понеделник, 12 септември 2011 г.

Параноя

 Сменям работа, кандидатствам по обяви - кандидатурата ми е силна, от гледна точка на натрупаният професионален опит и умения, които няма как да се усвоят в университет, по простата причина, че това което работя през последните 15 години, никъде не се изучава, освен чрез самото му практикуване.
 С две думи, работата ми е да бъда митнически посредник между тези вдигнали ръце пред митническите безобразия и митницата също вдигнала ръце пред невежеството на тези, които искат да внасят или изнасят стоки през нея.
 Работата в никакъв случай не може да се нарече лека, не защото постоянно си между чукът и наковалнята, между желанието на първите да приключат възможно най-бързо и с най-малко разходи и намеренията на вторите, да не се минат пропускайки някой лев. Не, не това точно е причината, която прави това занятие толкова уморително и изтощаващо. Причината е в това, че трябва хем да се съобразиш със закона, готов от своя страна във всеки един момент да те плесне здраво през ръцете, но и хем да намериш точно този негов аспект, който най-точно да отговори на желанието на клиента. А нерядко закона не се познава именно от тези, които трябва да го прилагат, реагиращи доста болезнено на факта, че ти искаш да го ползваш в аспекти, за които те не са подготвени да го приложат.
 Какво казва митническият кодекс на Европейският Съюз, в крайна сметка няма никакво значение, когато застанеш пред лицето на родната ни администрация, ползваща свои "вътрешни" си правила и указания по които да работи. Нерядко, изцяло в ущърб на търговските и националните интереси.
 Но, хубава или лоша, лесна или трудна, това е работата която работя.
 За едно нещо винаги ще съм й благодарен. Тя разшири така мирогледа и културата ми на познание, както нито една друга професия не би могла да го стори. Караща ме постоянно  да усвоявам нови знания в областа на медицината, фармакологията, електрониката, машиностроенето и почти всички сфери в които може да се осъществи един външнотърговски обмен. Защото истинската работа на един митнически брокер е преди всичко правилно да класифицира стоките, които ще представи пред митницата за съответният им режим на обработка ( износ, внос, транзит ). А това няма как да се получи, ако не познаваш точно тяхното предназначение, спецификата им отличаваща ги от сродните с тях, както и дребните им особенности, които ги разграничават от тези за които се прилага различна търговска политика и специфични разрешителни режими.
 Именно в последното е препъни камъкът, който различава професионалиста от аматьора в тази сфера. Професионалиста съзнава, че неговите знания никога не са достатъчни и постоянно се опитва да ги разширява, докато аматьора си въобразява, че всичко се изчерпа с една попълнена митническа бланка и тъпа усмивка на лице пред едно гише.

 Както и да е, колкото и да говоря по темата, едва ли ще мога да я обхвана в цялост, да разкажа за всичко което съм научил, за трудните моментни през които съм преминал и от които именно съм извлякъл своят опит и най-вече знания.

 Исках да сменя работата.
 По много причини. Но сред тях има две-три съществени.
Първата е, че фирмата в която работех за последните осем години си е от така наречените мутренски фирми. Нищо, че е с име много известно, с големи сгради и във вид на холдинг опериращ в три града и в три държави, ТИМ си седи зад него, бивши военноморски кадри си го управляват и целият мениджмънт напомня по един странен начин за фатмашката "логика", с която повечт служили са се сблъсквали.
 Няма как човек да си обясни, защо една фирма ще иска да се освободи от всички свои стари служители, назначавайки на тяхно място напълно неподготвени, нито за това, защо нито един вътрешен кадър на фирмата не се е развил на по-високо ниво в кариерата си.
 За осем години смених четирима началника, като за всеки един с чиста съвест и с ръка на сърце мога да кажа откровенно, че бе под моето ниво. И като компетенция свързана с митниците, и като умения за работа с хора. Като странно защо, все така се получаваше, че аз бях на най-ниското кариерно стъпало, а все до мен се обръщаха да разрешавам заплетени митнически казуси, да стиковам работата между митническият отдел и останалите в спедицията, както и да се занимавам с внедряването и доработките по системата за фирмено управление "I-Smart".
 Може би, единственото по-странно от това е ентусиазмът ми, с който въпреки всичко, аз я вършех тая работа, таящ надеждата, че нещата могат да се променят към по-добро, конфликтите да се загладят, чрез намиране на тези решения, които да удовлетворяват исканията и на двете страни по тях, за една по-комфортна и по-ползотворна атмосфера за работа.
 Защото, човек който работи иска преди всичко да бъде оставен на спокойствие да си върши работата. Тя да бъде поне колкото е възможно предвидима, подредена, с ясни приоритети и последователност на действия, а не хаотична, разпиляна и изнервяща поради постоянен недостиг на време за свършването й.
 С това се борих за последните осем години, постоянно преодолявайки недоверие, предрасъдъци и закостенялост в мисленето какво представлява един екип в действие.
 Защото екипът, това преди всичко е една колективна форма на доверие.
 Не може да кажеш, че работиш в екип, ако нямаш доверие на тези, с които работиш, за това как те ще си свършат своята част от общата работа и още повече, ако те нямат доверие в твоите възможности и умения.

 Исках да напиша за кратко, за какво иде реч, но явно не става. Ще опитам отново.
 Преди малко повече от една година за шеф на моят отдел, назначиха поредният външен човек, една бивша машинопистка от DHL, която горката хал-хабер си нямаше понятие от митница, но за сметка на това си бе руса, разголена и с щедро показвани цици.
 Няма да споменавам за това, как ми се наложи да я въвеждам в "А" и в "Б" на работата й, нито за това как с огромен зор успях да я спра да не прави измами по закона за  ДДС, както си бе твърдо наумила, че е нормално да се прави по почина на DHL.
 Няма да коментирам и това, колко ми костваше да спра всички противозаконни практики, свързани с приемането на стоки в склада ни, практики при откриването на които митница с лека ръка можеше да отнеме разрешенията за митнически складове и така на практика да закрие фирмата като спедиция.
 Няма да се спирам на това, но не мога да отмина един друг факт - в тази ми злополучна фирма, се оказа, че не важно какво можеш и какво знаеш, а чий задник целуваш в момента. И от това всеобщо целуване на задници, в един момент само задници започват да те управляват, вкарвайки те в състояние на пълна безнадежност и отчаяние, в един затворен кръг от който излизане има единствено чрез смяна на работодателя.
 Е, аз минах вече този момент.
 Кандидатствам на други места, хората с интерес възприемат кандидатурата ми, но... от един момент натаъка следва пълно радиомълчание.
 Което ме кара да си задавам следният леко параноичен въпрос - А какви ли лайна серат тимаджиите по мой адрес, само и само да не съм с нова работа?

 Параноично нали?
 А това ме притеснява.
 Не искам да съм параноик.
 Искам просто да работя, това в което наистина съм добър.

4 коментара:

  1. Не си само ти параноика в тази държава..
    Даже, ще те "успокоя" още ..- и в други държави е същото..в Англия е още по-зле работната "атмосфера",целуването на задници и целият този възходящ ред на мисли , стартиращ от "русото"..

    Може би има малка разлика все пак... тук все още се налага да се целуват и по-скоро лижат гъзове , а там задници...
    Разликата е в хигиената ;), ако някой се чуди все още. ... Идва от манталитета.

    И грешката..., грешката ти е :
    Че имаш прекалено много скрупули!
    Което води до изкривяване на възприятието за реалност, конкретно нашата такава... А това води до ... дълга и широка, но в кратце, води до- много минуси за теб/нас/...
    Работи за себе си за сметка на тези !
    Работи за себе си на гърба на тези!
    Работи и кради за себе си , щом те са толкова некадърни!
    Те така работят!
    Те така са работили!
    Те така оцеляват с поколения!
    Те така ще те оценят повече и ще си приет с радост от тях за "СВОЙ"!
    Тогава ...няма да си 8 години на ниското стъпало преди изтривалката на вратата;)
    Тогава ще се изумиш как и защо се радват тези некадърници , когато им тикаш не пръст а кол в Г...да бъдем културни - и да го кажем "кофа в задника"..
    Тогава ще видиш как диагнозата параноидален е нищо повече от паракосолевотрупане, но разбира се ще трябва да принесеш жертва и ти за това,...ще получиш, обаче за сметка на кастрация от скрупули...
    Кастрация му е майката ;)

    ОтговорИзтриване
  2. Вярно е това, което си написал, но не мога да следвам предписанията ти. Просто... да речем, че скрупулите ми адски ми пречат в случая.
    Не мога, а и не искам да се науча да целувам задници, дори и това да ми струва скъпо в последствие.
    Все търся някакъв разумен начин, път за въздействие чрез диалог, по който да променя към по-добро работната си среда.
    Може и с точно това да се явявам "черната" овца от която така се страхуват работодателите, но все си мисля, че най-ценният капитал в една фирма не са стените, мебелите и офис-техниката, а живите хора, които работят сред тях.
    Капитал с ресурса, който носят в себе си, ресурс който може да бъде доразвит единствено по пътят на взаимното доверие, диалог и лоялност между тях и работодателят им.
    Все се надявам, че един ден ще излезем от блатото на ориенталско-баджанашкият мениджмънт у нас и ще се заработи по един нов начин.
    Много мога да напиша по този въпрос, но едва ли ще се намери кой да иска да го прочете, поради факта, че у нас мнозинство са хората верни на максимата " Ти на мен акъл не ми давай, пари ми дай!"
    Може би и поради точно тази причина имаме най-ниската производителност на труда в цяла Европа?

    ОтговорИзтриване
  3. За съжаление...или не,
    и аз не следвам това,
    и не приемам този модел...
    но разбирам, че само той се "харчи" в момента на пазара..
    За това,
    за сега,
    просто ...наблюдавам от страни този странен "процес" в обществото,...
    и се надявам да се преборя с него.
    Но,...все по-масов става и по-модерен, а аз все по-назад и по в края бивам изтикван...
    Пошлостта, незнанието, профанството, простотията ....за сега водят с много на нула

    И - ДА, така е" " Ти на мен акъл не ми давай, пари ми дай!"....
    Парите управляват в момента...акъла.
    Бих казал, даже твърдя,
    че това според мен се нарича - лош и скопен мениджмънт и безумен маркетинг

    ОтговорИзтриване
  4. "Скопен мениджмънт" е може би точното определение за нивото на фирмено управление у нас.
    Реално не е съществувала нужната среда, която да подготви управленски кадри у нас - те се появиха по линия на връзките и познанствата, "гарантиращи", че този е от нашите и няма да ни предаде, а не на основа лични качества и умения за управление на персонал.
    Да можеш да ръководиш е доста далеч от идеята да искаш да заповядваш. Постигнатите резултати са далеч по-посредствени и слаби от тези по линията на търсене на взаимният интерес.
    Добрият мениджър винаги успява да вижда систуацията и през очите на подчинените си. Той не е нито пъдар, нито жандарм, а просто човек познаващ добре ресурсът с който разполага, целящ да извлече най-доброто от него.
    Стремеж, който у нас се разбира единствено в посока на удължаване на работното време, а не в оптимизация на работният процес.

    ОтговорИзтриване

Вашият коментар