вторник, 27 януари 2009 г.

Пирин


Когато кучетата остареят, стават за смях на овцете.


Тази мисъл би се въртяла в главата на Пирин, ако някой можеше да я прочете.
А той бе полегнал уморено, досами един шипков храст и се наслаждаваше на утринните слънчеви лъчи, прогонващи росата от гърба му и звънта на чановете, разнасян от стадото в долината.
Не си е работа да си стар, уж си ти същият, а нещо в теб ти пречи да си този, който помниш, че си.
Света бе малко по-избледнял от този, който го помнеше, но това може би се дължеше и на влошеното му зрение.
Не виждаше както преди, но и какво ли имаше да се гледа вече ?!
А той гледаше в дните на отминалият си почти живот, взираше се с надежда да види събратята си по котило, с които се боричкаше за място до топлият корем на майка си.
Търсеше да види и ласката на стопанина си, когато го взе за първи път на ръце, като невръстно пале. Искаше да чуе отново веселата глъч на децата, които го гонеха по двора и през смях го дърпаха за опашката, а когато се умореше да бяга, гальовно му мачкаха ушите и почесваха по корема.
Ех, как ги обичаше той тия мигове, как ги обичаше.
И всеки път, утринните слънчеви лъчи ги носеха със себе си и ги съживяваха в спомените му.
Помагайки му да забрави за миг болките в ставите, усещането, че тялото му вече е чуждо и Пирин вече не е онова страшилище от което се плашеха преминаващите покрай селото катуни, а се е превърнал в едно старо изпосталяло псе, чиято козина е събрала върху себе си всичките бодили на полето.

Вида му бе станал като на пълен клошар и само пожълтелите му зъби, оголващи се леко при тихото му изръмжаване към овцете издаваха, че в него все още дреме една стаена и опасна сила.
Сила стопяваща се със всеки изминат ден, но неговата си сила.
Тази с която на втората си година удави вълк, два пъти по-голям от него.
Въпреки скъсаното ухо в боя и почти прегризаният до кокал крак.

Затова го бяха кръстили и Пирин.
Горд и непреклонен, признаващ единствено властта на слънцето над себе си.

Страшният Пирин.

Сега това бе вече една забравена легенда и обект за насмешка от страна на овцете.
Обзети единствено от мисълта как да се избутат една друга в борбата си за оскъдната паша, правещи се на слепи, за случващото се около тях, изключващи все повече и повече от съзнанието си, този който бе роден да ги пази.

А той лежеше встрани в сянка, поемайки за последно дъхът на мащерка, маточина, жълт кантарион и всички омайни билки, що бяха се разтворили и те като него към слънцето, попивайки благодатта му.

Неусетно почти, в букета от аромати, започна да се промъква и една кисела миризма.
На гнило, на смърт.
Вълчата.
Те слизаха бавно от гората разделяйки се на две, обхождайки стадото от двете му страни.
Предвкусващи щедрият пир и надсмивайки се над неговата немощ.
А водача им бе един млад и арогантен три годишен вълк в разцвета на силите си.
Следван от останалите три вълка в глутницата, сред които и неговата вълчица, дребна, слабовата на вид, но с отворена паст наподобяваща усмивка.
Горда от самеца си, надсмиваща се над света в упованието си на неговата дързост и сила.

Пирин се притаи.
Сниши се и стана почти невидим сред високата трева и лопена около него.
Изчакваше.
Изчакваше мига, в който водача щеше да влезе на разстояние три скока от него.
До там му бяха останали вече силите - три скока до границата деляща го между живота и смъртта.

За късмет , вятърът повяваше срещу него, а овчето спокойствие успя да заблуди напълно глутницата , в това че няма кой да я пази.

Самоуверен водачът й се откъсна напред, за да получи лъвският си пай. Затича се надолу по урвата и таман да впие зъби във врата на най-тлъстата овца, нещо друго впи своите зъби в него.

Нещо, което приличаше по скоро на плетеница от листа и тръни втъкани в масури от кал, отколкото на животно.
Самоувереността мигом бе изместена от болката и наместо вкуса на чуждата кръв, водача започна да усеща в давещото си гърло своята собствена. Топла , гъста , кипяща с живот, напускаща тялото му.
Опита се да се извие встрани, да захапе, но натиска на впилият се във врата му Пирин, не отслабваше а се засилваше. Конвулсивно.

Така и ги намериха привечер овчарите.
Вкочанени.
Вкопчени един в друг.
Вълкът с изплезен встрани от оголените му зъби език и оцъклен поглед, а Пирин отпуснат до него, досущ като заспал.
Поел по пътя на залязващото слънце, повелителят на върховете.

1 коментар:

  1. Разказ,който колкото пъти чета,толкова пъти и преживявам!Разказ,който не те пуска лесно,да си отидеш от него!
    Обсебващ мисълта е,разказът ти Творецо! Вълшебно е перото ти!

    ОтговорИзтриване

Вашият коментар