вторник, 27 ноември 2012 г.

Овчи хроники





В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя .
И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.
Овчарят се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде?!
Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! - а след нея забляха и останалите, обявявайки я за дисидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие на по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна.
Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?
Заблееха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си, ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.
И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе изцяло вълчи.
И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта, из под копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.
С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те, от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство.
Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почувства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи.
Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер...
Дори и малкото, което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие.
Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата, а кучетата са им били верни другари в игрите.
И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.
Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.
Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.












ПП Писано е преди много време (07.01.2009), за съжаление, ако трябваше да го напиша днес, едва ли нещо в него щях да променя.

понеделник, 12 ноември 2012 г.

Изкуството да мечтаеш

Не е грешно да мечтаеш, грях е да не следваш мечтите си.
Да ги изоставиш зад гърба си, като безцелни и недостижими.
А, за да не се случва това, едно от важните неща, които човек трябва да научи през живота си е, как да мечтае правилно.

 Едно от трудните неща е да разделим мечите си на две категории.
В едната да бъдат "нещата, от които се нуждаем", а във втората "нещата, без които можем". От там насетне, е далеч по-лесно човек правилно да позиционира мечтите си, така че те да се сбъдват. Защото, както си е казано "Поискай и ще ти се даде", а за да ти се даде, то ти наистина трябва да се нуждаеш, от това което искаш.

 Слава, пари, богатство, са все неща, които привидно ни привличат, но... дали точно те са нещата, от които наистина се нуждаем.
 Незабележимият човек мечтае за слава. А защо му е тя, ако не да тушира комплекса му за малоценност? Не е ли по-добре, да поиска конкретно умение, знание и съответен опит, които да го правят наистина различим на фона на околните. А всичко това е далеч по-достижимо от едно абстрактно понятие като слава. Защото човек може да се прочуе и в криминалните хроники, а това определено няма да е един от приятните аспекти, в който може да се реализира желанието.
 Мързеливият човек мечтае за богатство, което да му позволи да си остане такъв.
А дали ще е богат или беден, то мързела не прави разлика, спохожда всички предраположени към него, досущ като грипа дебнещ слаб имунитет.

 Една от стъпките za да започнат а се сбъдват мечтите ни, е да бъдем готови за момента на реализирането им. Да вярваме в тях и да правим нужното, с което да подпомогнем раждането им. С вяра, с търпение, с воля, та дори и на  инат да побутваме себе си по пътя към осъществяването им. Защото всяка една мечта без горната подкрепа си остава несбъдващ се блян, който ни прави меланхолични и оставя в дълбока депресия, разочаровани от себе си, търсейки причините извън нас самите, където сами сме ги посяли.

 Готови ли сте да сбъднете мечтите си?
 Имате ли силата да ги изживеете?

 Или просто мечтаете, за да се откъснете за миг от скучното си и сиво ежедневие?

 Това са въпроси, на които всеки един Мечтател трябва да си отговори сам.
 Защото няма мечта, която да не може да се сбъдне.
 Има единствено неправилно избран момент за реализацията й.

 Така че, искайте според това, което сте способни да понесете.
 Искайте това, от което наистина имате нужда.
 Искайте, да бъдете себе си.

 Такъв, какъвто ви правят мечтите.




 ПП Всички мои мечти се сбъдват. Да, не винаги във вида, в който съм си мислел, че ще се сбъднат, но за моя орис и късмет - всички. Така че, внимавайте какво точно си пожелавате и ако нещо след време не ви хареса, то се сърдете изцяло на себе си!

събота, 10 ноември 2012 г.

На вторият ден

На вторият ден, сътворих... Кокошката.

Първо си бе голичка пущината, просто един прозрачен кристал.

Викам си - А бе, що да не взема и да си я оцветя?
И си я извапцах, с боичките за стъкло, играх си, оклепах се, но си я извапцах!



Поизмъчи ме пущината, голяма играчка си беше дорде стане, но съм доволен.

ПП. Ако това под нея ви прилича на марихуана, вината не е моя!