вторник, 31 юли 2012 г.

Дозиране на Истината

 Ако Истината бе толкова ценна за нас, бихме ли бягали постоянно от нея?
Хората ги е страх от Истината, защото единствено тя може да убие илюзиите им, които им помагат да живеят по-леко. Перефразирам леко Ницше, не защото съм несъгласен с него, а защото си мисля, че така мисълта му е по-разбираема за мен.
 Говорим за Истината, вярваме в Истината, а в крайна сметка не искаме да я възприемем за такава. Наместо нея, предпочитаме удобната Лъжа, която ни помага да живеем по-леко, да се примиряваме със случващото се и да гледаме ведро в бъдещето си напред.
 Причината за това е проста и е обяснена по-горе.
 Още с първите си стъпки в Речта попиваме неистини. Къде интуитивно, къде съзнателно с течение на времето започваме да ги разпознаваме, но дотолкова сме свикнали да живеем с тях, да мислим чрез тях, че някак си започваме да ги възприемаме като нещо напълно естествено, като фалша в поведението си, правилата за добрият тон, налагащи ти често да изричаш откровени неистини за да не нараниш отсрещната страна, а и най-вече да предпазиш себе си.
 Колцина от нас са запазили приятелите си, изричайки истинското си мнение за тях в лицето им? Колцина от нас са останали такива, чувайки я от отсрещната страна?
 Дори и образът, който сме си изградили за самите нас е дотолкова изпълнен с неистини, че в моменти на съдбовни обрати се чувстваме безпомощни да се приемем за такива, каквито реално сме.
 За какво ли ни е Истината в крайна сметка?
 За да ни направи свободни, както е в посланието от Библията?
 А някой питал ли ни е, дали наистина искаме да сме свободни?

Не, Човечеството в своята преобладаваща част не иска да е свободно, то иска да е Щастливо!
А щастието в повечето случаи е несъвместимо с истината. Тя е токсична за нашата съвест, за нашият социален живот, за близкото и далечното ни обкръжение. Просто все още нямаме изградена своята поносимост към нея.
 И може би, единственият изход пред нас за да сме хем щастливи, хем и истинни е да започнем да привикваме на малки дози с нея, както са привиквали френските крале към арсена.
 Да приемем, че не сме съвършенни, че идеализираният ни самообраз не е нашият истински, а наложен ни отвън като модел за подражание, целящ да ни направи безобидни за околните.
 Да допуснем, че можем да грешим и да разберем, че чрез грешките си също се развиваме, чрез поуките и опита, който може да извлечем от тях.
 Та дори и част от тях да са в казване на истината.
 На малки дози, като за начало.

1 коментар:

  1. Иде ми да се изсмея. Не от онзи надменния, ироничен смях на неразбиращия за какво става дума, а от онзи - между смеха и сълзите. Дааааммм. Прав си. Истината е рядко и неразбрано по своята същност явление. Заради Нея в работата ми непрекъснато ми обясняват, че съм "все на контра". Поне съм щастлив, че неколцината ми истински приятели са ми такива именно заради Истината. А щастието е субективно понятие. Щастлив съм, защото спя спокойно беза да съм излъгал себе си или някой друг. В други отношения съм нещастен, но какво да го правиш - живот.

    ОтговорИзтриване

Вашият коментар