петък, 23 януари 2009 г.

С вятърът на промяната.

Навън се стеле Мъгла. Гъста и сива мъгла. Непрогледна, без цветове, с вкус на изтляли надежди и отчаяние.
И само сенки се мяркат из нея , опипком търсейки пътя си напред.
Някои сенки, неспирно се въртят в кръг и промърморват, че това продължавало вече цяло поколение?
Поколение родено в мъглата и привикнало с нея.
Други й се радват .
Обясняват ни, как навсякъде по света мъглата е така непрогледна, че мъглата е състояние естествено за природата на човека и как желанието на някои от нас тя да се вдигне, са думи скверноскловни и еретични.
Възползват се от нея и се молят тя никога да не се разсее.
За да не се видят ръцете им и награбеното в тях. Взето от незрящите и скрито в най-потайните зони на здрача. Изпращайки в мъглата хората с чуковете, да заковат отново пробойните в небосклона , да спрат всеки лъч надежда , за да може тя равномерно и плътно да се стеле, запълвайки дупките в душите ни.
Старейшините ни увещават, как мъглата е рожба на Прехода.
Да свикваме с нея и да й се радваме, за се не завърнат отново времената на пълна Тъма.
Защото там хората с чукове са били на всяка крачка и в тъмното са удряли наред. Напълно невидими и недосегаеми.
По-някое време запалват огън, на който да се посгреем в омразата си към тях. Към ония, от тъмните времена. Огън , в чийто проблясъци се виждат имената на тези, които са ни водили доскоро в мъглата.
Предатели. Мразим ги и това ни сгрява.
А мъглата си се стеле. Все по-плътна , създавана от думи, призиви и обещания, които се стелят на талази. Предизвикана от Мъгълите сред нас, известни с умението си да творят мъгла чрез думите си и да живеят в нея.
Някои я вдишват жадно, мъглата е станала смисълът на техният живот и не могат да си го представят повече без нея.
Ужасяват се , че някой ден тя може да се вдигне и слънцето да ги ослепи завинаги. Да ги превърне на прах, който да се разпилее в миналото.
От време на време се чуват призиви за излизане от мъглата, появява се някой нов водач, който да ни води, но избраната от него посока все води до още по-непрогледни места. Може би си е забравил очилата за мъгла ?
Не ги виним, прощаваме им и чакаме отново да ни поведат.
Някои вече се отказаха да скитат в мъглата. Спряха да вярват на водачите ни и са се затворили в себе си. Вгледани във вътрешната си светлинка, озарени от мечтите си, застинали като статуи в нея. Около тях се тълпи народ и шушука, че може би има нещо вярно в мечтите им, че може би има и други земи, в които мъглата не е толкова гъста, а понякога даже се вижда и слънце ?!
По-смелите поемат натам.
И не се завръщат.
Само гласовете им чуваме понякога.
Идващи отдалеч, приглушени и неясни, призоваващи ни за неща, които са неразбираеми и мъгливи за нас.
Само един слух се носи от ухо на ухо.
Опасен слух, който прошепваме, само когато сме сами.
Че мъглата не е вечна и може да бъде прогонена.
С вятърът на промяната.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар