петък, 15 януари 2010 г.

Петък, ранен следобед

С течение на времето разбрах кой е най-добрият начин да се види, кои медии са зависими от власта. Кои са тези, които са готови да целунат поредният задник спуснат им отгоре и кои са тези, които повече държат на името си на разследващ журналист.
Последните доста трудно ще ги откриете из медиите - вервайте ми!
Докато първата категория се набива незабно на очи, дежурните блюдолизци дебнещи за паднала троха от трапезата на властника, продали отдавна съвест, чест и родина.
Да ги изреждам ли поименно?
Мисля, че няма нужда, сами може да видите кои са те, стига да погледнете всички статии, очерци и интервюта опитващи се да замажат гафа на ГЕРБ и да изкарат някой друг виновен за грешката превърнала се в гаф на годината.
Казвам на годината, защото не искам и не мога да си представя, какъв ли ще е следващият им гаф, който ще надхвърли по размер и мащаб този, посрамил ни в Брюксел, отекнал незабавно из всички световени реномирани медии.

Но.. честно казано, не ми се говори на тема политика.
Не ми се говори по две основни причини.
Първата е, че с говорене малко неща се променят, ако то не е навреме и намясто, а при страхът наслагван с поколения у нас, това е почти невъзможно да се случи (посочете трима независими разследващи журналисти, които да са живи и да не са избягали в чужбина!)
А втората причина е, че и да говори човек, май няма на кого да го каже.
Удивлявам се неспирно, как близо цели две десетилетия нацията ни не се умори да допуска една и съща грешка непрестанно? Да вярва и да иска да вярва, в това че нейното спасение е по силите на една партия - един човек?
Колко ли е осакатено мисленето ни, от половин-вековното втеляване, че да се стигне до тук, да чакаш друг да взема решенията вместо теб?
Да се откажеш напълно съзнателно от гражданските си права, от страхът да не бъдеш наказан за инакомислието си, да не бъдеш осмян за различноста ти и да не бъдеш прокуден заради несъгласието ти към статуквото.

И... от ден на ден, надеждата е все по-малко в мен. По-малко, защото с всеки един ден умира един идеалист, а на негово място не се ражда друг.
Идеалисти от рода на националните ни герои, отстъпили пиедестала на чалга парвенютата. На мутрите и бандитите, на наглите.
Ония същите Нагли, които близо 70 години не позволяват свободата да пусне корени у нас. Поколения наглеци, сменящи окраската, но не и същноста си.
Наглеци, подкрепяни от нас, в името на нещо по-добро, в което вече никой не вярва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Вашият коментар