.
Да, добре си е да ти дойде кент флош роял, но по-добре си е , ако с ниски карти си подредиш цвета и биеш двойка Аса.
Които през цялото време те гледат начумерено и заплашително, но ти си имаш нещо друго наум, защото ценното в играта е, не обмяната на финикийски знаци, а изкуството да четеш по лицата на хората.
Да следиш реакциите им и да разгадаваш до къде са способни да стигнат в страстта си.

Тексаският покер е игра интересна.
Започва с две карти.
Твоите две карти.
Една за миналото ти, което те е направило това, което си и втора за бъдещето ти, където ти си променен и различен.

Влиза се с мизата на надеждата.
Всеки според вярата в себе си.
Някои виждайки себе си, се отказват да продължат.
Други надменно залагат всичко, вярвайки че те са богоизбраните да спечелят всичко от тоя живот.
Трети си налагат маската на безразличието, но вътрешно се молят, поне този път да не се издънят, както предният, че залогът им е вече последен.

Играта започва.

На масата се появяват първите три карти.
За някои те са Вяра, Надежда и Любов.
За други са Власт, Пари и Охолен живот.
За трети те не са нищо.
Просто карти със странни лица на тях, за които не могат да си спомнят, на кого им приличат.

Отново се залага.
Всеки залага стремежът си.
Следва наддаване.
Кое ще победи ?
Вярата или Парите ?
Надеждата или Властта ?
Любовта или... мечтата за Охолен живот ?

Всеки слага по нещо от себе си на масата.
Някои са притеснени - сложили са всичко което имат.
На масата са тяхното отчаяние, угризения и разбити илюзии.
Други се подхилкват ехидно и слагат купчинки от обещания.
Трети си правят пас и се оттеглят от играта, не пожелали да рискуват себе си в тази поучителна игра.

Следиш картите и сравняваш с тези които имаш по съдба.
Ще направиш ли чифт ?
Щастлив ли ще е той ?
Втората карта , дали е от твоите, от тия дето те подкрепят или е никому ненужен баласт в живота.
А третата ?
Приятел или враг ?
Редиш и пресмяташ.
Колко мина, справих ли се до тук ?
Колко ми остана ?
Какво ли още мога да дам ?

Текат последните залози.
Нечии лица са пребледнели.
Други каменни и безизразни, а на трети бушува океан от страсти.

Излизат последните две карти.
Решаващите.
Картите на смърта, която разрешава всички спорове с окончателен резултат.
Поглеждаш събраното на масата и разбираш.
Че животът ти е бил само една игра.
Игра безкрайно увлекателна , но също така и поучителна

неделя, 26 април 2009 г.

опит за мислене

Преоблякъл се Илия, погледнал се, а то - пак в тия !
Нещо, взе да ми става досадно списването на блог.
То, мерак - мерак да пишеш, ама както всичко от което не виждаш прокопсия, то и това си омръзва.
Което всеки път ме кара да се дивя на себе си, когато започвам да пълня белият екран с думички, изречения, опити за размисли и ... в крайна сметка на финала пак съм там от където съм и тръгнал - от осъзнаването на простичкият факт, че знаенето на проблемите не ги решава.
Просто ти създава усещането , че си направил нещо, до момента в който проблема не възникне отново пред теб.
Преди време бях особено радостен от факта, че имам възможността да споделя идеите и светогледа си с по-широка аудитория от хора.
Едва в последствие започнах да осъзнавам, че не големината на аудиторията ти е важен, а нейната адекватност, способността й да погледне критично на схващанията ти, да ти даде нови насоки, там където си зациклил в мисленето си и да подложи под съмнение догмите и аксиомите , на които робува умът ти.
И както ти й влияеш, така й тя да ти повлияе, стимулирайки те да се развиваш.

Уви, подобна аудитория от ден на ден се среща все по-рядко и трудно.
На пръстите на ръцете ми вече се броят, тези които ми помагат в това отношение, но въпреки всичко, аз продължавам на инат да си пиша.

И за какво ?!
Само да си упражнявам стилистиката ли ?
За да експериментирам различните словесни похвати и чрез кой от тях ще бъда разбран най-добре .
В крайна сметка, защо ли се опитвам да променям нещата ?
Хората нямат нужда от промяна, те винаги са предпочитали сигурната лошотия пред несигурното добро.
И кой съм аз, че да ги ръчкам да тръгнат в посоката , която мен си ме влече ?!

Я по-добре да си мина на общоприетите истини, да си пиша за пълните глупости...
Глупостите са възприемчиви от всички и всички откликват на тях.
Проблемът е, че това е начинание безкрайно скучно, което е на път да ме откаже от всичко.

И пак се чудя на себе си - А бе, за какво ли все още пиша в блога си ?!
Само за едното емоционално и психическо разтоварване ли ?
Или да си създавам фалшивата увереност, че чрез себе си променям и съвремието си ?

Както и да е, то времето ще си покаже... а до тогава... буквички, думички, разпилени фрази и опит за мислене.

вторник, 21 април 2009 г.

Гърчависимо !

Ей, убаво нещо са празниците, ама айде ако може да няма делници след тях, а ?!

Каква ти криза, какви ти 5 лева, събрала се е днеска работа като за целият китайски народ, досега опъвах ярема, язък ми ти за вдъхновението дето просветна по икиндия. Въртеше ми се една мисъл из главата, ама ... то да пишеш постфактум си е малко като претоплен боб , уж си е същото ама не съвсем.

Провокира ме една табелчица на размисъл - Много Важна Личност.

Кое ни кара да се определим като важни и значими за съвремието си и кое е това, с което другите ни определят като такива ?! Такива ми ти мисли ми се въртяха из главата, а с тях и размисли разни.

Размисли, които пак ме накараха да преосмисля съботната ми среща с един наш роден, български писател, който неслучайно е писал на визитката дето си ми я даде - Българин !

Това да си Българин в днешно време се оказва от ден на ден, задача все по-трудна. От една страна си те дърпа глобализацията и все повече се усещаш гражданин на света, но от друга... от другата е историята зад гърба ни, кръвта пролята от онези наивници, що са искали да се гордеем с род и родина.

С тая същата, която ругаем всеки ден, очаквайки живота ни да се оправи от само себе си, да дойде я месия, я нов водач, който да ни изведе от блатото на безхаберието и посредствеността ни , в което затъваме всекидневно улисани от рутината на живота ни.

И водени от рутината си, все по-лесно и лесно забравяме, какво е да си българин.

Да, на думи звучи добре, но в действителност, гледката е тъжна и жалка. Депресирани, обезсърчени и обезверени, понякога ни се ще изобщо да не сме се раждали като такива, и сочно псуваме оня там горе, отговорен за случващото ни се.

Много Важна Личност !

Такива ли сме наистина ?!

Да, ако човек пита Егото си, то света започва от там от където се разпростира хоризонта му и свършва там, където свършват и очакванията му към утрешният ден, но кое всъщност е това , което ни прави значими за съвремието ни, май никой все още не знае.

И трябва ли да търсим собствената си значимост, ако тя ще се изчерпва единствено с овациите на съвременниците ни, с погалването по главицата ни, когато реагираме спрямо очакванията им ?!

Не мисля.

Мисля си за неща разнородни , мисълта ми прехвърча хаотично от едно на друго, но.. не ме влече честно да си кажа добрата оценка на околните, когато ми я дават.

По ми е на сърце оценката, която сам си давам, а тя не винаги е толкова ласкателна, колкото чувам за себе си. Защото, ако не познаваме добре себе си, ако не следваме стремежите си, можем ли да кажем , че сме живяли ?!

петък, 17 април 2009 г.

Привнесено

Хайде, с летенето на сън се свиква някак си.
Да , малко е непривично, но усещането си е повече от приятно.
Да се рееш, да се приплъзваш над хора , сгради и дървета , да се извисяваш и провираш между облаците, устремен към слънцето и да пикираш стръмно , като гръм.
Не и като птиците, а по начина , по който само хората умеем да летим.
Полет, който дори и само в съня ни, е несравним с никое друго усещане.
Каращ ни денем с носталгия и тъга да вдигаме поглед към летящите ни събратя и да мечтаем отново да полетим.
В съня си.
Да, с летенето се свиква, човек привиква неусетно да търси полета на духът в съня си, но пеенето ?!
То, как се връзва с цялата тази история ?!
Направо един Йоан Кукузел се е пръкнал в съновната ми същност, глас ангелогласен, който ме кара сутрин на по кафе и цигара, да се обръщам към моите приятели Фройд и Юнг и да ги питам, аджеба т'ва що за нова щуротия ще да е ?!
Налудничава проява на скритият ми Аз, който никога не е бил във възторг от певческите ми умения и може би точно по тази причина , опитващ се да навакса в единственото му време, когато ще може да експериментира на спокойствие, без да му пречи неверието му.
А да се пее е толкова приятно.
Почти също толкова, колкото и да полетиш.
Понесен на крилете на песента, забравил за тленността си, чувстваш се за няколко мига изцяло разтворен в безкрая, носен от ритъма на сърцето, сърфиращ по вълната на извиващата се мелодия, просто една песен.
Песен извираща някъде от вътре, от теб, от място за което не си и подозирал, че е толкова дълбоко скрито в теб.
Караща те да повярваш, че човек може не само да лети.

