понеделник, 17 май 2010 г.

Из записките на един удавник

Преди около час си запалих една свещ в един параклис от Кулата насам, преди минута си изпих активният въглен за да не ми се случи втора случка след първата, която се чудя дали изобщо да ви я разказвам.
Чудя се, защото пак ще се появят дежурните многознаещи коментатори които да ми кажат - Е, какво пък чак толкоз ти се е случило?, На страха очите са големи. - и още куп безполезни приказки, които ме карат сериозно да се чудя дали да споделям преживяното днес.
Нямам нужда от коментари, а просто да си разкажа на себе си, какво се случи днес. Психолозите препоръчват подобни случки да се преразкажат на глас, е това и правя.Не че нещо ще ми стане на темерутската психика, едва ли? По-скоро да се опитам да си обясня сам на себе си някои неща, след като стигна до финала на разказа си.

Та - рафтинг.За незапознатите с думата, това значи няколко идиота, половината от които не могат да плуват, а другата половина не могат да гребат, да се качат в една голяма надуваема лодка, с един инструктор отзад, който след 5 минутни разяснения да ги пусне из въртопите на някоя пролетна река. Събитие наситено с достатъчно адреналин, когато всичко си върви добре.
Преди около две седмици моето Чудо ме нави, да я закарам до Кресненското дефиле, с идеята, че тя ще се спуска с рафта, а аз или ще си пия бирата или ще си ловя риба по крайбрежието на Струма. А Струма, точно тези дни си е нещо страшно, наистина страшно след неспирните пролетни дъждове, направили я мътна и пълноводна, с вълни из бързеите стигащи метър и с въртопи завихрящи водата с шеметна скорост. И слава Богу, че реших да се съобразя с решението на ИАРА за забрана на риболова до 31-ви Май, та по тая причина и аз се отзовах в лодката до чудото си.
Всичко започна добре. Даже повече от добре! Сработихме се, реагирахме бързо и адекватно на командите на водача като един добър екип, та дори и той си ни похвали , че за първи път му се случва да влиза с толкова адекватни и изпълнителни новаци в реката. Обясни ни и какво да правим когато лодката се обърне - да се хванем за нея, а после по негова команда, той щял да ни покаже как да я обърнем обратно и един по един да ни извлече в нея! Все интересни и полезни неща си обясни човека. С идеята, че няма да ни се случат, защото сега, аз бих допълнил още много към казаното от него тогава.
Спокойна част, бързей малък, спокойна част. Справяме се отлично, повече от това дори! Минаваме втори бързей, далеч по-силен и буен от първият, но .. всичко е О.К. И в един момент, на поредният бързей, ей така от нищото рафта полетя във въздуха. Първо видях силует от левият борд как се киндилва към мене, после втори, а сетне и самият борд се стовари като тежка греда като върху ми, вкопавайки ме като пирон в кисело мляко във водата. Як удар по каската, сетне втори и трети. Вдигам ръка нагоре и напипвам дъното на обърнатият рафт над мене. Отпускам се леко надолу за да ме подмине и пак правя опит да изляза на повърхноста. Вълните и теченията ме въртят като коркова тапа, като успявам за миг да изкоча за малко на повърхноста, да отворя за кратко очи, да се убедя, че срещу лицето ми няма поредна кална вълна и да си поема за кратко дъх преди следващата. За малко и съвсем за кратко, поради идиота притегнал докрай така спасителната жилетка, че да не можеш дъх да си поемеш в нея. Въздух максимум за пет-десет секунди, толкова ти позволява пристягането в гърдите и силните вълни които с удар ти изкарват и малкото който си поел. Вълна - удар, вълна. Светът изчезва отново, а ти си в някакъв кален калейдоскоп, насред шум от мехурчета и бученето на реката над главата ти. Преодолях някак си, целият този хаос, успях да се хвана за страничното въже на рафта и почнах да го обикалям да си търся чудото, малко след като успях да изляза под него и на минута време от следващият бързей. А тя, почти се е вече удавила. Едната ръка захваната за въжето, а цялото й тяло с главата завлечени под рафта. Хванах я за яката и успях да я издърпам нагоре. Това е бил момента, в който се е давела и вече се е била предала - ми каза по-късно. Чакам да чуя гласът на инструктора, а него го няма! Отплавал е явно нанякъде, още като ни е обърнала вълната? От мътилката се появи още една глава и един колега успя да я подкрепи от другата страна. А тя плюва вода и се опитва въздух да си поеме. Точно в този момент ни удари следващата голяма вълна и ни раздели един от друг - рафта се извъртя и ме дрянна за енти път по главата, опитвайки се да ме вкара под него, като по-бавен. Хвърлих поглед през рамо и видях че вече са трима и се крепят един друг, а насреща ми иде нещо по реката, което се не надявам да видя скоро толкова от близо и точно от тази си гледна точка - една поредица от извиващи се като побеснели змии вълни във водата, усукващи се потоци, пропадания от метър с въртопи и следващи ги стени от вода. - Поеми въздух, вълна! - извиках отпреде от носа на рафта, с надеждата да ме чуят назаде и да не ги задави водата, в момента в който се опитват да си поемат дъх на пресекулки. Пля-я-яс, все едно че стена от тухли ми се разби в лицето, въртопа ме улавя и ме натира пак под рафта. Избутвам се напред, поглеждам встрани - живи са, държат се. Следваща вълна, следващ вик, а кошмарът няма край, Всичките сме кой повече, кой по-малко на пределът на силите си, някои полуудавени, други почти, носим се с някаква шеметна скорост надолу по течението, като с всяка следваща минута то все повече се засилва, наближавайки онази си част в която рафтовете трябва да акостират на брега и да се пренесат на ръце до следващата част от спускането, поради опасният характер, на този изключително бурен бързей. И... точно тук, на последната права, като последен шанс ни се усмиха късмета - някой упся да ни хвърли въже и успяхме..
Оцеляхме.
Излязохме на брега.
Пребледнели, без капчица сила, неопрена напоен с вода и ни дърпа назад към мътилката бучаща зад гърба ни.

Седя си сега и се чудя. Ами, ако я бях пуснал сама, разчитайки на това, че в лодката ще има квалифициран инструктор, който няма да тръгне първо себе си да спасява, а ще направи първо всичко възможно да спаси останалите от нея? Ами, ако не бях в същата лодка или се бях пуснал от нея, кой щеше да я дръпне за яката, когато бе почнала да се дави?
Странно, през цялото време бях спокоен, странно спокоен, сякаш гледах някак си отстрани на случващото се с мен. Само за нея се тревожех. И ето за какво си запалих оная свещ в параклиса - за това, че нещата се случиха точно по този начин, а не по другият с въпросите започващи с "Ако?". И много въпроси със "Защо" ме преследват? Защо нямаше хора с опънати въжета по трасето, които по необходимост да спуснат? Защо никой от другите лодки не ни хвърли нито едно въже, та ни хвърлиха накрая, когато почти се бяхме удавили? Защо, преди да започне спускането ни "помолиха" да подпишем декларации, че сваляме всичката отговорност за здравето и живота ни от раменете на организаторите?
Въпроси много, но отговорът за мен е един - така е било писано, така се е случило. И се радвам, че бях там, въпреки че за малко не ме удави тази река. Радвам се, защото нямаше да си простя, че не съм бил там! А всичко, което приключва добре, в било за добре.Така казват някои, ще се съглася този път с тях.

Последна промяна: 16.05 17:25 / публикувам го тук, поради изричната молба на Чудото ми, родата да не научава за случилото се от там! - http://valsodar.blog.bg / там просто го деактивирах и ще го пусна след седмица-две като активен постинг

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар