събота, 31 януари 2009 г.

Снежанка.


Снежанка.

Кръстиха я така, защото дойде на този свят с първият сняг за годината.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.

И Снежанка израстна в мечти.
За рицарят на бял кон, който един ден щеше да дойде в животът й и да я отведе със себе си , в света в който мечтите бяха действителни.
Свят, който всеки ден следеше притихнала, със затаен дъх, от прозорецът на малкият екран хвърлящ феерични сини отблясъци в стаята й.
Свят с приказни истории, свят на трагична любов, разбити мечти и чудодеен хепи енд.

Така и порасна.
В него си свят, с героите носещи екзотични и топли имена. Страдайки заедно с тях, изпитала първият любовен трепет и разочарование чрез тях , почти както в разказаните им истории.

И все се взираше, вечер преди лягане през прозореца.
Чакаше.
Чакаше рицарят на бял кон.
- Е, може и да дойде в някоя лъскава спортна лимузина, кой ще ти пусне човек на кон да се разхожда из града - мислеше си тя и притискаше личице до прозореца.
А когато, стъклото съвсем се запотеше от дъхът й, рисуваше върху него лицето на приказният си любим, усмихнато ведро и с очи гледащи те честно и прямо сякаш казващи :
- Аз съм този, който ще остарее с теб.
- Аз съм този, който ще е винаги до теб, когато ти е зле и ще държа ръцете ти в моите. Ще те милвам нежно по косите, а когато болката си отиде завинаги, ще те целуна нежно за лека нощ и ще заспя прегърнал те до тебе.

Срещна го почти случайно.
Една вечер, на излизане от дискотеката, кикотейки се до припадък от закачките на приятелките си, хвърляйки скришом поглед в посоката на присмеха им.
И го позна.
По лъскавата лимузина, досущ като на филмите, с цвета в който винаги бе мечтала да е - сребристо изкушение, с гланц примамващ те да го докоснеш с ръка.

Приближи се като хипнотизирана до нея и в тоя момент стъклото плавно се спусна надолу, откривайки лицето на нейният принц.
С лека процеждаща се усмивка, в крайчето на устните му и с очи които я разголиха изцяло. Пронизващи я като свредел, с поглед достигащ и до най-скритите кътчета на душата й.
Попита , иска ли да я повози ?
Снежанка не се замисли нито за миг, поизчерви се, кимна и влезе.
Нейният рицар.
Срещна го.
Сега той беше неин, а тя негова.
Изцяло.
Досущ, като в приказните истории, но това бе нейната история, мечтата в която бе израсла.
Мечта превръщаща се в действителност.

Не се и замисли когато той я заведе в дома си.
Не се поколеба пред това което последва.
Отдаде му се изцяло, въпреки болката и припряната му грубост, която я причини.
Та това бе рицар, а рицарите са преди всичко Мъже. Груби, рядко миришещи приятно, разхвърляни и дори цинични. Такива са мъжете, нали ?!

На сутринта, докато се обличаше, той я попита как се казва.
- Снежанка - плахо отвърна му тя, изчервявайки се от глупавото си име , с което я бяха нарекли.
- Снежанка значи ? - отвърна и той. - Ей тука мило, имам малко снежец, какво ще кажеш да се позаскрежим малко и двамата, а ?

Тя бе само чувала за тези неща, никога нито ги бе виждала, нито си бе представяла какво е да ги опиташ.
Усещането бе фантастично.
Сякаш всичките й сетива избухнаха в зрелищен фойерверк, запращайки я с неистова сила в другият свят. Света на фантазиите , свят в който си бог.
Свят, в който можеш да летиш без да имаш крила.
Свят, в който цветовете се сменяха един с друг в приказен калейдоскоп и всеки от тях ти рисуваше история една от друга по-омайни. Свят на екстаз, вдъхновение и безтелесна лекота.
Светът на ангелите, що бяха слезли от небесата, за да я срещнат с нейният принц.

И той бе неин, месеци подред.
Дни на страст и екстаз, в света на белият ангелски прашец, сипещ се като снежинки, за поредната пътечка, отвеждаща я в света на мечтите й.

До един ден, когато съзря рицарят си с друга.
По млада и по-красива от нея, без сенки под очите и без отнесеният й вид, който бе придобила от вслушването си в песента на ангелите.

Разплака се, разгневи се, понечи в изблик на ярост на го удари , но...
В мига в който посегна към него, нейният рицар вече го нямаше.
На негово място се бе появил Злият.

- Парцал, да се разберем веднъж за винаги ! Така, твоята няма да я бъде , всичко се плаща, време ти е да си платиш за дозите.
- Ама аз, ама ти, ама нали... ? - през сълзи се опита да изхлипа въпросът си тя , но в отговор срещаше само нови удари по тялото си и болка изгаряща я отвън и отвътре.
Отвън, от сипещите се шамари, юмруци и ритници по тялото й, а отвътре - от разяждащият тялото и глад, за новата среща с ангелската благодат.
Благодат, към която тялото и бе привикнало неусетно, а сега я разкъсваше от вътре, като с огнени щипци, крещейки й - Съгласи се, направи каквото ти казва, на нас ни е нужен този ангелски прах.

И тя се съгласи.
Затвори дълбоко в себе си, момичето което се взираше през прозореца и стана жената, която всеки можеше да пожелае.
За каквото и да е, когато й да е било, както и да е... само и само за да има своята малка пътечка, по която да избяга от света на Ужаса, в който се бе отзовала.

Пресметливият цинизъм и помогна да издигне стена в себе си, стена зад която да скрие уплашеното малко дете, хлипащо от ужас в нощта.
Дете, чийто приказен свят бе заменен от кошмара на съществуванието.

Тя спря да живее, спря да мечтае - тя само съществуваше.
Употребявана , бита и унижавана, тресяща се от вътрешният си глад, пречупващ волята й и изтривайки все повече и повече от мечтите й.

До денят, в който една стара жена не я срещна по пътя си и не се взря в очите й.
Прочитайки в тях, целият път който бе изминала дотук и съзряла детето, криейки се уплашено в краят му.
С треперещи ръце, тя и подаде една ябълка, която забърса в скута си.
Ябълка с една капчица от сълза, отронила се неусетно върху нея.

Снежанка се прибра, като по пътя не смееше да отхапе от ябълката, а само се взираше в сълзата върху нея. Сълза пречупваща като приказна сфера света около нея, отмиваща в отблясъците си, грозното що бе насъбрала душата й.

Разплака се и взе последната си доза.
Прегърнала ябълката, която щеше да я върне там, където започна приказката.

А навън тихо се сипеше сняг.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.



