сряда, 28 март 2012 г.

Армагедонци

- Ядоха ли нещо? - попита главният Проверяващ.
- Не, много странно, повече от месец не са яли абсолютно нищо, а са все така жизнени, без нарушени основни функции и загуба на телесно тегло.
- Някакво недоволство от това, че сме ги затворили под карантина за изследвания?
- Абсолютно никакво, даже внесоха няколко предложения за подобрения на мерките за сигурност - така са се чувствали по-защитени.
- А в идео..логическо отношение... - продължи да отмята по списъка главният Проверяващ.
- Питат кога ще им дадем Спасителят, не знам какво имат впредвид, но настояват да ги „оправи” в рамките на един мандат. И мандат е нова непозната дума за нас, ще трябва да я проверим в Енциклопедията.
- Интелектуално ниво?
- На минимума поддържащ оцеляването им. - продължи с акуратните си отговори Наблюдателят проверяващ по неговият си списък.

Въпросите и отговорите продължиха още около десетина минути, след което затваряйки линията, главният Проверяващ се обърна към секретаря си с думите:
- Да обобщим. Записвай!


   Звездна дата 21.12.2425

 След пристигането ни в слънчева система от 4-ти звезден клас, на третата й планета са открити останки от разумен вид. Самата планета е с повишен радиоактивен фон.
 Разумният вид ( категория хомо-сапиенс) е концентриран основно в юго-източната част на единият от континентите й, наричан от местното население „Европа”. На останалите части от планетата, други подобни форми на живот не са открити.
 Туземците са с повишена жизнена устойчивост за сметка на понижена умствена, а може би и именно поради тази си аномалия са успели да уцелеят в условия, в които са изчезнали почти всички останали животински видове. От началото на наблюденията ни не са приемали каквато и да е храна.
 На въпроса ни кога се хранят, отговора им е „Когато дойдат пенсиите” , като последната дума е все още неизвестна за нас, предполагаме че става въпрос за явление от непознат характер.
 Чрез направените изследвания е установено, че не се хранят посредством фотосинтеза, така че все още е загадка пред нас откъде и как точно черпят жизнените си сили.
 Комуникативни, бързо адаптиращи се, на моменти дори и досадни с репликата си „Чакай да ти кажа аз, как се прави това!”.
 Емоционално податливи на внушения, готови да изпълнят всяко едно наше желание, ако им обещаем подходяща награда за това. След изпълняването му, те са забравили вече какво им е обещано. 
 Самоопределящи се като „българи” дума също неизвестна за нас.

 Опитите продължават. Предстои да открием отговора на въпроса, защо са единствените оцелели.

 Край на записа.

петък, 16 март 2012 г.

Орисия

 Всичко ново е просто добре забравеното старо.
Не бях хващал четка в ръка от... повече от 15 години насам, но явно мерака си е дремел в мен и кротичко си е чакал момента, в който да си избие навън в някоя нова "крастичка" с провокативният въпрос - "А защо не си го направиш сам?".
 Преди време бях обсебен от рисуването, рисувах във всеки един удобен момент, на всяко едно място, по всеки един възможен начин, ползвайки почти всичко, което ми попадне за целта под ръка, само и само за да запечатам явил се моментен образ, идея, видение призрачно и примамливо с формите и сенките си.
 Може и да имам талант, но проблемът с талантите е в това, че те трябва да се развиват усърдно с времето, за да излязат от сферата на аматьорската себеизява и да преминат към майсторското владеене на възможните изразни средства на конкретното изкуство. Едно е да имаш точно око и сигурна ръка, друго си е да научиш възможните начини, чрез които да можеш да ги използваш най-пълноценно.
 Но, странно нещо е живота! Гледайки назад към миналото неусетно стигам до извода, че пътят на художника, не е бил точно Пътят за мен. Кандидатствал съм по различно време на различни места, в които бих могъл да се науча да рисувам, но винаги на изпитите за тях съм се провалял с гръм и трясък. Може преди това да съм предизвикавал одобрението на учителите си и възхищението на колегите си, с нещата които съм правил, с лекотата и с точноста на рисунъка си, но точно на самият изпит, на самата проверка, винаги съм правил възможно най-грозните и недодялани неща, на които съм бил способен. Сякаш някакъв тайнствен неизвестен фактор "Х" се е намесвал в тоя момент на живота ми за да ме спре чрез собствените ми ръце?
 Не съжалявам за това, защото всичко това, което успях да изгубя като шанс, в един момент си идваше отново при мен, но вече като опит и знания придобити по друг път и по неочакван начин, различни от тези, които можех да придобия следвайки желанието наместо предопределението си.
 Неусетно кръгозорът ми се разшири и излезе извън сферата само на едно от изкуствата, а премина и към останалите.
 В един момент се усетих, как изкуствата взаимно се допълват и доразвиват едно с друго.
 Желанието ми да свиря на пиано ( обожавам този инструмент ) успя да развие гъвкавоста на ръцете ми, което съществено подобри качеството ми на рисуване.
 Умението да си изграждам предварителен образ на това, което искам да нарисувам, в един момент се оказа особено подходящо в сферата на писането, където ти трябва кристално ясна идея, чиято рамка да следваш в изграждането на сюжета на разказа.
 Музиката доведе след себе си Поезията, с мелодичност и хармония не по-малки от нейните. Може би немалко от вас чуват мелодия, четейки добър стих, аз я чувам винаги, четейки всеки стих.
 Някак си, неусетно за мен, отделните изкуства размиха границите помежду си, обединявайки се по допирните си точки и прерастващи в нещо ново за мен - в преклонение пред красивото и изящното, обожание водещо до желанието да ги търся постоянно в живота около мен. Научих се да гледам с нови очи на света, но това ме и направи по-откъснат от реалността  и асоциален донякъде тип.
 Защото трудно се живее разкрачен между два свята - този на невидимото и този на ежедневното.
 В един момент си казах, че е време да спра, да започна да се занимавам с това, с което имам бъдеще за мен. Започнах да работя в сфери далеч от тази на изкуствата, работих с години, доказах се като добър професионалист, но нещо в мен бе сякаш скъсано и празнотата му се усещаше. Не винаги, не по всяко едно време, но Празнотата си я имаше в мен.
 До скоро, когато мислейки си относно това, как искам да изглежда новото ми жилище, не реших да визуализирам идеите си пространствено и цветово. Започнах с опростено триизмерно моделиране на идеите си, преминах към по-конкретни интериорни проекти, като в един момент се отзовах в задънената улица - трябваше ми интересен аплик за коридора.
 Попаднах случайно на такъв с щамповано стъкло в ИКЕА, смутих се от грозотата му и някакъв глас отново изрече в мен - А защо тогава не си го направиш сам?
 Колко му е? Бои, четка, стъкло и въображение - останалото вече го имаш, забрави ли?
 И аз започнах отново, усещайки как с всеки един мах на четката, запълвам не само едно празно поле пред мен, но и едно пустеещо вътре в себе си. Което винаги е чакало Изкуството да се настани в него отново, на мястото което винаги е било предназначено за него.

 Орисия.

сряда, 14 март 2012 г.

Пази Боже сляпо да прогледа!

 Случайно попаднах на венцехвалещи се автори, спечелили награди в поредният пишман литературен конкурс за фантастичен разказ, на името на Агоп Мелконян.
 Не знам, дали критериите на журито са били силно занижени или отново наградите са се раздавали на принципа "всеки участвал - награден", но толкова слаби разкази не бях чел.
 Слаби като постройка, стил, идея. Скучни, но за сметка на това натруфени с всякакви изразни средства, поставени не за да внесат живец и темпо в разказа, а просто да покажат, че автора им поназнайва някои и други думички и ловко може да жонглира с тях.
 Чудя се и недоумявам, тия хора някога изобщо дали са чели нещо от майсторите на късият фантастичен разказ от рода на Шиничи Хоши ( автор с невероятно сбит, но за сметка на това изключително майсторски стил ) или на Клифърд Саймък ( да си спомним "Всичко живо е трева") и стигам до извода, че именно тяхната неграмотност и невежество са им дали куража да се нарекат писатели.
 Да, вярно е, че в царството на слепите и едноокият е цар, но поне царете ни на словото да бяха само еднооки, а те даже са и късогледи, щом не могат да си фокусират мирогледа извън периметъра на собственият си нос.

 Ужас, ужас ме обзема само от идеята, че някога бих кандидатствал в подобен конкурс.
 Мисълта да се видя сред наградените сред такова масово бездарие и нахалитет, ме кара да изтръпвам вътрешно. Може би и по тази причина, ако продължа да пиша, това ще е без всяка една претенция то да бъде издавано и натрапвано като образец на стил за подражание, а по-скоро ще си остана същият запален читател на истинските Автори.

 Тези, които наистина могат да пишат, без да имат нужда от ласкатели и нагласени конкурси.

четвъртък, 8 март 2012 г.

По пътя на Словото

Литература ли е халтурата, поезия ли е стихоплеството са все неща, които изобщо не ме вълнуват напоследък. по простата причина, че болшинството от автори които чета, знаят как да се изразяват чрез Словото и не само го правят по един великолепен и майсторски начин, но ми отварят чрез творчеството си широко вратата към техният невероятен вътрешен  свят.
 Сега, дали тук има такива или няма е почти без значение, светът не се изчерпва с малка България и колкото  да ни се иска, дори и чисто статистически погледнато, няма как да бием целият свят по брой таланти на глава от населението. Едно че е безсмислено, второ че е ненужно.
 Проблемът не е в това дали тоя или оня има талант, а дали прави нещо за да го развие.
 Защото талант, без труд насреща, който да го развие е като зърно посято на камък - залинява и умира с времето.
 Да, ние може и да сме си талантливи, може да сме дори и  интелигентни, да проблясваме понякога с някоя запомняща се реплика или оригинална идея, но когато това е просто самоцел за да ни забележат, това не е белег на положителни качества, с които да се гордеем.
 Просто човек не трябва да го е страх да се учи.
 От по-добрите от него, признавайки си с ръка на сърце, че е под тяхното ниво, но и знаейки, че всеки си има свой собствен път който да измине, и ако го следва с воля и търпение няма как да не пожъне плодовете на труда си.
 А за да се учи човек от другите, трябва да има очи да види по какъв начин те правят нещата по-добре от него. Кое е това в стилът им, в подредбата, в начина на поднасяне на идеята, което кара техните творби да пленяват въображението, а неговите да водят до отегчение и прозявки.


  Да четеш през погледа на чирака, който се учи от майстора. Да завиждаш за постигнатото съвършенство, като тази завист да не те обезсърчава, а да те кара да полагаш все по-големи усилия над това което правиш, така че в един момент трудното да стане лесно, а невъзможното - присъщо. В това е истината за пишещите, които искат да се развият по пътя на Словото.