петък, 4 май 2012 г.

Пълен идиот!



 Бинтован съм, като току що завърнал се от тежко и кръвопролитно сражение. Човек отстрани да ме погледне и ще се уплаши - Тоя клали ли са го, драли ли са го или нещо много лошо му се е случило, че така да го бинтоват от китката до лакътя?

 А тя превръзката си изглежда внушително и плашещо.

 И да се попиташ - Защо така? - за да си отговориш сам - За пореден път да спасявам живот и пак за пореден път аз да си го отнеса.

 Тя ситуацията си е направо комична.

 Казват, че котките имали по девет живота. Е, моят дивак чер е с поне два в повече благодарение на мен. За което аз си плащам, а не той. С кръв, с кожа и с едни гадни инфекции на раните, благодарение на зъбки и ноктенца.
 Първия път, когато си го отнесох го спасявах в Родопите. Бе се сбил с неизвестно животно през нощта, то не бе вой, не бе олелия... На бегом облякох нещо, обух там каквото ми попадне на бос крак и бегом през драките в посока на воя и борбата.
 Горкото горско животинче, ако не е получило инфаркт от зверския шум, който вдигнах косейки драките напряко и от няколкото ми сурвания по мократа хлъзгава трева, то навярно за няколко месеца след това е нямало глас от стрес и уплах.
 Когато пристигнах на мястото на събитието, котора бе с наежена опашка като на катерица, с козина настъхнала в обратна посока на косъма и с очи ококорени като на пекинез. Ръмжащ, виещ, направо страхотия неземна. Фъска, хъска, не дава да го приближиш. Криво-ляво успокоих го някак си, поговорихме си нежно по мъжки, та се разбрахме накрая.
 Взех го на ръце и го понесох обратно към палатката, ама тоя път за да не се пребием из урвите и драките, излязох на пътя и лека-полека, цап-царап с Котьо на ръце почти се прибрахме.
 Почти, защото на финалната права ни чакаше Извънземното.
 Неясен силует забулен от призрачна светлина и с почти човешки глас питащ - Намери ли го? 
 Призрачната светлина се насочи директно в лицето ми, при което котака подивя от ужас и взе неистово да се мятка в ръцете ми, в желанието по никакъв начин да не споделя съдбата отредена на мен, от този среща зловеща.
 Подивя, завъртя се като хлъзгава змиорка, а когато видя, че дори и това не помага си впи острите зъбки в дясната ми ръка, малко над китката. Зъбките му буквално си влязоха в нея, като нож в масло. Усетих  нещо като удар от трифазен ток, кога едно от тях се остърга в сухожилието, а друго се заби насреща в коста ми. Изревах зверски от болка, с което прекъснах контакта с извънземният разум, който се оказа не дотам разум и в никакъв случай извънземен, а просто милата ми половинка решила да ме посрещне с фенерче в ръката си насреща.
 Теглих една майна на всички домашни любимци от всякакъв пол и характер и отидох да си ближа раните в усамотение. Аптечката изтърбушена, ръката повита в всевъзможни бинтове и марли, котарака изритан обратно в гората, а половинката натирена в палатката, за да не се стига до среднощни саморазправи.
 След час-два болката постихна, котаракът се върна, а с него и част от разсъдъка ми.
 Е, то с това и приключи почивката ми тогава, защото с отекла и подута ръка, в процес на инфектиране, не ти е работа да си стоиш в драките и да съзерцаваш луната, заслушан в песните на славея. Наместо нея, усещаш само една ритмично пулсираща болка, която те кара да псуваш късмета си, акъла си и най-вече обичта към животните, които си тръгнал да спасяваш.
 Е, точно тая пробита ръка, с четири дълбоки инфектирали се дупки от котешки резци в нея ми спаси живота на връщане. На един завой по пътя между Кърджали и Хасково, каращ несвойствено бавно с около 70км/час поради почти напълно изключила от болка дясна ръка, по чудо се разминах с тир, изпреварващ друг тир и носещ се като волна птица в моето платно. С няколко километра в час да бе по-висока скоростта ми, едва ли щях да отбия така плавно и безопасно в банкета и да пусна смъртта да мине на безопасно разстояние покрай мен.
 В тоя миг ясно осъзнах, че понякога това което най-силно ни наранява, всъщност ни и спасява. Дали от самите нас или просто е шега на съдбата, но... простих на котака, простих на половинката, простих и на себе си.
 Седмица - две ръката ми се възстановяваше болезнено бавно, но.. зарасна и случката бе почти напълно забравена.



 До този понеделник.

Пак сме в балкана, пак на излет и пак с... котака. 

Дреме си диването на задната седалка в колата, защото тоя път нямаше разпъната палатка с легла, на които да си полегне и в тоя момент при мен идва за запознанство едно куче. Куче, ама направо да си го наречем Кучище!

 С глава по-голяма от моята, с лапи като длан на петокласник и с тегло почти колкото моето. Овчарка от страшен вид и едър калибър - каракачанска.
 Красиво, голямо, едро куче, но за сметка на това безкрайно миролюбиво и не по-малко любопитно. Подушихме се, харесахме се, почерпихме се дори с остатъците от храната, а през това време, наш Котьо (Мишо) да вземе да се измъкне от колата скачайки през отвореният прозорец и на свински тръс да ми се понесе към кучето да го бие. Директен и безцеремонен, без инстинкт за самосъхранение или поне елементарно сметка, че песа го превъзхожда поне двадесето-кратно като тегло и сила. Няма шест - пет! 
 Ама ха! Някакъв си ми ти помияр ще му подяжда храната, ще му навлиза в територията и ще му съблазнява домашният любимец ( демек - мен ). Не, няма да минат тия, това си е за бой и то за много бой!
 Ей, едвам го хванах и метнах обратно в колата, преди песът да осъзнае от каква зла участ съм го спасил. Това, че само с едно отваряне на устата му, девет котешки живота щяха от веднъж да си заминат, котака едва ли го е осъзнал, но аз определено си изтръпнах.
 Прибрах Звяра, отправих Красавицата и реших, че на пикника си му е време за щастлив хепи енд. Да, да - ама не! - както казва Петко Бочаров.
 Отворил съм аз багажника, събирам там маси, столове и още що съм понесъл, а то за зла участ Куджо отново се върнал и застанал зад гърба ми кротко и тихо.
 Кротко и тихо си стои песа, ама не и черният демон в колата. Как прескочи от задната седалка през кората и отвореният капак на багажника почти не видях, но по някакво чудо го улових във въздуха преди да се стовари на песа на главата и да му изтекат животите в един сет.
 Фър-хъс-драс-мяу!
 С няколко завъртания от негова страна на три места вените ми са пробите, още 15 дълбоки дупки цвъркат кръв, а аз от болка пак видях Млечният път през деня.
 И какво в крайна сметка?
 Кучето цяло, котката цяла, а аз надупчен като решето, кръв цвърка на гейзерчета и фонтани, свят от болка ми се вие и то за какво - за поредният спасен живот ли?
 Няма дезинфекции на място, няма антибактериални кремчета, няма пълно щастие и лечение при рани нанесени от котешки ноктенца от нокти и зъби - инфектират се на 100%. Промивах. почиствах, превързвах, компреси налагах, но... инфектираха се и то не само продупчените места, ами си тръгна една пълзяща червенина от лакътя към китката.
 А бе, мамка му стара, тия медицински сестри как така ми се туткат сума ти и време докато ми намерят вените, а котака само с един замах по три наведнъж намира?
 Те така, дорде днес ми направят читава превръзка гледах да се крия от хората.
 Че то, с толкова много дупки около вените, на късоглед наркоман си ме мяза - хем му се ще, ама хем и не може да ги уцели.


 Наложили са ме сега с една миризлива зловонна смес на Вишневски, от която би преминал апетита и на прегладнял до смърт сомалиец, седя си пред компа в очакването на часа до следващият антибиотик и си бия главата в стената с въпроса - А бре Идиот, то бива-бива обич към животните, ама защо поне малко не обичаш и себе си, а?

2 коментара:

  1. Много ме развесели вашият разказ,макар и случките да не са весели...Страхотно чувство за хумор..Много ми хареса!Благодаря!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Радвам се, че стилът ми ти е допаднал.
      Надявам се, поне за следващият ми разказ повода да е малко по-различен, защото инак се очертава да напиша епос от рода на "Вечната жертва" :)

      Изтриване

Вашият коментар