Horror story

Събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.
И тримата. Поглеждайки се един друг изпод вежди - Големият, Вторият и Малкият.
Вторият, защото се обиждаше, когато му казваха Средният, а от край време си бе и докачлив.
С неговият си късмет, хем да не е първороден, че да наследи бащиното имане, ама и хем да не е изтърсака, та поне да наследи майчината обич, за какво ли изобщо му бе да се ражда, да го пита някой. Ама на, ако не е той, кой ли ще следи какви ги вършат другите двама ?!
Виж го ти големият, по цял ден гледа да се излежава и да командва - Аз моето момчета, отдавна съм си го изработил, сега е ваш ред да поработите малко. И понеже съм най-стар сред вас, нали трябва да има поне един акъл да ви дава, че каквито сте прости и мързеливи, ще я свършите като кучето на нивата.
Така нареждаше големият брат и засукваше доволно мустак , оглеждайки се къде да полегне, за да може да надзирава работата.
А то, работа нямаше никаква.
Не, че нямаше работа за вършене, просто нямаше кой да я свърши. И как ли да има, когато единият по цял ден искаше да командва, вторият все гледаше да се не мине, а третият, третият най-малкия, при първият проблем зачезваше нанякъде.
Обикновено я при полите на майка си, я в скута на баща си, кога бе невръстен, а кога поотрасна взе, че и позахитря - Аз момчета, съм преживял нещастно детство - цял живот съм расъл в сянката ви и сега ми трябва простор да се себеизразя. И се себе изразяваше, ама нейде встрани, де никой не можеше да види ни какви ги върши, ни някаква полза от него.
А тя работата си ги не чакаше и кога нямаше кой да я подкара си водеше Разрухата след себе си.
Лека-полека разрухата като буен плевел превзе китното стопанство, въпреки усилията на двамата старци отгледали тези синове румени засмяни, за чудо и приказ , от юнака по-юнака. Бориха се, бориха се дълго бабата и дядото, но живота ей го де - дорде се обърнеш и той взе, че си отиде !
Започнаха да ги напускат силиците и само им стигаха за малко, та вечер да поседнат на прага , да се прегърнат през рамо и тихичко да си занареждат, за да ги не чуят синовете и да не се докачат от чутото.
- Ех, помниш ли, помниш ли старо, каква златна нива имахме, ширнала се дорде погледа стига, с тежки и пълни класове житни и какво бе да застанеш до кръста насред класовете та да галиш, да ги галиш и от радост да плачеш ?
- Помня, помня, а ти помниш ли лозето, дето го имахме горе на баира ? От към южния склон . Помниш ли какви перлени нанизи грозде ни раждаше , а ? Ех, няма ги, няма ги вече... отидоха си така , както си отиде и живота ни - бавно, тихо и неусетно...
Та, така си говореха тихо старците на прага, а очите им се изпълваха със сълзи при спомена за тяхното щедро минало и от гледката на разрухата обзела стопанството им.

Само една златна ябълка им бе останала.
Саморасляк, довян от птиците, покълнал насред двора и по чудо оцелял през годините. Дребничка, жилава и упорита. Живееща напук на живота и раждаща всяка една година. По една единствена ябълка.
Златна.
Роди и тази година, но още преди да цъфне настанаха крамолите - на кого бе ред да се падне тя, тоя път. Дядото понечи да отвори дума, че поне тази година ще е добре, да се постегне покрива, че да не тече чак толкоз през него, и ако се постегне малко и къщичката ще е добре за всички през идната зима, но таман д а го каже и наскачаха синовете му връз него.
- Ти, дърто май съвсем си изкуфял ! - рече Големият.
- Кой ти сега такива съборетини като твоите стяга, хотел, хотел ще направим тука, селски туризъм ще развием !
- Ха, хотел ! Ти пък кога хотелиер се извъди бре ? - скочи веднага Вторият. - Хотел му се приискало, гледай го ти. Няма хляб в тая история братле, ей прост си беше и прост си остана ! Кой през туй затънтено село ще мине, че в хотела ти да отседне ? Будала с будала ! Трябва да се инвестира, инвестиция му е майката ! Ще отворим "Златна Ябълка" ООД, а с акциите му ще играем на борсата ! Така де, гарантиран годишен дивидент - една златна ябълка. За мен златната акция, като Инициатор, а за вас част от мажоритарният дял !
- Мамо, мамо, батьовците пак искат да ме излъжат - проплака Малкият. -А аз, а аз нали щях да ходя да уча бре мамо ?! Нали ми обещахте студент да стана, вие знаете ли сега колко скъпа е тапията и колко харчове има покрай нея ?! Не ви е срам - един брат да имате, а никой да не помисли за него - все себе си гледате ! Слепци сте вий никога няма да прогледнете за изкуството !
- Ти да мълчиш, че кат ти забърша два шамара, само на изкуство ще ми станеш ! - озъби се Големият.
- Спокойствие братя, да подходим рационално.. - намеси се Средния,,, и така крамолата си продължи до зори.

Не спря на следващият ден, нито на по-следващият, караха се и препираха братята от пролетта насам, а старците само си седяха встрани в кюшето и ги гледаха уплашено в ужас - това ли бяха техните чеда обични , които отгледаха със собствените си ръце ?

Та, събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.
Не от Ламята, не от очите злите хорски да я вардят, а от себе си да я опазят.
И цяла нощ , се огласяше двора от ежбите помежду тях, до призори, кога изведнъж заглъхнаха.
Плахо слънчевите лъчи, огряха двора. Потънал в тишина злокобна.
Излезе старата на двора и писък огласи простора.
След нея се показа и старецът.
Прегърна я през раменете и притули главата й в рамото си.
Да не гледа.
Синовете си, що слънцето огря бездиханни и вкопчени един в друг.
С лица застинали и изкривени в омразата им.
Погребаха ги.
Под златната ябълка, що ги бе разделила и на смърт обрекла.
Скоро и старата се спомина от мъка.

Остана сам дядото, сам, насред пустия двор, а до него самотна златна ябълка се полюшваше под поривите на зимният вятър, сама и единствена - едно жилаво дръвче, преборило се с живота и със смъртта.

Така и ги намериха напролет.
Старецът и дървото.
Мъртви.
С изсъхнали корени, черпещи живот от любовта.


сряда, 28 януари 2009 г.

Фък Мадърс, драги ми Оруел !

Стъпка по стъпка , сами вървим срещу гражданските си права и съзнателно се отказваме от тях.
Отказваме се от правото си на лична свобода, в името на борбата срещу терора, срещу престъпността, срещу... всичко знайно и незнайно, което умишлено се провокира и се оставя ненаказано, само и само да бъдем подтикнати в "правилната" за управниците посока - обратно в стадото.
Там, където всичките овце са сиви, безлични и безропотни, а пазачите са все справедливи.

Независимо от това, че вече нямаме право на лична кореспонденция, на личен живот, на лични убеждения - има кой да го прави наместо нас.
Във времена когато словото се опошлевява със всеки изминат ден, цинизмите и вулгаризмите се утвърждават чрез всички медии, а простотията е въздигната на пиедестал върху руините на националните ни идеали, кому са нужни мислещи и свободолюбиви хора.
Опасни хора.
Дето ни ще се водят, ни ще се карат, а още по-малко ще гласуват за правилните кандидати за властта ?
Тази същата власт, която раздаде безразборно , стотици хиляди единици огнестрелно оръжие в ръцете на престъпници и психопати, обясняваща ни сега, как единственият начин да поправи грешката си е, като разположи на всяко едно кюше камери, които да следят всяка една наша стъпка.
Ех бедни ми Оруел, защо не изчака още 20 години, за да може да опишеш вярната картина на нашето ежедневие.
Биг Брадъра, при нас отдавна си е Фък Мадър, защото положението у нас отдавна си е ебало мамата, с извинение.
Каквото и да погледнеш, накъдето и да се обърнеш, навсякъде руини съзира човек, руини гордо сочени с пръст, като Пътя към Демокрацията.
А демокрация, уж значеше глас народен, но би ли посмял някой днес да му даде гласност ?
Мигом от ефира биха се посипали звучни майни каруцарски, до девето коляно и до ента дупка в него и всичките благопожелания , все по адрес на държавните ни мъже щеше да е.

Надали е имало такава всенародна любов към управниците ни и по времената, сочени в историята ни като времена на тежък гнет и предреволюционна обстановка.

Защото и народа ни си е ебал мамата отдавна - няма го вече тоя гено фонд на будните и непокорни чеда български, които ръчкаха стадото с остена на идеализма си.

Днес идеализма е изместен от популизма, а готовността да умреш за светото отечество, е изместена от готовността да се нагъзиш пред чуждото.

Затова и всичко си е Фък Мадърс.
Но това не е лошото - лошото е, че почти му свикнахме, а скоро ще започне и да ни харесва.

Омагьосан

Омагьосан съм.
Спокойно, над мене не тегне черна прокоба, черното е по-скоро за контраст и за контур, отколкото за фон.
Просто съм омагьосан от една магия, която е може би стара колкото и самото човечество - магията на словото.
А словото е нещо странно.
Съдено му е да предаде всичко онова, което долавят сетивата ни, придружено с коментарите на ума и поривите на чувствата ни, докато възприемаме и откриваме света около нас.
Света видян чрез нашите очи, но с помощта на словото и през очите на другите.
А той може да бъде красив или грозен, според наблюдателя му, според това кое от света около него е настроен да види - лошото или доброто, величественото или дребнавото, красивото или грозното в него.
Но, за да може човек да усети истинската сила на тази магия, в един момент той просто трябва да пропише.
Така, както трябва да проходи, за да посети местата, които виждат очите му, така и трябва да пропише за да може да вкуси от магията на словото.
Да види, как се ражда, да усети нейните пориви и склонноста и да търси всевъзможни начини за изява.
И честно казано, всичкото изписано от мене до сега, не се дължи на някакво желание за слава, лаврови клонки на творец или трънен венец на месия, а просто на пристрастеността ми към магията на словото и опитите ми да я видя във всичките й възможни проявления.
Не спирам да се удивлявам как нещо тривиално и скучно на вид, нещо което може да се каже с думи две-три, в един момент се променя из основи и придобива съвсем ново и непознато за мен, до този му момент звучене.
Забелязах и още една странна подробност - така , както ти променяш словото, така и то променя теб самият.
Ако си се настроил да виждаш лошите неща , то само тях ще виждаш , лишен от възможността да си щастлив, но ако искаш да виждаш само красивите неща, няма да можеш да се предпазиш от лошите, от изпитанията , които ти е подготвил живота.
Къде е баланса, всеки би се запитал ?
Не знам, но ... заслужава ли си да се търси ?
Онова златно сечение, предоставящо ни цялостният поглед върху нещата и позволяващо ни с малко, да покажем много.
И търсейки го, понякога го намирам, понякога го изтървам по простата причина, че ... за да усетиш кое е стойностно , трябва да преминеш през повърхностното.
Да продължиш, въпреки увереността че повече няма какво да се открие, че всичко вече е видяно и ти е време да се кротнеш на задника си, за да си най-сетне като всички останали.
А тук, явно не сме ?!
Защото нормалните хора не се поддават на магии.
Трябва нещо в тебе да ти липсва, да се стремиш към него , за да може през вратата която си отворил , да премине магията .
Магията на словото, Чудото на Живота, показващо ни във всеки един негов миг, че това което ни е дадено, е най-големият дар, към който можем да се стремим, и само пълноценното му изживяване би била достойна отплата към дарилият ни го.

вторник, 27 януари 2009 г.

Пирин


Когато кучетата остареят, стават за смях на овцете.


Тази мисъл би се въртяла в главата на Пирин, ако някой можеше да я прочете.
А той бе полегнал уморено, досами един шипков храст и се наслаждаваше на утринните слънчеви лъчи, прогонващи росата от гърба му и звънта на чановете, разнасян от стадото в долината.
Не си е работа да си стар, уж си ти същият, а нещо в теб ти пречи да си този, който помниш, че си.
Света бе малко по-избледнял от този, който го помнеше, но това може би се дължеше и на влошеното му зрение.
Не виждаше както преди, но и какво ли имаше да се гледа вече ?!
А той гледаше в дните на отминалият си почти живот, взираше се с надежда да види събратята си по котило, с които се боричкаше за място до топлият корем на майка си.
Търсеше да види и ласката на стопанина си, когато го взе за първи път на ръце, като невръстно пале. Искаше да чуе отново веселата глъч на децата, които го гонеха по двора и през смях го дърпаха за опашката, а когато се умореше да бяга, гальовно му мачкаха ушите и почесваха по корема.
Ех, как ги обичаше той тия мигове, как ги обичаше.
И всеки път, утринните слънчеви лъчи ги носеха със себе си и ги съживяваха в спомените му.
Помагайки му да забрави за миг болките в ставите, усещането, че тялото му вече е чуждо и Пирин вече не е онова страшилище от което се плашеха преминаващите покрай селото катуни, а се е превърнал в едно старо изпосталяло псе, чиято козина е събрала върху себе си всичките бодили на полето.

Вида му бе станал като на пълен клошар и само пожълтелите му зъби, оголващи се леко при тихото му изръмжаване към овцете издаваха, че в него все още дреме една стаена и опасна сила.
Сила стопяваща се със всеки изминат ден, но неговата си сила.
Тази с която на втората си година удави вълк, два пъти по-голям от него.
Въпреки скъсаното ухо в боя и почти прегризаният до кокал крак.

Затова го бяха кръстили и Пирин.
Горд и непреклонен, признаващ единствено властта на слънцето над себе си.

Страшният Пирин.

Сега това бе вече една забравена легенда и обект за насмешка от страна на овцете.
Обзети единствено от мисълта как да се избутат една друга в борбата си за оскъдната паша, правещи се на слепи, за случващото се около тях, изключващи все повече и повече от съзнанието си, този който бе роден да ги пази.

А той лежеше встрани в сянка, поемайки за последно дъхът на мащерка, маточина, жълт кантарион и всички омайни билки, що бяха се разтворили и те като него към слънцето, попивайки благодатта му.

Неусетно почти, в букета от аромати, започна да се промъква и една кисела миризма.
На гнило, на смърт.
Вълчата.
Те слизаха бавно от гората разделяйки се на две, обхождайки стадото от двете му страни.
Предвкусващи щедрият пир и надсмивайки се над неговата немощ.
А водача им бе един млад и арогантен три годишен вълк в разцвета на силите си.
Следван от останалите три вълка в глутницата, сред които и неговата вълчица, дребна, слабовата на вид, но с отворена паст наподобяваща усмивка.
Горда от самеца си, надсмиваща се над света в упованието си на неговата дързост и сила.

Пирин се притаи.
Сниши се и стана почти невидим сред високата трева и лопена около него.
Изчакваше.
Изчакваше мига, в който водача щеше да влезе на разстояние три скока от него.
До там му бяха останали вече силите - три скока до границата деляща го между живота и смъртта.

За късмет , вятърът повяваше срещу него, а овчето спокойствие успя да заблуди напълно глутницата , в това че няма кой да я пази.

Самоуверен водачът й се откъсна напред, за да получи лъвският си пай. Затича се надолу по урвата и таман да впие зъби във врата на най-тлъстата овца, нещо друго впи своите зъби в него.

Нещо, което приличаше по скоро на плетеница от листа и тръни втъкани в масури от кал, отколкото на животно.
Самоувереността мигом бе изместена от болката и наместо вкуса на чуждата кръв, водача започна да усеща в давещото си гърло своята собствена. Топла , гъста , кипяща с живот, напускаща тялото му.
Опита се да се извие встрани, да захапе, но натиска на впилият се във врата му Пирин, не отслабваше а се засилваше. Конвулсивно.

Така и ги намериха привечер овчарите.
Вкочанени.
Вкопчени един в друг.
Вълкът с изплезен встрани от оголените му зъби език и оцъклен поглед, а Пирин отпуснат до него, досущ като заспал.
Поел по пътя на залязващото слънце, повелителят на върховете.

Параноично

Следящите новините около отвлеченият днес автобус, си отдъхнаха с облекчение - "Мирослав Блажев, на 33 г., от Севлиево, който отвлече автобус, пътуващ по линията София–Варна, се е предал току-що."
Една трагедия, разминала се почти по чудо, тепърва ще влиза в новините и в телевизионните дебати.
Ще се разисква върху теми обществена сигурност, контрол върху оръжието, ефективност на съдебната ни система и какво ли още не, но мен ме интересува друго, което ще остане в сянката на предстоящите дебати.

Каква е подготвеността ни за подобни инциденти и превенцията срещу тях би ли оправдала нарушаването на гражданските ни права за неприкосновенност над личността ?!

