сряда, 1 декември 2010 г.

А ние къде бяхме през това време?

 Tова ще е въпросът, който неизменно ще си зададем след години обръщайки взор назад към смутните и бурни времена, на които сега сме съвременници.
 И ще трябва да дадем верният му отговор, независимо от това, дали ще ни заболи от него, дали ще го кажем с половин уста или само ще си го изричаме наум, когато ни буди нощем съвеста.

 Къде бяхме всички ние? Как така позволихме държавата ни да се управлява от престъпници и бандити, разграбващи безнаказано националният й капитал, трупан с труда на няколко поколения подред? Защо мълчахме, защо не протестирахме, защо не се вдигнахме на бунт дори, виждайки как ограбват нашето бъдеще и бъдещето на тези след нас?



 Няма да ви е лесно да отговорите, нали?
 Няма да ви е лесно, ако искате да дадете честен отговор, наместо да се оправдавате с фразата - Нищо не зависеше от нас.
 Напротив, всичко зависи от нас!
 Всичко, което се случва около нас е плод на нашите действия и най-вече бездействия. Защото, ако бяхме будни, когато светът се променяше в началото на 90-те, ако имахме своята пражка пролет през 60-те, нямаше да сме свидетели на един деспотичен дворцов преврат, а щяхме наистина да живеем в една демократична държава.
 Да, ние бяхме излъгани! Лъгани нееднократно, за да стигнем до там, да не вярваме на никой за нищо. Да посрещаме с "Осанна" и изпращаме с "Маскари".
 Надеждата ни за промяна бе попарвана с всяка една подмяна на нашият глас, с всяко едно предателство от страна на тези, които овластявахме на изборите, с правото си на глас. Но... тези попарени надежди могат ли да извинят нашето безразличие към случващото се, нашата овча пасивност прикрита под маската на търпението и толерантостта?
 Тъсихме надежда за промяна, а намерихме лъжи.
Може би, защото ние самите не искахме да се променим, а чакахме някой отгоре да ни спусне промяната наготово - било за осемстотин дни или за един мандат дори. Без труд, без мисъл, без усилия от наша страна. И все дочаквахме, наместо промяна към по-добро, все по-голямо огорчение и разочарование от случващото се.
 Да, живеем в черни времена. Но нима те биха били толкова мрачни, ако всеки един от нас не се бе затворил дълбоко в себе си, в страхът си да не забележат неговата истинска вътрешна светлина.
 Мечтите, идеите, надеждите ни, които ни карат да искаме да живеем в един по-добър и справедлив свят. Затворили се в своите лични клетки наречени блог, кукайки самотно с надеждата някой да ни чуе и подкрепи.
 За да стигнем един ден до въпроса - А къде беше ти, докато всичко това се случваше около теб?

ПП Размисъл провокиран от slavuncho в Що така бе, Миме?

2 коментара:

  1. Не съм се крила коя съм.От самото начало съм заявила своите убеждения и желания.Може би е имало доста недоверие или неясно формулиране.Може би са били други условитяа за водене на диалог.Може би е роменено всичко вече или в бъдеще ще се промени...

    ОтговорИзтриване
  2. Да, но често се питам - Това достатъчно ли е, това ли се е искало от нас?
    Всеки един от нас може да променя Битието с идеите си, с присъствието си, с вълните разпространявани от него, чрез всеки един негов акт, действие мисъл. И колкото по-адекватни са нашите реакции към обкръжаващото ни, толкова по-силно ще можем да го променим. Промяните може да са привидно незабележими, но ако идеите не можеха да променят света, защо толкова усърдно искат да ограничат разпространението им тираните?

    20 години ни бяха нужни за да осъзнаем, че имаме права. Може би още 20 ще са нужни за да осъзнаем, че имаме и отговорности, една сред които е и тази към бъдещето.

    ОтговорИзтриване

Вашият коментар