По пътя на Словото

Литература ли е халтурата, поезия ли е стихоплеството са все неща, които изобщо не ме вълнуват напоследък. по простата причина, че болшинството от автори които чета, знаят как да се изразяват чрез Словото и не само го правят по един великолепен и майсторски начин, но ми отварят чрез творчеството си широко вратата към техният невероятен вътрешен  свят.
 Сега, дали тук има такива или няма е почти без значение, светът не се изчерпва с малка България и колкото  да ни се иска, дори и чисто статистически погледнато, няма как да бием целият свят по брой таланти на глава от населението. Едно че е безсмислено, второ че е ненужно.
 Проблемът не е в това дали тоя или оня има талант, а дали прави нещо за да го развие.
 Защото талант, без труд насреща, който да го развие е като зърно посято на камък - залинява и умира с времето.
 Да, ние може и да сме си талантливи, може да сме дори и  интелигентни, да проблясваме понякога с някоя запомняща се реплика или оригинална идея, но когато това е просто самоцел за да ни забележат, това не е белег на положителни качества, с които да се гордеем.
 Просто човек не трябва да го е страх да се учи.
 От по-добрите от него, признавайки си с ръка на сърце, че е под тяхното ниво, но и знаейки, че всеки си има свой собствен път който да измине, и ако го следва с воля и търпение няма как да не пожъне плодовете на труда си.
 А за да се учи човек от другите, трябва да има очи да види по какъв начин те правят нещата по-добре от него. Кое е това в стилът им, в подредбата, в начина на поднасяне на идеята, което кара техните творби да пленяват въображението, а неговите да водят до отегчение и прозявки.

  Да четеш през погледа на чирака, който се учи от майстора. Да завиждаш за постигнатото съвършенство, като тази завист да не те обезсърчава, а да те кара да полагаш все по-големи усилия над това което правиш, така че в един момент трудното да стане лесно, а невъзможното - присъщо. В това е истината за пишещите, които искат да се развият по пътя на Словото.