Все още сме една от малкото страни в Европа, където полицейските камери не са на всеки ъгъл и не следят всяка една наша стъпка.

Все още технологиите у нас, не са дотам навлезли, за да сме просто сбор от нули и единици в нечия информационна система и с чукването на два клавиша да може да се изтрие целият ни живот.

Все още сме далеч от тиранията на полицейщината на развитите страни, но дали не сме се запътили вече към нея в бягството си от беззаконието ?!

Защото, липсата на достатъчно ефективен контрол върху притежанието на огнестрелни оръжия у нас ме навява точно на тази мисъл, досущ както в теориите на конспирациите по Лъдлъм и Балдачи.

Ако аз исках тотален контрол върху населението в една държава, коя би била първата стъпка , която бих предприел, за да сломя съпротивата му срещу това ?!

Всяването на безпрецедентен страх, естествено.
Създаване постоянното усещане, че животът ти никога не е в безопасност - у вас, на улицата, прибирайки се вечер, на разходка с приятели, където и да си - Злото те дебне постоянно.

И на този обсебващ и докарващ до лудост страх бих противопоставил излъсканият до гланц имидж на Големият Брат.
Този, който винаги знае какво правиш и няма да допусне някой да ти навреди.
Стига единствено, ти да си му верен.

петък, 23 януари 2009 г.

можеше и да е по-зле.

4 по Рихтер разтресе София
Казват, че животните предусещали земетресенията.
Е, моя дивак щръкля като изоглавен половин час преди да ни удари труса тази вечер, изпонахапа всичко живо, а баш кога ни разлюля си спеше мързеливо върху мене.
Може и поради това да не го е усетил особенно, защото се бе изтегнал върху еърбегът ми - вградения в околоталийната област.
Ама си люшна де - всеки етаж добавя по десета към засеченото, така че люшкането го усетих същото както в спомена си за далечната година, в която се срина Стражица.
Яко си лашна, а аз си зяпам в един вентилатор.
Ако падне вентилатора е лоша работата, ако не падне - не е чак толкоз зле.
Не падна.
Две-три минути изчакване за вторичен трус и евакуация вкупом с котака към паркинга, зад блока
Бележка.
Да не паркирам повече колата от нея част на блока - на задната врата на входа бравата заяжда и докато човек се мъчи с ключалката й, може и апокалисписа да го подмине.
А котака - кротък.
Седи си в колата и зяпа с интерес излизащия народ от входовете на околните кооперации.
Непукист за разлика от мене, подбиращ в това време маршрути за евакуации наум, без мостове и естакади.
Урок за домашно- кое е нужното човек да има под ръка в такъв момент, какво трябва да вземе със себе си в момента на евакуация ?!
Никой нищо не е казал, никой не те е учил на това - какво ще ти е необходимо, при положение, че излизаш, а си нямаш и идея дали ще има къде да се върнеш.
Връхна топла дреха, здрави обувки, документи за самоличност и наличната сума кеш.
Забрави за карти и банкомати.
Забрави за чеиза, който е сбрала баба ти.
Само най-необходимото, това което може да сграбчиш в една ръка пътьом и чието вземане няма да ти отнеме повече от минути.
Стълбите ?
Стълбите са едни от най-уязвимите части от конструкции на жилищните сгради , по-зле от тях е може би само асансьорната шахта, в която може да си останеш заклещен с дни.
Не искам да плаша никой, просто си програвам отново това, което се случи, анализирам си грешките в поведението си, с идеята при един по-силен трус да не ги повтарям.
Евакуация - поне на отстояние равняващо се на половината от височината на сградата.
Адски тъпо е да излезеш пред входа, а на главата да ти се срути това, от което си избягъл, нали ?
Качвам се в колата, въртя радиостанциите, а по нито една извънредни новини.
Извод - не разчитай при природно бедствие някой да мисли вместо теб и някой да взема решения вместо теб.
Осланяй се единствено на здравия си разум и интуицията си, като се опиташ да подтиснеш всяка една форма на паника, която би ти навредила в преценката.
За тази вечер в резюме - учебната тревога си премина добре.
Изводите за мен самият са направени.
Колата е изместена към по-далечния паркинг от блока, една раница с неща от първа необходимост, в т.ч. и две поларени одеяла, малко вода, шоколад и неразваляема храна в нея е налице до входната врата.
Котарака е в немилост - предстои му строева подготовка заради мързела му с мързел.
След малко смятам , да си лягам спокоен - проверката приключи, можеше и да е по-зле.

Сбогом Ал Каида, привет ДАНС

Ало , ало… Ало !
- Да, чуваме ви добре – говорете !
- Кой ме чува ??! Лельо, ти ли си ?!
- Не, не е вашата леля, тук е подслушвателната служба на МВР.
- Ама аз... искам да говоря с леля.
- Гражданино Телефонист, вие може да си искате да говорите с кой ли не, но от днес ние сме длъжни да ви подслушваме !
- Ми-и-и, добре. А може ли да ми наберете леля , че имам да й казвам нещо ?
- Кажете номера й, ние ще я наберем вместо вас !
- Ама, как така вместо мен ? От къде ще знаете какво имам да й кажа ?
- Спокойно, вие сега ще ни го кажете на нас, ние ще си го запишем, после ще й се обадим и ще и го предадем дословно.
- Ами-и-и, ако тя има да ми каже нещо в отговор ?
- Гражданино, спрете с тия глупави въпроси, ами – ами ! Естествено, че това което има да ви каже леля ви, ще бъде също надлежно записано, прегледано и прошнуровано, след което и ще ви бъде препредадено.
Така че, диктувайте бавно, техниката ни вече се претовари от такива като вас !

Та сега, вече цяла седмица, леля ми диктува една готварска рецепта за боб по хайдушки, а аз все забравям какво съм сложил и какво не... та се налага да я питам от време на време .
Манджата се вкисна, върви си към мумифициране, покрита е с един пръст зелена плесен, а от МВР вече ме мразят .

С вятърът на промяната.

Навън се стеле Мъгла. Гъста и сива мъгла. Непрогледна, без цветове, с вкус на изтляли надежди и отчаяние.
И само сенки се мяркат из нея , опипком търсейки пътя си напред.
Някои сенки, неспирно се въртят в кръг и промърморват, че това продължавало вече цяло поколение?
Поколение родено в мъглата и привикнало с нея.
Други й се радват .
Обясняват ни, как навсякъде по света мъглата е така непрогледна, че мъглата е състояние естествено за природата на човека и как желанието на някои от нас тя да се вдигне, са думи скверноскловни и еретични.
Възползват се от нея и се молят тя никога да не се разсее.
За да не се видят ръцете им и награбеното в тях. Взето от незрящите и скрито в най-потайните зони на здрача. Изпращайки в мъглата хората с чуковете, да заковат отново пробойните в небосклона , да спрат всеки лъч надежда , за да може тя равномерно и плътно да се стеле, запълвайки дупките в душите ни.
Старейшините ни увещават, как мъглата е рожба на Прехода.
Да свикваме с нея и да й се радваме, за се не завърнат отново времената на пълна Тъма.
Защото там хората с чукове са били на всяка крачка и в тъмното са удряли наред. Напълно невидими и недосегаеми.
По-някое време запалват огън, на който да се посгреем в омразата си към тях. Към ония, от тъмните времена. Огън , в чийто проблясъци се виждат имената на тези, които са ни водили доскоро в мъглата.
Предатели. Мразим ги и това ни сгрява.
А мъглата си се стеле. Все по-плътна , създавана от думи, призиви и обещания, които се стелят на талази. Предизвикана от Мъгълите сред нас, известни с умението си да творят мъгла чрез думите си и да живеят в нея.
Някои я вдишват жадно, мъглата е станала смисълът на техният живот и не могат да си го представят повече без нея.
Ужасяват се , че някой ден тя може да се вдигне и слънцето да ги ослепи завинаги. Да ги превърне на прах, който да се разпилее в миналото.
От време на време се чуват призиви за излизане от мъглата, появява се някой нов водач, който да ни води, но избраната от него посока все води до още по-непрогледни места. Може би си е забравил очилата за мъгла ?
Не ги виним, прощаваме им и чакаме отново да ни поведат.
Някои вече се отказаха да скитат в мъглата. Спряха да вярват на водачите ни и са се затворили в себе си. Вгледани във вътрешната си светлинка, озарени от мечтите си, застинали като статуи в нея. Около тях се тълпи народ и шушука, че може би има нещо вярно в мечтите им, че може би има и други земи, в които мъглата не е толкова гъста, а понякога даже се вижда и слънце ?!
По-смелите поемат натам.
И не се завръщат.
Само гласовете им чуваме понякога.
Идващи отдалеч, приглушени и неясни, призоваващи ни за неща, които са неразбираеми и мъгливи за нас.
Само един слух се носи от ухо на ухо.
Опасен слух, който прошепваме, само когато сме сами.
Че мъглата не е вечна и може да бъде прогонена.
С вятърът на промяната.

Нещица

"Нещата" .
Това е най-голямата илюзия в живота - отъждествяваме себе си с нещата, които имаме, с нещата които искаме да имаме и с нещата, за които можем само да си мечтаем да ги притежаваме.
Нещата, с които се гордеем и нещата, за които завиждаме на тези, които ги имат.
Вещи, пари, дом, храна, дрехи - да това са неща, които са ни нужни, но доколко нуждата, която изпитваме към тях е обоснована и доколко продиктувана от начина на живот , който сме възприели за свой, под диктата на съвети, възпитание, реклами и лайфстайл на средата в която сме се позиционирали социално ?

Много интересно се получава, ако човек раздели живота си на три колони.

Нещата, които най-много му липсват от миналото, нещата без които не може в настоящето си и тези , които иска да има в бъдещето си. Списъкът е меко казано тревожен и се движи почти в геометрична прогресия отляво надясно.

Което ме подсеща на мисълта, че май самите ние много рядко знаем какво искаме от живота си и често си поставяме цели, чието изпълнение не винаги ни изпълва с радост или удовлетворение. Какъв е смисълът от живота тогава, ако човек не си угажда в него, би се запитал всеки ? Е и аз се питам, даже доста често, когато се колебая - заслужава ли си не, някоя нова придобивка и цената , която трябва да платя за нея ?

А цената не е в пари.
Защото зад парите, като измерител на нашето "полезно" участие в обществото ни, са отреденото ни време, което неусетно си изтича , срещите ни с приятелите ни, на които не сме отишли, компромисите, които сме направили със съвестта си, за да получим по-добра работа или да запазим настоящата си, всичко което сме премълчали, всичко което сме забравили от младостта си и всичко, за което не сме имали смелостта да направим в живота си.

Всичко на пръв поглед дребно и незабелижимо но неизменно в първата колона - нещата които най-много ни лиспват от миналото ни.

И в един момент, човек почва да се пита - А за какво ми бе нужно всичко това, щом ги няма нещата от които най-много се нуждая ?!
И си преоценя неусетно стойностната система, около която е построен живота му.
За да се научи отново как с цената на много по-малко, може да е много по-щастлив :)

Партията на Поумнелите

Няма да гласуват или не са решили – 32,5%, показват резултати от национално представително проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ).
"Ще растат апатията и гневът на българите през следващите месеци, а икономическата и финансовата криза могат да акумулират протестен вот", обяви директорът на НЦИОМ Лидия Йорданова.

Е, не знаех, че сме вече толкова много.
И сега, то е ясно - няма да гласуваме.
Протестен вот.
И това е вот.
Наказателен.

За тези, които ламтят за гласа им, за да овластим и узаконим отново беззаконията и кражбите им.
За всички тези, които най-нагло ни лъгаха и продължават да ни лъжат от екрана, как живеем насред оазис на спокойствието и ни световна криза, ни рецесия ще ни засегнат.
Към шоумените в дълги кожени манта, не правещи нито едно движение извън дома си, без то да е отразено в медиите.
Към балансьорите, балансирали доста умело почти 20 години на ръба на закона и оттатък него.
Към всички, които все още ни считат за глупаци, способни да откликнат лековерно на лъжите им и на обещаните от тях 800 дни.

Наказателен.

Но ще е достатъчен ли сам по себе си , един подобен вот на недоверие, към целият ни политически елит, за да го промени ?!

Дълбоко се съмнявам.

Всичките тези хора, влизащи в статистиката на негласуващите са отвратени и омерзени от политиката в българският й вариант. От наглото и високомерно безхаберие към техните , личните и общочовешки проблеми.

Колко сме много, а колко малко зависи от нас ?!

А дали е така в действителност ??!

Идващата 2009-та ще е преломна в това отношение.
Света повече няма да е същият.
Очакват ни тежки времена.
Времена, в които за да оцелеем няма да можем повече да се примиряваме с некадърността на управниците ни.
Защото тяхната некадърност, вече не само ще ни бърка в джоба като данъкоплатци, но и ще свали значително шанса ни за чисто физическо оцеляване.
А тук вече ... ножа си опира до кокала.
И в един момент ще се свърши с прословутото ни робско търпение и инертната ни нагласа да чакаме спасителя, съвсем ще секне.

Предстоят интересни времена.
Много интересни.
При това скоро, много скоро.

И ще си дойде времето, когато всичките тези, които сега не гласуват в знак на протест, в акт на отчаяние и с желание за справедливо наказание, ще вземат историята в своите ръце.
А това, това не са никак малко хора - всеки трети от нас.
Всеки един, който не се примирява със статуквото и иска нещата да се променят веднъж завинаги.

Мъка, мъка-а-а Инфантилний ми Българский Народе, МЪКА !

Мъка, мъка-а-а Инфантилний ми Българский Народе, МЪКА !
Свърши помийката , което ви сипваше Нова тиви от екрана и сега с какво ще се загрухвате вечер ?!
Как ще протича битието ви без Биг Брадър ?!
Ужас апокалиптичен, няма я помийката, на сървайвър също скоро му се види края - какво ли ще погали комплексираното ви его, без опастност да ви създаде излишна гънка по гладките мозъчета ?!
Как да не съчуваства човек на подобна аудитория, чийто смисъл на живота се свежда единствено до това да следи в захлас развяването на поредните кирливи гащи на екрана.
И колкото са по-кирливи и осрани , то в толкоз по-голям възторг да изпада.
Идеалната помия за перфектните прасета !
Навикнали на свинският си начин на живот, загрижени единствено да има сипана помийка в кочинката , а света около тях - кучета го яли.
Те не са в него !
Те са защитени !
Те са Защитен Електорален Вид ! ( Кратуната Зев от епизодите на "Лекс" , която освен да плещи глупости и да се облизва сладострастно в мечтите си, май за нищо друго не става та и затова всеки я подритва по пътя си )
Защото , къде може да се намери по-добър стожер за настоящото ни статукво и безизходица, от това грухтящо в самолюбието си електорално стадо.
Освинено до ушите, изгубило всичко човешко в себе си, достигнало в развитието си заветната мечта - Завършен Консуматор !
Свине, чиито разбирания за добра музика еволюират до турбо-хард-чалга, отпиващи от долнопробни питиета и замезвайки с помията от екрана.

Няма да се боря с тях - безсмислено е.
Просто числено ни превъзхождат в съотнощение 1000 : 1 , така че всеки един опит на отявлена конфронтация е предварително обречен на неуспех.
Не мога и да ги съжалявам.
Може да съжалиш единствено човек, който по нещастно стечение на обстоятелствата е изпаднал до подобно вегетивно състояние на личността, а не човек , който неистово се стреми към него и квичи в потрес , че телевизионната помийка е секнала.
Няма и да ги иронизирам, защото и най-острата ирония не е способна да пробие дебелокожието им.

Просто... просто ще ги оставя на съдбата им и на живота, който им предстои.
Защото , за разлика от мен, животът е безкомпромисен и жесток.

А аз, аз просто ще си взема едно наум, да не се удивлявам чак толкоз много на инфантилизма превзел нацията ни, и да не очаквам от народ изобилстващ с подобни освинени елементи, някакво желание и способност за промяна в близко бъдеще :)

ПП
С настоящият си постинг не искам да обиждам свинете като животински вид, защото за разлика от съгражданите ни, те са доказали своето превъзходсто в интелектуално отношение, спрямо една огромна част от останалите животински видове :)))

Без думи.

Честно казано не ми се пише за това. Просто се надявам след като го напиша, да ми олекне малко, но... мислите ми все кръжат около това - Как е възможно приятел да ти набута по приятелски спринцовката с хероин в ръцете, при положение, че ... точно приятелите ти трябва да те опазят от теб самия ?
Може ли да се нарече такъв човек приятел ?!
А тя е свестно дете, лъчезарна, умна , човек с реално бъдеще пред себе си.
На път да се върне в Ада отново, с помощта на нeйна приятелка, вкарала я отново в мъртвешката спирала на дрогата.
Не знам с какви думи може да се нарече подобен човек, на думи зовящ се твой приятел, а връщащ те там, откъдето си излязал с неистови усилия на волята и неустоима болка на тялото, изкушаваща те да се завърнеш в Ада на наркотичните видения.
Просто не ми се събира някак си в главата всичко това...
Едни цигари, уж невинни в същността си водят до трайно пристрастяване и си е голям зор да ги откажеш, съдейки по досегашните ми опити и успехи в тая насока, а наркотиците в различните им форми , за тях какво да кажем ?!
И страшното е, че не знам как да й помогна.
Донякъде разбирам защо отново е посегнала към тях.
Донякъде от скука, донякъде от безделие, но много повече, за да си припомни старото време с приятелката си.
Заслужава ли си човек да си припомня по този начин миналото си , след като му е коствало години за да го остави зад гърба си.
Утре ще се видим и не знам какво да й кажа.
Ще ми се да знам, как мога с думи да й предам това, което усетих научавайки "новината", че с лека ръка е отхвърлила всичко добро от новият й живот , завръщайки се към стария.
Да бе проста, да бе някаква джофра, каква ще да беше, може би щеше да ми е и някак безразлична и щеше да ми е леко да отмина това събитие в живота й.
А тя е такъв прекрасен човек, че чак отвътре всичко си ме стяга и боли, усещайки това което се случва с нея .
Не знам.
Надявам се, утре да намеря точните думи, за да помогна на един приятел да се върне обратно на пътя.
Търся точните думи.
Не ги намирам.

Зимата на Нашето недоволство !

Днес ще се протестира ! Ура ! Ура ! Ура !
За какво точно, е донякъде ясно - против правителството ,
Какво се цели с протеста е хипотетично определено - правителството да се засрами от действията си през последните години, срамно да подвие опашка и да се оттегли в изгнание, където със скимтене да си ближе раните нанесени му от "всенародният" протест.
Всенароден в кавички, защото човек ако прочете списъкът на формациите , които ще вземат участие в протеста и започва да се смее.
"На площада се очаква да се съберат протестиращи от Сдружението на настоящите и бъдещите майки, студенти, земеделски производители и еколози"
"Припомняме, преди два дни на пресконференция организатори на днешния протест потвърдиха, че са провели разговори с пенсионерски организации, които са били поканени.
Организаторите отрекоха слуховете, че на протеста ще присъстват и футболни фенове и агитки, които да увеличат напрежението и да провокират развитието на т.нар. „кървав сценарий".

Смях, смях и Позор за родната ни опозиция !
Толкоз време на недоволство, а такова хилаво отроче да се пръкне !
Някаква мутирала демо-версия на всенародно недоволство, днес ще цели да покаже, че на народа вече му е прекипяло и Повече Така Не Може !
Да наистина, повече така не може защото за пореден път , поредният протест, ще е не форма за израз на недоволство, а оттам и на ясен знак към управляващите, че трябва да сменят подхода си на управление, а акт на пълно орезиляване на всяка една форма на опозиция срещу властта.

Кои ще ми протестират в един работен за държавата ден ?!
И кой идиот определи днешната дата за протеста, без да си дава сметка, че не може да изкараш на улицата тези, които с цената на всичко са готови да запазят работните си места, във времена на всеобща икономическа криза и грозяща ги безработица ?

Както и да е, то явно в нашата държава за да си опозиционен лидер, трябва първо да си доказан олигофрен, но пак не мога да се сдържа и да не изкоментирам тези, които ще протестират.

Студентите - удобната подлога на всяка една опозиция, които винаги са готови да протестират, ей така - заради чувството, че от тях нещо зависи и за единия сеир само, след който пак да са говори, че студентската младеж е будната съвест на нацията ни.
Будна, ако предната вечер не е препила, не се е сбила в някоя дискотека или не се е дрогирала с меки или твърди наркотици.

Сдружението на настоящите и бъдещите майки.
Майка е свята дума, но как можем да познаем кои са бъдещите майки сред нас и по какво ще ги разпознаем. Не ми се вижда удачна идеята, бременни жени да присъстват на подобни сборища, което би им се отразило крайно зле на състоянието , отчитайки как обикновенно се развиват протестите у нас, когато в челната линия на протеста излязат хулиганите, анархистите и психопатите, чиято основна цел е да предизвикат сбиване с полицията.
Или може би, бъдещите майки ще играят ролята на жив щит за тези хора ?!
Що за кретен би ги вкарал в подобно непредвидимо като развитие събитие.

Пенсионерите - любимата ми таргет група !
То наистина не може да има протест, без няколко разчорлени бабички реститутки подрънкващи с тенджери и тигани, забърсани пътьом клошари с обещанието за по някой лев и дядковци отдавна в плен на Алцхаймер, забравили собственото си име, какво пък да говорим за целите на протеста ?!
Добре е , че на такива събития са платените викачи с мегафоните, та да им напомнят какви глупости да скандират масово.
Тоя път ще е малко трудно с апела "Кой не скача е червен ! " , отчитайки възрастта им и днешната поледица в града.

Кои останаха ?
Еколозите ? Те пък за какво ще протестират ? Не видях никъде точно те какво искат да постигнат, ама нали протеста си е тюрлю-гювеч, закъде ли сме без тях ?!

Футболните агитки ?!
Да , с тях протеста ще придобие един наистина демократичен и мирен вид - да му мислят бъдещите майки и пенсионерите, като най-беззащитни жертви на протеста !
А ако вземат и фермерите да се включат в протеста както обещават, цирка ще е съвсем пък шарен - до двукраките телета, ще закрачат и тези изкарани от фермите, със звучни имена на президенти, премиери и депутати, които ще бъдат публично заклани за радост на озверелите от глад и немотия пенсионери.

Да, цирка ще е пълен, но ще си е цирк.
За пореден път доказващ една тъжна истина.
Ние не сменихме власта на 10-ти Ноември !
Ние нямахме своята нежна революция !
Ние никога не сме излизали от червената зона на здрача, просто днес едните лумпени ще искат от другите да им се предаде властта.

А утре пред урните, всички които днес си играят на демократи и се самозалъгват с будната си гражданска съвест, ще отидат отново пред урните, и ще изберат същите кретени срещу които днес протестират. ( За да се добави още една позорна страница в Овчите хроники )
Ако не тях, то ще са техните пребоядисани клонинги, родили се от същата тази партия, чието управление е синоним на зима.

Лукановата зима, Виденовата зима, Станишевата зима - Зимата на Нашето недоволство !

Добре де, какво сте всичките против ?!

Оприличили държавата ни на кенеф ?!
При това на турски кенеф ? И вие всички, се възмущавате вкупом ??!
На какво, на истината за дереджето на държавата ни, ли ?!
Щото нямаме силите да си признаем, че ситуацията у нас е тотално осрана от триглавата коалиция, управляваща с мандата на турската етническа партия ?!
И какъв очаквате да е тогава облика на страната ни ?
Един път, някой да има силата да ви каже истината в очите и вече два дена само гневни постинги чета ?
И ?!
Наместо да се мисли, как ще изкараме държавата от лайната дето я вкарахме, позволявайки на тройната коалиция да осере всичко , до което се докосне в управлението си, ние сме взели да се тръшкаме за негативния си имидж пред света.
А той , негативния ни имидж, няма да се оправи с медийни фъндъци, с гневни цупения и с драматични тръшкания.
И колкото и гневни ноти да си пусне външно министерство, и колкото и "извинения" да ни се поднесат - фактите си остават факти - България е наистина един огромен, бетонен кенеф, на прага на Европа.
Кенеф , в който най-големите лайна плуват най-отгоре, носейки звучните титли Премиер, Министър, Президент, Коалиционен Партньор, Балансьор на етническото напрежение.

И просто, ако искате поне малко да ни се позабърше имиджа, ами не давайте на Европа повече повод да ни се надсмива по един такъв показателен начин, като ни показва директно, какво си мисли за нас !

Избирайте разумно и носете отговорноста за избора си !

Без чувство за вина.

Не се чувствам виновен.
Не се чувствам виновен , за това че не съм споделил вашият избор, не се чувствам виновен за това, че не споделям и вашето чувство за вина.
Вина, която постоянно се опитват да ни вменят и да заиграят по тънката струна на гузната ни съвест, за да ни накарат да избереме тези решения, които ще са в чужда угода.
Не се считам виновен за глобалното затопляне.
По простата причина, че към момента няма 100%-тови научни доказателства за него.
Има работни хипотези, има предоположения , но никой не може в момента да ме убеди, че промяната в температурите в момента се дължи изцяло на човешка дейност.
А в предните геоложки периоди, когато Земята пак е преминала през подобни климатични цикли, а човешката раса я е нямало дори и на хоризонта като идея, тогава кой е бил виновен ?
Марсианците или динозаврите с отделяните от тях метанови изпарения след обилният им обяд ?!

Не се чувствам виновен и за световната финансова криза.
Нито за кризата на жилищният пазар.
Как може да изпитваш чувство за вина относно процеси, които проследяваш само от разстояние , без да си пряк участник в тях.

Не изпитвам вина и за политическата криза у нас.
Просто отдавна съм се убедил, че за да излезем от нея, просто трябва да се сменят поколенията с такива, които разбират личната си отговорност към живота си, а не да го поверяват в чужди ръце живейки от избори до избори на автопилот.
Осъзнах го в момента, в който наивно гласувах за Жельо Желев, а срамът ми от изявите му, ми остана за цял живот.
И от тогава насам , се усмихвам при всеки апел за гласуване за "по-малкото" Зло.
Моето малко зло си е в мене - да гласувам ли за него ?
А защо не за него , а за чуждото Зло, моето поне си го познавам и си го държа донейде под контрол, но бих ли удържал чуждото, което бих пуснал от кутията на Пандора, подркрепяйки го с гласа си.

И разберете ме правилно, не можете да ме накарате да се чувствам виновен, за нещата за които живеете с чувство на вина.

Ако искате ме пишете асоциален, ако иската си ме определете като егоист, но просто отдавна съм си дал свободата, да съм отговорен изцяло за моите грешки, без да се мъча да изкупувам на гърба си грешките на другите.
Дори и вашите.
Просто съм се убедил, че има две категории хора.
Първата, която е изключително малобройна, са хора на които може да им помагаш - хора които се нуждаят от помощта ти, биха я разбрали и приели безкористно.
Втората е тази група, която те призовава за помощ, само и само после да може да те обвини за неуспехите си, в следствие на твоята намеса в хода на нещата.

По тази и причина, приемам за вярно, че просто си има грешки и страдания, през които , както отделният индивид следва да премине, така и нацията като цяло.
За да придобие този опит и знание, които да ги направят по-мъдри, разбиращи и приемащи грешките на останалите.
Готови да се променят и оцелеят.

Без чувство за вина.
Без укори и угризения.
За да продължат напред.

вторник, 20 януари 2009 г.

Поетично - 1

Време е, да започна да си прехвърлям тук, това което би се изгубило от старият блог, вследствие на очаквана злоумишлена намеса. Така че, връзвам овреме попа, за да си ми е мирно селото. Тук ще прехвърля всичко в мерена реч и от двата ми блога там.

22.10.2008 00:29 -

Отражения


Често, понякога,
мене ме питат -
Луд ли си,
стига с тези мечти !
Виж се, къде си ?!!
Стига си, в облаци скитал !
Всичките хора станаха ,
стегни се и ти !

Често ме гледат ,
в мен те дълбоко се взират.
С явна насмешка,
в очите присвити и зли.
Гръб все обръщат ми,
шепнат припряно и тихо.
Сбъркал съм своето
време, дори !

Страх ви е.
Този ви страх,
аз и разбирам.
Вирус опасен
вилнее във мен.
Болест заразна е,
и дълбоко в мен, тя е прикрита.
С името Щастие, тя се зове.

Аз се самотен не скитам.
Бродя свободен, под чуждо небе.
Волен във него - високо политам
носен далече , на свойте криле.
Нейде, далече, в ниското долу
сянка самотна се рее, облечена в плът
Тази ли сянка, ти всеки път питаш?
Нея ли вкарваш във верния път ?!

21.10.2008 19:12 -

Спомен

Аз помня те !
Със спомена оранжев -
цветът на твойта топлина.
Изгаряща до болка и по детински млада -
жигосала ме с белега на любовта.

Така те помня аз.
Обвита в нежна аура,
иронизираща ме на моменти.
С поглед закачлив -
към рамо, наклонила своята глава.

Не искам,
и не мога с времето да те забравя.
Защото още чувам,
в мигове на самота и болка
прошепнатите в нощта слова.

И тъй ще те запомня !
Със спомена на наште срещи -
в очите свои, сбрала моята тъга.
Ти в мен остана , единствената
и безсмъртна, вечно млада -
завинаги, в моята душа.

22.10.2008 11:35 -

Чаша сутрешно кафе :)


Денят започва късно
с чаша сутрешно кафе.
А през прозорците,
се пак процежда
уморена светлина.
С надежда нова се събуждам.
с надежда, новичка една.
Дали отново ще те зърна,
дали ще влезеш в мойта сивота ?
Денят започва бавно
-аз взирам се в мен.
На дъното се аз откривам,
сред странни сенки обграден.
Със почерк странен , треперливо
изписана си ти до мен.
И чашата изпита е до дъно -
на дъното сме само двама с теб.
Един до друг, отново заедно -
докоснали се, в новият ни ден.


23.10.2008 10:55 -

Post Factum

Здравей !
Аз бях обещал да мина...
но знаеш, как животът е сега -
едно подкараш, сетне друго
и все не стигам аз,
до твоята врата.
Знам..
чакаше ме дълго,
очакваше звънът в нощта.
И в черните самотни нощи,
аз бях сред други,
в самота.
Виж...
аз пак пристъпвам плахо.
Сърцето свое притaявам,
стоя аз тих пред теб,
сега.
И да поседнем, а ?
Да помълчиме заедно
ний поглед сплели
отпиваме от нежна
тишина.
Налей !
За тез ,
които днес сред нас ги няма
за приятелите наши
да споменем с поглед сведен
паметта.
Така и както
днес те споменавам
поседнал сам,
а срещу мене -
Тишина.

