понеделник, 9 декември 2013 г.

По време на Вторият сън

 Няма нищо по-хубаво от вторият сън. Този, който блажено, протягайки се в леглото, малко след като си усетил, че вече си се наспал успяваш да си досънуваш. Със сценарий изцяло по твой вкус, декор и сцена, каквито само фантазията ти е способна да сътвори.
  Звъни се. Настойчиво се звъни. Шумно, досадно, така че ти се иска да изкрещиш нещо по целокупният женски адрес на този, който направо е залепил пръста си за звънеца!
 Правя се на умрял. На сериозно умрял, поне от седмица висящ в небитието, опитвайки да изключа сетивата си, връщайки се към вторият сън, но раздиращият мозъка ми звук пробива през всичките ми опити на волята да го елиминирам.
-Добре де, кой ли идиот ще тръгне да ми звъни сутринта, баш по това време? - вече със зараждащо се любопитство и с надигаща се жажда за отмъщение се питам, като започвам опипком да си търся дрехите по пода. Какво правят точно там по-добре не ме питайте, знам ли аз, че да ви отговоря. Тътрейки си бавно краката в стил ранобудно зомби се отправям към вратата. Отварям я леко и пак я затварям, но този път звучно и със замах.
- Е, те това е вече прекалено! Това го нямаше даже и във вторият ми сън! - На вратата моля ви се, стои един шишкав чичка, с подпухнали очи, месест нос и пищна бяла брада в униформа на пожарникар. ( Униформата им червена ли беше, че не се сещам? )
Разтърквам очи, за всеки случай ги наплисквам с вода за да отпъдя сутрешната си халюцинация и таман да реша, че съм жертва на фантазията си, на вратата отново се звъни?!!
Няма грешка, същият шишкав идиот ме гледа, че даже ми се и хили насреща:
- Хо-хо-хо, най-сетне те намерих моето момче!
- Моля? - едвам завъртам думата в пресъхналата си уста - Мен ли??
Не ми е познат, не е комшия, а бе това ще е поредния прошляк решил да събира дарения явно? Бъркам в джоба си, намирам два смачкани лева и му ги подавам през процепа- Хайде със здраве и ако може да не минаваш пак толкова рано!
- А-а-а, няма да се разберем така!
- Толкоз имам, толкоз давам. На харизан кон зъбите не се гледат - донякъде с яд изричам аз и посягам да затворя вратата. Останах си с посягането, защото един дебеличък прасец, в извратено червен лачен ботуш е запрял вратата. Наглец! Аз пари му давам, а той не ще да ми се маха от главата?!
- Казах, няма да се разберем така - продължава невъзмутимо шишкавела. - Ей я на торбата, скачай в нея!
- А бе каква торба бре човек, ти у ред ли си с главата?-вече напълно разсънил се от нелепата ситуация му влизам в тона и аз. Че даже и усмивката си намерих, да се чудиш как успях по това време на деня?
- Виж какво, дай да я караме по същество - продължи наглецът. Ти нали си... - казва името ми и половината от личните ми данни.
- Аз съм. - Оппа-а-а тоя ще е или данъчен или полицай, за да ги знае?
- И както виждам можеш да готвиш, обичаш жените, децата... - дъртака продължава в напевен стил да изрежда всичките ми добродетели, от които все още не съм успял да се избавя.
- Ами-и.. да - с голяма доза несигурност му отговарям аз, вече окончателно ошашавен от къде ли точно ги знае тези неща. От Фейсбука ще да е, там ме е прихванала гадината! Знаех си аз, че на тези социални мрежи човек вяра не трябва да има и те се шпионират от чуждите тайни служби, ама и агент на вратата да ми изпратят, е това вече е прекалено. Безкрайно, много, крайно прекалено. Особено сутрин!
- Така, на профила си значи напълно отговаряш, скачай значи в торбата!
- Ама!??
-Няма ама, виж тука какво са ми записали в листа за изпълнение и доставки "Дядо Коледа, моля ти се донеси ми Идеалният мъж, който да... " - и от тук насетне изброява всичко отметнато вече по чек листа.

 Мили дами, много ви моля, спрете да си пожелавате идеалният мъж!
Защото някой ден, аз ще си го върна, при това злобно.
Ще пиша на тоя същия дъртак, да ми достави перфектната жена и ще ви гледам сеира сутрин рано, почти на събуждане, по време на вторият сън.

сряда, 25 септември 2013 г.

Типи Дегре - малката Маугли на Африка


  Типи Дегре (Tippi Degré) се ражда в Африка в семейството на френски фотографи снимащи дивата природа и е прекарала детството си изключително необичайно. 


 
  
  Момичето израснало в африканската пустиня е установило необичайно близки отношения с много диви животни в т.ч. с 28 годишния африкански слон на име Абу, с леопарда Джим Бим, с малките на лъва, с жирафа, с щрауса,с мангустата, с гепарда,с жребчето на зебрата, с крокодили и даже със змии.




  Африка която бе нейн дом в продължение на много години, направи така, че Типи да се сдружи с хищните животни, а също така и с аборигените от племената на Намибия.  



 

                
 Още докато е била съвсем малка, младата французойка е казвала "Аз нямам   приятели тук. Защото аз никога не виждам други деца около мен. Моите приятели са животните."



 Родителите Ален Дегре и Силвия Робърт са описали живота на Типи и общуването й с дивата природа в увлекателни книги и филми. Книгата "Типи в Африка" разказваща за живота на Типи и нейните приятели я прави много известна след издаването си през 1998 г. 


  Поглеждайки назад може да се каже, че въпреки очевидните и напълно оправдани опасения на родителите й, Типи е имала едно изключително вълнуващо детство.

Малцина сред нас биха могли да да се похвалят с това, че са преживели едно истинско приключение яздейки на гърба на щрауса, или че най-добрият им приятел от детството е бил африкански слон - едно от най-големите животни на планетата.








понеделник, 23 септември 2013 г.

А къде ни е държавата?

Какво прави държавата, в тази държава така не може да се живее, тази държава за нищо не става - добре де, питам аз - А защо за държавата ни все се присещаме когато нещо ни притрябва от нея и ни допре здраво до гъза, че нещо в нея нещата не вървят, както очакваме да бъдат?
 От една страна в България има най-много десни партии на глава на населението, демек партии стремящи се да намалят ролята на държавата в живота ни, а от друга населението за всеки един свой проблем търси помощ от нея?
 Ха, сега де?
 Искаме или не искаме държавата да ни се меси в живота?
 Искаме гарантирани високи пенсии, безплатно здравеопазване, образование, ред и сигурност, а от друга страна... дай да се оправяме сами, без държавна намеса и съответно социална политика, гарантираща горните ни мераци?!
 Примери за това - бол.
Земетресения, наводнения, пожари..., какви ли не природни бедствия се сипят на главите на българите, но нали втория акъл все ни е по-силен, наместо да се застраховат срещу тях ( и съответно да отделят едни ми ти средства като разход), хората за по-лесно чакат от държавата да ги обезщети? Ха?!! Държавата е длъжна да те предпази от твоето собствено безхаберие, така ли? Или не е луд тоя, де не мисли за рисковете пред себе си, а тоя де ще му ги възмезди, щото видиш ли живеел в същата държава? Защото точно така се получава, когато държавата трябва да вземе пари от едни хора, чрез данъците им, за да ги даде на други, чакащи помощ от нея?!
 И да питам аз десните гласоподаватели - А бе, вас не ви ли е срам, да чакате помощ от държавата, след като категорично отричате социалната идея да се взима от имащите, за да се помага на нямащите. Нали в дясното пространство е водещ законът на Дарвин - всеки сам за себе си? Тогава що ревете, че държавата ви била такава, че била онакава, че не ви помагала в трудни моменти?!! Ами помогнете си сами де, нали държавата ви задушава и не ви дава да дишате, та и затова не я щете в живота си!

 Питате ме аз какво мисля и на каква позиция съм тогава?
 На позицията на рационалиста, демек на този човек, който се опитва да гледа обективно към света.
 Не знам,  кой още е чел "Луната е наставница сурова" на Хайнлайн. Е, та ако я е чел, няма как и да не е запомнил една аксиома от нея, а именно "Няма безплатен обяд". Тоест, за да се даде на едни, все отнякъде трябва да се вземе и то се взима от други, които го имат.
 Казано с думи прости и ясни - Аз съм за социалната идея - но идея почиваща на справедливостта!
Всеки един трябва да заслужи помощта предоставяна му от държавата, правото на социални помощи, медицински грижи, сигурност и образование. Да ги заслужи с личната си роля и принос към същата тази държава.
 Защото не е справедливо според мен, едни тъмно зелени тарикати да се издържат с професията "правене на деца", защото видиш ли, останалите били балами за да отделят от заплатите си, за социално подпомагане на първите. Не съм съгласен и детски помощи да се предоставят на хора, които не изпълняват съвестно задълженията си на родители, лишавайки децата си от така нужното им възпитание в  наложилата се с времето ценностна и морална система на българите и редом с тях на цивилизования свят, както и да ги лишават от образование, за да могат те да просят или крадат, наследявайки порочните умения в семействата си.
 Не съм съгласен и с това, да има професията безработен у нас. Ако човек се поогледа около себе си, ще види че има работа за целият китайски народ около нас! Мръсни улици, пустеещи ниви, занемарани фасади и още куп неща, които гледаме с погнуса и определяме с репликата "Майната й на тази пропаднала  държава".
 А всъщност пропадането на държавата се дължи на пропадането на самите нас.
 На това, че са спрели да ни дразнят тези неща, които са очевадни, а не ги забелязваме вече. Докато в един момент, не изгубим напълно чувството, че и самите ние сме част от нея. Че държавата - това всъщност сме ние и тя просто е един сумарен образ на всичките ни плюсове и кусури като хора.

 Защо ви написах всичко това ли?
По една много проста причина - преди да се оплакваме от държавата си, нека да погледнем към самите нас и да се запитаме - А аз, какво направих до тук през живота си, за да стане тя по-добра?

 Защото никой няма да поправи държавата ни, ако преди това не поправим себе си. Като мислене, като поведение, като отговорност към тези преди и след нас.

сряда, 24 юли 2013 г.

Приказка за Ламята

 Ламята живееше охолно в покрайнините на селото, в една закътана долчинка, дошла преди много, много време, надживяла няколко поколения и привикнала ги към присъствието си. Тя не бе никак проста, бе си ламя от сой и потекло, та като такава тя добре съзнаваше, че дори и да ги е страх селяните от нея, то ако започне да иска прекалено много от тях те ще се вдигнат вкупом срещу й, а тогава дори и на нея няма да й стигнат силите за да ги пребори.
 Докато бе наивна и млада правеше грешката да изяжда селските юнаци пратени срещу нея. С течение на времето тя постепенно помъдря и разбра, че е по-добре да направиш противниците си съюзници, отколкото да множиш броят им по пътя на откритото си им противопоставяне.

