Един странник на 44

 Животът е странно нещо - превежда те през събития и места, за които дори и не си предполагал, че може да ги преживееш, товари на плещите ти всичко, което би понесъл от него на гърба си, като оставя един странен послевкус, водещ до пристрастяване към неочакваното.

 Какъв е смисълът на живота, ако не възможността ни дадена от него да го изживеем по своят си уникален начин, по който единствено ние самите можем да го направим?
 И всяка една поредна година носи един ден в себе си, в който човек се връща назад в спомените си, прави опит да осмисли преживяният си опит, поглежда се за миг в огледалото и въздъхва " Е, още една година живот остана зад гърба ми".
 Донякъде със страх, а донякъде и с облекчение от преживяните тревоги.
 С надеждата, да има нужната сила, воля и разум, за да преодолее следващите изпитания очакващи го по пътят му напред, изпитания които в крайна сметка го правят човека, който е.

 С всяко едно събуждане се раждам за нов живот, с всяко едно заспиване умирам.
 И точно по този начин пребивавам в два свята единият колкото  реален, а другият толкова въображаем.
Но, странно защо границата между тях е толкова тънка и незабележима, че понякога и аз самият не знам точно в кой се намирам. В този, в който си мисля че съм жив и броя годините зад гърба си или този в който съм изначален и вечен, като това което единствено се променя в мен е натрупване на преживяното, водещо до нов опит и светоглед.

 Странствам между два свята, като всеки от тях ми е скъп и всеки един напускам с тъга за да се потопя в другият след него. Един съм денем, а друг съм нощем.

 Странник по пътя на Живота.