28.10.2008 16:03 -

Есенно, почти златисто.

Част от мене, в миналото все живее -
част от мене, с тебе е сега.
И отново с теб сме двама,
и посипва ни със злато есента.

Времето, назад в годините е спряло
и седим си с теб, под старата асма.
Тихо в мен се връщат, миговете отшумяли
в дланите си аз усещам, твоята ръка.

И повеждаш ме със теб отново,
по пътека златна с есенни листа.
Слънце, вътре в мен изгрява
връщаш ми отново радостта.



28.10.2008 19:26 -

Моята политическа платформа

Не смятам аз отново да гласувам,
не искам за измамници, да дам си аз гласа.
И с риск, за аполитичен да ме мен тълкуват,
поемам по избраният си стръмен път.

Не ще да търся аз опора във Месии,
не искам пак да чакам 800 дни.
Туй що съдбата, като орис ми е отредила
до дъно ще изпия, та дори и да горчи !

Поемам сам, а редом с мен съзирам други.
Отрекли се от обещани земни благини.
Отхвърлили лъжите съблазними
поели като мен, към истина сами.

Вървиме редом, всеки е нарамил
торба с надежда, вяра и любов.
Къде ще стигнем никой се не пита,
вървим напред, в Движение Живот !


ПП Посвещава се на Чара и на Славунчо - фаровете в блогосферната мъгла :)
Чара, не се сърдиш нали ?


28.10.2008 17:40 -

Мьобиусов синдром

Да бяхме в друго време се родили,
по времето на Йовков и Пелин -
По този начин бихме ли творили
или друго бихме ний, възпели в химн ?

Опитвам се, аз някак си да се представя
в шаяк сив, с износено , закърпено сетре.
Край масата олющена, в кръчмата събрани -
наливащи подред , от мътно стъклено шише.

Отпиващи от люта гюлова ракия -
опиянени в тежък розов аромат.
Дали за чувствата си бихме ний спорили
или всичко, щеше да е с друг обрат ?

Приглаждам аз замислено брадата,
непознала с дни и седмици бръснач.
И в него време, неусетно се пренасям
потъвам в тих, вечерен селски здрач.

Долита лай далечен, измучи телна крава
поляга бавно, с дъх на издоено мляко вечерта.
Полето опустява - стадата връщат се от паша,
на чановете медногласни, носят песента.

Отвън на двора , под асмата съм приседнал
и взирам се с надежда в старата луна.
И питам се , дали така и след години
животът ще да е загадка и за нашите чеда ?


19.01 16:47 -

Славеева песен.

Тихо е, месечината бледа изгря
в този миг бисерна песен разцепи нощта.
Славей, самотен на клона запя
песен любовна , една в самота.
Трели се сипят, преливат във стих
в ритъма страстен и звучен, и тих.
Славеят пее , от страст се тресе
сякаш ще пръсне туй малко сърце.
Сбрало в едно и печал , и любов -
звънко раздрали те нощен покров.
Захласнат аз слушам го,
а вътре в мен ме боли.
Славею мой, аз моля те спри !
Нека остане в сърце ми тъма
нека не спомням си болката зла.
Нека отмине любовният блян,
нека забравим за първият свян.
Славею, моля те - имай ти жал
славею мой - сърце от печал.

idaaa - Тъжна е тази песен, разплака ме!
19.01 16:58 Тъжна е тази песен, разплака ме

evchet0 - Песента аз дочух и луната съзрях, ... 19.01 18:41

Песента аз дочух
и луната съзрях,
а тъгата се стеле
и аз онемях...
Днес е тихо
и в мойто сърце,
славею пей
за любов и копнеж...
Слушам в захлас,
а в мене боли,
как да забравя
очите добри,
как да не спомням
любовния блян,
има ли обич
остава си там...
Там във сърцето
додето кърви,
обич ще има
и все ще боли...

olele - :) 19.01 19:00
И тъй ще минат златните години
в песните преплетени един със друг.
И ще преживеем ние късна зима,
усмихнати на времето напук.

bizcocho - Покори ме този стих!:) А на един &... 19.01 19:15
Покори ме този стих!:)
А на един "славей", от Сливен,
преди много години сърцето си завинаги дарих!

19.01 19:27 Дори прикрита и под странен псевдоним
дори и никът да издава, човек така раним.
Дори тогава, тук ще си добре дошла,
и ще е отворена пред теб и моята врата


6. bizcocho - ...
Прикрила себе си зад псевдоним,
от мене си душата си да скрия...
и вълчият капан е тъй раним,
когато го подминем ние....


16.11.2008 23:55 -

Полунощно.

Жужи, забравена,
самотно, синята кутия.
Отмерва тихо и безцелно
миговете кратки до съня.
Чрез гласовете
нейни непонятни,
разделям се ,
с представата си,
грешна за света.

И само в този час
среднощен и последен -
към други светове
разтворям свои сетива.
Реалността позната
се разтапя бавно,
далечен свят, почти неясен
разстила се в нозете мои,
като през мъгла.

През сънища свои
и забравени аз виждам,
пред мен отворила се е ,
отново златната врата.
И чакат -
да ме преведат през прага -
мечти ,
отхвърлени във други времена.

Да бъда там,
де никой не пристъпва .
Да сторя туй,
от що мнозина се боят.
Да видя,
аз отново детството си непонятно .
Въздигнал се напълно сам,
със силата на своите крила.

Да бъда просто себе си -
а не тоз, който другите желаха.
Да изгоря отново,
в пламъка на любовта.
Да съгреша отново -
този път стократно !
Във свойте стъпки да вървя.


24.10.2008 11:34 -

Ти пак си тук.

В екрана се взирам,
отсреща си ти.
Усещам те тебе,
чрез твойте очи.
Студено е днес,
присвиваш се ти.
И тръпнеме двама
в студените дни.
Мълчим пак заедно,
екран ни дели.
Но някак си близко
сме двама, нали ?
Аз думи пак нямам,
нямаш и ти.
Но трябват ли думи
щом тишина ни теши ?
Самотен текста се ниже
стиха сам се реди.
Безмълвен оставам,
оставаш и ти.

понеделник, 12 януари 2009 г.

Овчи хроники

В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя . И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.Овчаря се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде ?!Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я , а след нея заблеяха и останалите, обявявайки я за десидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?! Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна. Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е ?
Заблеяха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.

И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе вълчи.И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта , изпод копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство. Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почуввства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи. Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер... Дори и малкото което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие. Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата , а кучетата са им били верни другари в игрите.

И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.

Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.

Затварям блога си

Затварям блога си в http://valsodar.blog.bg/. Или по-точно казано, просто сипрам да пиша там.

С известно съжаление, защото ще ми липсват част от хората там, които влизаха в блога ми и с които ми бе приятно да съм.

Но не мога да правя повече компромиси и отстъпки, с начина по който се модерират нещата там , с изкривената представа за статистика, триенето на мнения и прочити, с наглото манипулиране на читателската аудитория

Дойде си време и за това.

Затварям блога си в http://valsodar.blog.bg. Или по-точно казано, просто спирам да пиша там.
С известно съжаление, защото ще ми липсват част от хората там, които влизаха в блога ми и с които ми бе приятно да съм.
Но не мога да правя повече компромиси и отстъпки, с начина по който се модерира там , с изкривената представа за статистика, триенето на мнения и прочити, с наглото манипулиране на читателската аудитория и не по-малко безцеремонното съсипване на една среда, която бе повода да започна да пиша там.
Както и да е , от днес започвам да прехвърлям всичко това, което си харесвам от написаното за периода Април-Декември 2008, с тенденцията да си продължа изцяло тук, в среда без нашенски модераторски простотии.