петък, 3 април 2009 г.

Откровението ... на Никълъс

Не, не гледайте този филм !.

Иска ми се направо да го изкрещя, но не мога защото нещо в мен ми подсказва, че няма да съм прав.
Но, дали и вие няма да допуснете моята грешка, да започнете да го гледате с нагласата за леко и приятно забавление, а после с часове да не можете да заспите от скритите послания в него ?
Човек лесно може да се подведе по презентацията на филма "Knowing" и да реши, че става въпрос за поредната теория на конспирациите, малко трилър, много екшън и най-вече сълзлив хепиенд, за да седне да го гледа в очакване на захаросаният му финал със спасението на света , без който нито един холивудски филм не може.
И е лесно да се подлъже.
Какво чак толкоз , просто поредният фантастичен филм с апокалиптични внушения, с подобни на които американското кино изобилства през цялата си история ?
С реверанса към WASP героя, спасяващ света, ей тъй - между другото.
В паузата между сладникавите диалози и поредният убит лош, в дъното на екрана.

Да, филма щеше да точно такъв, ако в него не играеше един от любимите ми актьори, каращ ме да си мисля, че за да си добър актьор, със сигурност трябва да си повече от луд.
Да можеш да забравиш изцяло за себе си и да отстъпиш Аз-а си на героя ти, който да се пропие в тебе и да заговори чрез тялото, чрез жестовете, с болката в очите и с издайническият трепет в ъгълчето на устата.

Никълъс Кейдж - едно име, чиято поява в актьорският екип , на който и да е филм, гарантира великолепна актьорска игра.
Сам по себе си сюжета не е нещо напълно ново, но начина по който е поднесен в филма те оставя с едно особено усещане, че това не е само един филм.
Няма я познатата дъвка за очите и гъдел за сетивата , характерни за продавачите на мечти от Холивуд.
Наместо тях остават единствено въпроси, които дълго след като е свършил филма не ти дават да заспиш.
Поднесени по начини препращащи те към откровението на Йоана, към една позната картина на велик руски художник "Завръщането на блудният син", подсещащи те защо един месия е произнесъл загадъчната си фраза "Бъдете като децата !"
Въпрос след въпрос изникват в съзнанието ти , докато умелата ръка на режисьора те води от през шокиращите сетивата сцени на филма , разкриваща ти все по-дълбоките пластове на повествованието.

А те не са никак малко.
На преден план са взаимотношенията между баща и син, конфликта между поколенията, различията които ги делят и... обичта, която е способна да прости всичко за да ги събере отново.
Тревожен е въпросът , който се прокрадва през цялото време - Ако знаеш какво ще се случи, но нищо не можеш да промениш от него, ще продължиш ли да се бориш, да отстояваш себе си, да следваш идеалите си и да си готов да се жертваш за тях ?
Борбата между доброто и злото е изместена от вековният конфликт на науката с вярата, за да се срещнат във финала , намерили се в разбирането за смисълът на живота, в самият му край.
Филм без познатият ни хепиенд, с отворен финал в който добрите загиват редом с лошите, познатият ни свят изчезва завинаги , за да се роди един нов, в който тези въпроси няма да съществуват.

Не знам, просто с всеки един следващ ред, връщайки се към видяното от филма, навлизам във все повече и повече размисли относно смисълът на съществуванието ни.
Доколко заслужаваме чрез делата си да оцелеем като вид на тази планета ?
Наистина ли опита, който предаваме на тези след нас си заслужава да бъде усвоен от тях или е по-добре да започнат изцяло начисто непокварени от съмненията и угризенията ни ?