понеделник, 30 май 2011 г.

Марлен Гетова

  От самото начало на създаване на блога си, ми се е искало да разкажа, за Човекът, който ме направи човек - Марлен Гетова. За жената с онова финно артистично излъчване, което ме заплени от първият ми досег с нея, в ония далечни години, когато започнах да формирам своят личен светоглед и самият себе си като личност.

 Как да пиша за нея, когато думите са слаби, а чувствата са силни?

 На Изток казват, че когато Ученикът е готов, той среща Учителят си.Някои добавят, че Учителят е добър, ако учениците му го надминат, за което дълбоко се съмнявам, защото да се мериш по нея, за мен означава да се мериш по тези, които се раждат веднъж на поколение.

 Широко скроена, сякаш дошла от една друга епоха, от времето на Belle Époque, един лъч светлина в мрачните времена, в които различието бе възприемано като знак за опасност и заплаха.

Литератор.
Така най-сбито я описват.
Други казват - Общественик.
И това е вярно.

 Но за мен, тя винаги е означавала много повече, защото тя е човекът, който ме научи да бъда себе си.

 Да не се подчинявам на силата на авторитета, да търся своята истина, да следвам своите чувства и усещания и да бъда верен на себе си. Да отстоявам тезите си, но и да ги променям, ако разбера, че не съм бил прав. Още, още колко много неща ме научи тя, просто... няма как да ги изброя. Ако се опитам да го сторя ще говоря само за себе си, а може би това, което съм свикнал да разбирам под "себе си" е оная част от нея, която тя е успяла да ми предаде.

 Пламък в тъмнината на невежеството и страхът, каращ те да повтарящ правилните "истини" без и за миг да се усъмняваш в тях.

 Как да го кажа? Трудно е да говориш, да пишеш за човека, който е поставил основата, над която си съградил всичко добро в себе си.
 Тук се сещам за сцената със свещниците и Жан Валжан в "Клетниците" на Юго. И намирам аналогията между мен и нея. Тя е човекът, който истински повярва в мен, по време в което аз не вярвах в себе си.
 Вяра, която не смея да предам.
Вяра, която ме кара да бъда все по-добър в това, което правя и все по-строг към това, което не съм направил в живота си.
 Сила, която е в мен и ме крепи в мигове на мрак и отчаяние.
Надежда, че светът може и да е едно прекрасно място, щом в него се раждат подобни хора, които да срещаме по пътят си.
 Упование в това, че Бог винаги е готов да ни помага, пращайки ни при нас, тези чрез които можем да се променим към по-добро.

 Казах, че винаги ми се е искало да напиша за нея.

 И все още ми се иска, защото нищо от казаното не ми се вижда достатъчно, за да я опиша такава, каквато е тя в спомените ми.
В живота ми има няколко жени, които са оказвали много сериозно влияние върху формирането на мирогледа ми. За мое щастие, за мой късмет - тя бе една от тях.
 Не знам дали някой ден ще успея истински да й се отблагоря, за това което тя направи.

Надявам се да успея.

Чрез това, което аз правя, чрез начинът по който аз променям другите, които срещам по пътят си.

И се моля да успея.

6 коментара:

  1. може би постът би ми "проговорил" повече, ако вече познавах дамата - затова и потърсих в нета още информация.

    струва си да се пише за такива хора.

    ОтговорИзтриване
  2. Как да я опиша?
    Чаровна? Определено те омагьосва с тоя чар, с който разполагат хората с финна и богата душевност.
    Интелигентна? Да, но не в смисълът който днес носи тази дума, а в онзи й смисъл, който е бил присъщ по времето на Йовков, Дебелянов, Пелин и още много други наши интелигенти, променили няколко поколения с присъствието си в умовете и душите им.
    Шармантна! - трудно ми е да дам определение на тази дума, но мога да й дам образ и този образ ще е нейният.
    Може би... Изключителна, ще е най-точното определение което ще мога да дам за нея, защото тя успя да ме накара да изключа шаблоните от мисленето си, да разсъждавам сам. Трудно, трудно е да се научиш да мислиш сам, когато има толкова много удобни цитати за повтаряне.
    Бе ми учителка по български език и литература, основно - литература. Тя е човекът, който ме накара да обикна Ханчев, Дебелянов, Яворов. Да усетя това, което те са усещали в своите самотни мигове. Да видя това, което само те са можели да видят. И успях да го направя, защото именно тя свали оковите от ума ми, разкрепости духът ми сковаван до тогава от нормите за правилно поведение. За Удобно поведение.
    Какво повече?
    Може още много повече, може с дни, със седмици да говоря за нея и пак образът й ще е непълен, като през мъгла. Липсва ми присъствието й, по-точно липсва ми досегът ми с нея, но усещам, знам, че част от нея винаги ще живее в мен.
    В по-добрата ми половина, в тази която усеща чувството на облекчение и екстаз, когато сътвори добър стих или разказ.

    ОтговорИзтриване
  3. valsodar, съжалявам много, но чавката на „тъпо“-то е моя. Исках да чафна „интересно“, но... Още веднъж моля да ме извиниш. Поста ти в никакъв случай не заслужава такава оценка.
    Снощи, в компания, стана дума за старите ни учители. Сигурно съм имал късмет, защото тези, за които не искам да си спомням, се броят на пръстите на едната ръка. За останалите - само уважение и благодарност. Дано и сега да има такива хора.
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  4. Не се притеснявай, то като си му трепне на човек сърцето при някой скъп спомен си му трепва и понякога ръката - тия чавки съм ги сложил за разнообразие към блога, нищо повече.

    Славунчо, ние донякъде сме отражение на тези преди нас, трайно променили живота ни с присъствието си. Имали сме невероятният дар от съдбата си да ги срещнем и да вземем по нещо добро в себе си от всеки от тях.
    Дано и другите идващи след нас по същият този път, по който ни превежда животът да имат подобен златен шанс, за Хора от които да се учат.

    ОтговорИзтриване
  5. сега ми стана по-ясно. а дари можеш да опишеш как изглежда - в спомените ти, или сега?

    ОтговорИзтриване
  6. Като питаш, че се сещам - Като ученик си имах навика да си рисувам, докато даскалите си водеха урока. мнозина си мислеха, че мен ме няма на техният свят гледайки как съсредоточено си драскаме нещо по листа, но странното бе, че рисувайки, аз слушах много по-внимателно, това което се говори, отколкото ако само си ги зяпах в устата.
    Марлен в началото се постресна от това ми странно поведение, вдигна ме няколко пъти в движение и .. знаеш ли какво - от един момент нататъка аз бях способен да довършвам изреченията, които тя започваше. Някаква странна духовна симбиоза, телепатия ли.. - не знам. Имаше нещо много странно за мен в уроците, които водеше тя. Някак си хем бях тук, хем и не бях.
    Пак се отплеснах както виждаш :)
    За мое съжаление, нейни снимки от оня далечен период нямам. Рисувал съм я веднъж, портрет в рамка от рози, като украшение бе този й портет към една моя класна работа на тема "Учителко любима" - толкова бързо, така на един дъх я написах тогава, че ми остана повече от половината време свободно, И така и така нямаше какво да правя, ами нарисувах я в свободният горен ляв ъгъл на листа. Може би, това е бил единственият ми подарък, който съм й правил и който тя да е приела с такова удоволствие.
    Пак разчупихме каноните с нея - текст с картина, есе с портрет към него.. а бе, странни времена си бяха тогава :))

    ОтговорИзтриване

Вашият коментар