четвъртък, 14 април 2011 г.

Аполитично

Мине се не мине година-две и в медиите цъфне поредната новина за краят на света.

Дали руска космическа станция ще падне над Париж, дали трета световна война ще започне с арабите и световният петролен тероризъм - варианти бол. Календари на маите, на инките, на прабългарите, на китайците и марсианците, кой си няма работа си се рови из тях, а кога и това на помогне за паплачосване на населението се обръщат към пророчествата на Нострадамус, който винаги е готов да помогне за точна дата на края на света.
  А ние катаклизми си имаме бол.
 И без да ни плашат с края на света ние открай време си живееме там.
На края на цивилизацията, застанали с единият крак на прага на оцеляването, а с другият в Хаоса, заплашващ да превземе и другата част на света - далеч по-цивилизованата от нас.
 Физически просто изчезваме, стопявайки се под вещите грижи на политиците ни, загрижени повече за собственото си лично спасение, отколкото за това на нацията ни.
 А и реално погледнато, за нашите политици национална принадлежност никога не е съществувала, за тях винаги водеща е била материалната.
Какво тук значи една обезлюдяваща се страна оскотяла до краен предел от недоимък и безнадежност, когато насреща им е възможноста не само да се облагодетелстват от продължаващото й с няколко поколения подред пълно разграбване но и от това, да блеснат в светлините на прожекторите, чувствайки се спасители на Нацията.
 Спасители дал Бог много.
Мутри, Олигарси, отявлени мафиоти, бивши ченгета, пропаднали пожарникари и стари номенклатурчици - с лопата да ги ринеш направо. Всеки драпа да ни спасява с едничката идея, че спасявайки нас ще спаси преди всичко себе си.
И ние всеки един път им протягаме ръка с изненада отдръпвайки я след избора им, констатирайки, че наместо да ни издърпат на спасителният бряг, просто са отхапали поредната мръвка от нея.
Паразитиращи от надеждите ни, от желанието ни за промяна, от мечтите ни за един по-добър и достоен живот. Поне малко наподобяващ този, на тези които си мислим, че живееят в бели държави. Страхуващите се от Апокалипсиса, неподозиращи че отвъд него живее и оскотява цяла една нация. Нация губеща собствената идентичност, загърбила идеалите си, разделена помежду си и озверяла скотски, нация за която думата Българин губи все повече смисълът си, заменен от циганията в ефира на медиите и всекидневната простащина.
Няма бъдеще пред нас.
Пред нас е само миналото ни.
Минало, в което постоянно се вглеждаме, минало което постоянно ни тегли назад с въпроса от който не можем да заспим - Къде сбъркахме?
Къде сбъркахме?
Може би само в това, че сме се родили тук?
Или в това, че все още сме живи?

Отвъд Апокалипсиса, напук на всичките известни закони за оцеляване.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар