Не бях хващал четка в ръка от... повече от 15 години насам, но явно мерака си е дремел в мен и кротичко си е чакал момента, в който да си избие навън в някоя нова "крастичка" с провокативният въпрос - "А защо не си го направиш сам?".
Преди време бях обсебен от рисуването, рисувах във всеки един удобен момент, на всяко едно място, по всеки един възможен начин, ползвайки почти всичко, което ми попадне за целта под ръка, само и само за да запечатам явил се моментен образ, идея, видение призрачно и примамливо с формите и сенките си.
Може и да имам талант, но проблемът с талантите е в това, че те трябва да се развиват усърдно с времето, за да излязат от сферата на аматьорската себеизява и да преминат към майсторското владеене на възможните изразни средства на конкретното изкуство. Едно е да имаш точно око и сигурна ръка, друго си е да научиш възможните начини, чрез които да можеш да ги използваш най-пълноценно.
Но, странно нещо е живота! Гледайки назад към миналото неусетно стигам до извода, че пътят на художника, не е бил точно Пътят за мен. Кандидатствал съм по различно време на различни места, в които бих могъл да се науча да рисувам, но винаги на изпитите за тях съм се провалял с гръм и трясък. Може преди това да съм предизвикавал одобрението на учителите си и възхищението на колегите си, с нещата които съм правил, с лекотата и с точноста на рисунъка си, но точно на самият изпит, на самата проверка, винаги съм правил възможно най-грозните и недодялани неща, на които съм бил способен. Сякаш някакъв тайнствен неизвестен фактор "Х" се е намесвал в тоя момент на живота ми за да ме спре чрез собствените ми ръце?
Не съжалявам за това, защото всичко това, което успях да изгубя като шанс, в един момент си идваше отново при мен, но вече като опит и знания придобити по друг път и по неочакван начин, различни от тези, които можех да придобия следвайки желанието наместо предопределението си.
Неусетно кръгозорът ми се разшири и излезе извън сферата само на едно от изкуствата, а премина и към останалите.
В един момент се усетих, как изкуствата взаимно се допълват и доразвиват едно с друго.
Желанието ми да свиря на пиано ( обожавам този инструмент ) успя да развие гъвкавоста на ръцете ми, което съществено подобри качеството ми на рисуване.
Умението да си изграждам предварителен образ на това, което искам да нарисувам, в един момент се оказа особено подходящо в сферата на писането, където ти трябва кристално ясна идея, чиято рамка да следваш в изграждането на сюжета на разказа.
Музиката доведе след себе си Поезията, с мелодичност и хармония не по-малки от нейните. Може би немалко от вас чуват мелодия, четейки добър стих, аз я чувам винаги, четейки всеки стих.
Някак си, неусетно за мен, отделните изкуства размиха границите помежду си, обединявайки се по допирните си точки и прерастващи в нещо ново за мен - в преклонение пред красивото и изящното, обожание водещо до желанието да ги търся постоянно в живота около мен. Научих се да гледам с нови очи на света, но това ме и направи по-откъснат от реалността и асоциален донякъде тип.
Защото трудно се живее разкрачен между два свята - този на невидимото и този на ежедневното.
В един момент си казах, че е време да спра, да започна да се занимавам с това, с което имам бъдеще за мен. Започнах да работя в сфери далеч от тази на изкуствата, работих с години, доказах се като добър професионалист, но нещо в мен бе сякаш скъсано и празнотата му се усещаше. Не винаги, не по всяко едно време, но Празнотата си я имаше в мен.
До скоро, когато мислейки си относно това, как искам да изглежда новото ми жилище, не реших да визуализирам идеите си пространствено и цветово. Започнах с опростено триизмерно моделиране на идеите си, преминах към по-конкретни интериорни проекти, като в един момент се отзовах в задънената улица - трябваше ми интересен аплик за коридора.
Попаднах случайно на такъв с щамповано стъкло в ИКЕА, смутих се от грозотата му и някакъв глас отново изрече в мен - А защо тогава не си го направиш сам?
Колко му е? Бои, четка, стъкло и въображение - останалото вече го имаш, забрави ли?
И аз започнах отново, усещайки как с всеки един мах на четката, запълвам не само едно празно поле пред мен, но и едно пустеещо вътре в себе си. Което винаги е чакало Изкуството да се настани в него отново, на мястото което винаги е било предназначено за него.
Орисия.
Много ми харесва как разсъждавате. Не само по тази тема - и в предишните постове. Но тук - тази тема ми е близка, затова се обаждам. Беше хубаво да прочета поста.
ОтговорИзтриванеСтранно нещо е животът и не спира да ме удивлява с това, как винаги ни дава точно това, от което в действителност се нуждаем.
ОтговорИзтриванеПовечето пъти, когато се случи някакъв неочакван обрат за нас, ние не съзнаваме защо е настъпил, нужно е да го видим след време през призмата на натрупаният опит и знания, които той ни е донесъл за да го оценим и да усетим, че вървим по предначертаният си път.
Човек цял живот се учи и умира едва тогава, когато се умори от промените и изпитанията, които живота му поднася.
Докато го има този вътрешен глад за нови знания, умения и преживявания, ние винаги ще бъдем деца, с жадни за живота около тях очи.
Изгубим ли го, губим себе си.
И аз мисля така. Всичко по пътя е нужно. И наистина по-късно разбираме защо.
ОтговорИзтриванеИ ако можем да станем отново деца с цялото осъзнаване, което имаме, да не изгубим способността си да гледаме с детско удивление света, въпреки че знаем какво представлява, това е много хубаво. Нека си го пожелаем! :)