Привнесено

Хайде, с летенето на сън се свиква някак си.
Да , малко е непривично, но усещането си е повече от приятно.
Да се рееш, да се приплъзваш над хора , сгради и дървета , да се извисяваш и провираш между облаците, устремен към слънцето и да пикираш стръмно , като гръм.
Не и като птиците, а по начина , по който само хората умеем да летим.
Полет, който дори и само в съня ни, е несравним с никое друго усещане.
Каращ ни денем с носталгия и тъга да вдигаме поглед към летящите ни събратя и да мечтаем отново да полетим.
В съня си.
Да, с летенето се свиква, човек привиква неусетно да търси полета на духът в съня си, но пеенето ?!
То, как се връзва с цялата тази история ?!
Направо един Йоан Кукузел се е пръкнал в съновната ми същност, глас ангелогласен, който ме кара сутрин на по кафе и цигара, да се обръщам към моите приятели Фройд и Юнг и да ги питам, аджеба т'ва що за нова щуротия ще да е ?!
Налудничава проява на скритият ми Аз, който никога не е бил във възторг от певческите ми умения и може би точно по тази причина , опитващ се да навакса в единственото му време, когато ще може да експериментира на спокойствие, без да му пречи неверието му.
А да се пее е толкова приятно.
Почти също толкова, колкото и да полетиш.
Понесен на крилете на песента, забравил за тленността си, чувстваш се за няколко мига изцяло разтворен в безкрая, носен от ритъма на сърцето, сърфиращ по вълната на извиващата се мелодия, просто една песен.
Песен извираща някъде от вътре, от теб, от място за което не си и подозирал, че е толкова дълбоко скрито в теб.
Караща те да повярваш, че човек може не само да лети.