Коледа иде, бре хора!

-Ехе-е, Коледа иде! Коледа иде бре хора, Коледа! - тихичко си говореше на ум Спиридон, а му се искаше да го изкрещи, такава радост го бе обзела.
-Че това, хора... че това, това е най-големият празник в годината бре хора! - продължаваше да си мълви радостно Спиридон, а погледът му обхождаше омърлушените изкривени борчета, гротескно полегнали на едната си страна, набучени насила в кръстатите си стойки насред градинката пред хипермаркета.
От пресечените им стебла още се стичаше смола, като кръв из рана, а из въздухът се носеше опияняващият им боров аромат, примесен с бензиновите изпарения на тръгващите си коли.
- Коледа, Коледа иде и елха си трябва да се сложи в ъгъла на стаята, ама то... това елхи ли са бре джанъм, та това са недорасляци някакви борови !- гледаше със съжаление Спиридон изпонадяланите борчета, нахвърляни едно през друго.
Погледа ги, поцъка с език в яда си на тоз де ги бе сякъл за лудо, махна му една с ръка и тръгна да се прибира у дома си.
Без коледна елха.
А без коледна елха, коледата Коледа ли е?
Да, пак щяха да се сберат всички у дома край масата, но все някой щеше да подхвърли поглед към празното й място и после щеше да се подсмихне тъничко. Със съжаление към домакина, който се бе явно изцънцарил и не бе отделил за нея и лев от скромният си бюджет.
А на Коледа и най-големият сиромах охлабваше малко колана, все от тук - от там ще се завърти, ще донесе туй, ще измоли за онуй , от приятел пари на заем даже ще вземе, но къщата ще е пълна, че бива ли на празна къща Коледата да се посреща?
Не е на добро това, не е!
Една след друга картините се редяха в ума му и с всяка следваща лицето на Спиридон помръкваше все повече и повече.
- Ама една да е, една да е, ама да е Елхица - Царица! - зарече се Спиридон и как бе поел за дома, така и на първото кръстовище направи обратен завой и пое към Балкана.


А той, Балканът не бе много далеч.
Всяка сутрин и вечер го зърваше за малко в процепа, оставен му между скупчените блокове.
Величествен и недостижим.
А уж, ей го на - на една ръка разстояние, но колчем се заречеше да иде до него все нещо по-важно се случваше и само сетне, с болка и малка нотка на разкаяние в душата го гледаше от далеч през балкона.


Е, тази вечер щеше да иде при него. По тъмно, като крадец, но.. - Коледа е бре хора, а кой ти посреща Коледа без Елхица - Царица до него?


Не кара много дълго, за няма и час, час и нещо се изниза от града, остави първо шума, сетне дима, а накрая и светлините му зад себе си. Нейде долу в ниското, като разбунен кошер да се вълнува, кога пчелар го опуши, за да бръкне дълбоко в него.


Нямаше вече накъде по-нагоре. Дори и черният път се бе уплашил да влезе толкоз навътре в лоното му нощно, та само една крива пътека бягаше под нозете му към върха.


Върхът, който само той бе запазил част от гората окичвала нявга Балканът от единият до другият му край. Опитваха се шипковите храсти да го закачат за ръкава сякаш казващи - Спри човече градско, тук не е място за тебе! - но уплашени от огънят трескав в очите му, го пускаха и тихо се отдръпваха от него. Самата гора път неволно му правеше, стъписана от устремът и пламът, с който Спиридон бе навлязъл в нея.


А там, точно в центърът на самотна малка поляна бе... тя.
Царица-Елхица.
Извисила стройна снага към Луната, разперила клони над Земята, аха да я прегърне и тихо люлееща снага, хвърляща нежни сенки по нападалият сняг.
- Красавица - успя само да изхрипти той и усети как сърцето му спира. За кратък миг, миг в който да съхрани хармонията неземна стелеща се около него, без да я нарушава с ударите си.
Сенки разлюлени от зимният вятър. Лунна светлина огряла в магия клоните сипещи като из дланите си сняг.
Снегът проскърца под него и го извади внезапно от унесът му.
Присегна се да извади топорчето, което бе приготвил за да отсече елхата, но... усети как му се присвива в болка сърцето.
Неговото сърце, забравеното, което сякаш в този кратък миг се бе събудило отново за живот, разчупило оковите, в които го е стягал задушаващо Градът, плачещо за това, което той се канеше да свърши.


Погледна ръката си с недоумение, а пръстите му сякаш сами се разтвориха изгубили силата си. Брадвичката падна с глух звук на земята и се изгуби в наветият сняг.
А пред него, пред него Елхатата сякаш в този миг се събуди за живот и посегна с клоните си да го прегърне.
-Бодеш ми - закачливо й рече той и се пресети, как така му говореха смеейки се децата, когато ги прегръщаше в скута си и отъркваше наболата си брада неволно в тях.
-Бодеш ми, но нека! - рече той и нежно на свой ред я прегърна.
Стояха така, прегърнати двама. Мълчейки, дишащи заедно. Той с ударите на сърцето си, а тя с повеите на вятъра.
Час, два или нощ - никой не разбра.


На раздяла я погали нежно с длан по стъблото, прокара пръсти през игличките на клоните и, даже и я разроши закачливо.
-Е, аз да тръгвам мила моя Царице-Елхице! - прошепна и той, пое дълбоко дъх, помилва я за последно и пое надолу.
Обратно към града. Към светлините, дима и шума стелещи се в ниското.


С блеснали от лунната светлина очи и една странна усмивка на уста, която караше хората около него да се обръщат и да си казват - Коледа, Коледа иде!


Коледа иде, бре хора!