събота, 23 октомври 2010 г.

Последният

Той беше последният на този свят.
Последният от времето преди Ултранет– епохата преди всеобщото споделяне. Тъмните времена, през които всеки един е носел дълбоко прикрити от другите в себе си своите мисли и чувства. Избягвайки да ги споделя, освен в мигове на силна болка или радост, когато не е бил способен повече да ги сдържа.
Днес, живеейки в Новата ера в духа на помирението, всички споделяха себе си до краен предел. Всеки един ден, в точно определен час, часът на Ултранет.
Час отмерващ  минутите на всеобща забрава, отърсващ се от миналото си и пристъпващ смело напред в бъдещето на новото време.
Час, през който всички твои грешки биваха опрощавани, а чуждите забравяни.
Единствено Ултранет помнеше всичко, само и единствено той имаше силата да понесе бремето на грешките, които човечеството допускаше с всеки един ден от раждането си до сега.
Едни споделяха тихо, дълбоко засрамени от себе си.
Други викаха силно, крещейки до краен предел, опитвайки се с гласът си, с ехото долитащо чрез него да върнат част от спомените си, за това какви са били преди и чрез тях усещането, че животът им не се изчерпва само с прехода между отнетото им минало и гарантираното бъдеще, но единствено тя - Машината имаше силата да съхрани спомена. На останалите им бе отнет в името на Опрощението.
Опрощение, което всички единодушно бяха приели, за да се сбогуват с болката познаваща  хиляди измерения. От това, цял живот да помниш как като дете си изоставил бездомно коте да умре пред прага на студа, до спомена за сълзите предизвикани в очите на любимата или укорът на дете хванало те неловко в лъжа.
Разбра за способността си случайно преминавайки покрай един от  терминалите на Ултранет. Странен знак премигващ на определени интервали през екрана му напомни за нещо, за нещо отдавна забравено, почти изтрито от ума му през часовете на споделянето.
 Символ наподобяващ островърха кула пресечена с линия по средата.
„А”
-А-а-а ,- с проскърцване изрече устата му и в тоя миг в умът му нахлуха спомени, които не трябваше да са там. Спомени за словото, за писмената реч от времето преди прогреса променил завинаги света.
 Символите, неясни до този момент започнаха да се превръщат в букви, буквите в думи, а думите в изречения връщащи спомена запазен в машината. Неговите спомени, неговите мисли, емоции и чувства, него самият.
Спомни си, кой е той, защо живее и без какво не може. Булото на забравата се свлече под пороя на спомените, разкриващи му всичко отнето и забравено.
Обърна се рязко облян в сълзи от радост, но и  от болка, пристъпи плахо, крачка, две и...  се затича. Към нея, която бе някъде там, сама сред всичките слепи за спомените си.
С надеждата да му прости, че е забравил какво е да си човек.
Последният, който можеше да чете.
Прочел за това в себе си.



четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Рожденник в къщата

Днес Котьо има рожден ден.
 Който естествено щях да пропусна, ако преди време не му бях направил профил във Фейсбук, от който да се подсетя днеска.
 Нямам си и на идея, какъв подарък да му направя, най-малкото поради причината, че той има голяма заслуга за това, да не съм се побъркал или споминал до сега, от стреса с който се прибирам в къщи.
 Просто, погледне ли те с онзи негов закачлив поглед преливащ от котешки непукизъм, няма как да не захвърлиш зад гърба си цялото злободневие. Усеща си те, по котешки някак си, идва и почва да си ти говори. На език, на който двамата с него отдавна си се разбираме безпогрешно. Успяхме да се научим взаимно да зачитаме свободата на другия, без да се нараняваме взаимно в отстояването на собствената си. При това лесно, аз не мога да му се сърдя, както и той на мен.
 Понякога, като го гледам от страни ми се иска да съм котка. Но, не каква да е котка, а точно тази. Гледаща неособенно сериозно на живота, умееща да извлече максималната полза от всеки един момент, без да се кахъри особено какво си мислят останалите за поведението му.
 Една висша форма на котешки егоизъм, примесена с безкористно себееотдаване.
Обича те, не за да получи нещо от теб, не за да те постави в някаква зависимост с обичта си, а просто защото и той има толкова нужда от нея, колкото и ти, който я получаваш.
 И няма как, когато човек съжителства дълго време с такъв великолепен представител на котешкият род, покрай него да не преосмисли и своето си отношение към света.
 Разбирайки, че всичко земно отминава, а в безкрайността остават само споделените ни чувства и радостта, която са ни донесли със себе си.

 Честит Рожден ден Мишка!
Остани си просто такъв.
И доколкото те познавам, това няма да е никакъв проблем за теб.

сряда, 20 октомври 2010 г.

Акция "Гаднярите"

  Според пресцентъра на НРВ в момента е даден ход на акция "Гаднярите"
 Същата е провокирана от особено гадният начин, по който свиха изпод носа на митница близо 340 кг платина маскирана под формата на сребърни кюлчета, както и малко злато отгоре за бог да прости.
  В момента има заподозряно джудже, мургав гном дребен на ръст , който се издирва във всички медицински центрове с подозрение за  силнo изразена форма на дископатия, съгласно направеният профил на извършителя, преминал през тази дупка
  От НСБОБ ( национална служба за борба с общественото безумие ) вече има постигнати резултати - днес, рано сутринта са  задържани обитателите на 5 детски градини съответстващи по ръст на извършителя. Същите в момента са подложени на детектора на лъжата.
 На въпросът ни, - Защо сред задържаните има и деца, те как ще могат да вдигнат 340 кг. на гръб?- отговора им бе - Ами деца са, те от къде да знаят, че златото толкова много ще тежи?

вторник, 19 октомври 2010 г.

Индиана Танов по следите на изчезналото злато

   Ако бяхме в САЩ, още днес щеше да има поне една достойна публикация за Пулицър, разследваща как благородни метали за близо 16 милионa лева се изпариха по един мистичен начин, от хранилището на митница към Аерогара София.
  Ако имахме талантливи журналисти, които наместо предварително да съгласуват удобните въпроси, както прави в момента Миролюба Бенатова с Вальо Танов, може би щяхме да узнаем, как така близо 340 кг злато се изпари във въздуха от уж надежното хранилище за задържане на ценни пратки.
  Може би и някой щеше да зададе въпроса,  как може такова количество злато, да се съхранява при подобен небезопасен начин.
 Възможно би било и друг да попита, какво се случва с едно дело, когато задържаните веществени доказателства по него изчезнат.
  Уви, живеем в България.
И ще трябва отново да приемем удобните новини, които услужливите новинари ще ни поднесат довечера.

 Като най-благородно се надяваме, че така изчезналото злато, е всъщност взето за допълнително материално стимулиране на митничарите, които с 340 лева заплата ще трябва да бранят интереса на държавата ни и респективно нашият.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Кур капан

Много хора не го знаят, не съм го и афиширал де, но повече от 15 години работата ми се изразява основно в борба с митниците. С две думи - да направя така, че когато един клиент иска да си получи пратката от митница, да не плати повече от дължимото, но и да обмити така, че да не го търсят след 4-5 години по скалъпено производство, за нарушение на митническите закони и разпоредби.
А това, по нашите географски ширини си е работа, която може да ти насити денят с повече адреналин, отколкото ако скачаш по пет пъти на ден с бънджи от Аспаруховият мост. Или ако навлезем повече в подробности – без осигуряващото въже вързано през кръста, при това с условието да останеш невредим, за да повториш пак!
Неблагодарна и крайно изнервяща работа, поставяща те постоянно между интереса на клиента и буквата на закона, тълкувана обикновено в негов ущърб.
А закона, четен по български винаги гласи едно и също – Сестра ти е курва до доказване на противното, независимо от твърдението ти, че нямаш сестра.
Всеки един вносител се третира като потенциален нарушител и хилядите казуси през които е преминала практиката ми (немалка до момента) са ме научили като ми кажат насреща „А”, да знам целият монолог до финала му наизуст.
Нерядко, както и днес си вдигам кръвното от определен тип безумия, които по народному се именуват „кур капан”. Демек, има някаква устна разпоредба в нарушения на писаните, които ти позволяват определени екстри, но всички устни уговорки си траят до поредното разместване в структурите на финансовото министерство и подчинените му агенции, след което се обръща палачинката с въпроса – Кой ти каза, че е така?
 Един прост казус за илюстрация.
Когато една пратка се обмитява изчисленията въз основа на които се определят дължимите мита и ддс се взимат въз основа на така наречената „митническа облагаема стойност”. Определянето й е много ясно регламентирано в чл.38 ал 5 от Закона за Митниците, който от свой ред е писан съгласно Митническият Кодекс на Общноста, респективно си кореспондира там с чл.32-ри.
Където, съвсем ясно и просто си е казано, че когато се определя митническата облагаема стойност към нетната стойност на стоките се включват и разходите за международен транспорт до границата на Общността. Което е чудесно направо, защото по един логичен начин си репликира със закона за ДДС, където пак много ясно е посочено, че международният транспорт не се облага с ДДС, за да не се получи двойно данъчно облагане – един път по закона за ДДС и още един път чрез включването му в облагаемата стойност, когато митница начислява ДДС и на него.
 До тук е ясно, нали?
Не се иска да си финансист учил в Оксфорд, адвокат познаващ международното право или експерт в Агенция Митници, а просто да можеш да мислиш логично и всичко ти се връзва!
Да, да – ама не!
Паралелно с всичко това си има и една разпоредба издадена от Вальо Танов ( мой личен любимец от ГЕРБ ) , който се е заел с нелеката задача да обясни на близо 3500 митничаря в страната как да прилагат един точно определен регламент за безмитен внос на стоки със собствена стойност до 150 евро.
 Тоя регламент си е приет, за да облекчи дребните доставки м/у фирмите без да изпадат в подробности, но.. това е друга тема.
Та, във въпросното тълкувателно писмо, пак   ясно си е казано, че регламента е приложим за пратки с нетна (собствена) стойност до 150 евро.
И точно тук е заложен кур капанът от родната ни Агенция Митници.
Според някакви устни уговорки е решено, това писмо да отменя цитираните по-горе начини за определяне на основите на изчисление, защото видиш ли… дай сега да не се тормозим излишно разграничавайки понятията собствена стойност и митническа облагаема стойност, а по-добре да ги слеем в едно, за да се не мъчим излишно.
И се почва една, мазна и кървава.
Мазна, защото едни фирми ще си декларират транспорта, когато не им е посочено изрично, че влиза във фактурата за доставка, а други не.
Едни ще си го обложат допълнително с ДДС, а други чули за устната уговорка – не.
И настава един хаос, никой вече не може да ти отговори, как така една устна уговорка за тълкувание на регламент, може да отмени нормативен акт на страната и по-важното на Общността, но… защо ли да му се тревожим сега?
Сиренцето е заложено, мишлетата се множат, а никой не казва за един особенно деликатен момент в недалечното ни бъдеще.
Ще го сменят Дянков и новият министър ще трябва да набере актив пред обществото. А какво по-лесно от това, да пуснеш една компютърна извадка със задна дата и да събереш едно ДДС, за което си „казал”, че е недължимо със задна дата, чрез решение за досъбиране, неподлежащо на обжалване в съда ( първо го плащаш, а сетне ако имаш адреса на арменският поп се и жалваш).
И това, което ме ядосва в случая, не е начинът, по който се преебава всяко едно намерение да си коректен към държавата в начина си на работа с нея.
Не.
Това, което винаги ме е дразнило е начина, по който се утвърждава неправилното и незаконното, като правилен начин на работа у нас.
Ще станем нявга европейци ли?
Не, няма.
Не и с подобни кур капани, които държавата чрез чиновниците си ни залага под път и над път.

Отпускарче

 Толкова години съм карал без отпуски и почивни дни, без национални празници, разпилявайки се в безсмислени дежурства и "влизане в положение" на колеги, че сега, през тази година, когато си дойде ред да почвам да си взимам кесаревото, се видях в чудо какво да ги правя?
 Планирах си аз един график, уж да не е всичко наведнъж, че после преходът към работа е крайно болезнен, но някак си пак успя да ми се сбере на две-три седмици работа по една седмица почивка поне.
 И... хем от една страна си е добре да почиваш, хем от друга страна ти е някак си дискомфортно, поради факта, че с годините си се отучил да бъдеш бял човек и да си почиваш като такъв.
 Имах едни грандиозни намерения да понаписвам по нещо по време на почивките, но такъв мързел невероятен си ме трясва, че сам вече не си вярвам да го направя.
 От цялата тази нелепа история, в позицията на най-печеливш се оказа котака, по три пъти на ден си ме муфти за храна, а за мен си остава удоволствието да гледам как се оформя в куршумообразна форма, с една малка глава отпреде и един шкембак на втори план. Придобил е идеалната аеродинамика, вече като търчи из къщи, даже и въздухът не потреперва. Търчи си, лежи си, потупва доволно с опашка, даже си й ме погризва нежно с кеф, направо да си му завиди човек!
 Ех, ако можеше следващият си живот да съм котарак като него, какъв живот щеше да е, ех!
Нямаше да си правя живота по-интересен от необходимото ( свойство присъщо единствено на човека) , а просто щях да му се наслаждавам такъв - какъвто е! Без скрупули и угризения, без наличието на фалшив морал и съвест, просто чист от каквито и да е било пречки пред истинското възприемане на живота.
 Рядко, много рядко ми се случва да съм в света без да го пречупвам през призмата на ума си.
В смисъл, без да давам оценка на възприетото от него през призмата на логиката, светогледа и усещанията ми за добро и зло, правилно или неправилно, или приятно. Всички тези субективни преценки определено ни карат да се стремим непрекъснато да променяме средата си в оная посока, която си мислим за по-добра.
 А обикновено, се оказва, че това което ти си мислиш за по-добро, не винаги е такова за тебе.
 И.. не знам, дали с помъдряването или просто с идването на определен момент в живота ти, разбираш, че не е важното какво сам си пожелаваш, а какво наистина е по-доброто за тебе!
 Като понякога, то включва и преминаването през случки и ситуации които те нараняват, ошамарват внезапно дори, но... след време разбираш примирено, че е по-добре да преживееш малкото зло, отколкото неподготвен чрез него да се възправиш пред голямото.
 Да, това което не ни убива ни прави по-силни, но... чак пък толкова силни ли трябва да бъдем, се пита понякога човек? За какво ли чак толкова се подготвяме, когато в крайна сметка се оказва, че всички трудности в живота си ги създаваме самите ние, с неправилния си начин на възприемането му.
 Не помня някой, някога да ми е обещавал, че животът ми ще е лесен, тогава, защо да се оплаквам от него?
 Мога да се оплаквам от собствената си глупост прибавяща нови в редиците от грешки, но да се оплаквам от друго... едва ли има смисъл и полза някаква?
 Да, има много неща, които си ме дразнят, но за да ме дразнят, то значи има нещо в мен, което не иска да ги приеме за даденост и да ги промени.
 И.. май точно с това ще се занимавам през идващите ми почивни дни - ще си лежа с поглед вперен в тавана и ще се уча на това да не правя нищо.
 Защото, единствено тогава човек не греши, а и има възможност да преосмисли случилото се до момента с него.
 Демек... отпускарче.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Колко сме лоши българите, а циганите?!

 От няколко седмици насам небивала по размах истерия е обзела медиите на тема надигаща се ксенофобска вълна срещу циганската "общност" у нас.
 Колко сме лоши българите, за това, че не позволяваме на циганите да се интегрират сред нас!
 Само че, никой не иска да си даде сметка, че така провежданата интеграция си е всъщност една циганизация на държавата ни.
 Наместо да приучим едно малцинство към спазването на законите и нормите на поведение у нас, ние трябва от едната криворазбрана толерантност да оправдаваме всичките му своеволия?
 Да плащаме неплатените им сметки, прикривани под графата "загуби" на енергийните дружества и комуналните услуги.
 Да даваме всеки месец от заплатите си една немалка сума на държавата, която наместо да отиде за осигуряването на достойните ни старини като пенсия или за здравето на нас и нашите деца, да се дава на същото това малцинство създало професията трайно безработен.
 "Общество", за което всички ние сме гаджали (нечисти) защото имаме глупостта да им даваме всичко без да искаме нищо в ответ.
 Отнасящо се към нас с презрение, подкрепяно в расизма си от политиците ни, щедро опрощаващи прегрешенията му преди избори в името на това, да се докопат до трохите от продължаващото повече от 20 години разграбване на националните ни богатства.

