понеделник, 30 ноември 2009 г.

Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

dnes.dir.bg - Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

Австралийски учени ще отглеждат овце, които се оригват по-малко. Причината е, че 10% от емисиите на парникови газове в Австралия идват от метан, произведени от овце и говеда, съобщава испанският сайт minutodigital.
По този начин учените обясняват проблема с производството на CO2. По-конкретно, Би Би Си съобщи, че оригването на добитъка е "сериозен проблем" в борбата с изменението на климата, тъй като метанът, който отделят, е един от основните газове, причиняващи глобалното затопляне.
В Австралия има около 80 милиона овце и учените смятат, че намаляването на метана, който животните произвеждат като се оригват, може да окаже значително влияние върху глобалното затопляне.
Това не е първият път, когато научната общност показва стремежа си за намаляване на емисиите на метан при едрия рогат добитък. Изследователи в Канада вече са правили опити с крави.

сряда, 25 ноември 2009 г.

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

10 милиона лева да бъдат отпуснати от централния бюджет за изпълнение на националната програма за подобряване на жилищните условия на ромите в България. Това е предложение на партия "Евророма" и е внесено в деловодството на Народното събрание от депутата от Коалиция за България Милена Христова. Предлага се парите да се изразходят за изграждане на социални жилища за нуждаещите се ромски семейства.

петък, 13 ноември 2009 г.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

сряда, 11 ноември 2009 г.

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg


Здравейте, (ново)

Моля да преустановите с нарушаването на Условията за ползване на Blog.bg, а именно да публикувате материали, които са насочени срещу честта, достойнството и доброто име на друг потребител или собствениците на сайта.

Екип на Blog.bg


Чест, достойство, добро име.

Да ги разгледаме едно по едно.
Чест
Има ли чест човек, който постъпва по безчестен начин?
Честно или нечестно е да прилагаш двоен стандарт в преценката си, кое подлежи на санкциониране и кое не?
Честно или нечестно е, към едни безчестни постъпки да се отнасяш все едно, че ги няма и да си затваряш целенасочено очите пред тях, само и само да провокираш напрежение между потребителите на сайта, почувствали се засегнати и ощетени от една подобна несправедливост?

Имат ли чест тези, които днес обещават едно, а утре се отмятат от думите си ни лук яли-ни лук мирисали?

Не мисля.
Достойнство. Достойно ли е, да сложиш в класацията за най-четени едни от най-бездарните и най-крадливите потребители на сайта?
Достойно ли е да манипулираш аудиторията на сайта, препоръчвайки произведения провокиращи най-пошлите и мерзки качества в човека?
Достойно ли е, по изкуствен път, на ръка да променяш брой прочити и гласове за даден блог, като по този начин го представяш в невярна светлина пред аудиторията му?
Достойно ли е, възползвайки се от позицията на по-силният да преследваш и цезурираш всяко едно мнение, което посочва грешките ти?

Не мисля.

Добро име.
Добро ли ще е името на този, който е назначил на работа хора без чест и достойнство, хора целенасочено подронващо авторитетът му с нечестните си и користни постъпки? Хора, доказани непрофесионалисти, изживяващи се като богове единствено поради мнимата власт, която им е поверена в ръцете.

Хора, които наместо да се стремят да подобрят средата на сайта и да привлекат добри автори в него, всячески стараещи се да ги прогонят, чрез съзнателно уронване на авторските им права и тролски атаки срещу тях?

Добро ли ще е името на фирма, чиито служители го петнят с действията си?

Не мисля.

Та, ето и моят отговор на писмото получено по-горе.
Не мисля, че с моите действия в блога уронвам нечии чест, достойнство и добро име, защото за да стане това от моя страна, то първо тях трябва да ги има.

Към настоящият момент, никой от модераторският екип не е показал частиза чест и достойнство за да излезе на светло и да застане отговорно като личност зад действията си - постъпка, единствено която би създала добро име на сайта, а от там и на неговият собственик.

Целенасочената липса на прозрачност в управлението на сайта говори много лоши неща за хората които седят зад него, а от там и за хората които са ги наели да вършат това.

