вторник, 27 ноември 2012 г.

Овчи хроники





В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата непокорните и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя .
И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашки пред него и едно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете .
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея промяната.
Овчарят се извини на стадото си и се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега накъде?!
Най-метилявата овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! - а след нея забляха и останалите, обявявайки я за дисидент, поради невзрачния й вид, и започвайки да гледат с недоверие на по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана брожение - Свобода ?!
И какво да се прави с нея ?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че вода има в изобилие и слънцето винаги ги огрява, дори и през нощта.
Поеха много и много от тях се не върнаха.
Само оттатък баира, долиташе блеенето им, но дали бяха доволни или не, никой не успя да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна.
Нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?
Заблееха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде водач, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом се заклеха в замяна да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си, ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.
И Бог чу молбите им.
И им откликна, по един саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе изцяло вълчи.
И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта, из под копитцата на уплашените им събратя.
И стадото замълча.
Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.
С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, въздигнал глас срещу новите водачи.
А те, от ден на ден, дебелееха все повече и вълчият им облик се притъпи под пластовете лой и самодоволство.
Някои даже смениха цвета на козината си, че даже и я понакъдриха да се харесат на стадото, за да ги почувства то , като един от тях.
И стадото припозна в мъчителите си своите Водачи.
Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
А стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер...
Дори и малкото, което имаше бе вече опоскано, защото никой никъде не искаше да ходи, а водачите ги мързеше да избират новата посока, за новия ден.
Настанаха тъмни времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският проблем.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие.
Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият овчар с умиление и да разказват на по-младите как ги е галил с гегата, а кучетата са им били верни другари в игрите.
И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач.
Този , който отново да ги поведе и пред този в който да се врекат с вълната, млякото, а дори и с месото си.
И още чака.
Нейде там, в една далечна долина, забравена от Бога.












ПП Писано е преди много време (07.01.2009), за съжаление, ако трябваше да го напиша днес, едва ли нещо в него щях да променя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар