E, нямаше ме

От доста време не съм публикувал нищо тук, по една проста и разбираема причина - не ми се пишат глупости.

 То, не че няма за какво да пише човек - злободневни теми има в изобилие, но при толкова много коментиращи по тях, някак си ми минава много бързо ищаха, да добавя и аз своето недоволство към тяхното. Защото се получава една безкрайна говорилня, без никакъв полезен ефект.

 Опитах се, в другият си блог да повдигна темата за това, в какво може да е силата на едно блог общество, да потърся отговорът на въпроса - Е, ли е възможно у нас да се повтори интернет революцията, на която бяхме свидетели тази пролет в Северна Африка, но... явно времето за това у нас отдавна е изтекло и наместо будна революционна младеж, у нас са останали само сърдитите старчета. Старчета не само в биологичен смисъл, но и в идеен и духовен.

 Обществото ни все още е в плен на догмите и схващанията налагани му за последните 50-60 години и все още вярва в мисията на лидерът-спасител. Лидер с твърда ръка, който винаги е бил характерен за тоталитарните общества, характеризиращи се с липса на каквато и да е форма на открит и изявен контрол от страна на гражданите му, към органите на власта.

 Попаднах преди време на статия за посттоталитарният синдром характерен за страните, които не са извоювали с кръв правото си на свобода и демокрация, за любовта към тираните в новата им демократична форма, така добре изявена в Русия чрез култа към Путин и у нас чрез този към Бойко Борисов. Прочетох и се натъжих. Защото е вярно. Защото още десетки години ще минат, докато се научим какво е всъщност да сме свободни и колко ще ни струва това.

 Свободата не е само в правото да можеш да псуваш тези, които са на власт. Не!

 Свободата е в това, ти да можеш да определяш, кой да е на управленски позиции в тази изстрадала държава и при първият сигнал, че той не е за тази работа, да можеш веднага да го махнеш и да назначиш по-кадърен от него. Уви, точно това у нас, никога досега не се е случвало, не защото не го искаме, а просто защото никой няма да ни го позволи, докато ние не го извоюваме.

 Но как, как точно можем да си извоюваме това право на избор, когато точно то най-много застрашава основите на мафията, на съвременната клептокрация здраво окопала се във всички форми на управление от регионални до национални за последните 20 години?

 С подписки във Гейсбук? Със смехотворни протести на шепичка хора, по-малобройни от журналистите събрали се да отразят протеста им? Едва ли!

 С бунтове?

 Че кой в тази държава се е бунтувал през последните три поколения за нещо?

 Бунтарският ни дух отдвана е погребан в лагерите и затворите, а малкото искрици оцелели от него са почти угасени в потока от обещания за охолен, консуматорски живот давани ни на дози преди избори. Кой да се бунтува - тези, които можеха, но вече избягаха от страната или тези които останаха, но се примириха с положението в нея?

 Трябва да стане нещо много лошо, нещо много крайно, за да може то да сплоти в нещастието, разединените помежду си хора у нас. Разединени по какви ли не признаци, но отказващи да се сплотят около нито една идея.

 Жалко е да се каже, но по мои наблюдения, хората се сплотяват само в мигове на обща криза. Така че, да търсим нови идеали, нови каузи, нови цели - да се опитваме да запалим отново огънят на възраждането - всичко това си звучи като кауза пердута.

 Иска ми се да вярвам, че не е така, че нещо все още може да бъде променено, но... реалноста ме натъжава и обезкуражава.

 Може би и точно по тази причина вече не ми се пише толкова много в тоя блог.

 Защото ми се искаше в него да пиша за смислени неща, да дам надежда, нова идея, да запаля някаква светлинка, а не да се лутам в тъмнината и да чакам някой да я донесе със себе си.

 Може би, точно за това ме и нямаше толкова много време.

 И не знам, кога пак ще се върна.