понеделник, 30 май 2011 г.

Марлен Гетова

  От самото начало на създаване на блога си, ми се е искало да разкажа, за Човекът, който ме направи човек - Марлен Гетова. За жената с онова финно артистично излъчване, което ме заплени от първият ми досег с нея, в ония далечни години, когато започнах да формирам своят личен светоглед и самият себе си като личност.

 Как да пиша за нея, когато думите са слаби, а чувствата са силни?

 На Изток казват, че когато Ученикът е готов, той среща Учителят си.Някои добавят, че Учителят е добър, ако учениците му го надминат, за което дълбоко се съмнявам, защото да се мериш по нея, за мен означава да се мериш по тези, които се раждат веднъж на поколение.

 Широко скроена, сякаш дошла от една друга епоха, от времето на Belle Époque, един лъч светлина в мрачните времена, в които различието бе възприемано като знак за опасност и заплаха.

Литератор.
Така най-сбито я описват.
Други казват - Общественик.
И това е вярно.

 Но за мен, тя винаги е означавала много повече, защото тя е човекът, който ме научи да бъда себе си.

 Да не се подчинявам на силата на авторитета, да търся своята истина, да следвам своите чувства и усещания и да бъда верен на себе си. Да отстоявам тезите си, но и да ги променям, ако разбера, че не съм бил прав. Още, още колко много неща ме научи тя, просто... няма как да ги изброя. Ако се опитам да го сторя ще говоря само за себе си, а може би това, което съм свикнал да разбирам под "себе си" е оная част от нея, която тя е успяла да ми предаде.

 Пламък в тъмнината на невежеството и страхът, каращ те да повтарящ правилните "истини" без и за миг да се усъмняваш в тях.

 Как да го кажа? Трудно е да говориш, да пишеш за човека, който е поставил основата, над която си съградил всичко добро в себе си.
 Тук се сещам за сцената със свещниците и Жан Валжан в "Клетниците" на Юго. И намирам аналогията между мен и нея. Тя е човекът, който истински повярва в мен, по време в което аз не вярвах в себе си.
 Вяра, която не смея да предам.
Вяра, която ме кара да бъда все по-добър в това, което правя и все по-строг към това, което не съм направил в живота си.
 Сила, която е в мен и ме крепи в мигове на мрак и отчаяние.
Надежда, че светът може и да е едно прекрасно място, щом в него се раждат подобни хора, които да срещаме по пътят си.
 Упование в това, че Бог винаги е готов да ни помага, пращайки ни при нас, тези чрез които можем да се променим към по-добро.

 Казах, че винаги ми се е искало да напиша за нея.

 И все още ми се иска, защото нищо от казаното не ми се вижда достатъчно, за да я опиша такава, каквато е тя в спомените ми.
В живота ми има няколко жени, които са оказвали много сериозно влияние върху формирането на мирогледа ми. За мое щастие, за мой късмет - тя бе една от тях.
 Не знам дали някой ден ще успея истински да й се отблагоря, за това което тя направи.

Надявам се да успея.

Чрез това, което аз правя, чрез начинът по който аз променям другите, които срещам по пътят си.

И се моля да успея.

петък, 27 май 2011 г.

Когато котката не хваща вече мишки, то...

Pic

Творецът като проводник на Божествеността

На чаша бира "Гинес" с приятел, човек може да се отпусне и да поговори за това, което си му е на душа, забравяйки поне за малко злободневието с дребнавите му проблеми. 
 С Готик (Пламен) се каним от време оно все да се видим и днес, уж покрай съвсем друг въпрос (за който забравихме веднага след като си видяхме халбите бири естествено) си седнахме  в едно много приятно заведение ( което горещо препоръчвам ) - "Road 66" - в малките закътани кюшенца зад Министерството на Земеделието.
 Кеф, кеф голям е да има с кой да си кажеш приказката и той да те разбира още преди да си довършил изречението си, както и ти него, така сякаш не той, а ти говориш.
 И от приказка на приказка, за едно, за второ, че за и трето, поливайки неочакваните обрати на живота и за пътищата до които те ни водят, стигнахме и до неизменната тема в нашите мини-блогови сбирки за креативността и за творчеството.
 
Да, в това същото списание ("Ролинг Стоунс"), за чието наличие в чантата ти изобщо не се и усъмних, имаше една чудесна въвеждаща статия за естеството на творчеството. За нещо, с което несъмнено всеки един истински творец, а не подражател би се съгласил - Стихът, разкъзът, мелодията и всяко едно проявление на това що наричаме Изкуство, търсят постоянно най-добрият си проводник сред нас, по който да слязат от Божественият свят до светът на хората.
 Да ги развълнуват, да ги провокират да се замислят, дори и да не им дават да заспят - проявленията на истинското изкуство са толкова много, че... едва ли ще смогна да ги опиша тук, но това което винаги ме е вълнувало истински е моментът на раждането му.в 
 Моментът на възникването му, който изисква едно особенно, странно състояние на Духа, една финна изостреност на сетивата, които един задоволен и сит човек не може да притежава. Не знам защо, но е така. Сякаш нещо трябва да ни изхвърли извън стандартното русло на животът който води, да наруши естеството на ежедневието ни рязко, а нерядко и травмиращо, за да започнем чисто да долавяме онова финно въздействие върху нас, което в обикновенното ни състояние е просто недоловимо.
 Именно там, именно тогава и така ние се превръщаме в свръхпроводник, оголен до болка нерв, по който протича една мелодия чута насън, един стих родил се в самота или разказ, който те е пришпорвал до последната си дума да му дадеш правото на живот.
 Право на живот, родено от твоята болка, страдание или просто погледнато отстрани, способност за чувствителност.