сряда, 24 юли 2013 г.

Приказка за Ламята

 Ламята живееше охолно в покрайнините на селото, в една закътана долчинка, дошла преди много, много време, надживяла няколко поколения и привикнала ги към присъствието си. Тя не бе никак проста, бе си ламя от сой и потекло, та като такава тя добре съзнаваше, че дори и да ги е страх селяните от нея, то ако започне да иска прекалено много от тях те ще се вдигнат вкупом срещу й, а тогава дори и на нея няма да й стигнат силите за да ги пребори.
 Докато бе наивна и млада правеше грешката да изяжда селските юнаци пратени срещу нея. С течение на времето тя постепенно помъдря и разбра, че е по-добре да направиш противниците си съюзници, отколкото да множиш броят им по пътя на откритото си им противопоставяне.

- На това село не са му нужни мъченици и герои, които то да следва - осъзна ламята и спря да прави герои от юнаците, та от приказка на приказка, с думи сладки и обещания за имане и облаги тя успя да привлече почти всички от дошлите срещу нея в охраната си. Двама-трима от по-несговорните се наложи да изяде, но с отвращение и в името на каузата, както каза на останалите сбрали се около нея. Да, наложи се и да раздели с тях част от това, което събираше от селяните като "Данък спокойствие" , но това бяха жалки трохи от всичко, което вече бе сбрала и скътала в пещерата си с времето.
  В един момент до селото долетя мълвата, че други села вече са прогонили ламите си, че живеят сговорно и свободно, без да се страхуват, без да робуват и са вече господари на труда и живота си. Сбраха се и седнаха да решат какво да правят - да гонят ли със сила ламята или... просто кротко да я помолят да ги напусне. Седнаха около една по-широчка маса в механата и започнаха да мъдруват. На масата седнаха и пазвантите на ламята, като хора, които я познават отблизо, хора вещи относно нея, с идеи как да я кандърдисат со кротце и со благо да си иде, защото никой от това село не искаше вече зорлем да става герой, а и да гинат в люта битка с нея докато останалите да си гледат рахатлъка просто не си струваше вече. Поспориха, помъдруваха и накрая решиха да отидат при ламята и да й кажат да си ходи, да я помолят... пък тя дано и да ги чуе. Че вече другите лами са си тръгнали вече, да иде и да ги последва, не върви сега това село ламя още да си чува.Времето е вече друго, така да се каже.
 Отидоха, но ламята вече я нямаше. Наместо нея от три места от земята се бяха показали три различни глави и всяка говореше против другите две:
- Оная там червената, тя ви ограби, тя ви взе всичко, накажете нея! - съскаше главата в синьо.
- Не слушайте синята, ще загубите всичко хубаво, което сте направили до момента! - изръмжа червената.
- Време е за нови права и свободи - прошепна третата - елате при мен и аз ще ви ги дам.
 Селяните започнаха да се чудят и да се маят, ха сега де, коя от тях по-напред да послушат, коя им казва истината за другите. Лека-полека селото първо се раздели в мненията си наполовина, после още веднъж и още веднъж, а от земята никнеха все нови и нови глави, които все повече ги объркваха с думите си. Но това не бе цялата беда. Наместо битка срещу ламята, селяните подеха битки помежду си. Битки политически и битки идейни. В името на Червената, Синята, Кафявата или Пембяната кауза, според това в чия глава първо тя бе родена. И за разлика от другите села, в които ламите бяха отдавна прогонени, в това село те се бият и до днес.
 А селото им от година на година ставаше все по-бедно и запустяло, с тръни и бурени на мястото на китните градини и овошки. Такова, каквото е и до днес, за разлика от Ламята, която още си е там, но просто достатъчно захитряла за да не се показва цялата, а само тази част от себе си, която селяните искат да видят и чуят.




Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар