Не се страхувам от смъртта, напротив любопитно ми е да я видя през собствените си очи.
Какво се случва, как изглежда? Дали като потъване в забравата, угасване на сетивата и ума, след което прах при прахта или просто една врата, която се отваря пред нас и през която преминаваме, оставяйки зад нас тялото си, а заедно с него и всички проблеми и ограничения, които то ни е създавало до тук?
Любопитно ми е наистина, не от едното напразно любопитство, а просто защото ми се струва като един невероятен акт на разхищение, да се раждаш и да живееш само за да умреш. Няма логика в това, а природата около мен непрекъснато ми доказва, че е изтъкана от логика, от причини и техните закономерни следствия, явяващи се причина до следващите ги следствия и така до самият Абстракт, явяващ се бариера за умът ни, отвъд която все още не можем да продължим.
Добре, да приемем че природата все пак е логична в същността си и не допуска напразно разпиляване на ресурса си от Енергия и Време, като всяка едно следствие си има и причина.
Каква е тогава причината да умираме, а не да живеем вечно?
Какво би постигнал човек, чрез един безкраен живот, затворен в едно и също тяло, ако не едно безкрайно отегчение и последваща го лудост? А лудостта, си е също разхищение. Разхищение на ресурсът наречен Ум, чрез който опознаваме светът, а чрез него и себе си. Тогава, следвайки пътят на логиката ,няма как да не се достигне до идеята, че в концепцията за еднократния живот, нещо й куца.
Да, вярата че живееш само веднъж е много полезна, когато се стремиш да изпълниш животът си със смисъл, да го изживееш с чест и достойнство, но и много вредна, ако се поддадеш на изкушението, че веднъж се живее и се опитваш да сграбчиш всичко от живота, си независимо от цената му и доколко то наистина ти е нужно.
А ако допуснем за миг, че животът, това е един безкраен кръговрат от раждане и смърт, в която и ние играем, нещата някак си си идват по на местата. Започваш да разбираш, че няма непоправими неща. Има грешки, без които естествено не може, но... няма грешки, които ако не можем да поправим сега, не бихме могли да поправим в някое друга време, в ситуация сродна на тази, в която сме сгрешили. Донякъде, това ми дава и отговор на въпросът защо едни хора имат склонност към саможертва, а други не? Може би първите ценят живота на другите повече от своя собствен и ги е страх повече от тяхната смърт, отколкото от своята? Хора приели, че не е важното колко точно ще се живее, а как точно. И май именно те изпълват живота си със смисъл, защото са спрели да търсят смисълът на живота си?
Уж щях да говоря за смъртта, която ме привлича с неизвестните си, а все към живота се връщам?
Странно, дали преминавайки през нейната врата, няма да срещна друг с който да се разминем през нея и който да ме запита - А какво точно е животът? Как се справяш с това да си затворен в едно единствено тяло, да живееш постоянно със страхът от изборите които правиш и усещането, че може и да сгрешиш? Не знаеш ли, че просто грешки няма, че всичко през което преминаваш са просто едни уроци които трябва да усвоиш и да запазиш споменът си за тях в играта на Времето. Игра на живот и смърт, в която всички сме си едни и същи, само сцената се сменя.
"Странно, дали преминавайки през нейната врата, няма да срещна друг с който да се разминем през нея и който да ме запита - А какво точно е животът? "
ОтговорИзтриване