Снежанка.

Снежанка.

Кръстиха я така, защото дойде на този свят с първият сняг за годината.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.

И Снежанка израстна в мечти.
За рицарят на бял кон, който един ден щеше да дойде в животът й и да я отведе със себе си , в света в който мечтите бяха действителни.
Свят, който всеки ден следеше притихнала, със затаен дъх, от прозорецът на малкият екран хвърлящ феерични сини отблясъци в стаята й.
Свят с приказни истории, свят на трагична любов, разбити мечти и чудодеен хепи енд.

Така и порасна.
В него си свят, с героите носещи екзотични и топли имена. Страдайки заедно с тях, изпитала първият любовен трепет и разочарование чрез тях , почти както в разказаните им истории.

И все се взираше, вечер преди лягане през прозореца.
Чакаше.
Чакаше рицарят на бял кон.
- Е, може и да дойде в някоя лъскава спортна лимузина, кой ще ти пусне човек на кон да се разхожда из града - мислеше си тя и притискаше личице до прозореца.
А когато, стъклото съвсем се запотеше от дъхът й, рисуваше върху него лицето на приказният си любим, усмихнато ведро и с очи гледащи те честно и прямо сякаш казващи :
- Аз съм този, който ще остарее с теб.
- Аз съм този, който ще е винаги до теб, когато ти е зле и ще държа ръцете ти в моите. Ще те милвам нежно по косите, а когато болката си отиде завинаги, ще те целуна нежно за лека нощ и ще заспя прегърнал те до тебе.

Срещна го почти случайно.
Една вечер, на излизане от дискотеката, кикотейки се до припадък от закачките на приятелките си, хвърляйки скришом поглед в посоката на присмеха им.
И го позна.
По лъскавата лимузина, досущ като на филмите, с цвета в който винаги бе мечтала да е - сребристо изкушение, с гланц примамващ те да го докоснеш с ръка.

Приближи се като хипнотизирана до нея и в тоя момент стъклото плавно се спусна надолу, откривайки лицето на нейният принц.
С лека процеждаща се усмивка, в крайчето на устните му и с очи които я разголиха изцяло. Пронизващи я като свредел, с поглед достигащ и до най-скритите кътчета на душата й.
Попита , иска ли да я повози ?
Снежанка не се замисли нито за миг, поизчерви се, кимна и влезе.
Нейният рицар.
Срещна го.
Сега той беше неин, а тя негова.
Изцяло.
Досущ, като в приказните истории, но това бе нейната история, мечтата в която бе израсла.
Мечта превръщаща се в действителност.

Не се и замисли когато той я заведе в дома си.
Не се поколеба пред това което последва.
Отдаде му се изцяло, въпреки болката и припряната му грубост, която я причини.
Та това бе рицар, а рицарите са преди всичко Мъже. Груби, рядко миришещи приятно, разхвърляни и дори цинични. Такива са мъжете, нали ?!

На сутринта, докато се обличаше, той я попита как се казва.
- Снежанка - плахо отвърна му тя, изчервявайки се от глупавото си име , с което я бяха нарекли.
- Снежанка значи ? - отвърна и той. - Ей тука мило, имам малко снежец, какво ще кажеш да се позаскрежим малко и двамата, а ?

Тя бе само чувала за тези неща, никога нито ги бе виждала, нито си бе представяла какво е да ги опиташ.
Усещането бе фантастично.
Сякаш всичките й сетива избухнаха в зрелищен фойерверк, запращайки я с неистова сила в другият свят. Света на фантазиите , свят в който си бог.
Свят, в който можеш да летиш без да имаш крила.
Свят, в който цветовете се сменяха един с друг в приказен калейдоскоп и всеки от тях ти рисуваше история една от друга по-омайни. Свят на екстаз, вдъхновение и безтелесна лекота.
Светът на ангелите, що бяха слезли от небесата, за да я срещнат с нейният принц.

И той бе неин, месеци подред.
Дни на страст и екстаз, в света на белият ангелски прашец, сипещ се като снежинки, за поредната пътечка, отвеждаща я в света на мечтите й.

До един ден, когато съзря рицарят си с друга.
По млада и по-красива от нея, без сенки под очите и без отнесеният й вид, който бе придобила от вслушването си в песента на ангелите.

Разплака се, разгневи се, понечи в изблик на ярост на го удари , но...
В мига в който посегна към него, нейният рицар вече го нямаше.
На негово място се бе появил Злият.

- Парцал, да се разберем веднъж за винаги ! Така, твоята няма да я бъде , всичко се плаща, време ти е да си платиш за дозите.
- Ама аз, ама ти, ама нали... ? - през сълзи се опита да изхлипа въпросът си тя , но в отговор срещаше само нови удари по тялото си и болка изгаряща я отвън и отвътре.
Отвън, от сипещите се шамари, юмруци и ритници по тялото й, а отвътре - от разяждащият тялото и глад, за новата среща с ангелската благодат.
Благодат, към която тялото и бе привикнало неусетно, а сега я разкъсваше от вътре, като с огнени щипци, крещейки й - Съгласи се, направи каквото ти казва, на нас ни е нужен този ангелски прах.

И тя се съгласи.
Затвори дълбоко в себе си, момичето което се взираше през прозореца и стана жената, която всеки можеше да пожелае.
За каквото и да е, когато й да е било, както и да е... само и само за да има своята малка пътечка, по която да избяга от света на Ужаса, в който се бе отзовала.

Пресметливият цинизъм и помогна да издигне стена в себе си, стена зад която да скрие уплашеното малко дете, хлипащо от ужас в нощта.
Дете, чийто приказен свят бе заменен от кошмара на съществуванието.

Тя спря да живее, спря да мечтае - тя само съществуваше.
Употребявана , бита и унижавана, тресяща се от вътрешният си глад, пречупващ волята й и изтривайки все повече и повече от мечтите й.

До денят, в който една стара жена не я срещна по пътя си и не се взря в очите й.
Прочитайки в тях, целият път който бе изминала дотук и съзряла детето, криейки се уплашено в краят му.
С треперещи ръце, тя и подаде една ябълка, която забърса в скута си.
Ябълка с една капчица от сълза, отронила се неусетно върху нея.

Снежанка се прибра, като по пътя не смееше да отхапе от ябълката, а само се взираше в сълзата върху нея. Сълза пречупваща като приказна сфера света около нея, отмиваща в отблясъците си, грозното що бе насъбрала душата й.

Разплака се и взе последната си доза.
Прегърнала ябълката, която щеше да я върне там, където започна приказката.

А навън тихо се сипеше сняг.
Пухкав, искрящ, сипещ се тихо, обрисуващ чудни фигури и каращ те да мечтаеш.