- На това село не са му нужни мъченици и герои, които то да следва - осъзна ламята и спря да прави герои от юнаците, та от приказка на приказка, с думи сладки и обещания за имане и облаги тя успя да привлече почти всички от дошлите срещу нея в охраната си. Двама-трима от по-несговорните се наложи да изяде, но с отвращение и в името на каузата, както каза на останалите сбрали се около нея. Да, наложи се и да раздели с тях част от това, което събираше от селяните като "Данък спокойствие" , но това бяха жалки трохи от всичко, което вече бе сбрала и скътала в пещерата си с времето.
  В един момент до селото долетя мълвата, че други села вече са прогонили ламите си, че живеят сговорно и свободно, без да се страхуват, без да робуват и са вече господари на труда и живота си. Сбраха се и седнаха да решат какво да правят - да гонят ли със сила ламята или... просто кротко да я помолят да ги напусне. Седнаха около една по-широчка маса в механата и започнаха да мъдруват. На масата седнаха и пазвантите на ламята, като хора, които я познават отблизо, хора вещи относно нея, с идеи как да я кандърдисат со кротце и со благо да си иде, защото никой от това село не искаше вече зорлем да става герой, а и да гинат в люта битка с нея докато останалите да си гледат рахатлъка просто не си струваше вече. Поспориха, помъдруваха и накрая решиха да отидат при ламята и да й кажат да си ходи, да я помолят... пък тя дано и да ги чуе. Че вече другите лами са си тръгнали вече, да иде и да ги последва, не върви сега това село ламя още да си чува.Времето е вече друго, така да се каже.
 Отидоха, но ламята вече я нямаше. Наместо нея от три места от земята се бяха показали три различни глави и всяка говореше против другите две:
- Оная там червената, тя ви ограби, тя ви взе всичко, накажете нея! - съскаше главата в синьо.
- Не слушайте синята, ще загубите всичко хубаво, което сте направили до момента! - изръмжа червената.
- Време е за нови права и свободи - прошепна третата - елате при мен и аз ще ви ги дам.
 Селяните започнаха да се чудят и да се маят, ха сега де, коя от тях по-напред да послушат, коя им казва истината за другите. Лека-полека селото първо се раздели в мненията си наполовина, после още веднъж и още веднъж, а от земята никнеха все нови и нови глави, които все повече ги объркваха с думите си. Но това не бе цялата беда. Наместо битка срещу ламята, селяните подеха битки помежду си. Битки политически и битки идейни. В името на Червената, Синята, Кафявата или Пембяната кауза, според това в чия глава първо тя бе родена. И за разлика от другите села, в които ламите бяха отдавна прогонени, в това село те се бият и до днес.
 А селото им от година на година ставаше все по-бедно и запустяло, с тръни и бурени на мястото на китните градини и овошки. Такова, каквото е и до днес, за разлика от Ламята, която още си е там, но просто достатъчно захитряла за да не се показва цялата, а само тази част от себе си, която селяните искат да видят и чуят.




понеделник, 22 юли 2013 г.

Справедливост

Фейсбук е една добра платформа за дискусии, място в което може да споделиш идеи и съответно да провериш тяхната приложимост. Напоследък, покрай гюрултията на протестите основната дискусия там се води около това, каква трябва да бъде държавата ни, кой е националният ни идеал и може ли изобщо да се формулира такъв, както и от кое най-много се нуждаем като нация, за да осъществим Промяната, от която така силно се нуждаем.
Мисля си, че най-много всички ние се нуждаем от справедливост, защото именно това загубихме като усещане за годините на "Прехода".
А справедливостта има много измерения във всяка една сфера на живота ни.
В политиката, от гледна точка на очаквано, обещано и реализирано.
В правосъдието, като съотношение между престъпление и наказание.
В обществото ни, като оценка на първоначалното натрупване на капитала.
В образованието, като съотношение на възможности спрямо диплома.
В здравеопазването, като отношение дадено - получено.
В социалната сфера, като поети обществени ангажименти срещу предоставена държавна помощ.
В пенсионната ни система, като пряка зависимост от положения труд и съответстващите му достойни старини.

И къде ли още не!

Защото няма ли я Справедливостта в отношенията помежду ни, в отношенията общество-държава, къде тогава ще са и останалите неща, които искаме да постигнем.
Къде ще е доверието помежду ни, доверието ни към държавата, към политици и управляващи? Къде ще сме самите ние, ако не я приемем за основна своя добродетел, от която да се водим в живота си? Защото справедливоста изисква не само да искаш от своята държава, но и да допринасяш за нея. С труда си, с честността си, с отношението си към случващото се, та дори и с личната ти непримиримост към всичко несправедливо, с което се сблъскваш в ежедневието си.
Именно това изгубихме и именно това на първо време трябва да си върнем.
Защото без Справедливост няма път напред.

понеделник, 1 юли 2013 г.

Новите кооперативи

 Поредна година земеделските производители протестират срещу ниските изкупни цени.
Поредна година се убеждавам, че в тая държава няма мислещи и разумни хора!
Ако такива имаше в редиците на Производителите, те просто си биха задали въпроса - Как моята продукция може да стигне до крайният си клиент на възможно най-добра за мен цена? - наместо да правят безсмислени протести и да викат Неволята в лицето на държавата.
 Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се - банална до болка истина, която трябва да се осъзнае от всички призоваващи Държавата да мисли и действа наместо тях!
 И наместо всяка една година една и съща до болка позната история да се повтаря не е ли вече време земеделците да се замислят за връщането на кооперативите?
 В онзи им вид познат от преди 9-ти Септември, когато именно благодарение на кооперативните магазини стоката от селата е била директно продавана в градовете? На цена справедлива и за производители, и за купувачи.
 Без от нея да се облагодетелстват редиците от прекупвачи, които не създават никакъв полезен продукт от себе си, а единствено вредят и на двете страни - на тези, които искат качествени български плодове и зеленчуци на трапезата си, и на тези, които могат да ги произведат.
 Какво пречи това да се постигне освен прословутата българска умствена ленност изразяваща се в това, да търсим държавата там, където сами може да се справим по-добре?

 Така че, време е да се помисли в посока на възраждане на кооперативите в селското ни стопанство, като единствено възможен за момента инструмент то да се възроди и да излезе от пепелищата на "Демокрацията"!

вторник, 4 юни 2013 г.

Лишен от съдържание

Чувствам се... лишен от съдържание.
Странно и ново усещане за мен, може би защото една голяма част от това, което насищаше живота ми със съдържание, вече го няма. Отиде си. А неговото място сега е празно и тихо.
 И някак си, лишавайки се от една голяма част от съдържанието на живота си с неговата загуба, сега се оглеждам около себе си и се чудя, с какво и как точно да го запълня.
 Нещата примамвали ме преди сега са безинтересни и скучни, няма цел, няма посока, просто изчакване да се появи този неочакван тласък, който да ме накара да закрача отново напред.
 Дори и не ми се живее към този момент, но знам че искам или не ще продължа да го правя поне още 60 години занапред, така че освен да намеря отново собственият си център на равновесие, в който се чувствам устойчив спрямо съдбата си, нищо друго не ми остава като избор.
 И ще го търся, та дори и заради това да се налага отново да живея в спомените си, които се трупат, за да помагат в моменти като този.
 Момент в който се чувстваш изцяло лишен от съдържание, един почистен от думи лист, на който ще изпишеш новият ред от живота си.
 Дори и под формата на монолог със самият себе си.

четвъртък, 16 май 2013 г.

R.I.P

Мишката е вече в един по-добър и спокоен свят.



Живяхме щастливо. 

 Това е достатъчно. 

 Какво повече може да иска човек от живота, освен това да сподели щастливите си мигове с приятелите си, от които винаги остава част в него, тази част, която го е направила по-добър. 
 Благодарен съм, на него и на другите преди него, с които дори и сега да сме разделени един ден ще се срещнем отново. 

 В един по-добър свят, свят в които понякога за кратко сме в сънищата си.

Почивай в мир Приятелю и благодаря, че те имаше в живота ми.
Без теб, той щеше да е далеч по-сив и скучен.
Благодаря ти!


понеделник, 4 март 2013 г.

