Гърчависимо !

Ей, убаво нещо са празниците, ама айде ако може да няма делници след тях, а ?!

Каква ти криза, какви ти 5 лева, събрала се е днеска работа като за целият китайски народ, досега опъвах ярема, язък ми ти за вдъхновението дето просветна по икиндия. Въртеше ми се една мисъл из главата, ама ... то да пишеш постфактум си е малко като претоплен боб , уж си е същото ама не съвсем.

Провокира ме една табелчица на размисъл - Много Важна Личност.

Кое ни кара да се определим като важни и значими за съвремието си и кое е това, с което другите ни определят като такива ?! Такива ми ти мисли ми се въртяха из главата, а с тях и размисли разни.

Размисли, които пак ме накараха да преосмисля съботната ми среща с един наш роден, български писател, който неслучайно е писал на визитката дето си ми я даде - Българин !

Това да си Българин в днешно време се оказва от ден на ден, задача все по-трудна. От една страна си те дърпа глобализацията и все повече се усещаш гражданин на света, но от друга... от другата е историята зад гърба ни, кръвта пролята от онези наивници, що са искали да се гордеем с род и родина.

С тая същата, която ругаем всеки ден, очаквайки живота ни да се оправи от само себе си, да дойде я месия, я нов водач, който да ни изведе от блатото на безхаберието и посредствеността ни , в което затъваме всекидневно улисани от рутината на живота ни.

И водени от рутината си, все по-лесно и лесно забравяме, какво е да си българин.

Да, на думи звучи добре, но в действителност, гледката е тъжна и жалка. Депресирани, обезсърчени и обезверени, понякога ни се ще изобщо да не сме се раждали като такива, и сочно псуваме оня там горе, отговорен за случващото ни се.

Много Важна Личност !

Такива ли сме наистина ?!

Да, ако човек пита Егото си, то света започва от там от където се разпростира хоризонта му и свършва там, където свършват и очакванията му към утрешният ден, но кое всъщност е това , което ни прави значими за съвремието ни, май никой все още не знае.

И трябва ли да търсим собствената си значимост, ако тя ще се изчерпва единствено с овациите на съвременниците ни, с погалването по главицата ни, когато реагираме спрямо очакванията им ?!

Не мисля.

Мисля си за неща разнородни , мисълта ми прехвърча хаотично от едно на друго, но.. не ме влече честно да си кажа добрата оценка на околните, когато ми я дават.

По ми е на сърце оценката, която сам си давам, а тя не винаги е толкова ласкателна, колкото чувам за себе си. Защото, ако не познаваме добре себе си, ако не следваме стремежите си, можем ли да кажем , че сме живяли ?!