 Да, всички ние сме расисти!
Расисти, защото не искаме в нашата държава да има два закона - един срещу българите и един в защита на циганите.
 Да, ние сме и ксенофоби!
Ксенофоби, защото си даваме ясната сметка, че срещу народа ни се провежда политика на системен геноцид, политика срещу която ако не се възправим сега, за в бъдеще няма да има живи сред нас, които да го направят.

 Ние просто сме българи, живещи в собствената си държава с история хилядолетна. История помнеща много народи, но никога такъв гнет на управниците й срещу собственото й население, в името на чужди интереси.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Capitalism: A Love Story


  Рядко препоръчвам филми, по простата причина, че много е трудно на фона на хилядите бози бълвани от филмовите студия, да се открие нещо наистина стойностно за гледане, но този филм е един от малкото, които не само ще ви доставят удоволствие с визията си, но и ще ви накарат сериозно да преосмислите досегашният си поглед към съвременната капиталистическа система, целенасочено прикривана зад идеите на демокрацията и свободният пазар.

 Филм, акцентиращ върху разрушителното въздействие на корпоративните и банкови интереси над всекидневният живот на американците.

 Описващ възходът и падението на американската култура и бит, успешно ползващ аналогията с древният Рим, като по абсолютно същият начин властта е съсредоточена в ръцете на една елитарна върхушка, поставяща в пълна робска зависимост чрез капитала всички под тях.



 Какво повече да ви кажа, без да се наложи да преразказвам филма? Може би да вметна за исканата поправка от Рузвелт, малко преди смърта му, за правото на достоен труд и достойно заплащане, не видяла бял свят. Поправка, чрез която ако бе приета, света който днес познаваме би  бил съвсем друг!?!

 И.. по-добре, гледайте го!
 Като внимавате за предупреждението в началото му - Този филм е опасен за хора със сърдечни проблеми! Истините казани в него, могат да ви изкарат извън равновесие и да ви причинят необратими промени в начина по който гледате на света около вас!

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Пъзел

 Е, те това чудо ми взе здравето направо.
И здравето и нервичките. Да накълцаш подобна шарения и да я сложиш в кутия, която някой мазохист да си я сглоби, голям садист трябва да си!
 Колко пъти сядах, толкова пъти на третото липсващо ми парче от картинката теглих по една майна на подобни извращения, наречени незнайно защо "Хоби" от някои по-заклети мазохисти от мен.
 Сега, тази чудесия лежи сглобена, почти без моя помощ, а Чудото ми, ми се издигна в очите ми с волското си търпение, почти два дена да се взира в разпиляните парченца и да търси правилното за точното му място.
 Седнах да търся в нета, как аджеба се подлепват подобни чудесии и попаднах на поне 20 обяви за сглобяване на пъзели? Явно, не само аз реагирам така нервно, а и други, за да има подобен пазар на подобна услуга.
 Така и не разбрах обаче, как аджеба се подлепва пъзела, с тънка, с дебела хартия или с картон?
 Лепило са дали някакво в кутията, ама за по-сигурно ще си заложа на С-200, доказало ефективността си в подобни начинания. Искаше ми се барабар с него, да лепна на кръст на стената и тоя що го е изобретил, но няма кой да чуе молбата ми.
 И гледайки на нещата вече от някаква дистанция, сравнявам сглобяването на пъзела, с начинът по който се сглобява животът ни от отделните ни преживявания през него. От парченца разни, дошли по неведоми пътища свои.
 Едни каращи ни да им се радваме и да искаме отново да ги преживеем, а други натъжаващи ни, носещи тъга по отминали в живота ни хора и събития.
 И... май нямам нерви вече.
Ни за пъзел, ни за нови парченца към него.
Но, гледам да не се оплаквам на глас, за да не ме накарат да го сглобявам отново, както всеки един път досега. Таман да си помислиш, че си се отървал и вече няма да ти се налага тоя безсмислен труд, и започваш всичко отначало.
 За да стигнеш отново до същият този момент, в който се питаш има ли смисъл, да махнеш ядно с ръка и да продължиш без да те е еня за смисълът в нещата.

петък, 8 октомври 2010 г.

Ето, така пишат майсторите на разказа!

Малко преди полунощ на Бъдни вечер отец Мелън се разбуди, след като бе дремнал едва няколко минути. Събуди се с безкрайно странното желание да стане от леглото, да отиде и да разтвори широко външната църковна порта, за да може снегът да влезе през нея. А сетне да седне в изповедалнята и да чака.
 Да чака — добре, но какво?! Кого? Кой би могъл да му каже? Подтикът обаче бе тъй силен, че отец Мелън не можа да му устои.
— Какво става с мен? — промърмори сам на себе си той, докато се обличаше. — Да не би да съм полудял? Че кой по това време би могъл да иска нещо. И защо, по дяволите, трябва аз…
 Но все пак се облече, слезе долу, отвори широко външната врата на църквата и застина в благоговение пред снежния гоблен, разпрострян навън. По-величава картина никой никога не бе рисувал — снегът плетеше дантели, спускаше се леко върху покривите, премрежваше лампите и загръщаше с шалове сгушените покрай бордюра коли, чакащи да бъдат благословени. Снегът първо докосна клепачите на отец Мелън, сетне — сърцето му. Свещеникът усети, че дъхът му секва пред преливащата красота, затова се обърна и тръгна към изповедалнята, сподирен от снега „Проклет глупак — помисли си той. — Глупав старец. Я си върви в леглото!“
 И точно тогава го чу — тих звук, идещ откъм вратата. Стъпки, отекващи глухо по каменния под. А накрая — шумоленето на някой, застанал току-що от другата страна на изповедалнята.
— Благослови ме — промълви мъжки глас, — защото съгреших!
Зашеметен от неочакваността на искането, отец Мелън можа само да отвърне:— Откъде знаехте, че църквата е отворена и че аз съм тук?
— Помолих се, отче — гласеше спокойният отговор. — Господ ме чу и ви накара да дойдете, за да ми отворите.
 Нямаше какво да се каже. Затова възрастният свещеник остана да седи редом с някой, който звучеше като дрезгав стар грешник. Двамата останаха така в продължение на дълъг студен миг, докато часовникът пълзеше към полунощ. Накрая пришълецът повтори в мрака:
— Благословете този грешник, отче!
 Коледа вече идваше забързана през снега. От отец Мелън се очакваха обичайните благи като мехлем слова. Вместо това той наклони глава към решетъчното прозорче и не можейки да се въздържи, изрече:
— Вашият грях трябва да е много голям. Щом тежестта му ви е извела навън в тази нощ. При това с такова абсурдно намерение, станало възможно единствено защото Бог е чул молитвите ви и ме е вдигнал от леглото.
— Списъкът е ужасен, отче, както ще разберете!
— Тогава говорете, синко — каза свещеникът, — преди и двамата да сме замръзнали…
— Добре, ето как беше… — прошепна мразовитият глас иззад преградката. — Преди шейсет години…
— Толкова отдавна? — възкликна отец Мелън.
— Шейсет! — настъпи мъчителна тишина, преди странникът да продължи: — Тогава бях на дванайсет години. Беше в навечерието на Коледа. С баба отидохме на пазар до близкото градче. Вървяхме пеш и на отиване, и на връщане. Кой имаше кола в онези дни? Връщахме се вкъщи, а ръцете ни бяха пълни с подаръци, увити в лъскави хартии. И тогава баба ми рече нещо. Отдавна съм забравил точно какво. Но то ме вбеси, хукнах като луд напред, избягах от нея. Вече отдалечил се, можех да я чуя как вика да се върна, а после как плаче. Ридаеше безутешно, но аз не се връщах. Знаех, че съм я наранил. И това ме правеше по-силен. Смеейки се, побягнах още по-надалеч, изпреварих я и пръв стигнах у дома. Тя се прибра след мен — задъхана, разридана. Чак тогава почувствах срам и изтичах да се скрия някъде…
— Това ли е всичко? — попита свещеникът.
— Списъкът е дълъг — отвърна печално мъжът отвъд стената.
— Продължавайте — подкани го отец Мелън.
— Сторих почти същото и с моята майка. Преди една Нова година беше. Тя ме ядоса нещо. Избягах. Чух я да вика подире ми. Само се усмихнах и се затичах още по-бързо. Защо? Защо, Боже, защо?
— Това ли е всичко? — тихо продума свещеникът, чувствайки се странно развълнуван от думите на стареца оттатък.
— През един летен ден — каза гласът — някакви гамени ме набиха. Когато си отидоха, съзрях на един храст две пеперуди — прегърнати, влюбени. Мразех щастието им. Сграбчих ги в юмрук и ги стрих на прах. Какъв срам, отче!
 В този момент вятърът нахлу през църковната врата и двамата вдигнаха погледи, за да зърнат как коледен призрак от сняг се завъртя в преддверието и се разсипа на бели парцали, разпръсквайки се върху плочите.
— Има едно последно ужасно нещо — рече старецът, потънал изцяло в скръбта си. — Когато бях на тринайсет, отново през Коледната седмица, кучето ми избяга. Казваше се Бо, беше привързано към мен, обичливо, послушно. И изведнъж изчезна. Цели три дни и три нощи го чаках. Плаках. Молих се. Зовях го шепнешком. Обичах го повече от себе си. Изведнъж осъзнах, че вече никога, никога няма да се върне! А после… После, в два часа през онази нощ след Бъдни вечер, когато тротоарите бяха заледени, шушулките висяха от покривите и валеше сняг, в съня си дочух шум. Събудих се и чух Бо да драска по вратата! Скокнах, разтворих я и какво да видя! Бедното ми кученце бе там, треперещо, изплашено, покрито с мръсна киша.
Повиках го. То влезе плахо вътре, а аз паднах на колене, сграбчих го и се разплаках. Какъв коледен подарък, какъв подарък! Изричах името му, повтарях го отново и отново, а то плака с мен, скимтейки от мъка и радост. Сетне престанах да ридая. И знаете ли какво направих тогава? Набих го. Да, набих го. Заудрях го с ръце, длани, юмруци. Виках: „Как смееш да бягаш! Как смееш да ме напускаш! Как смееш!“.
 И го бих, бих, докато отмалях. А то стоеше и приемаше всичко, сякаш знаеше, че си го е заслужило, че не е оправдало любовта ми, както сега аз не оправдавах неговата. После се отдръпнах, останал без дъх. От очите ми рукнаха сълзи. Прегърнах го отново, притиснах го до себе си, но този път ридаех: „Прости ми, Бо, моля те, прости ми!“. Ала то, отче, не ми прости. Погледна ме с големите си тъмни очи и сърцето ми завинаги се заключи от срам. Оттогава до днес споменът за любимото същество се връща всяка Коледа. Не през останалата част на годината, а на всяка Бъдни вечер неговият призрак се завръща. Виждам кучето, чувам ударите, разбирам грешката си! През всичките тези години не можах да простя на себе си!
Чак когато мъжът замлъкна и се разрида, свещеникът се осмели да се обади:
— И затова ли сте тук?
— Да, отче, не е ли ужасно?
Свещеникът не можа да отговори, тъй като по лицето му се стичаха сълзи и без да знае защо, почувства липса на въздух.
— Ще ми прости ли Бог, отче? — запита гостът.
— Да.
— А вие ще ми простите ли?
— Да. Но нека преди това ви кажа нещо и аз, синко. Когато бях десетгодишен, и на мен ми се случиха същите неща. С родителите ми, разбира се, но после и… с кучето ми, любовта на моя живот. То също избяга и аз го намразих. А когато се завърна, го приех с обич, след което го набих. До тази нощ не съм споменавал никому за това. Срамът остана в мен за цял живот. Изповядвал съм всичко друго, освен
това…
 Настъпи мълчание.
— Така че, отче?
— Господ, драги човече, Бог Господ ще ни прости. Макар и късно, но го изповядахме. Най-накрая се осмелихме да го изречем. Аз, разбира се, също ще ви простя. Но в крайна сметка…
 Старият свещеник не успя да продължи, защото от очите му потекоха нови сълзи.
— Искате ли моето опрощение, отче?
Свещеникът кимна мълчаливо. Навярно другият почувства полъха на този знак, защото добави бързо:
— Е, добре. Давам ви го.
Двамата поседяха така в мрака известно време, докато на вратата не се появи друг призрак. Той застина за миг, после се разпръсна, превърнал се в сняг.
— Преди да си тръгнете — каза свещеникът, — елате да пийнем по чаша вино.
 Големият часовник на площада удари полунощ.
— Коледа е, отче — рече гласът иззад преградата.
— Мисля, че това е най-хубавата Коледа.
— Най-хубавата е.
Отец Мелън се изправи и излезе от изповедалнята. Изчака за момент да забележи някакво помръдване от другата страна, но така и не улови никакво движение. Сбърчвайки вежди, свещеникът се пресегна, отвори вратичката на изповедалнята и надникна вътре в другата килийка.
 Там нямаше никой!
Протегна ръка и опипа тъмнината. Изповедалнята бе празна. Обърна се и тичешком се втурна през портата. Огледа навън. Улиците бяха пусти. Снегът си валеше тихо, а някъде отдалеч закъснели часовници отброяваха полунощ.
 Отец Мелън се извърна и съзря високото огледало, което стоеше в преддверието на храма. В заскрежената му повърхност се отразяваше неговият образ. Без да се замисля, вдигна ръка и го благослови с кръстния знак. Отражението в огледалото стори същото. Тогава старият свещеник избърса очи и се упъти да вземе виното.
Навън Коледа и снегът бяха навсякъде!






Оригинално заглавие: Bless Me, Father, for I Have Sinned Издание: сп. „Върколак“, бр. 4/1997 г. ИК „Ерато“, 1997

© 1988 Рей Бредбъри© 1997 Емануел Икономов, превод от английски

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Аз и краят на света

 За мнозина, така отдавна предричания край на Света е плашещ, навярно поради черните краски в които ни го обрисуват пророците в свещените си книги.
 Но, за мен, той е начало на нещо ново, на една промяна, през която ми предстои да премина.
Някои виждат в ЕГН-то знакът на Антихриста, други го откриват в баркода на стоките, трети в световната глобализация и произлизащите от нея системи за индентификация и проследяване на личността в глобалното ни село, но ... всичко това звучащо тревожно и стресиращо за тях, на мен ми говори основно едно - трябва да се освободим от привързаностите си към етикетите, с които работи умът ни.
 Начинът по който се самовъзприемаме си е погрешен. Да гледаш на себе си като на носител на някакво име, номер, адрес на обитаване или национална принадлежност означава само едно - не знаеш ти кой си и ползваш етикетите които са ти прикачени за да разбереш по тях.
 Какво значи да си гражданинът "Х", ако ти не знаеш какъв е смисълът на думата гражданин?
 По какъв начин една адресна регистрация или паспортен режим, могат да те спрат в полета на Духът ти? Ограниченията пред които се изправяме не са ограничения извън нас, а вътре в нас, които неусетно сами сме си наложили, сляпо следвайки общоприетото, като единствено правилно.
 Дори и самия ни начин на мислене е обременен от факта, че можем да възприемаме само едно твърдение като единствено вярното, без да допускаме, че истината не е еднопосочна и линейна, каквато е логиката ни.
 Помислете, можете ли да мислите без да обличате мислите си в думи? Без да търсите словесният им еквивалент?
 Ако можете, то вие сте сред малцината, които могат да видят обективно света около тях.
 И... не виждам, защо трябва човек да е уплашен от Апокалипсиса, защото буквално преведена думата означава - Откровение!
 Откровение за това, кой точно си ти, каква е твоята роля в света около теб и какво трябва да направиш, за да го промениш. Да го побутнеш къде по-силно, къде по-слабо, в зависимост от възможностите на Духа си, към оная реалност, в която искаш да живееш, а не в тази, в която са те поставили с етикетите, които са ти прикачили.

 Човек е толкова свободен, колкото от бремето на свободата може да понесе на плещите си.

 Лесно е да бъдеш роб, то за това не се иска нищо повече, освен да не подлагаш под съмнение общоприетото за правилно и да го следваш.
 Трудно е сам да почнеш да търсиш отговорите за себе си без да приемаш нещата за верни, защото някой друг е решил така преди тебе. За да срещнеш истината и да я познаеш.
За да познаеш себе си, като Свободен. Необременен от грешките на тези преди тебе, чертаещ сам пътят пред тебе.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Да живееш в Бързалия

 Бързалия скоро ще си има нов президент!
Ако не знаете вече от новините.
А те, от няколко месеца насам ни промиват мозъците с предизборната кампания, на някаква пълничка бразилка, имала късмета да е с роднини емигрирали почти преди век от България.
На самите бразилци хич и не им дреме от този факт - та щом е родена в Бразилия тя си е чиста бразилка за тях, но с каква охота от мухата направиха слон родните "журналисти" не е за вярване направо! Защото не е лесно да се пише за това, което реално се случва у нас, трябва да се каже истината или нищо да не се каже. А да не се казва, че царят е гол, когато целодневно ти се мандахерца голият му гъз по новините, не е никак лесно!
 Не е лесно и да се правиш на глух и сляп за геноцида провеждан над нацията ни, за продължаващото й унищожение, чрез една фашистка политика на геноцид над собственото й население, в името на нечии олигархични интереси.
 Та и за това казвам, че живеем в Бързалия.
В страната, в която всички слепи се раждат и слепи умират.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Търси се... Читател!

 Един безумен конкурс "Търся издател" и още по-безумните самопредставяния на търсещите го в него, ме накара за кой ли път да се запитам - Добре де, от де се взе тази масова мания да се пише, без да се чете?!!
 Явно, в тези модерни, интерактивни времена, е далеч по-лесно да си в ролята на пишещият, от колкото в тази на четящият.
 Да пишеш е лесно - просто отразяваш безумиците скитащи се в главата ти, един вид безплатна психо терапия си провеждаш.
 А виж, да четеш, това вече е далеч по-трудно.
 Първо, трябва да попаднеш на нещо, което би издържал до финалът му.
 При толкова много словесни диарии на хартиен или електронен носител, това вече си е почти кауза пер дута, но по-пристрастените сред нас все пак не се отказват да търсят бисера из между затрупващата ги плява.
 Второ на ръка, авторът поне малко трябва да кореспондира, да е в тон с това което те вълнува, а при толкова много нарцистични и самовлюбени пишещи това е не по-малко трудно от първото. Как сред толкова много егоисти може да откриеш поне един, който не мисли за себе си като писател, а за тебе, като читател - в това е вече въпросът.
 Да пише грамотно, за да не те дразни с лош стил и елементарни грешки. Да има мисъл, сюжет и постройка самото му произведение, кажете си честно, от това на което сте попадали напоследък, колко творби са ви доставили искрена наслада и удоволствие на душата, а?
 Една на сто, една на хиляда..., колко?
Простотията от ден на ден се саморазмножава в геометрична прогресия, а тези които искам да чета от ден на ден остават все по-малко. Умират, а нови почти не се раждат.
 Да, някой би казал, че съм старомоден, а друг пристрастен, но повярвайте ми - да намериш нещо добро за четене е далеч по-трудно от това ти сам да си напишеш такова.
 Може би и това е причината, някои добри автори да се родят за света на читателите си?
 Знам ли?

Това, което знам със сигурност е, че самооценката която си дават 99% от пишещите, няма нищо общо с реалността. Това е и основната причина, поради която с толкова много гняв и неприязън посрещат критиките на читателите си.

 Защото, да пише днес всеки може.
А тези, които знаем как да четем, останахме малцина.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

За Европата, Санчо!

 Едно нещо ми направи сериозно впечатление, докато се скитах из улиците на Барселона. С дни наред, нийде не видях да се вее европейският флаг?!
 И що така, бре?
 Та, нали испанците са почти с 20 години напред от нас във Великият Европейски Съюз, а такова неуважние към него да показват?
 Навсякъде по балкони и фасади се веят каталунският и испанкият флаг, а европейският? Него го няма никакъв за моя изненада.

 У нас, на всяко втори кюше сме го провесили с надеждата като европейци келепира най-сетне да ударим, а там... - там го видях съвсем случайно, на едно забутано място, де човек не минава.
 Кирлив, парцалив -ще кажеш, че е закачен когато са ги приели и от тогава насам си виси там забравен на произвола.

 Което си ме накара да се замисля над нашенската си черта на всяка една цена да демонстрираме публично, че сме с по-силният за деня.

Без капчица самоуважение, по подлизурски и угоднически някак си...

петък, 1 октомври 2010 г.

Барселона

 Е, може би сега вече е дошъл момента да разкажа, как видях Барселона през моите очи.
Няма да правя опит да създавам някаква версия на туристическо ръководство ( безсмислено е) . Няма да пиша и ода във възхвала ( нескромно е ) Просто... просто ще се опитам да кажа - Кое е това, което ме изненада, това, което ме накара да се замисля и това, което няма да забравя от този град?


 Първото ми сериозно впечатление бе от начинът, по който е проектиран градът. 
Сравнително невисоко строителство, човек като гледа на градът от високо и му се струва, че е подравнен в старата си част с нивелир - сгради на по около шест етажа, хармонично съчетани помежду си.


 Широки, невероятно широки за родните ни представи булеварди. Със задължителна пешеходна алея, велосипедни алеи ( неосъществими за нашите градове ) и много-лентови платна за движение, на които чудно защо колите изчакваха пешеходците във всички случаи, в които тук щяха да са правосъобразно прегазени.
 Подреден град, въпреки усещането за хаос от забързаните във всички посоки минувачи. Един жужащ калейдоскоп от градски шум и хорска глъчка.
 Град, запазил обликът си, въреки вековете зад гърба му, без хаотично застрояване и рушене на старото в името на новото след него. Мирно съжителстващи си вековни масивни постройки, на фона на ултрамодерни сгради, без да са в архитектурен и естетически дисонанс помежду си.
 Едно от нещата които ми направи сериозно впечатление е това, как сградите се допълваха една с друга оформящи единен образ на града, без да се опитват да се засенчват една друга с така познатата ни форма на нов мутробарок от нашите географски ширини.
 Няма го това перчене, онези до болка познати луксозни финтифлюшки говорещи единствено за ниска култура на проектанта и високи нива на комплекси на малоценност сред обитателите му.
 Барселона е град с достойнство. Не опитващ се да блесне, но и придаващ ти усещането за вековна слава под патината на статуите си. Не държащ да те впечатли, но каращ те да затаиш дъх пред достолепието на красотата му.
 Ще пита пак някой - А, барселонките, барселонките как са, харни ли са момите там?
 -Ами, ако успеете да откриете кои са каталунките измежду всички туристи в града,
ще се изненадате приятно, че са стройни и красиви. До колко са... по останалите параграфи, казано честно не успях да установя, а и не това бе основната ми цел на посещението ми там.
Основната ми цел, бе да видя един град, за в който съм мечтал да бъда, да се потопя в атмосферата му и да натрупам собствени впечатления за него, неповлиян от туристическите гайдове.
 А за барселонките (отново ), ами... бъбривички си падат по натура. Емоционални, което си е присъщо нам като на южни народи.
 Видяхте скутерчето на картинката под нея, нали? Е, там това е може би най-масовият транспорт за придвижване след метрото навярно ( което честно не ви препоръчвам, ако страдате от клаустрофобия и астма ). Скутерите буквално са плъзнали като хлебарки из целият град, което може би се е наложило от топлият климат, позволяващ ползването им целогодишно и от многобройните криволичещи тесни улички из старият град, в които да се влезе с кола е почти невъзможно.
 За старият град няма смисък да питате къде точно е, просто открийте Ла Рамбла (стъргалото или Ларгото по нашему ) на картата на града и бъдете сигурни, че през цялото време, докато се разхождате по нея, от двете ви страни малките улички ще ви предложат хиляди изкусителни причини да тръгнете по тях, и да се потопите в духът на оня град помнещ велики моменти от човешката история.
 Помнещ войни, сражения, победи и открития променили облика на света. ( Няма да ви казвам, къде Колумб е бил посрещнат след откриването на Новият свят ). Празнуващ своето величие всяка една година, на празника на милосърдието, на неговата светица и покровителка La Merce.
 Зрелищно, пищно, величествено. Няма подходящ епитет, който да опише атмосферата, която струи в града по време на неговият празник. Той е официален празник на града от 1871 г. насам, за честване на Римокатолическата празник на Дева Мария на милостта ( La Mare de Déu de la Mercè )
 И аз имах невероятният късмет, да съм в този град, когато той празнува истински и от сърце денят на Мария милосърдна покровителката на Барселона
 С характерният за празника парад на фигури от папиермаше, изготвяни на самодейни начала от различни групи представящи се с тях на шествието през Ла Рамбла ( клипът по-долу)


Сама по себе си Ла Рамбла е една от най-оживените пешеходни алеи в града (въпреки че от двете й страни има еднопосочни пътни платна ). Обикновено, точно там започват запознанството си с града всички новодошли, но... мен лично ме заинтересуваха повече уличките разклоняващи се по протежението й, водещи до старинната част на града - Бари Готик. С малките си магазинчета за всякакви шарении и чудесии, с красиво изрисуваната керамика и невероятно по майсторски създадени рисувани чаши и вази. Очите ми останаха по една стъклена кокошка и единствено невероятната й за стандарта ни живот, както и притесненията за транспортирането й, ме възпряха да си я взема. Има си местенца, магазинчета, площадчета и малки ресторантчета, в които си готов да изкараш поне по един ден, но колкото и да ти се иска, все има още нещо невидяно, което те кара да продължиш напред.

 Един съвет от мен, когато си стягате багажа за място като това, най-важното което трябва да вземете със себе си е едни наистина удобни обувки, с които ще можете да ходите поне по 12 часа на ден. Горе-долу, по толкова ми се събираха на мен, въпреки посяданията за бира, на невероятни места, като фонтаните пред стъпалата на музея на изкуствата в Монджуик.
 Монджуик е нещо като хълм, но с испанските претенции за планина. В близосто до морето, спускащ се почти до яхтеното пристанище на брега, той е едно невероятно място за разходка, стига да можете да му отделите нужното време. От изток е той, а от запад е Монсерат - другата "планина" на Барселона. На върхът й има един уникален манастир, за който така и не се намери време да посетя, въпреки че заснех красивото трамвайче водещо до него.

 Дворци, музеи, паркове  - Барселона е град, в който с удоволствие би се изгубил, само за да се отклониш от клишетата на туристическият маршрут.
 Да, парка на Гауди е забележително красив, Саграда Фамилия те стъписва с великолепието си, галерията на изкуствата те кара да онемееш от възторг пред майсторството на художници и скулптори, но... , но всичко това е само една малка част от Барселона. Забележителна, но не и всеобхватна.
 За да се потопите в атмосферата на града е добре да се поскитате по улиците му безцелно, да посетите някои малко известни рибни ресторантчета като Ла Парадета например, където си избираш живите скариди и раци от тезгяха пред теб, посочваш си калмари ( каламара ), сепия или някоя екзотична риба, на която не си и чувал името даже, а сетне се опитваш да познаеш на каталунски за коя поръчка викат от кухнята, че да си вземеш и твоята.
 Градът те омайва на всяка една крачка, успяващ да ти покаже по нещо ново от себе си точно в момента, в който вече си решил, че всичко си видял от него.
 Да те изненада и да те накара да продължиш напред, независимо от умората, която вече усещаш в краката.
 Да се заслушаш в непознатата реч и с изненада да установиш, че нещата които ни сближават, са много повече от тези, които ни делят.
 Да се влюбиш в този град и с тъга да го напуснеш.
 За да чакаш мигът, в който отново ще сте заедно.