Смисълът на безсмислицата

За мен протеста е безсмислен, няма просто мисъл в него.
Действие има, екшън има, гюрултия голяма си има, но мисъл зад всичкото това - няма.
И липсата на мисъл си личи най-вече, когато попиташ който и да е протестиращ - Как?
Да, недоволен си, да имаш правото да си такъв, но след като искаш да промениш статуквото, как точно ще да стане това?
И точно тук изплува безидейността на протеста, неговата разпиляна стихийност отразяваща основното качество в манталитета на българите - всички са големи разбирачи, но нито един... реален Оправяч!
Това се вижда в противоречащите едно на друго искания, които трябва да се приемат под диктата на протеста.
Да национализираме ЕРП-тата, да приватизираме Топлофикация!
Да се махнат депутатите, ама да работи парламента.
Да има ново правителство, но да няма временно до изборите.
И т.н. и т.н. все абсурдни неща, в страната Абсурдистан.
Моите очаквания не са свързани с реална промяна в политическият живот, защото в крайна сметка, тоя филм съм го гледал вече няколко пъти и финалът му е предизвестен.
Но, въпреки всички абсурди, въпреки това, че към момента нищо няма реално да се промени, все пак откривам и ползата от цялата безсмислица - хората ще започнат и да мислят.
Не само да гласуват, не само да викат "Разпни го" за този, който са приели с Осанна, но и да мислят. За личната си отговорност спрямо бъдещето, за това, че там където няма съпротива се ражда тиранията.
И в един момент, след поколение - две, може и да се гордеем със страната и достиженията си. Плод на нашите лични усилия и колективно развитие.
За да се премине от тълпа към народ.



ПП Апропо, в Реалността първо се ражда една идея.
С течение на времето, тя намира съмишленици.
В един момент, с тяхното натрупване, тя става реалност.
Урок от историята на човечеството.

Тук се опитваме по обратен начин да направим нещата - първо да изкараме хората на улицата, а после да мислим защо сме ги изкарали там. :)

вторник, 1 януари 2013 г.

"Новата" година.


Новата година дойде.

С поредното преяждане, препиване, шумотевица, махмурлук и безметежна ленност пред синята кутия, за пореден път поднасяща ни вкиснати бози за масова употреба.
В крайна сметка, освен висенето до ранни зори, денят не е нищо особено. Поредна смяна на дата в календара, съпроводена с напълно излишен патос и моментно опиянения от илюзията, че нещо в живота ни съществено се е променило.
За един ден да променим това, в което не сме успели цяла една година, това е доста по-нелепо от вярата в дебелака сипещ подаръци през комина, но след като един човек изпадне в плен на илюзиите си, е малко неетично да му ги разбиваш чрез фактите на реалността, нали?
А реалността няма да ни закъснее да ни напомни за себе си.
С болката от изтрезняването и с проглеждането че, не направим ли сами това, което се иска от нас, няма да се случи Чудо, което да го свърши.
Чудото ни дадено в мига на раждането ни, чудо наречено Живот, което така пренебрегваме в страха си да не се минем, да консумираме всички изкушения които ни се предлагат, че просто забравяме за него до момента, в който сме реално застрашени от отнемането му.
А животът просто си продължава нехаещ за погледа ни към календара, за това как делим времето на отминали и идващи дни, на разочарования и надежди.
Безпределно прост в същността си, следващ основният си замисъл, който просто се изразява в това, че смисълът на живота е основно в това, което преживяваме през него.
В начина, по който успяваме да се променим. В това, да съумеем с всяко едно наше събуждане да се раждаме отново и с всяко едно заспиване, да сме готови да се сбогуваме с високо вдигната глава със света около нас.
Независимо от датата в календара, независимо от навъртяните зад нас дни, месеци, години. просто останали верни на себе си, вървящи без страх по пътят, който ни е отреден.
За да можем да сме.
Над време, над илюзии, над внушенията за това, какви следва да сме.
Просто себе си.