С уважение към тези, които ще ме разберат и с неуважение към тези, които си мислят, че ще ме накарат да замълча и да преклоня глава пред неистините тук.

вторник, 10 ноември 2009 г.

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива…

Онлайн списание за мъже:

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красивa пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк. Така че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо.

Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в Трибека /друг скъп квартал/, а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите – аз честно и почтено питам.

Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях – като външен вид, култура, любов и умения в домакинството.

***************************************
Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:
Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии: печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка.

Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна – ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо – твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми – не. Всъщност даже, много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш.

Така че, икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо

Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго /което ти всъщност предлагаш/, а по-скоро да те ползвам за кратко и да те продам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното – ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто е: както ти поставяш условията – има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.

Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб – интелигентна, стилна и изключително красива – не е успяла да си намери-чичко паричко досега? Трудно ми е да повярвам, че, ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва?! Надявам се, че съм ти помогнал. А, ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг – обади се.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/

"Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/"

Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Мислите стават неща! :: Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Жива да не бях!

Преглеждам си чат-пат обявите в сайтовете, проследявайки пукането на балона, но една от тях искрено ме изуми с наглоста си, а именно :
НАЙ - СИГУРНАТА СГРАДА!!! Апартамента се намира в експериментален блок строен от сеизмологичният институт и тестван за сеизмична устойчивост - това е най-сигурната сграда в България от сеизмологична гледна точка.


А бе, а нека някой да ми обясни, как се тества сграда на земетресение?
Почваш да я буташ, дорде се залюлее или залагаш в основите й взрив, след който ако не падне я обявяваш за най-сигурната??!

сряда, 4 ноември 2009 г.

Айде, сбогом!


И това ми било приятели?
Наместо да ме попитат добре ли съм, чай да ми донесат, да ми зададат по приятелски и въпросът - искам ли бисквитки към чая в леглото, - те.. на долна свиня ще ме обиждат!
И какво долно има в това да вдигнеш температура, да кихнеш два пъти и да се поглезиш малко?
Оквичал съм им бил на главите с непрекъснатите си оплаквания? Да им съм се махнел, че съм бил заразен?!! А кога дойде Коледа, всеки за мене пита, нали?
Ами вирус е това бре, как няма да се оплаквам - то глава те боли, гръб те боли, гъз те боли, всичко боли бре? Те като ми се оплакват, аз оплакал ли съм се от тях? Не, дори и напротив - винаги съм до тях, а сега квичал съм им?!
Ами квича, ей мъ на - квича си! Да ви..
Треснала ги е някаква фобия, всичките са почнали покрай нея да странят от мене.
Медиите са виновни да знаете. Свинете за това виновни , свинете за онова виновни, а че е свински станал животът на всички ни и цял живот сме натискани в калта без право да излезем от нея, за това що никой не ще да пише из медиите, а?
Дай им ти там, едната свинска истерия и вече кой е враг номер едно, а? Свинята, най-добрият приятел на човека!
Да не ти се случи да кихнеш и вече всички наоколо почват да те гледат накриво и да странят от тебе, сякаш не виждат в тебе най-добрият си довчерашен приятел, а самата смърт дошла с косата да ги вземе.
Писна ми от тия масови истерии!
Ще се махна, пък да видим сетне, на кой ще викат, че бил свиня и им е писнало от оплакванията му!
И ще видите после вие една ми ти Коледа, ще я видите, ама през крив макарон ще я видите!
Ще си седите тъжни около коледната трапеза и ще си мислите с мъка за мене.
А коремите ви ще къркорят на гладно. Коледа без мене? Как ли пък не?!
Ще страдате, ама мен ще ме няма, пък на!
Отивам си далеч от всички вас, неблагодарници такива!
Долна свиня съм бил - ха ма ха!
Айде, сбогом!

вторник, 3 ноември 2009 г.

Едно ми е свинско...

Blog.bg - Твоята гледна точка. Български безплатен блог хостинг и блог портал.: "Бре-е-е, че студ!
За сто метра ходене под бръснещият вятър с прехвърчащи скрежинки между клоните на дърветата и ми окапаха ушите!
А е само началото на Ноември.
Златна есен с морави носове, сега човек да си е нейде на топличко и в никакъв случай да не излиза навън - не е за хора.
Свинско време си е, свинско и винско!
Да наточиш от онуй червено винце, с индигов нюанс на червеното, гъсто като кръв, плътно на вкус и с богат послевкус сбрал в себе си целият аромат и зноен пек на лятото.
Да замезиш, да отпиеш бавна глътка, да я задържиш за кратко в устата си, за да се наслади небцето ти на богатият й вкус, да примижиш от удоволствие и все така премрежил очи, да отпиеш бавно следващата.
А пред теб да вдига пара капамата в глинено гърненце, гъделичкащо обонянието ти с парата, която се извива от него, караща те да примлясваш в нетърпение и да човъркнеш с виличка измежду изобилието от мръвки, избирайки си най-сочната, най-вкусната и най-апетитната.
Да олабиш колана, да се отпуснеш назад и да се не притесняваш от растежа на обиколката си в талията!
Иде зима, да я почетем достойно и подобаващо!"

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Щуровини :: Свят на смърта

Щуровини :: Свят на смърта: "Не го мисли, а просто пиши!
Черновата се пише със сърцето, а беловата с ума. Думички изречени от Шон Конъри, които ме накараха да се позамисля малко над казаното и да си река - Да, така си е!
Колкото повече се замисляш върху това, което има да кажеш, то толкова по-неестествено и лицемерно си звучи то.
Студено е.
Но не студът навън ме смразява, а студът вътре в нас, от ден на ден с все по-голяма лекота преживяваме трагичното около нас, претръпваме и закоравяваме вътрешно от пренасищането си с негативени новини от медиите.
Убити, пребити, ранени, премазани... това се случва някъде далеч от нас, с нечии виртуални съдби, нещастия които не ни засягат пряко, а ни карат дори и напротив да се чувстваме по-добре от факта, че не се е случило на нас, че тоя път съдбата ни е подминала и се е смилила над нас.
С усещането, че сме безсмъртни и ненараними преминаваме мимоходом през черната статистика, а насред нея се набива една наистина тревожна новина - 15 000 убийци излизат на пътя - това са онези с купените книжки за управление на МПС.
Тия същите, които кога трябва да сменят скоростите гледат към скоростният лост и навлизат слепешката в насрещното платно, джигитите на които мама и тати покрай новата мощна кола са им подарили и шофьорска книжка 'скрита' в жабката.
Защо да се мъчи детето да ходи по разни курсове и зли инструктори да го овикват там като пълен некадърник, когато всички може да се купи с пари?
И му купуват, фалшива доза увереност и прекомерна доза самочувствие.
Такова, що го прави в камикадзе на пътя за ужас и скръб на всички, които не подозират за това.
Колко пъти ми се е случвало да изтръпам на пътя от подобни 'шофьори' не е истина направо и все си викам, то за такива като тях КАТ няма да помогне, защото катаджиите са долни и подкупни, не - за такива като тях има мантинели и крайпътни дървета.
Лошото е само в това, че ... умират и невинни.
Невинни, които в наивността си до сега са си затваряли очите пред корумпираноста на КАТ, пред начините по които се взима свидетелство за правоуправление и всички ония неща, за които всички си знаем, но някак си ги приемаме в рамките на нормалното, за държавата в която си живеем.
Живеем до онзи трагичен момент, в който невинноста ни не се прекърши от злото, на което сме дали път с безхаберието и безразличието си.
Убиват нас, близките ни, приятелите ни.
Убиват ги тези, с които сме се примирили, че имат правото да играят по други правила, правилата на наглеците плащащи си за правото да ни избиват.
И няма да се оправят нещата.
Не може и да се оправят, докато ние не се променим вътрешно и не спрем да се самозалъгваме, че случващото се около нас, не зависи от нас самите.
А до тогава, до тогава не ни остава нищо друго освен да се молим, когато сме на пътя съдбата да ни пожали за пореден път.
От нас самите и от глупостта родила безхаберието ни към света, в който сме обречени да живеем - свят на смърта."