сряда, 1 юни 2011 г.

Генетичен пират

 Отдавна бе останало в миналото времето, когато родителите предаваха на децата си, наследените от техните родители архаични гени. Наместо това, с помощта на генното инженерство все повече и повече родители, още преди появата на мисълта за дете, знаеха какво искат да е то. Как искат то да изглежда, пол, цвят на очите, на кожата, ръст, темперамент, устойчивост към болести и дори талант. 
 Една малка част от процента правеше хората различни и точно тази част се криеше в гените, за които те всички се бореха да притежават за децата си. Наследствените болести като диабет, инкфаркт и още ред други с далеч по-трудно произносими имена бяха останали вече в миналото с появата на превантивният инженеринг, от момента на изследването на първата клетка от възникването на ембриона, носеща в себе си цялата бъдеща физическа история на индивида. 
 Но таланта, интелекта, онова което наистина би могло да донесе успех и просперитет бе наистина рядко срещано като комбинация и се носеше все още от малцина. Строго пазещи своята индивидуалност, непозволяващи по никакъв начин копирането й от други, защото това означаваше само едно - още по-жестока и безкомпромисна конкуренция, в свят в който да си различен е лесно, но да си уникален и търсен заради уникалността си е трудно и непостижимо за всеки. 
 Всичко това, тегнеше като Демоклев меч над главата на Фриман, който твърдо бе решил да направи най-щедрият брачен дар към своята любима - да й дари идеалното дете. Не онова, което всеки един с неговите посредствени възможности и евтини гени би могъл да й даде, а дете, в чиито гени се крие едно величествено минало и същите които биха начертали едно още по бляскаво бъдеще, в свят в който те оценяха според геномът ти. Реална възможност за това нямаше - добрите гени струваха скъпо, а уникалните бяха на безбожна цена, която само най-богатите родители можеха да си позволят. 
 Пари при пари отиват - гласеше една стара максима, която така обичаха да използват неговите родители, за опита си да му гарантират едно по-добро бъдеще. По-добро спрямо тяхното, спестило му наследствените им болести, но не и по-добро за него, който трябваше да се конкурира с още милиони толкова "добри" като него. 
 Не такова бъдеще той искаше за детето си, за своето дете. Искаше то да е уникално и да може да продаде добре своята уникалност в този алчен за нея свят. 
 Единственият му избор бе да открадне чужда генетична памет, а наказанието за това бе пълна забрана за генетични подобрения за три поколения напред при заловеният в това престъпление. Три поколения напред! Та това бе по-лошо, от това да те осъдят на смърт. Три поколения сега бе толкова много време, колкото от изправянето на маймуната до появата на съвременният подобрен човек. 
 Рискът бе огромен, заплахата страшна, но той внимателно бе преценил всичко и си имаше начертан план. План брилянтен и безпогрешен. В театърът, в който той постъпи, успя след скромен подкуп да започне работа като гардеробиер в гардеробната. 
 Всички връхни дрехи, които посетителите носеха, задължително се оставяха там, а наместо тях им се даваха защитни облекла. Техните лични дрехи минаваха през камера за унищожаване на полепналите по тях генетични следи - косми, парченца от кожа и всяка една форма на генетична следа, която би могла да попадне там. 
 Допълнително към това, за подсилване на мерките на сигурност, гардеробната бе разделена на три зони - на приемна, където приемащият дрехата осъществаваше визуален контакт с посетителят поставящ лично пред него дрехата си в контейнера за съхранение, дезинфекционна зала за генетична сигурност и защита, и естествено зона, където дрехата се връщаше след спектакъла, в същият този запечатан контейнер, под чийто безличен кодиран номер не би могъл да кажеш, чия дреха е съхранявал преди. 
 Така бе по закон. На всички места, където можеха да се смесят групи от хора с различна генетична класа, трябваше да бъдат взимани мерки против незаконно придобиване на генетичен материал. 
 Той бе разпределен във втората зона, работа скучна и рутинна, но най-добре платената за неговият класов код - обслужващ персонал. За нещо по-добро и за нещо по стълбата нагоре гените и парите не му не позволяваха - та кой ще си хаби времето да инвестира в теб, когато още по генната ти карта може да прочете, че не си идеалният му кандидат? 
 Поставяш, покриваш, натискаш, изваждаш. Пари от мощен дезифенктант проникваха през тъканта и унищожаваха целият биологичен материал по нея. След минута следваше и ултразвуковото почистване и дрехата беше предавана нататък, освежена и генетично чиста. 
 Той знаеше, че днес ще дойде Лауреатът. Знаеше и каква точно дреха ще носи, като още го болеше от споменът за това, как бе дал последните си пари за информация от камериерката му. Цената за това бе наистина висока, но тя си заслужаваше, ако това щеше да е цената за едно уникално дете. Наградата за поетият риск бе пред очите му - един бял косъм полепнал по маншета на ръкава. 
- Странно - помисли си той, - мислех, че човек като него няма да позволи косата му да побелее, та това е толкова демоде сега.- но последвалата я мисъл премахна за миг възникналите му съмнения - А може би е искал да изглежда екстравагантно и шик с някои и друг бял косъм по слепоочията, кой ли вече днес е с побеляла и падаща от старост коса? Ако изключим баща ми естествено, който така ретроградно отказа да се промени. Бил горд с гените си на древни шотландци, нормани и северни пирати. Гордост с остарели гени, с гени носещи бедност, болести и страдания, кому е нужна тази гордост? - Добре поне, че дъртака бе отстъпил пред натиска на заможните родители на жена си и бе позволил неговият син да носи неговите гени, но с някои полезни подобрения. 

- Преди няколко години видях Лауреата. 
- Не може да си го срещал, къде пък си го срещнал ти точно? - раздразнено се обърна към баща си, който не спираше да му досажда с безполезните си спомени. 
- Срещнах го пред сградата на театъра, в който ти работеше година преди да се роди синът ти. Помня го, защото бях свалил шапката си в знак на уважение пред него, а зимният вятър ме брулеше по лицето. Той спря и някак странно ме загледа. Може би заради свалената ми шапка, което да е приел за лош тон, а може би и защото е видял нещо странно в мен, нещо за което си е мислел, че вече е забравил? Съзрях, как точно в този момент сякаш влакънце полетя от косата ми и полепна по ръкавът му. За миг се уплаших, че някой може да ме упрекне в биозамърсяване, но се сетих че ти работиш там, а доколкото те познавам, ти си така съвестен в работата си, че не би позволил дори и прашинка да мине през тебе, нали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар